Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (18)

XVIII
От Света Елена до Кроазик

Вятър изток-югоизток, сила 4. Развълнувано море.

Множество черни чайки летят около яхтата, която прекосява големи рибни ята.

На брега вихрушки. Не ще мога да се любувам, както възнамерявах, на последния изглед от острова.

В 18 часа свалям всичко и в 18 ч. и 32 мин. потеглям отново под стакселите близнаци.

Настава много тъмна нощ. Все пак фаровете на Джеймстаун и Лидър Хил се виждат, но в 20 ч. и 30 мин. изчезват в мрака. Света Елена и тихото й спокойствие са само спомен.

Сега на един дъх ще отида до дома.

Между Света Елена и Възнесение

най-хубаво корабоводене —

казваха старите ветроходци.

На борда настана седмица на почивка. Екипажът се мярка на палубата колкото да поогледа или да измери някоя и друга височина. Попътен вятър, яхтата се движи сама, равномерно, в умерения пасат.

 

 

25 април. Южният кръст слезе твърде ниско над хоризонта, което личи най-вече по двете красиви звезди от съзвездие Кентавър, точно над Кръста, с вертикално равнение. Тези звезди ясно потвърждават всеки ден напредването ми на север. Голямата Мечка все повече и повече се изкачва. Мислено удължавам пет пъти разстоянието между двете първи звезди от съзвездието: там, няколко градуса под водата, е Полярната…

Над яхтата започват да кряскат чайки: призори ще видя земя.

 

 

26 април. Нощта е много светла; често ходя към носа да гледам дали случайно не се вижда грамадата на остров Възнесение.

6 ч. и 20 мин. Едно едва забележимо очертание — точното му определение е трудно. Островът е малко повече към десния борд, отколкото съм предвиждал — означеното върху картата течение е било точно (напречно течение, отнасящо към запад). Насочвам се повече към вятъра, но не ще мога да мина така близо до острова, както желаех.

Управлявам и наблюдавам пейзажа. Островът изглежда пуст. Виждам няколко дузини вулканични конуса, оцветени от слънцето в кафяво и червено. Над тях се издига Зелената планина, зелена, както и името й показва. (На върха се виждат дървета.) Противно на Света Елена, Възнесение има хубави пясъчни плажове, които му придават привлекателен вид.

В югозападната част на острова: множество постройки — сигурно останки от американските лагери и летището им, строени през последната война.

Значението на Възнесение се състои единствено в станцията на Кабела, от който е звено.

Към края на утрото минавам на три-четири мили от малкото селище Джорджтаун. В залива Кларенс има закотвени няколко големи лодки. Никакви следи от хора на сушата.

На обяд се забавлявам да определям меридианната височина и получих разлика от 0,7 мили в сравнение с мястото, определено по засечки; задоволително.

Както и досега, нямам апетит поради горещината. Ям най-вече банани. Суша ги на слънце, за да не се развалят.

На въдицата, която влача, няма нищо. Не се лови по поръчка…

Малко след 16 часа островът изчезва в „мъглата“.

В 17 ч. и 10 мин. вземам смело решение: вдигам „Малката таитянка“. Ходът на Курун към екватора малко се ускорява.

През следващия ден вятърът става непостоянен, после се появяват вихрушки и дъжд; това означава приближаването на Черния котел.

 

 

28 април. Пилотската карта определя Черния котел до екватора, но изглежда, че вече навлизам. Колкото до лоцията, тя не му посвещава нито ред. Вярно е, че той не представлява интерес за модерното корабоплаване.

 

 

29 април. В 19 часа улових, както всяка вечер, точното време от Би Би Си. Чувам и радио Париж (приемането е чудесно). Новините съвсем не ме интересуват и никога не ги слушам.

Вдигам нормалните ветрила, тъй като вятърът е източен: стакселите близнаци завършиха службата си в моето пътешествие.

 

 

3 май. Вятър югоизток–1/4–изток. Сила 3. Вълнение. Облачно небе. Скоро вятърът намаля, започна силен дъжд. Вятърът скочи към североизток; пороен дъжд. После затишие. Такелажът се напряга. Вече съм в Черния котел. Полагаемото трябва да се получи и като не мога да направя нищо друго, остава само да изляза от него.

Затишие. Вихрушки. Дъжд. Блуждаещи пориви на вятъра ме принуждават да маневрирам безспир. Неприятно корабоводене за самотен моряк.

През последните дни яхтата не се движеше по курса, който бях решил да следвам: да пресека Екватора в 24° западна дължина. Трябваше постоянно да стоя на руля, а пък аз предпочитах да плавам със завързан рул. Всъщност желателно е да се избягва „квадратът“, образуван от Екватора, паралела на 5° северна ширина и меридианите 20° и 25° западна дължина, гдето Пилотската карта отбелязва максимално затишие.

През деня не можах да направя астрономическо определение, но надвечер успях да взема Сириус и Алфа от Южния Кръст. Курун е пресякъл Екватора тази сутрин. За по-малко от четиринадесет дни от Света Елена — добре е, бях предвидил петнадесет.

След като завърших изчисленията, отворих последната си бутилка Фронтиняк, наченах приготвения от госпожа Пьожо сладкиш с плодове и така отпразнувах преминаването на Екватора. След толкова дълго плаване в Южното полукълбо това е наистина събитие.

24 часа. Почти пълно затишие. Вълни от различни посоки (от двата Атлантика). Облачно небе. Такелажът се напряга.

Такова време е смърт за стъкмяването, всичко се къса, всичко се износва.

 

 

5 май. В този Черен котел температурата е висока, липсата на ветрове и влагата я правят мъчителна. Когато всичко е затворено — а това е необходимо поради проливните дъждове, които се леят буквално като из ведро, — вътре застоялият топъл и влажен въздух задушава. Най-малкото усилие предизвиква едри капки пот. Затова, щом спре дъждът, отварям навсякъде, за да се проветрява, което значи, че освен маневрирането с ветрилата трябва да извършвам продължителни и досадни манипулации с люковете и илюминаторите.

Освен това морякът се измъчва и от това да гледа напрегнатия такелаж поради безветрие или слаби блуждаещи пориви (ветрилата все пак трябва да са вдигнати, за да се напредва с мъка) по едно море, раздвижено от хаотични вълни.

Дяволски Черен котел! Летящият холандец би трябвало да бъде осъден да скита именно тук. Една буря на юг е по-ободрителна от безветрието на този прокълнат район.

Когато приготвях чай за вечерята си, чашата политна от клатенето и съдържанието й опари бедрото ми.

 

 

6 май. Безветрие. Облачно небе. Въдицата, която влача, се скъса: някоя акула сигурно. Ах, тези мръсници! Вчера бе изкривена куката (при все, че е много здрава). Нямам щастие в риболова.

Морето е много богато на планктон и при това затишие мога да наблюдавам свободно, до самата водна повърхност, един наистина необикновен свят. Гъмжило от милиарди чудни животинчета. Улавям с ръка няколко и ги слагам в стъкленица (гдето ще живеят до следобед). Жалко, че нямам никаква възможност да ги запазя. Забавлявам се да нарисувам някои.

Днес барометърът показва слабо покачване. Дали полъх на североизточен пасат ще ме изведе най-после от Черния котел? Сърцето ми се изпълва с надежди…

Рано след обяд група делфини дойдоха да поиграят около яхтата. Този път (може би от яд поради неуспеха с влачената въдица) решавам да се позанимая с тях и се качвам на палубата с пистолета.

Стрелям два пъти и улучвам, но ранените животни само се „гмурват“. Третият път с един куршум в главата убивам на място. Делфинът остава на повърхността като ударен от гръм; обаче Курун няма достатъчно ход, за да бъде управляван. Завъртвам бавно яхтата с греблото, но животното потъва в момента, когато го достигам.

Целият следобед делфините следват лодката и мога да ги наблюдавам, колкото искам. Изглежда, че много се забавляват (това ме кара да съжалявам за избиването, което извърших). Понякога лягат на гръб и плуват на повърхността или стоят изправени неподвижно, с „човка“ вън от водата. Виждах ги също да стоят отвесно във водата, но с главата надолу; навън стърчи само силната опашка, с която удрят енергично във водата (навярно, за да убиват малките риби). Понякога плуват лениво на повърхността. Много често издават един твърде неприличен звук… Необикновени делфини! След внимателно наблюдение установих, че имам работа с „делфини с грапави зъби“, характерни с дългата си „човка“, източено тяло и розов корем, изпъстрен с тъмни петна. Тези малко известни животни са дълги два метра. По липса на бели китове видях значи розови делфини!

 

 

7 май. Вниманието ми е привлечено от шум на мотор: голям самолет, който скоро открих. В 6 ч. и 55 мин. той минава пред мене в североизточна посока. Дали ме е видял? Със своите червени ветрила яхтата трябва да се вижда отлично в ясната утрин.

Не мога да се въздържа от мисълта, че ако бях корабокрушенец в спасителна лодка, поведението на летеца щеше да бъде точно същото (за очите на един летец, несведущ по морските въпроси, от няколко хиляди метра няма разлика между една яхта и една спасителна лодка); щеше да отмине, без да обърне внимание на лодката.

12 ч. и 20 мин. Великолепно време, малко гръмотевично. Зад траверса към левия борд голям пътнически кораб. Бразди морето юначагата. Ето кой ще пристигне в Европа доста преди мене!

Същите разсъждения, както тази сутрин за самолета. Нима наистина едно съвсем малко ветрило, чието присъствие сред океана е необичайно, ще остане незабелязано или не ще му обърнат внимание?

Нещастни корабокрушенци, не разчитайте на себеподобните си да ви спасяват; те нямат време да гледат морето.

Когато определям меридианната височина, пътническият кораб се намира очевидно на една ширина с мене. Предполагам, че там, на мостика, секстантите са в действие и какво не бих дал, за да узная резултатите от техните определения!

Всъщност аз съм излязъл от Черния котел, но това не значи още, че съм в добре установения североизточен пасат.

В началото на нощта дълго гледам Голямата Мечка и продължението на двете й първи звезди, в линия, перпендикулярна на хоризонта. Точно там, под нея, трябва да е Полярната. Търся я внимателно, но безуспешно. Все пак, като се взирам добре, я виждам съвсем слабо, но без никакво съмнение. След дългото пътуване в южното полукълбо цяло щастие е да намеря отново скъпоценната звездица.

 

 

10 май. Потръгна ми, хванах североизточния пасат и не съм недоволен; по-малко от двадесет и един ден на море от Света Елена. След като минах Черния котел, не ми остава нищо друго, освен да хукна до субтропичните затишия. Сега целта ми е да мина тези затишия или да стигна Азорските острови. След това няма трудности. Разчитам за две седмици да стигна до Бел Ил…

Следобед морето е по-равномерно и по-слабо развълнувано, отколкото сутринта. Курун се движи по-добре. При все това при този курс бейдевинд, най-неблагоприятния за моята яхта, не мога да разчитам на скорост, по-голяма от четири възла.^[1] Къде останаха хубавите дни от пътуването на халфвинд? Яхтата е наклонена, воден прах лети и мокри палубата, а това ме принуждава да държа затворени илюминаторите от наветрената страна. Движенията й са резки: лоши условия за наблюдение със секстант. Общо взето животът на борда стана по-неприятен, но се утешавам с мисълта, че — макар и по-бързи — класическите яхти с източени форми биха били много по-неудобни със силното си наклоняване.

В това продължително пътуване на бейдевинд всеки ден прилича на предидущия. Няма произшествия; пасат — най-хубавото време за пътуване под ветрила. Никакви грижи: спане, почиване, готвене, наблюдения, четене, дялкане, шляене.

С напредването на север вятърът постепенно ще се отклонява на изток — това ще ми позволи от ширината на Ботхърст да се насоча към истинския географски север.

През първите дни мъглявината ще бъде много силна, но след това небето ще стане великолепно синьо, морето ще добие същия несравним цвят.

Като напредва на север, яхтата ще понася по-добре морето и при по-отпуснати шкоти скоростта ще се увеличава. Вятърът ще бъде все умерен (сила 3 до 4), с развълнувано море. Ежедневно изминаваното разстояние нарядко ще надвишава сто и десет мили. Водният прах пак ще лети всеки ден и ще има грижата да мие палубата. Температурата ще спада слабо (навлизаме във все по-студени и по-студени води), въпреки извисяването на слънцето над хоризонта.

Летящите риби, дяволчетата, фаетони ще ми правят компания през целия път.

Теченията (екваториалните) ще бъдат много непостоянни. — по-често никакви, или почти никакви. В някои дни яхтата ще пресича „жили“.

Въдицата, която влача, ще мине напразно през стотици мили от Океана.

 

 

12 май. В началото на нощта за втори път виждам Полярната звезда и то съвсем ясно.^[2] Мисля си за поетичните мореплаватели, които претендират да са видели Полярната още същата вечер, след като минали Екватора: това е твърде невероятно, като се има предвид слабата й светлина (3-та величина) и многочислените облаци по хоризонта в този район. Да се пишат книги и да се казва истината са често две различни неща.

 

 

15 май. В началото на нощта виждам белите светлини на някакъв кораб; той пътува по дъгата от големия кръг Ню Йорк — Кейптаун.

 

 

17 май. На ширината на Дакар — 28 дни на море.

След като обядвах и се качих на палубата, откривам цяла глутница глобицефали, които следват яхтата. Приличат на ония, които бях срещнал приблизително в същия район от Океана, когато пресичах за пръв път Атлантика. Те са двадесетина, но наглед по-малки от ония, които бях убил. Така близо са до борда, че бих могъл да опитам някой удар с харпуна; задоволявам се обаче да се възхищавам от играта им.

 

 

19 май. Много хубава, светла нощ. Всички звезди светят. Фосфоресциращо море. Южният Кръст се приближава неизбежно към хоризонта. Установявам го почти с тъга, защото той е символът на Южните морета. Но радост ме обзема, когато гледам Полярната да се издига в небето: символът на завръщането…

 

 

20 май. В началото на нощта пресякох пътя, по който бях минал, за да отида от Канарските острови до Мартиника, в същата точка, гдето се намирах в ранната утрин на 17 май 1950. Днес сме 20 май 1952 година.

Обиколил съм значи света почти точно за две години.

Няколко часа по-късно вятърът спадна. Сега ще срещам поредица от продължителни затишия и незначителни ветрове.

Доста преди предвидената ширина пристигнах в областта на тропическите или субтропическите класически затишия с непостоянни и слаби ветрове. Английските мореплаватели ги наричат „конски ширини“, тъй като в миналото ветроходите спирали продължително време и били принудени поради намаляване на водните запаси да хвърлят в морето конете, които пренасяли. За разлика от екваториалните затишия, те са придружени от светло и сухо време.

Морето е тихо. Виждам появяването на първите медузи с ветрила. Забавлявам се да наблюдавам пътуването по повърхността на тези „галери“^[3] със синьовиолетови отблясъци, които подлагат на вятъра чудните си полупрозрачни ветрила с форма на рибарска лодка. Направих богат улов на доради: тук е царството им!

 

 

21 май. На обяд изядох последната ябълка от купените в Света Елена. Почти нямам вече пресни продукти: останаха ми само лук (често хапвам по няколко сурови люспи) и картофи.

Но дорадите са истински източник на прясна храна.

 

 

22 май. След като изчистих и направих бульон от хубавата дорада, която улових сутринта, се заех да приготвя и майонеза. Два пъти поред не успях! Но, обзет от внезапно вдъхновение, смесих двете несполучливи майонези, като им прибавих оцет и горчица. Истински успех! Прибавих дори няколко капки Табаско и масло, в което бяха останали няколко пиперки от Галапагосите — лютивината им можеше да изгори цял кон! Това ми отвори апетит… на самотен мореплавател — изядох почти половината дорада!

 

 

24 май. Затишие. Измамно време, още повече, защото според справочната карта още не съм в района на тропическите затишия. Намирам се в зоната на хубавия пасат… с 1 % затишие!

Това не е много радостно, тъй като не мога да разчитам на хубав вятър преди 35° северна ширина. Предстои ми да пресека цялата зона на истинските затишия. Да премина повече от седемстотин мили, преди да достигна вятъра! При тези условия може цял месец да се клатушкам на едно място… Радостна перспектива! Стъкмяването се износва ужасно.

 

 

27 май. Приблизително четиринадесет мили за по-[липсва текст в оригинала] нещо, което ми се случва рядко. Откакто съм напуснал Франция, за първи път вземам „лекарство“: една таблетка аспирин. Бих могъл да мина и без нея.

Изобщо изпитвам най-голямо недоверие към лекарствата и оставям градските жители да се разправят с лечебната анархия.

 

 

27 май. Приблизително четиринадесет мили за последните двадесет и четири часа: истински успех… Топло е. Като че и въздух не достига. Слънцето пече жестоко. Палубата се разсъхва.

След обяд около Курун идват на лов доради. Нападат с голяма бързина, а скоковете, които правят извън водата, са ефектни. Днес ги виждам отново да нападат медузите с ветрила. Водата наоколо кипи. Неравен бой! Под медузите често има ята от малките риби-пилоти (големи колкото половин сардина). Никога досега обаче не съм виждал дорадите да нападат тези рибки около яхтата (те плуват почти до самия корпус, точно при вълнореза).

Дорадите ме следват неотлъчно и улавям доста от тях. След известно време спирам лова — бих могъл да напълня цяла лодка, но защо? Има дни, когато палубата е отвратителна — цялата покрита с кръв и люспи; невинаги е лесно да се надвият тези силни риби. Дори след като пробиете главата им с нож, те продължават да се движат.

Суша рибите по палубата, на силното слънце. Така мога да ги запазя за няколко месеца.

Винаги съм се учудвал, когато чета в разказите на мореплаватели с малки корабчета, че са изхвърляли в морето част от уловената риба. По време на големи пътешествия трябва да се живее икономично и предвидливо и не бива да се пренебрегва възможността за увеличаване запасите със сушена или солена риба.

Къпя се, но не смея да плувам около яхтата. Би било забавно Курун да остане без капитан благодарение на някоя акула, тръгнала да мародерствува. Има хора, които твърдят, че акулите не са опасни. Лично аз предпочитам да не им се доверявам…

 

 

1 юни. Към 13 часа вятърът от запад-северозапад се засили; сила 4! Курун започна да напредва. Осмелявам се да правя предвиждания: „Ако вятърът се задържи до довечера, вярвам, че ще се оправя.“ Всъщност нямам чак толкова много мили да изминавам, за да се освободя от тези проклети тропически затишия: 48 часа хубав ход и ще успея.

Както всеки ден, късно следобед се намествам до радиото, за да уловя точното време на Би Би Си в 20 часа по Гринвич, т.е. 18 часа корабно време. Тъкмо тогава през илюминатора над масата за карти забелязвам един кораб зад левия траверс. Не е далече.

Това неочаквано появяване ми направи толкова силно впечатление, че цял се разтреперах. Преди да се захвана с радиото, хвърлям бърз поглед през входния люк. Голям танкер, чийто курс пресича моя от предната страна. Не е далече юначагата.

Хващам сигнала и при все че съм спокоен, особено на море, треперя, докато отбелязвам хода на хронометъра…

Когато свърших, се качих на палубата. Тежко натоварен, големият кораб наближава — слава богу, този не е сляп — променя курса си към мене… Такова нещо никога не съм виждал…

Скоро мога да прочета с бинокъл името му — Шампан — френски е.

След четиридесет и три дни на море за мене е огромно удоволствие да срещна наши моряци. Сещам се веднага, че те ще могат да съобщят бързо местоположението ми в Париж и вдигам позивните си.

С най-малък преден ход корабът наближава съвсем близо до Курун. На мостика е целият команден състав, а на кърмата очевидно целият екипаж. Поздрави. Разговори.

— Ще съобщим за Вас — извиква един глас вероятно на коменданта^[4]. После ме питат: — Имате ли нужда от нещо? — Благодаря им: — Имам всичко, което ми е необходимо.

Големият кораб минава бавно зад кърмата. Извиквам: — След три седмици в Кроазик!

На кърмата на Шампан се издига трицветният флаг. За нещастие не мога да отговоря на поздрава. Извиквам засрамен: — Фалината ми не е прекарана.

Дали ме чуват?

Танкерът се отдалечава; седнал на стълбата, дълго гледам как изчезва в розовата привечер.

Тези срещи в морето са винаги вълнуващи, особено когато се плава под ветрила.

Вятърът се засилва. Слънцето хвърля няколко последни лъчи и изчезва зад облаците. Със затишията е свършено.

Нощта е великолепна. Южният Кръст вече не се вижда, но Полярната все повече и повече се издига над хоризонта на север. Въздухът е по-хладен.

Изтегнат на кушетката, изпълнен с моряшката радост от намирането на вятър, слушам дълго шума на водата, която тече бързо и бълбука покрай корпуса. Потъвам в сладък сън, приспан от песента, която ще ме отведе до дома.

Полунощ. Забулено небе. Вятърът духа на пориви със сила 5. Курун се носи на север.

След един ден вятърът се засили, придружен от вихрушки и дъжд. С намалени ветрила се спуснах по вятъра с няколко румба, защото ако продължавах по курса, морето щеше да стане много тежко. След това вятърът се отклони от север-североизток, стана насрещен и отново се засили.

Сила 6 до 7. Морето е развълнувано и хаотично. Обилно заливан от вода, Курун я посреща на бейдевинд, за да губи колкото се може по-малко време.

Тези североизточни ветрове, които се надявах да срещна след Азорските острови, ще ме забавят още повече. Насрещни ветрове и затишия — това е жребият ми при почти целия последен преход.

На 8 май малкият испански параход Кобетас мина на приблизително два кабелта от неподвижната яхта. Това е стар галош, който пътува под баласт. Струва ми се, че при хубав вятър Курун би вървял по-бързо от тази железария.

Отсега-нататък ще виждам и други кораби по пътя си, но по-отдалече.

На 11-ти през деня бях удостоен с благоприятен слаб вятър от юг и югоизток. При залез-слънце се появи част от сушата на Азорите — далечна и много замъглена. Пико.

При самотиите плавания понякога стават чудни случки. Същия ден стоях почти целия следобед долу. Когато се качих на палубата, за да разгледам сушата, точно пред яхтата плаваше някаква останка, така близо, че едва я избягнах, като завих срещу вятъра! Беше дълга десетина метра, покрита с раковини и се подаваше над повърхността. Не разбрах какво беше, обаче можеше да ми причини пакост.

На другия ден на разсъмване земята още се виждаше, но не за дълго.

Тъй като бързах да завърша пътуването си, отхвърлих мисълта да спирам на Азорските острови. Престоят би ми позволил да си взема пресни продукти. Преди няколко дни изядох последния орех от Кокосовите острови — все още чудесен! Отложих посещението на Азорските острови за друг път — те са толкова близо до Франция!

Все пак смятах да мина през канала Файал, между островите Пико и Файал, за да хвърля поне един поглед върху тази страна. Но времето не позволи — беше облачно и нямаше никаква видимост, добих само бегли впечатления между две вихрушки.

През следващата нощ минах на три мили от остров Грациоза.

Дъждът ме следва, затова споменът от тези мрачни и влажни дни не е много приятен!

На 14-ти и 15-ти Курун щормува с шест навивки на грота при северен-северозападен вятър, който премина в североизточен, сила 7 до бурен. Морето е развълнувано.

На 14-ти в 17 ч. и 10 мин. неочаквана и глупава авария в такелажа. Докато се занимавах с шкота на натегнатия поветрено кливер, една вълна ме хвърли с голяма сила върху леерите. Можех да падна зад борда. Слава богу, за голямо мое щастие, въжето устоя.

На 16-ти, при разсъмване, бях още на дрейф. През нощта поспах малко. В 3 ч. и 25 мин. вдигнах всички ветрила и тръгнах на път.

Късно след обяд на два пъти забелязах един мощен плавник. Въпреки разстоянието бях почти сигурен, че беше тъпомуцунест делфин.

 

 

19 юни. Морето става все повече и повече зелено. Свършено е с наситения син цвят на тропическите води. Термометърът е спаднал много — струва ми се, че слънцето едва топли.

Според картата сега съм в най-хубавото време, но и затишието е от най-хубавите. То ще трае до вдругиден. Морето е като огледало — странно огледало, накъдрено от различни вълни.

Рано сутринта на няколко кабелта от яхтата забелязвам някакво плаващо тяло. Заинтригуван съм и на няколко пъти се опитвам да позная с бинокъла какво е, но безуспешно. По-късно предметът се приближи и с радост забелязвам, че е костенурка. Най-после ще мога да постигна мечтата си, която не успях да реализирам през време на пътуването — да уловя костенурка.

Обръщам яхтата с греблото — трудна работа при това вълнение. Най-после се приближавам, уверен, че костенурката вече е мое притежание, и се радвам на мисълта, че ще имам хубаво прясно месо и красива черупка.

Костенурката ще мине под бушприта. Оставям безшумно греблото и отивам напред с пистолет в ръка.

Костенурката е малка, но затова пък с толкова хубава черупка! Стрелям от три метра. Въпреки вълнението, невъзможно е да съм пропуснал целта. Действително засягам добре шията на животното — прицелих се в нея. Костенурката ще остане на място; имам готова кука и ще я прибера, но за моя голяма изненада, костенурката се пробужда и мързеливо, тихо се гмурва право надолу.

Така бях смаян, че дори не се сетих да стрелям втори път. Морето е прозрачно като кристал — чудно е да се гледа как костенурката плува в него. Тя спира за миг, поколебава се и аз се надявам, че ще се изкачи наново, но не става нищо. Спокойно и сигурно, тя плува към дълбочините, а пък аз я следвам с поглед. Сбогом, красива черупко, сбогом, вкусен обяд!

За компенсация си приготвям една чиния ориз, гарниран с мадагаскарски пиперки — от лютивината им би заревала цяла банда пирати.

Днес става два месеца, откакто съм на море след излизането от Света Елена.

 

 

20 юни. Тръгвам на път след цели два дни абсолютно затишие — това не беше се случвало през цялото ми пътуване, дори в Черния котел.

Днес следобед — многобройни медузи с ветрила, първите, които забелязвам на север от Азорските острови.

Морето е богато с планктон. Откривам съвършено малки рибки и многобройни прозрачни тела, дълги няколко дециметра, които приличат на морски змии.

Късно следобед една красива акула се появява на повърхността, съвсем близо до кърмата. Придружават я две риби-пилоти, много по-големи от тези, които съм виждал. Хвърлям й парчета червен парцал — поглежда ги презрително; отивам да взема пистолета. Но след една последна обиколка около руля акулата изчезва.

 

 

22 юни. 2 ч. и 10 мин. Събуждам се. Курун следва курс с две четвърти по-южно от начертания път. Искам да стана, за да го оправя, но не мога да мръдна от леглото! Изпитвам остра болка по-долу от бъбреците и не мога да направя никакво движение — лумбаго ли е? Простуда? Или бъбречна криза?

Малко смешно е да си сам на борда, в открито море и да не можеш да мръднеш. А трябва непременно да стана. Най-после след десетминутни усилия успявам как да е да се измъкна, като се подпирам на ръцете си. Коленичил върху палубата, успявам да оправя главния шкот, след това и руля.

За щастие, движението ми подействува добре. По-късно трябваше да се качвам още няколко пъти на палубата, за да оправям шкота и руля. След обяд отново съм в отлична форма и се изкачвам на върха на мачтата.

Както и вчера, ръми ситен дъжд. Никаква видимост.

Въпреки неблагоприятните ветрове, пътувам право на север — като бдя да не се отклоня на изток от курса си към бреговете на Испания.

Насрещните ветрове и затишията забавиха много хода на яхтата и въпреки доброто начало, времетраенето на прехода надмина предвижданията ми. Нямам търпение да се обадя на близките си, затова решавам да се свържа с френската метеорологична фрегата, спряла на точка К, която е на пътя ми. Зная точното й местоположение от морските документи: 45° север и 16° запад; да се намери, е детска работа.

На 25 юни в 22 ч. и 35 мин.^[5] забелязвам две светлини. Яхтата върви бавно поради слабия вятър и неравномерното вълнение. Така че едва в 1 ч. и 10 мин. повиквам Льо Брикс (тогава не знаех името й). Маневрирам няколко пъти, за да мина близо до кораба, на дрейф напреко на вълните.

„Френска яхта Курун, шестдесет и осем дни от Света Елена. Моля да предадете местоположението на Мютюша, Париж.“

За моя изненада разбирам, че знаят за Курун. Предизвиках суматоха на фрегатата и съжалявам, че ги обезпокоих посред нощ. Но думите, които ми отправят, са толкова сърдечни, че решавам да не продължавам пътя си. „Ще се приближа на разсъмване.“

Заставам на едно място. Когато съмна, вдигам ветрилата, за да стигна до фрегатата, която се е отклонила повече от Курун. Обикалям около военния кораб, като преценявам опасностите от едно приставане при вълнение. Но виждам с удоволствие, че спускат в морето лодка, за да ме вземе.

На борда на фрегатата се чувствувам малко неестествено: клатенето тук е така различно от това на Курун, с който бях сраснал.

Посрещането е още по-сърдечно, тъй като почти целият екипаж е от бретонци. Каква радост е да стъпваш по един преден пост на френската земя!

Ето ме седнал пред масата на малка закуска заедно с комендант Льо Руж и неговия щаб. Любезният прием продължи доста. Можах да разгледам и големите метеорологични карти на Северния Атлантически океан, от интерес за мене.

Вземам един душ — какъв лукс сред открито море! — а бръснарят се заема да ми направи по-представителна прическа.

Следобед няколко офицери идват на яхтата да ми върнат визитата. Застанал напречно на вълните, Курун се клати от борд на борд и се случва нещо, което никога не съм очаквал: почти всички мои гости хващат морска болест. Неудобно ми е, че отвръщам по този начин на оказаното ми гостоприемство, но клатушканията на яхтата се различават от тези на фрегатата! Затова посещението се съкращава.

На другия ден напущам Льо Брикс, натоварен с пресни продукти. Взех и пощата: голям пакет писма.

След като вдигнах ветрилата, поздравявам три пъти фрегатата и с един полъх на вятъра от запад-северозалад потеглям към Кроазик.

В 17 ч. и 40 мин. виждам откъм десния борд две риболовни корабчета — първите родни, бретонски кораби. Те пътуват в обратна посока и аз променям курса си, за да мина колкото може по-близо до тях.

Минавам на близко разстояние от един маламок^[6] и чета на корпуса му: Конкарно. Момчетата работят и макар че тоновете не искат да знаят за въдиците им, те не биха се отвлекли за някаква дреболия. Но ясно чувам как някой се провиква: „Ами че това е момъкът от Кроазик, който обикаля света!“ Ясно е, че не съм непознат за бретонските риболовци.

Срещах още много корабчета за тон: красиви ветроходи с разноцветни ветрила. Какво прекрасно нещо е рибарски кораб с ветрила! Появата им всякога ме очарова.

За сигурност трябваше да бодърствувам през нощта — впрочем през всичките нощи. Глупаво би било да допусна да ме блъснат няколко дни преди пристигането ми. Спях по няколко часа денем.

Известно време, след като напуснах Льо Брикс, настана отново затишие. Само един ден духаше лек бриз от океана, после имах пак насрещни ветрове. Дядо Еол се стараеше да забави пристигането ми.

На 2-ри юли, моя рожден ден (който се надявах да празнувам на сушата), не бях облагодетелствуван от времето. Трябваше да щормувам с четири навивки на грота, тъй като морето беше много бурно, за да се пътува, и вятърът се бе засилил. До 4-ти се борих с вълните, сред вихрушки и дъжд. През нощта на 3-ти срещу 4-ти пресякох линията на трафика Уесан — Финистер и срещнах много кораби. Трябваше да си отварям добре очите, още повече че вятърът гасеше често фенера. Морето беше бурно и дори на съвсем близко разстояние мачтите на големите кораби се закриваха напълно от високите вълни.

На 5-ти пък настъпи затишие. Но най-после неприятните шепи на дядо Еол приключиха: на 6-ти юли на разсъмване тръгнах на път с благоприятен южен-югозападен вятър, който вече не ме изостави.

Вихрушки. Дъжд. И гръмотевици дори — за да се съобщи за завръщането на Курун.

Бях се приготвил да взема меридианната височина, когато риболовният кораб Кьор Вайян от Конкарно се приближи към Курун, за да разговаряме. Той се намираше точно на юг от яхтата и ми пречеше на наблюдението, затова го помолих да открие хоризонта. След като свърших изчисленията, предадох местоположението си^[7], за да го съобщи на радио Сен Назер — така моите близки щяха да узнаят къде се намирам.

Вихрушки. Дъжд, но чудесен вятър, с който браздя морето. Най-после с две навивки на грота яхтата отново поема със своя истински ход!

Оставам през цялата нощ на руля, но съм щастлив: сигурен съм, че утре сутринта ще видя Бел-Ил!

В 3 часа при едно проясняване на небето се забавлявам да изчисля за последен път ширината по Полярната звезда.

Морето промени цвета си. Чайки, пеликаноподобни птици от Басан. Сушата е близо, чувствувам я.

8 часа. Тъкмо слизах да отбележа наблюденията си в бордовия дневник, когато тя се появи. Овладявам се и отбелязвам: Вятър юг-югозапад, сила 5. Силно развълнувано море. Бурно време. Барометър 770. Температура 17,7°. Земя откъм десния борд.

Но тази земя е Бел-Ил и сърцето ми се разтуптява…

При все това се питам иронично: „Ами ако си се заблудил при това последно приземяване? Ако си в Гроа?“

Такава груба грешка е невъзможна. Скоро забелязвам огромната свещ на фара Гулфар — същия, който при заминаването ми бе изпратил последния отблясък от Франция. Слънцето огря брега и вятърът стихна.

Който е видял Бел-Ил,

плава без опасност

— си повтарям на глас и се радвам предварително на влизането ми в Кроазик.

Бръснех се, когато един самолет наближи и от малка височина направи няколко кръга над Курун. Бях принуден да предположа, че се интересува за нас и вдигнах флага. Още не знаех, че след чуждия печат и нашият е писал за моето пътуване и е съобщил за завръщането ми. Съвсем не предполагах какво посрещане ме очаква в Кроазик.

След 3/4 час над яхтата прелетя друг самолет. Положително със същата цел!

След Кердонис^[8] срещнах няколко рибари, които изваждаха кошовете си. Нарочно минах близо до тях; за да ги поздравя. Един ми извика: „Тези дни видях майка ти в Хуа^[9]. Добре е.“ Доста неочаквано беше да получа по този начин вест за близките си.

Видях отново познатите кътчета: Хуа, Хоедик, Кардиналите.

В 12 ч. и 15 мин. виждах фара Фур, а в 12 ч. и 35 мин. — полуострова Кроазик.

Този път нямаше нужда да проучвам картите и морските документи. Пресметнах само часа на прилива. Дали ще пристигна преди отлива?

Наближавайки фара Фур, видях една добре позната моторница: Ла Бриер — от риболовната охрана. Защо ли беше с големия си празничен флаг?

После разбирам, че идва да посрещне Курун. На борда й са началникът на Морския регистър в Сен Назер, господин Беленгар, директор на вестник Кол Бльо, господин Люка, и приятели. Господин Беленгар ми хвърли едно писмо, увито около куршум от пушка, в което ми предава поздравленията на министъра на Търговския флот и ми съобщава, че съм награден с Кръста за морска заслуга.

След като отминах Фур, от пристанището, което започвам да различавам, пристигат едно по друго множество корабчета.

Между тях виждам малката Ендонтабл на моя приятел Жано Килгар. На борда й са моите родители — по-голяма радост от тази не бих могъл да имам. Моторницата спря до мене и аз скочих на борда, за да ги прегърна. Съвсем сам на курс бакщаг, придружаван от приятели и непознати, Курун продължава пътя си право към вълнолома на Кроазик. Той знае така добре какво трябва да прави, че моето присъствие вече не е необходимо…

Въпреки това, след известно време се върнах на борда. Дългият роден вълнолом от гранит е близо. Заобиколих шамандурата Баз Ерго.

Хиляден народ и официални лица чакаха. И така, свалям за последен път ветрилата, за да поема влекало от Ендонтабл, защото бих се забавил много, ако вляза с тях.

 

 

15 ч. и 25 мин.^[10] Яхтата навлиза в канала. Седемдесет и девет дни след тръгването от Света Елена моето пътуване е завършено. Водех обратно Курун — с полупроядена мачта, с изтъркана боя, с избелели от слънцето, ветровете и морските бури ветрила, един Курун с белези от многото хиляди мили, но победоносен и с непокътнат дух.

И все пак, макар и щастлив, че съм се върнал в родната страна, при своите близки, въпреки радостта от настоящия час, аз вече чувствувах, докато завързвах моята малка яхта, че това пристигане не е окончателно завръщане в пристана.

А само нов престой…