Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (17)

XVII
Кейптаун — Света Елена

16 март. Денят, определен за заминаване. Продължителността на престоя в Кейптаун надмина значително моите предвиждания.

През тази неделна утрин в яхтклуба кипеше усилена подготовка, тъй като оставаха само няколко дни до големите състезания, в които щяха да участвуват около двадесет и четири монотипа от всички краища на Южноафриканския съюз.

13 ч. и 17 мин. Изтеглям котвата. Стела Марис ме влачи с мотор.

Прощални ръкомахания. Голямата камбана на яхтклуба бие три пъти — отговарям с три изсвирвания на рога за мъгла.

Бързо преминавам входа на яхтния басейн. Вляво остава Дромадерис, закотвен близо до военния кораб Трансваал. Забавна противоположност.

Съвсем слабият вятър духа точно насреща. Вдигам грота в 13 ч. и 35 мин. и пускам влекалото.

Не след много, в 13 ч. и 45 мин. яхтата е на прохода.

Намирам се в залива Тейбъл и на ляв халс полека пътувам срещу слабия вятър, борд до борд със Стела Марис, който ме придружава.

Времето е великолепно. Като че съм на някаква приятна разходка. Това ново заминаване не ми прави по-голямо впечатление, отколкото тръгване в някой хубав летен ден от пристанището на Кроазик, на лов за скумрии на няколко мили от брега.

Скоро настана отново безветрие и Курун не можа да отиде надалече.

Страхувам се да не бъда отнесен от течението върху прибоя на Уейл Рок. Малко преди да се здрачи, успях да се отдалеча, но цяла нощ виждах светлините на Кейптаун и многоцветните му реклами. Налагаше се да стоя буден, защото брегът беше близо, а минаващите кораби — многобройни. Въздухът е студен — термометърът на масата за карти показва 14°.

 

 

17 март. Когато отидох да взема една салата от хранителния склад, направих неочаквано откритие. Нов пътник без билет: една жабка. „Мила — казвам й аз, — какво си дошла да търсиш на това корабче?“ Ако това животно е водно, солената вода естествено не му понася. Складът е запасен добре с хубави салати, но те не ще траят повече от една седмица. Какво ще стане после? Не мога да се грижа за това животинче, като го храня с кондензирано мляко, овесена каша или сладко.

И дума не може да става тя да достигне брега с плуване. По едно време мислех да направя малък сал и да сложа на него съд със сладка вода и няколко листа салата. Но дори да предположим, че ще стигне до брега, приземяването при прибоя би било фатално за пътничката. Ето защо реших да я оставя при мене.

За да си спомням за гущера от Пора-Пора, я кръстих Жозефина. Тя беше също такъв дискретен спътник, какъвто беше и Жозеф. За нещастие, наскоро след като се свършиха салатите, тя изчезна. Никога не разбрах какво стана с нея.

Определенията ми по обяд показват, че яхтата се намира на девет и половина мили от вълнолома на Кейптаун. След цял ден на море, хубав резултат!

В 14 ч. и 20 мин. потеглям отново благодарение на слаб югозападен вятър, който се засили и промени в южен. Докато стоях на руля, за миг зърнах тюлен — последния в моето пътуване.

Брегът се отдалечава. Вижда се само върхът на планината Тейбъл — доста неясно, после изчезва във вечерната мъгла — последен, почти нереален изглед от африканския материк.

През нощта отминавам Десън Айланд, чийто фар виждах. Съжалявам, че не мога да спра на този остров, забележителен най-вече с многото пингвини, които не са плашливи и човек може свободно да ги наблюдава.

Яхтата оставя зад себе си великолепна сребърна следа, а лагът, който се върти безупречно на новите си лагери, показва пет и половина възла скорост. Вече пресмятам пътя до Света Елена. Уви! Много самонадеяно: няколко часа по-късно вятърът отслабна. Оттогава ми предстоеше да срещна дълга поредица от безветрия и слаби насрещни ветрове.

Ако бях тръгнал по-рано от Кейптаун, щях да имам по-благоприятни условия. Тази година есента (в Южното полукълбо) е подранила. Периодът на югоизточните ветрове (продължение на пасатите) е свършил и е отстъпил мястото си на слаби бризове и затишия, преди да започне сезонът на силните северозападни ветрове. Преди отплаването от яхтклуба някой ми бе предрекъл, че ще има три дни безветрие, а друг ми каза: „След като се отдалечите от залива Тейбъл, ще срещнете хубав югозападен вятър“.

 

 

21 март. Вятър северен-северозападен, сила 2. Вълни от разни посоки. Изминатото разстояние е нищожно — яхтата не напредва, защото вълните я забавят. Дали ще успея да се откача от това място, за да се „закача“ за пасатите? Все пак след 30° северна ширина би трябвало да имам по-благоприятни условия. Сравнени с действителността, указанията на Пайлот Чарт изглеждат и в това отношение погрешни. Тази карта дава само 4% затишие. Що се отнася до вятъра, тя не посочва никакви ветрове в сектора от северозапад до изток, а за ветровете от северозапад е отбелязано, че представляват само 4 процента!

Днес е равноденствието и началото на есента, но мислите ми са вече в другото полукълбо. Щом във Франция сега започва пролет, за мене също е пролет и ще пристигна за лятното слънцестоене.^[1]

През целия ден има много птици.

 

 

23 март. Безветрие. В 6 ч. и 17 мин. откъм десния борд се вижда един голям танкер, който пътува на север. В 6 ч. и 30 мин. кораб към левия борд, пътуват на юг. Минават много надалеч и не мога да ги разпозная.

След цяла седмица на море се намирам на деветдесет мили от Кейптаун: това е рекорд на бавноходство, но нищо не мога да направя. Все пак барометърът значително се покачва и предчувствувам, че след безветрието ще има пасати.

След обяд слаб вятър от юг и мъртво вълнение от югозапад.

 

 

24 март. За пръв път след тръгването ми от Кейптаун отбелязвам на пътевата карта място, което не се слива с предидущото. Сто и няколко мили от вчера — при този умерен вятър е добре. Ще се реши ли Курун най-после да се изкатери на север?

Времето е хубаво и след обяда постоях малко на палубата.

Макар че е далеко, с бинокъла различавам един кораб, който се вижда назад, към левия борд. По „гарвановото гнездо“ на мачтата и оръдието на бака се познава, че е китобоен. Може би се връща в Норвегия, защото ловът в Антарктика е приключил.

Около яхтата се реят няколко албатроса. Наблюдавам ги с интерес — след няколко дни вече няма да ги виждам. Тези птици са наистина великолепни. Всред откритото море се чувствуват като у дома си. Могъщи и величествени, те са устроени да издържат бурите на Юга. Наблюдавах ги тази сутрин как тежко се отлепват от водната повърхност, като претоварени водосамолети. Но те имат пред безжизнените механизми преимуществото, че си помагат и с широките крака. За да задоволя желанието си да ги разгледам отблизо, за първи път стрелям върху един от тях с 22-милиметровия пистолет. Мисля, че съм го улучил, но грамадната птица продължава спокойно полета си!

Днес след обяд съм минал географската ширина на Дърбън, с което завършвам обиколката на южноафриканския континент.

Най-после дядо Еол се смили и цели три дни ми изпраща силен южен вятър. Курун препуска настървено, но се клати така дяволски от голямото странично вълнение, че човек може да се търколи от леглото си. От време на време го заливат вълни.

Докато напредвам на север, вятърът се променя в югоизточен.

 

 

27 март. След обяда виждам последния албатрос. Забавно съвпадение — на палубата намирам първата летяща риба (трябва да е паднала през миналата нощ).

След обяд, при попътен вятър, поемам със стакселите близнаци. Смятам да плавам по този начин до Черния котел — до Екватора. За нещастие, по-късно вятърът стихна и яхтата се движи бавно.

 

 

29 март. Тази сутрин хронометърът ми създава неприятности. Когато исках да го навия в определения час, забелязвам, че пружината не мръдва. Въпреки радиоприемника, извънредно неприятно е да си лишен от Гринвичко време. Решавам да отворя часовника. Малката част, която задържа пружината, е паднала от мястото си. Имах часовникарска отвертка и я поставих на мястото й, но с досада забелязах, че един от винтовете е износен: невъзможно е да се ползува. Отсега нататък ще трябва да навивам хронометъра си с голяма предпазливост, като всеки път го отварям.

От няколко дни морето е по-синьо. Целия следобед бях на палубата, тъй като имах работа. Няколко пъти се качвах на върха на мачтата — а при такова силно клатене от борд на борд това е истинско спортно постижение, защото отклонението е понякога толкова рязко,^[2] че има опасност да не се задържите.

 

 

30 март. Отпразнувам преминаването на тропика на Козирога, като отварям бутилка Фронтиняк и една от последните кутии печени бадеми, купени на Канарските острови! Преди две години приблизително Курун пресече тропика на Рака в същия Атлантически океан и тогава отбелязахме събитието с бутилка Порто и със същите бадеми.

 

 

1 април. Яхтата бавно се изкачва на север. Меридианната височина, взета на обяд, е по-малка от тази, която взех вчера. Склонението на слънцето се е увеличило повече, отколкото изминатата от Курун географска ширина.

15 ч. и 30 мин. Виждам втора летяща риба в Атлантика. Дали не е априлска лъжа?

Хубава вечер, каквато не съм имал отдавна. Нощта е чудно ясна. Луната свети. Многобройни прекрасни звезди блестят примамливо.

Дълго време гледам Южния кръст, който вече се снишава към хоризонта, но все още властвува в небосвода.

Преди да си легна, седнах до котвения рудан, за да се полюбувам на красивата нощ и да послушам тихия ромон на носовата вълна. Дъбовият вълнорез пори спокойно гигантския океан с настойчивост, която ме изпълва с увереност, че скоро ще бъда у дома. В основата на щага на бушприта вече има водорасли, а няколко малки кичура са се закачили под водолинията, но Курун разстила следата си към другото полукълбо…

 

 

3 април. Най-хубавото време, което може да се желае. Грее приятно слънце, морето е необикновено синьо. Пасатът е такъв, какъвто съм мечтал. Яхтата едва се поклаща. На борда е такова спокойствие! Истинска почивка е да пресичаш океаните при тези условия. Намирам се в обширния район на пасатите, където няма лошо време.

Призори пресичам Гринвичкия меридиан. Ето кой ще почувствува завършването на околосветското ми пътуване! Корабният часовник показва отново гринвичко време, след като е минал през всички възможни часове.

От няколко дни съм по дъгата на големия кръг Кейптаун — Ню Йорк, но не съм видял нито един кораб.

 

 

4 април. „Малката Таитянка“ се трие силно на задните ванти (особено при слаб вятър) и макар че те са добре увити, решавам да прекарам ветрилото извън вантите. Това не е мъчно, защото плавам на попътен вятър. Така ветрилото „работи“ по-добре и аз изнасям моя бамбук от Таауку. За нещастие, фалът не издържа и се скъса.

Трябва да се кача на върха на мачтата заедно с всички необходими неща (шведски ключ, парцали за обвиване, малки въжета и др.), за да свърша доста трудната такелажна работа, но съм доволен от направеното.

 

 

6 април. Мястото, определено на обяд, е на осемдесет мили от Света Елена. Затова след обяд работя на палубата, за да подготвя вдигането на нормалните ветрила, необходими за маневриране.

Тогава забелязвам, че въжето на лага е откъснато. Без съмнение пак някоя акула. И последният ми винт следователно е загубен. Каква беда — лагът вървеше така хубаво с новите си лагери! Макар че много търсих, в Южна Африка не можах да намеря резервни винтове за лага. Тази злополука ще ме лиши от възможността да контролирам точно пътя, изминат от яхтата, особено през времето, когато спя, но от опит ще мога да определям скоростта на корабчето при всякакви ходови условия.

17 ч. и 22 мин. Една малка бяла чайка лети близо до яхтата. Това издава близостта на сушата.

18 ч. и 50 мин. Бързи делфини идват до Курун, правят няколко красиви скока пред десния борд и изчезват. Те са първите, които виждам от тръгването ми от Кейптаун.

Тъй като мисля, че ще видя земята при зазоряване, навивам будилника и отивам да си почина за няколко часа.

 

 

 

7 април. Няма звезди, за да направя определение на разсъмване, но това е без значение — зная къде се намирам.

Нощта постепенно се отърсва от своя мрак.

6 часа. Небето е облачно, дъжд, вихрушки. Мръсно време за приземяване.

6 ч. и 17 мин. „Земя!“ — извиквам на глас. Лекият контур едва се очертава, но не се лъжа: това е Света Елена, източният й край, който разпознавам веднага. Но изчезва съвсем бързо. Няколко минути по-късно съвсем за кратко се появи и западният край на острова — разпознавам и него.

После всичко става отново сиво. Забулено небе. Видимост почти никаква.

Вятърът се засилва. Реши се веднъж да подуха, в края на прехода! Пътувам към брега с намалена скорост: само с един кливер. Мисля да вдигна грота, когато достигна до завета на острова — имам цял ден време, за да се закотвя.

Безбройни птици се вият над рибните ята. Виждам трета летяща риба за този преход.

10 ч. и 22 мин. Вижда се наблизо остров Спири. Малкият остров и канарите, които го обграждат, са на половин миля от Света Елена. Красивите, диви и остри скали пазят големия остров откъм южната му страна.

10 ч. и 37 мин. Недалече се появява Западният нос. При все че брегът е близо, виждам само краищата на този огромен блок, който се спуска стръмно в морето. Поради лошото време в гледката има нещо зловещо.

Скоро вятърът почти напълно стихва. След като вдигнах грота, в 11 ч. и 55 мин. минавам на около три кабелта от Западния нос.

Поради затишието Курун почти спира в прикритието на острова, но затова пък слънцето ми разкрива съвършено различен пейзаж. Неравен чакьлест бряг, лава, стръмни отвесни скали, които сякаш ще се сгромолясат и ще ви смажат. Никаква следа от хора.

Една грациозна, малка черна чайка с бяла глава^[3] кацва на палубата, като че да си почине. Тя ми носи поздрав от острова. Морето придоби необикновено син цвят.

Яхтата едва се придвижва при редките променливи полъхвания. Скоро различавам зеленина и няколко къщи в горния край на долините, които се спущат право към морето.

Вятърът е насрещен и трябва да лавирам. В 13 ч. и 15 мин. се виждат къщите на Джеймстаун. Огряната от слънцето Света Елена е прекрасна.

За обяд изяждам парче шоколад. След като плавах дълго на един халс, при който видях двата северни носа на острова, в 16 ч. и 10 мин. правя завой. Надявам се с този халс да стигна до Джеймстаун.

Отдалече виждам идващата към мене моторна лодка. Оказва се, че е моторницата на местните власти — предлага да ме влачи, но аз отказвам. Пътуваме борд до борд и разговаряме. Казват ми, че ще мога да се завържа за някоя шамандура. Това ме радва много, защото при големи дълбочини закотвянето е опасно за малките корабчета.

В 17 ч. и 50 мин. екипажът на моторницата ме завърза за две мъртви котви, на половин кабелт от стълбата за разтоварване на Джеймс Бей.

Двадесет и два дни на море. Доста дълго за преход от хиляда и седемстотин мили, но важното е, че пристигнах благополучно.

Когато сгъвах грота, пристигна вицеконсулът на Франция и единственият французин на острова, господин Пьожо. От Кейптаун му телеграфирали за моето тръгване и предполагаемата дата на пристигането ми в Света Елена. Той пресметнал, че преходът ще ми отнеме петнадесет до седемнадесет дни и започнал вече сериозно да се безпокои. Тревогата му още повече се засилила, когато от един параход, които идвал от Кейптаун и минал преди няколко дни оттук, му казали, че не видели никакъв Курун. Затова, щом съобщили за моето пристигане, той изтичал веднага — без да губи нито минута.

На другата сутрин времето беше много хубаво и господин Пьожо дойде да ме вземе с колата си, за да разгледам острова. Намери ме да се къпя в тихата, прозрачна вода с приятна температура — първия си допир със Света Елена направих с плуване.

Джеймс Бей е отворен залив, без прикритие — или както казват моряците, панаирски залив. Само положението му — поветрено на острова — го пази от югоизточния пасат. Но поради постоянните ветрове това котвено място не е безусловно сигурно. А когато силното вълнение от разразилите се от юг бури достигне до брега, то предизвиква — както и на съседния остров Асансион — опасните „валяци“, които могат да не допуснат приземяването на корабите.

Тези „валяци“, макар че не се появяват често, причиняват големи щети. Затова човек трябва да се пази от тях.

Гледан от морето, остров Света Елена прилича на грамаден, висок каменен блок, който се спуща стръмно в морето. Никакъв залив, за да се приютиш. Никакъв плаж. Само сурова дивота. Идеално място за заточение. И Джеймс Бей не е по-приветлив за приставане. Почти отвесната скала, извисена над морето, сякаш ви смазва.

Слизането става на скалата и е винаги усложнено от силата на вълнението. Аз пристанах с малката лодка, като използувах подходяща вълна, за да скоча на земята. При следващата вълна изтеглих лодката.

Представях си пристигането на Императора на 16 октомври 1815 година с кораба „Нортъмберланд“. Брегът е бил пак такъв: същите скали, същото вълнение, към които се прибавяли враждебността и любопитството на населението. Великият заточеник пожелал да пристигне през нощта, но всички жители го чакали с фенери в ръце.

Джеймстаун е единственото селище на острова и по-голямата част от населението живее в него. Със своята островърха камбанария той прилича на тихо провинциално градче — в него няма нищо „колониално“. Разположен е на много живописно място, в дъното на една долина със скалисти склонове, обрасли с кактуси. До залива се отива през врата, която някога са затваряли.

Старият „замък“, потънал в цветя и охраняван символично от старинни оръдия, е много приятен наглед.

Остров Света Елена е съвсем малък — в най-широката си част не надминава седемнадесет километра. При откриването му на 21 май 1502 година бил необитаем. Неговият откривател, Хуан ди Нова Кастела, му дава името на света Елена, византийска императрица и майка на Константин Велики. Така че той още отначало е императорски остров.

След като е бил португалско и холандско владение, островът минава в ръцете на англичаните, като собственост на Индийската компания. Последната го отстъпила на английското правителство за заточаването на Наполеон, но след неговата смърт отново си го възвръща. Най-после на 21 април 1834 година островът е бил окончателно преотстъпен на Англия и става нейна колония.

Преди прокопаването на Суецкия канал Света Елена е била много посещавана. Понастоящем оттам минават само два пъти месечно корабите от серията Кясл, които поддържат линията Англия — Кейптаун и обратно.

Гледан от открито море, островът прилича на дива скала, но това впечатление се променя коренно, когато човек мине първите хребети и проникне във вътрешността му. Противно на това, което мнозина мислят, Света Елена е един прекрасен остров.

Когато човек изкачи издигащия се над селото Лидър Хил, пред него се открива суха, скалиста, осеяна с кактуси местност, напомняща Галапагоските острови. Но като продължи по-навътре, човек се пита дали някой вълшебник не е променил картината с един замах на магическата си пръчка: пред него се появява изведнъж зелено и залесено поле. Наоколо е спокойно и неизказано красиво: ливади, ниви, храсти с яркожълти цветове, красиви дървета, борови гори. Един пейзаж, в който впрочем няма нищо тропическо — мирна картина с пасещи крави и овце. Забравяш напълно, че си всред Атлантическия океан и в тропиците…

Вътрешността е доста неравна. Най-високият връх — Диана — се издига над хребети и зелени долини, поради които островът на пръв поглед изглежда много по-голям, отколкото е всъщност.

Най-голямото богатство на Света Елена е фляксът. Този вид лен е пренесен от Нова Зеландия в 1867 година. С него са засадени цели ниви, блеснали като сребро под слънцето, покрай които се вият живописни пътища. Ленът подхранва специална индустрия: на острова се намират осем „мелници“ за лен. Казват, че собствениците на тези фабрики изкупували флякса от туземното население на цени, по-ниски от нормираните. Но жителите на Света Елена са толкова добри и кротки, че не роптаят. Освен това и така са напълно щастливи — което е най-важното всъщност.

Освен флякса островът изнася луковици от лилии и малко дантели, продавани главно на туристите.

Населението на Света Елена се е образувало от различни пришълци: черни роби, китайски кули, малайци, индуси — всичко примесено с бялата кръв на мореплавателите или войниците, които са били на гарнизон в острова. Затова цветът на кожите тук е крайно разнообразен. Жителите на Света Елена са скромни и услужливи — добри хора, които водят мирен живот. Смесването на расите има понякога щастливи последици — тук ще видите извънредно красиви момичета.

Числото на жителите, редовно нараствало в периода от 1856 до 1936 година, е отново във възход. При преброяването през 1947 година населението е възлизало на 4748 души. Миналата година е имало 136 раждания и 53 смъртни случая. Числото на децата наистина ме порази. Учениците са една четвърт от всички жители.

През време на тези обиколки из острова в лицето на господин Пьожо имах най-любезния и съобразителен водач. Естествено, той живееше в Лонгууд и тъй като често отивах да го търся там, бързо опознах тези исторически места.

Лонгууд,^[4] разположен на едно плато с оскъдна растителност, се вижда добре от цялата околност. Дълга, права алея, обградена с дървета, води до проста дървена ограда, на която е окачена табелка с надпис: „Френско владение. Затворено за външни лица до второ нареждане“.

 

 

Пресичам градината и се озовавам пред къщата на Императора. В първия момент човек мъчно може да си представи, че тук е живял и умрял Наполеон. Както казва Октав Обри, „къщата на Наполеон е селски дом, подходящ най-вече за някой пенсиониран нотариус.“

Мястото е тихо, въздухът чист. Човек се замисля как ли е прекарал заточението си този велик, деен човек.

Това чувство се засилва още повече, когато се обиколи непроменената оттогава градина. Наполеон накарал да изкопаят ниски алеи, за да може да избягва през време на разходките си погледите на скритите зад оградата шпиони, които не са могли да виждат дори легендарната му тривърха шапка.

Дали за да не остане никакъв спомен от Наполеон, след неговата смърт са превърнали Лонгууд в обор? Но в 1858 година кралица Виктория го подарява на Наполеон III. И още същата година императорът изпраща на Света Елена ескадронния командир Готие дьо Ружмон, за да влезе във владение на френските имоти. Той остава там до 1867 година. Оттогава, с изключение на няколко години прекъсване, Франция винаги има постоянен представител на острова. Днес такъв е господин Пьожо, дошъл през 1945 година, за да замести господин Колен, прекарал тук от 1919 година.

Когато посетих къщата в Лонгууд, тя беше празна, почти без подове, които са били проядени от термитите. Стаята на императора и работният му кабинет — това, което той наричал иронично „домашен кът“, ми се сториха съвсем малки.

Нашият вицеконсул бе взел присърце задачата да се реставрира къщата и околната обстановка, за да ги превърне в музей. Но отпуснатите кредити — намалени и от девалвацията — са съвсем недостатъчни.

Зад къщата на императора се намират няколко постройки. Едната от тях, където са били апартаментите на генерал Монтолон,^[5] е била възстановена през 1934 година със средства от Дружеството на приятелите на Света Елена. Сега в нея живее нашият вицеконсул.

 

 

През време на своето заточение императорът правел понякога разходки на кон и изказал желание да бъде погребан на едно място, което особено много харесвал — долинката на здравеца, в дъното на „Дяволската купа“.

До тази долинка се стига по една прекрасна пътека през борова гора, гдето тишината се нарушава само от гукането на гургулиците.

В дъното на долинката се намира огромен правоъгълен гол камък, ограда от ковано желязо. Никакъв надпис. Генерал Монтолон искал да издълбаят върху него името на Наполеон. Но тъй като Хъдзън Лоу държал да бъде прибавено и Бонапарт, французите предпочели да оставят плочата без име.

Над гроба се извисяват два огромни норфолски бора, които растели там още преди да бъде погребан Наполеон. Отстрани се издига маслинено дърво, посадено от Уелския принц, а и още едно, посадено преди войната от командния състав на френския учебен кръстосвач Жана д’Арк.

На няколко метра от гроба тече бистрата струя на един извор, непресъхващ — като вечния спомен.

Една все още запазена будка напомня, че преди пренасянето на тленните останки във Франция тук ден и нощ е стоял на пост въоръжен часовой.

Подобно на Лонгууд и мястото, където се намира гробът на императора, е френска собственост от 7 май 1858 година.

При престоя на Курун губернаторът на острова беше неразположен, но изпрати своя адютант да ми предаде, че ще бъде щастлив да ме приеме.

И така, една сутрин лъскавата черна кола с врати с бели гербове дойде да ме вземе от кея.

Бях доволен, че този случай ми дава възможност да посетя Плентейшън Хауз — резиденцията, изпълнена с исторически спомени.

Един лакей в ливрея ме въведе в старото жилище, където в огромна златна книга вписах името си до това на Курун.

Губернаторът сър Джордж Ендрю Джой ме посрещна много сърдечно, на безупречен френски — известно време учил в Брюж, а прекарал и 14 години на Новите Хебриди.

Плентейшън Хауз, някогашна собственост на Индийската компания, не се е променила от заточението на Наполеон. Тя е красиво и просторно жилище, странно контрастиращо с „къщата на нотариуса“ в Лонгууд. Постройката е светла, богато мебелирана, едноетажна, разположена всред огромен, добре поддържан парк, заобиколен с гора. В неговата тишина човек си спомня за ниския червенокос губернатор сър Хъдзън Лоу — мрачният надзирател, за когото самите англичани казвали, че не бил джентълмен. Неговият прочут затворник му е създавал доста грижи… Човек си спомня и за корсиканеца Сантини, вратар на императора, голям ловец, разучавал доста време околностите на Плентейшън с надеждата, че губернаторът ще се озове в обсега на неговата пушка! Спомням си и за експедициите, като тези на пирата Лафит, замислени с цел да освободят именития заточеник.

В тихия парк на Плентейшън Хауз живее една особа, която е познавала Наполеон и Лоу; защото при престоя на Курун на острова тя беше на около двеста и четиридесет години. Тази историческа личност е Джонатън, огромна костенурка от Галапагоските острови. В разцвета на своя живот Джонатън имал и другарка, но тя починала… преди един век. Въпреки стоте години вдовство, той не е забравил своята съпруга и всяка година в любовния период тръгва на дълъг път, за да търси покойната. Нищо не може да го спре. Ако и хората бяха така верни…

 

 

На 17 април имаше голямо събитие за острова — от Англия на път за Кейптаун пристигна Ляндовери Кясл. Тук корабите хвърлят котва доста далече от брега, поради което настава живописно сноване на лодки, пренасящи пътници и стоки. За последните се използуват и малки шлепове, които въпреки вълнението се разтоварват с кранове.

Света Елена е преди всичко Наполеонов остров и затова привлича много туристи. Почти всички пътници искат да посетят Лонгууд и гроба му — от това населението има още един източник на приходи.

Един ден срещнах някакъв стар бур и той заточен на този остров. Интерниран някога тук, добрият човек бе забравил, както изглежда, прекараните лоши дни. Той ми разправи, че след Бурската война на този пленнически остров имало няколко лагера със заточени негови сънародници. Лагерите се превърнали на гробище и само той останал жив.

На острова се наброяват около шестдесет души европейци, почти всички чиновници.

Тук водят типичен провинциален живот, с неговите сплетни, а понякога и дребни интриги. Искате да телефонирате някому? Не е необходимо да знаете точния телефонен номер, нито да питате дали е у дома си. Добре осведомената пощенска станция — тук никое излизане и влизане не остава незабелязано — знае отлично къде се намира господин X или госпожа У, и тя поема инициативата да ги повика където и да са! Ето една много практична организация.

На остров Света Елена няма пощенски раздавач. Ако някой иска да получи писмата си, трябва да си ги вземе сам от пощата.

Обикнах дълбоко Света Елена за нейната легендарна история, за красотата на пейзажите и приветливостта на жителите й. Често изкачвах шестстотин деветдесет и деветте стъпала на Джакобовата стълба, която води почти отвесно към старото укрепление на Лидър Хил, превърнато сега в училище, отгдето започва областта на бодливите кактуси с алени плодове.

Обичах да разговарям с всички, с многобройните пъргави, будни деца. Момчетата и момичетата идваха често с плуване чак до Курун и съживяваха палубата и съоръженията с веселото си младежко присъствие.

Морските съдове на Света Елена са обикновени лодки, повечето китоловни, придвижвани с гребла. Островитяните са „гребци“ от висока класа и аз обичах да ги гледам как манипулират хармонично със своите дълги гребла. По целия бряг има в изобилие хубава риба и макар да се извършва най-просто, риболовът тук е доходен.

 

 

19 април. Обядвам за последен път в Лонгууд. Господин Пьожо ме завежда до кея със своя Воксхъл, последен модел.

Деца, хора с вече познати лица ми махат за сбогуване. Качвам се на борда на Курун, който се клати порядъчно — това му стана навик, откакто пристигнахме в този открит залив.

Тръгването е доста трудно поради многобройните лодки, които ме заобикалят. След като вдигнах ветрилата, трябваше да се завъртя около котвата си.

В 16 ч. и 10 мин. вдигам котва и едва избягвам сблъскването с малката моторна яхта Йелоуфин. За малко моят гик не изкърти малката й красива мачта…

С отдалечаването от сушата вятърът постепенно се засилва. Скоро изчезват и последните силуети.