Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (15)

XV
От Кокосовите острови до Реюнион

Има хубав вятър и бистрата вода на лагуната блика мощно под вълнореза. Когато достигам „blue patch“^[1], завиван рязко около първата веха, отпускам гротшкота — моторницата вече не може да ме следва… После минавам в протока. Курс към северозапад.

Вълнението веднага ме посрещна. Хвърлям още един поглед към красивата лагуна, която така силно ми напомня за Тихия океан.

Големи летящи риби (тези от Индийския океан са най-красивите, които съм виждал), се разпръсват при минаването ми, хиляди птици се трупат над рибните ята. Чудесна гледка върху разпененото, блеснало под слънцето море.

Минавам близо до остров Хорсбър. Растителността му изглежда богата и красива. Тук г-н Рос има „вила“.

В 17 ч. и 40 мин., на три четвърт миля точно на север от западния бряг на Хорсбър, пускам лага и повеждам Курун по курса, който съм начертал на картата.

Завързвам на румпела шкота на предното ветрило и оставям яхтата да се управлява сама. Така ще върви отлично почти през целия преход.

На мръкване сушата изчезна зад хоризонта. Запалвам фенера и отивам да си легна. Спя лошо.

През следващите дни Курун се клати и надлъжно, и бордово, но върви великолепно. Началото на прехода е обещаващо: сто и двадесет мили на 18 септември, сто и пет на 19-ти, също толкова на 20-ти.

Вихрушки. Дъжд.

През първия ден на пътуването лагът никак не работи. След обяд смятам да го изтегля от водата.

Докато наблюдавах слънцето за меридианната височина, забелязах, че въжето на лага е отпуснато: пак е прерязано! Витлото и въртокът са изчезнали. Остава ми само едно резервно витло. Поради това изтеглям въжето на палубата и решавам да не употребявам лага през целия преход.

 

 

21 септември. Късно през нощта вятърът се промени откъм изток и отслабна. С автоматичното управление яхтата следва много по-южен курс и ме отклонява от пътя. След като обядвах, седнах да управлявам. Такова плаване — с попътен, но слаб вятър, големи вълни и постоянно стоене на руля — е много отегчително. Впрочем вятърът скоро отслабна и накрая спря напълно.

 

 

22 септември. 1 часа. Всички ветрила са снети.

6 ч. и 25 мин. Потеглям на път със слаб южен вятър, който се засилва — придружен от вихрушки и дъжд.

8 ч. и 40 мин. Напред към левия борд — кораб. Както ще разбера скоро, пресичайки пътя му, той държи курс към североизток — следователно пътува от Суец за Фримянтл. След няколко дни ще бъде в Австралия. Няма знаме. Изглежда, че целият екипаж се е сврял долу — а пък аз стоя на палубата само по фланелка…

В 9 ч. и 10 мин. корабът изчезва в мъглявината.

Шквалове. Дъжд. Температурата е спаднала с няколко градуса.

Вятърът се засилва, сменям кливер №2 с №3 и правя три навивки на грота. Целият съм мокър.

Морето е бурно, вълните идват точно от траверс и блъскат Курун. Целият поветрен планшир е постоянно под водата. Надлъжното клатене е силно, и страничното не е слабо. Тонове вода минават по палубата.

След Торесовия проток това е най-неприятното ми плаване. Вътре е почти невъзможно да се стои. За да се придвижвам, трябва да правя акробатства. Преди тръгването не успях да отстраня една повреда и сега от палубата, при дяснобордовата стойка тече вода, която трябва да изхвърлям всеки час. В противен случай може да проникне под кушетките.

На палубата „запушалката“ на отвора за трюмната помпа е отнесена от вълните. Трябва да го затворя с дъска и гвоздеи.

Но въпреки неприятностите, яхтата изминава хубаво разстояние. Славният малък Курун, здрав като скала!

За обяд реших да си приготвя голям омлет, но при едно силно разклащане съдът, в който разбивах яйцата, излетя като метеор от „гнездото“ си!

Проклинам плаването и се питам как една класическа яхта с размерите на Курун би се държала при такова силно, хаотично вълнение. Дали би могла да пътува? И ако може, как би живял на борда й екипажът?

18 часа. Правя още две навивки на грота, защото яхтата е много наклонена.

Напразно се опитвам да заспя. На леглото не може да се лежи. Ограничителната дъска, която се използува при вълнение, стои неупотребявана в предното помещение под куп запасни материали и не мога да я извадя. Човек трябва да е закован за дъските, за да може да стои. Настаних се в поветрената кушетка на десния борд. При това голямо наклоняване виждам много добре курса по висящия компас, закрепен на левия борд.

 

 

25 септември. Събудих се замръзнал и трябваше да извадя едно вълнено одеяло, за да се завия. От събота, 22, температурата се е понижила. Вечерта отбелязах 21,3° в кабината. Трябваше да разгърна доста назад корабния дневник, за да намеря отбелязана такава ниска температура. През деня също има захлаждане (максималната температура в кабината е 23,5°). Тази промяна е приятна за мене — сега пасатът е наистина освежителен.

Вихрушки. Дъжд. Но вълнението става по-равномерно.

На мръкване напразно се опитвам да запаля малката лампичка на компаса. Тя ще продължи да ми създава още много грижи.

Малката американска подвижна лампа, която обикновено употребявам за осветяване на кабината, също не е в добро състояние, повредена е от водата. Не мога да намеря и новата запасна лампа — сигурно някой я е задигнал в Таити.

 

 

26 септември. Днес съм обзет от мързел. Изтегнат върху леглото, мисля за разните изменения, които смятам да направя на корабчето си в Реюнион: да запуша, както трябва, предния люк; да поставя едно здраво дъбово парче, което да подсили задната стена на рубката; да изкалафатя частично палубата; да проверя плаващата котва и принадлежностите й; да подменя раксите на щага (повредени от ръждата); да сменя въжетата на леерите; да взема нова оковка за гика на стаксела и други дреболии.

Наивници са тези, които мислят, че при такова пътуване човек само лежи, а яхтата се пази сама в добро мореходно състояние!

Тази вечер радиото приема съвършено чисто. За първи път от няколко дни улавям сигналите за точно време. Чувам великолепно множество станции.

 

 

27 септември. Сутринта небето се прояснява. Днес съм по-обнадежден — времето се подобрява и започвам да изпитвам отново удоволствие от пътуването.

Работя по палубата и по рангоута — поправям няколко кожени предпазители. Гротът ми е пострадал силно: въпреки всички предпазни мерки износването е безпощадно. На някои места, където има триене, през ветрилото се вижда небето. Горката „Пенполез“!… При все това трябва да издържи до Кроазик!

Вятърът е доста отслабнал (сила 4) и развивам навивките на грота.

17 ч. и 15 мин. Един красив фаетон кръжи около Курун. Питам се как могат тези птици да летят в открито море толкова далече от всякаква суша. И те, като самотните пътешественици, са лишени от здрав разум…

Красивият залез ми прави впечатление, защото хоризонтът обикновено е закрит от гъсти облаци. Къде остана великолепното небе над Арафурско море?

Сменям часа. Повече от пет часа разлика с Гринвич. Малко по малко Курун увива своята дълга следа около земното кълбо.

Фенерът е запален. Да спим.

 

 

28 септември. Хубаво слънце. Слагам вещите си да съхнат — включително и запаса от сушена риба, която е започнала да се размеква.

Все по-често мисля за прехода Дюрбан — Кейптаун и за вероятността да имам лошо време. Най-много ме безпокоят възможните югозападни бури, съчетани със силното течение Егюи. Морето сигурно ще е развълнувано. Ах, как искам да съм минал вече носа! Макар че Ървинг Джонсън, който го е минавал няколко пъти, ми каза в Таити, че през хубавия сезон не е страшно. Бих искал да имам щастието на Бернико, който изминал разстоянието за осем дни!

При залез-слънце небето има лош вид. Прекалено много алтокумулуси, особено на северозапад. Слънцето изчезна в грамада от облаци, излъчвайки само зловещо сияние. Гледам загрижено тази картина.

22 ч. и 20 мин. Събуждам се. Вятърът се е засилил и свири в такелажа. Вихрушки. Дъжд. Курун се отклонява рязко към вятъра.

Още щом подадох носа си от люка и получих един душ — неприятно разсънване. Време е да намаля ветрилата. Навличам пуловер, слагам непромокаемото облекло и излизам бързо на палубата. Навивам четири пъти грота — доста трудно, защото вятърът издува силно ветрилата.

Курун става по-послушен, но през нощта почти не спах.

 

 

29 септември. Вихрушки. Обедното определение показва, че съм приблизително на четиристотин и тридесет мили от Родригес. Ако вятърът се задържи — което е твърде вероятно — и ако не ме спре някоя буря, мисля, че ще мога да видя земя във вторник, 2 октомври. Дали следващата неделя ще бъде вече на Реюнион? Днес няма обяд. Уморен съм и лежа на съвсем нестабилното легло.

16 часа. Вихрушка. Голямо южно-югоизточно вълнение. Курун се клати и вълните го заливат.

18 часа. Силни вихрушки. Морето е станало много бурно. Мръсна гледка. Правя още две навивки.

Надвечер, преди да се стъмни^[2], Курун мина през ято летящи риби — много паднаха на палубата. Качих се да ги прибера. По-късно през нощта паднаха и други риби, но водата ги отнесе.

 

 

30 септември. Вихрушка. Тъмна нощ. Курун се клати и водата го залива. Дремя.

3 часа. Вълнението ме събаря от леглото.

5 ч. и 45 мин. На крак съм. Яхтата е завила срещу вятъра и стакселът сърдито плющи.

Шкотът се е скъсал.^[3] Задържащата оковка на предния ъгъл на ветрилото е изкъртена. Шкотовата планка също липсва. Поправям всичко през деня. Добре се измокрих, докато стоях на носа, въпреки непромокаемото облекло. Но затова пък видях как една грамадна вълна връхлетя върху Курун: рубката е залята, а планширът и шканецът на десния борд изчезват под водата. На снимка би било много ефектно…

Днес е неделя — обядът е изискан: летяща риба на скара, омлет, конфитюр. Всичко това полято с последната бутилка червено вино.

 

 

1 октомври. 6 часа. Развивам навивките на грота. Вятърът е отслабнал, времето се е поправило.

Преди кафето два фаетона се вият над яхтата и крякат силно. Като че ми казват: „Ето хубавото време. Утре ще видиш сушата“. Посрещам изгрева на слънцето.

На рубката е подредена цяла сергия неща, извадени да съхнат, включително и дюшекът на дясното легло, който е доста овлажнял.

Почиствам кухнята и изплаквам със сладка вода всички ъгълчета, защото и тук вълните нахлуваха неведнъж…

Според обедното определение се намирам на сто петдесет и пет мили от Родригес. Това означава, че не ще се приземя точно утре, но все пак се надявам да видя острова още днес след обяд.

 

 

2 октомври. Великолепна звездна нощ. Въздухът е съвсем прозрачен. Излизам на палубата преди зазоряване, за да направя определение по звездите. Както и предполагах, доста съм на север. Натягам малко гротшкота и поемам по-остро срещу вятъра, като предполагам, че към обяд ще видя сушата.

Към 8 ч. и 30 мин. китове правят огромни скокове над водата поветрено на моя курс, но поради разстоянието не мога да разпозная какъв вид са. Изглеждат дълги колкото яхтата.

Седнал върху рамката на входния люк, следя за курса, като хващам от време на време руля, за да предотвратя много острите завивания срещу вятъра.

Противно на обичая си, решавам да обядвам, преди да взема меридианната височина. Оглеждам хоризонта с надежда, макар да зная от опит, че видимостта е не повече от тридесет мили. Освен това там са се струпали и тежки облаци.

В 12 часа не мога вече да издържам — глътнах последната си хапка и се изкатервам на мачтата. Нищо!

Вземам меридианната височина и я налагам на картата. Няма съмнение — би трябвало вече да видя Родригес — стига видимостта да е с една-две мили по-голяма. Отново се изкачвам на върха на мачтата и гледам напред, малко по̀ към левия борд. Все още нищо!

След няколко минути обаче, както се взирах внимателно, забелязах една малка синкава черта. Не може да има грешка — това е Родригес. И както при всяко приземяване след седмиците, прекарани на море, изпитвам радост, че откривам сушата точно там, където трябва да се намира според моите наблюдения и изчисления.

Вълнението пречи много на видимостта, затова доста по-късно виждам острова от палубата.

Не е неприятно да се държи руля. Времето е хубаво и слънцето великолепно — няма вече изнурителните горещини на Тихия океан и Арафурско море. Тук духа един наистина освежителен пасат.

Няма и петнадесет дни, откакто напуснах Кокосовите острови, и виждам Родригес. Доволен съм. За да изминат този преход, където винаги духа вятър, големите майстори на самотни плавания със Спрей и Анаита са изгубили повече време. Освен това техните по-големи яхти са били и по-бързи^[4], докато максималната скорост на Курун при изключителни условия е малко повече от седем възла. Без да искам, съм осъществил един много добър преход. Славният малък Курун!

Поради по-острия курс към вятъра яхтата загуби значително от скоростта си. Няма да стигна сушата преди мръкване. Когато започнах да различавам цветовете на острова, слънцето вече залязваше.

В 18 часа закрепям отново за румпела шкота на стаксела, за да поема курса си и да съм напълно сигурен, че ще избягна рифа, който обкръжава острова на няколко мили от брега.

С падането на нощта светлините в Порт Матюрен — главното селище на острова — се запалват. Застанал поветрено на сушата, аз се наслаждавам на хубавата вечер и съжалявам, че не мога да спра тука.

Няколко часа по-рано бих могъл да сигнализирам за пристигането си в станцията на кабела, която би предала съобщението на Кокосовите острови.

Възнамерявам да видя Реюнион в събота и пресмятам възможностите да пристигна в Порт-де-Гале навреме, за да получа пощата си. Моля се да не ме изостави пасатът.

След като отминах опасностите при Родригес, приготвям си чаша бульон, запалвам фенера и отивам да спя.

 

 

3 октомври. Хубаво време — пасати, слънце, леко развълнувано море. Курун едва се поклаща. Приятно мореплаване.

Хвърлям в морето остатъците от картофите, които взех от Порт Морсби, изгнили и нападнати от насекоми. Пускам сандъка да се влачи, завързан за въже — така ще издавя много животинчета.

Рано след обяд вятърът се засили и една вълна заля дюшека, който сушех на палубата, преди да успея да го прибера.

Тази вечер, когато търсех по радиото сигнала за точно време, попаднах на предаването от Сен Дени, в Реюнион. Чувах го великолепно.

 

 

4 октомври. Пасатът духа непрекъснато и Курун изминава хубав път. Времето е чудесно. По обяд: сто и четиридесет мили от вчера. Предполагам, че ще видя Мавриций утре призори, може би дори по-рано, а Порт-де-Гале — в събота след обяд.

В 20 часа си лягам и нагласявам будилника да звъни в полунощ, за да съм буден при наближаването на сушата, но не успях да заспя.

21 ч. и 22 мин. Една вълна нахлува през широко отворения входен люк, наводнява кухнята и пода на кабината, без да пощади и малката етажерка, гдето има множество ценни предмети: джобно фенерче, кибрит, нож и други. Изругавам и ставам да оправя пакостите на вероломната вълна, която съвсем не очаквах при това хубаво време.

 

 

5 октомври. Нощта е много красива. Видимостта чудесна. На вахта съм, но не ми е топло и трябваше да се облека солидно: дълъг панталон, фланелка, пуловер и плътно яке от Кригсмарине. Точният термометър, поставен на рамката, показва +22°! Изглежда, че ще се прибера замръзнал във Франция.

Към 1 ч. и 30 мин. ми се струва, че забелязвам проблясване към десния борд. В 1 ч. и 40 мин. от върха на мачтата се вижда някакъв „фар“. Нямам никаква подробна карта, нито фарова книга, но мисля, че е фарът на Гран Пор.

Вятърът духа на пориви.

В 4 часа започвам да различавам общо сушата: остров Мавриций. По-късно, призори, се показва и брегът.

В 6 ч. засечките ми показват, че съм на единадесет мили югозападно от югоизточния край на острова. После плавам „на око“ покрай брега, без да се грижа много за компаса. Скоро различавам ясно мощния вълнолом пред носа Суфльор, който се издига доста високо.

Макар че брегът е обграден с риф, можех да мина и по-близо, за да го разгледам по-добре, но тази сутрин съм настроен малко пренебрежително. Бързам да бъда навреме в Пор-де-Гале и да си взема пощата…

С изгрева на слънцето багрите постепенно изпъкват. Забелязвам два върха, единият е навярно известният Питър Бот. Напомня ми малко Уа-Поу от Маркизките острови, но сходството е много далечно. Тук липсва разнообразната дивост и грандиозното великолепие на тихоокеанския остров. Остров Мавриций изглежда привлекателен и цивилизован. Въпреки разстоянието, навсякъде се чувствува човешката ръка.

В 8 часа отново нанасям на картата местоположението си. На запад атмосферата е необикновено чиста и прозрачна. На хоризонта се откроява характерно очертание: Реюнион? Възможно ли е — на повече от сто мили?

Чудесно време. Разглеждам остров Мавриций, различавам села и къщи, пръснатите високо зелени петна на плантациите със захарна тръстика.

8 ч. и 32 мин. Отпреди няколко минути пиша долу, когато чувам ясно вик на палубата: „Ох! Ох!“ Изтичвам смаян към входа. Нищо, нито на палубата, нито около яхтата. Курун е съвършено сам и кротко плава. Наоколо небе, море и тишина…

Бих се заклел, че чух човешки глас… Някакъв зов отвъд моретата? Стон от такелажа? Понякога в открито море, при вятър, може наистина да ви се стори, че тайнствен стон раздира тишината…

9 ч. и 15 мин. Не съм се излъгал преди малко — високите върхове на Реюнион се виждат великолепно. На запад небето е чисто и безоблачно. Видимостта е изключителна, но когато слънцето се издигне, няма да виждам нищо.

В 10 часа Курун е на около тринадесет мили южно от нос Брабант, в западния край от южния бряг на Мавриций. Направих няколко снимки на Морн — красива изолирана височина с плосък връх, който се извисява над ниския край на носа.

При залез-слънце виждам отново високите върхове на Реюнион.

23 ч. и 57 мин. Фар на 1/2 четвърт към левия борд.

 

 

 

6 октомври. На руля съм, вятърът е попътен. Красива нощ, но за нещастие вятърът е много слаб.

Все пак в 3 ч. и 45 мин. високата и тъмна грамада на острова се появи.

С настъпването на деня островът се откроява по-подробно. Със своите върхове, високи над три хиляди метра, Реюнион се пробужда и запълва величествено хоризонта. След седмиците, прекарани на море, аз се наслаждавам на необикновения чар в това приближаване към сушата в ранното утро… В такива моменти самотният мореплавател общува в пълна тишина с красотата на всемира и е равен на боговете.

6 ч. и 10 мин. Вятърът се променя в северозападен.

Времето е много хубаво. Курун едва се поклаща… Щастлив съм.

Жителите на сушата се пробуждат и аз се забавлявам да разглеждам с бинокъл земята. Къщи, улици, фабрики, добре оградени полета — виждам да се очертава дребният живот на хората.

Над острова има плътна мъглявина. Плавам покрай сушата. Брегът е чист. Единствената опасност е Кузен, между Сент-Сюзан и Сент-Мари.

8 ч. и 37 мин. Намирам се точно на север от фара на Бел-Ер, на около три четвърт миля.

Няколко гребни рибарски лодки са излезли „навън“. Завивам с намерение да стигна някоя от тях: „Знаете ли дали пощата в Порт-де-Гале е отворена днес след обяд?“ — „Да“ — отговарят тези славни, малко изненадани хора.

Вятърът се засили и промени посоката си към изток и Курун поускори утринната си разходка покрай брега.

Скоро различавам Сен Дени, който бързо расте. Отдалече видът му е приятен. Отблизо получавам впечатление, че е затворен за океана, обграден с не особено хубав плаж и бедни постройки, обърнали към морето грозните си гърбове; с гара и влак, датиращи от изнамирането на парната машина. Не струва!^[5]

10 ч. и 25 мин. Минавам близо до нос де Жарден, който се намира пред града; след това покрай развалините на малкото естествено пристанище. И котка дори не се вижда.

Но нос Бернар е красив! Див и гол, той се спуска от няколкостотин метра височина към морето. Опасявам се от завихряне на вятъра при тази стена, затова не се приближавам много.

В залива Посесион брегът отново се снишава, така че когато приближавам Поант-де-Гале, виждам мачтите и мостиците на корабите в отвореното към запад пристанище.

Приближавам каменливия бряг; входът на пристанището е съвсем близо, но вятърът стихна. Нося се по течението. Загрижен съм — страх ме е да не отмина входа на пристанището. Дали няма да се блъсна след малко о големия танкер, закотвен на юг от входа? Като имам предвид дълбочината, невъзможно е да се закотвя.

Няколко глупави подухвания. Приближавам с гребла. Шлепове влизат и излизат. Една дълбачка работи шумно пред входа.

Не знаех, че последният силен прилив е запушил напълно входа на пристанището и корабите са пленници на наносите.

Трудно се промъкнах през тесния проход, където сновяха шлепове, теглени с влекачи, управлявани от чернокожи с глуповати физиономии. Страх ме е да не ме смачка някой от тези важни механици, които не обръщат много внимание на моя малък Курун.

Пред пристанището снемам чевръсто ветрилата и продължавам с гребло.

Без предварителна представа какво място да избера в пристанището (защото нямам плана му) решавам да отида в южния басейн. Промъквам се между високите стени на два товарни кораба — Торус и Вил-дьо-Мажунга — и отивам да пристана в дъното на басейна.

Елегантен мъж дава нареждания на една моторница да ми помогне. Отказвам да ме влачат, подавам въжетата си на брега и приставам. Часът е 13 и 40 мин.

Когато напуснах Таити, бях решил, без да пресилвам Курун, да пристигна на Реюнион на 15 октомври. Днес сме 6-ти. Спечелих състезанието с времето!

При приставането бях сърдечно посрещнат от комендант Фурнаж, търговски директор на пристанището, както и от младия лекар Детомб. Не познавах никого на острова, не можех да предположа, че Курун е очакван и това посрещане беше приятна изненада.

След като получих дългоочакваната поща и предадох тази, която ми беше поверена, отидох да взема един душ у лекаря — истинско удоволствие за този, който идва от открито море: да може да разточителствува с вода и при това… сладка!

През цялото време на престоя бях постоянен гост на комендант Фурнаж. Бивш капитан на подводна лодка, той напуснал военния флот, за да поеме управлението на пристанището.

Благодарение на малките си размери Курун успя да влезе в пристанището. Големите кораби в него бяха блокирани,^[6] а тези, които чакаха навън, не можеха да влязат. Това се дължеше на последния голям прилив, който предизвикал такова натрупване на камъчета, че дълбочината при входа достигала едва един разтег!

От морска гледна точка Реюнион не е никак облагодетелствуван. Докато остров Мавриций (английско владение) притежава естествени убежища и пристанища, благоприятни за морска дейност, то Реюнион има много негостоприемен бряг. Никакъв залив, никакво естествено закритие, в които някой кораб би бил на сигурно място при всички обстоятелства. Освен това условията тук са такива, че построяването на изкуствено пристанище би било огромна работа. Устрояването на Пор-де-Гале е само половинчато разрешение, наложено от крайна необходимост. Въпреки честото почистване, пристанището е несигурно и изложено на внезапни задръствания. Всичко това е от жизнено значение за икономиката на острова, тъй като пристанището е неговият бял дроб.

Учудих се, когато видях колко малко животът на острова е свързан с морето. Единствената морска дейност се извършва от няколко малки рибарски корабчета, които през повечето време са изтеглени на сухо. Риболовът е слабо развит, упражняват го с първобитни средства и близо до брега, при все че водите са богати с риба.

 

 

Островът е красив, планински. Бях все пак изненадан, че не намерих растителност като тази в другите тропически острови. Причината е, че тук човекът е искал да „дисциплинира“ природата и големи пространства са обезлесени. Само вътрешността на острова е останала истински великолепна.

Господа Корню и Юго организираха в моя чест малка експедиция в планината, която продължи три дни. Когато се изкачвахме с колата до платото Силаос, по един крайно неравен и живописен път, си спомних описанието на капитан Бернико за разходката, която направил в същата планина. Той споменава за един шофьор, който карал „бакщаг“. Това съвсем не е само духовита шега. Може би е по-малко рисковано да се плава на курс „бакщаг“ с яхта при много силен вятър, отколкото да се пътува с кола по пътищата на Реюнион… На някои места завоите са толкова опасни, че за да се минат, трябва на няколко пъти да се връщаш обратно „на шпринг“^[7] — както казват моряците.

Платото Силаос, над което се издига Питон-де-Неж със своя чист, освежаващ въздух и топли извори, е много известно летовище. От Силаос до брега слязохме пеш. Минахме през клисурата Таибит, над която се издигат назъбените вериги Гран-Бернар и Салаз, а нощта прекарахме в малко планинско селце в котловината Шафат. На другия ден продължихме до брега по течението на река Гале, всред незабравимо дива и великолепна природа. Планинското население е познато с името „малките бели от височините“. То се държи настрана от другите жители, но, както изглежда, живее спокойно всред идеални условия.

Трябваше да пресичаме осемнадесет пъти реката, която тече всред грамадни скални блокове. Всеки път нагазвахме в хладната прозрачна вода — приятна баня за краката, но веднъж се изкъпах цял… Загубих равновесие, когато преминах един брод. Да пресечеш толкова океани и да паднеш в сладка вода!

 

 

Когато в началото на XVI век португалците открили Санта Аполония — такова е първото име на Реюнион, — островът бил необитаем. Заселването е станало с пришълци отвън: от Франция, Африка, Мадагаскар, Индия и Китай. Ето защо населението е разноцветно — което е един от чаровете на острова, — а заедно с това е приветливо и мило. От градовете лъха приятна „старинност“, напомняща някогашната френска провинция.

 

 

В пристанището бях сред голямото семейство на моряците.

Често бях гост на съотечествениците си Менги и Депан, които много любезно ми помагаха. Старателната подготовка на яхтата продължаваше.

Дърводелецът на Вил-дьо-Мажунга — стар моряк от крайбрежията на Ранс, с прекрасния прякор „Благия Христос“, вложи цялото си сърце и умение при извършването на някои дребни работи на Курун. Работил и на Винибел на Марен-Мари.

Благодарение на пристанищната работилница замених опасно ръждясалите стоманени въжета на леерите с неръждаеми.

За да се подобрят моите подръчни съоръжения, бе изработен един истински гик за стаксела, стъкмен със съответните оковки. Той се оказа впоследствие извънредно практичен.

Поставени бяха нови щагове, всички обтяжки бяха проверени и гресирани. Проверих цялото стъкмяване.

Освен това взех енергични мерки да се отърва от насекомите, които гъмжаха в корабчето. Изнесох всичко и под шесткилограмово налягане напръсках с ДДТ.

Действувах със замах! Резултатът беше радикален — след изпръскването хлебарките и копровите буболечки бяха само спомен.

Жозеф бе дезертирал, без да чака започването на операцията. Въздухът на Реюнион сигурно му е харесал, а може би си е намерил компания. След толкова дълъг престой на борда разбирах, че може би е имал известни копнежи. Но не мога да не отдам още веднъж почит към неговия такт. Безшумно се бе качил, безшумно живя на борда, по същия начин си отиде. Славният Жозеф! Кой знае какви морски истории ще разкаже на гущерите от Бурбон…^[8]

На борда на Вил-дьо-Мажунга направих копие от картата на Дюрбан, а от фаровата книга преписах цялата част, посветена на Южна Африка.

Готов бях да отплавам.