Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (12)

XII
Таити. Подветрените острови

В неделя, 11 февруари, Курун напусна Маркизките острови на път за Таити.

В 6 ч. и 40 мин., когато изкарвахме котвата, беше тихо. Излизането от дълбокия залив с гребла беше утринна гимнастика, от която с удоволствие бих се отказал, но се събудихме много късно и не успяхме да използуваме бреговия бриз, който спира през деня. Все пак при Поант Арке незначителните въздишки на бриза откъм открито море ни позволиха да „лавираме“, но трудно, защото яхтата не можеше да се управлява.

Едва в 10 часа отминахме Сантинел — скалите пред входа на залива. С мотор щяха да бъдат необходими само няколко минути, за да се излезе от котвената стоянка. Без техника това става за три часа усилия и няколко пришки по ръцете. В крайна сметка обаче несравнимата хармония на гледката щеше да се наруши от шума на машината.

Вятърът се появи постепенно от изток-югоизток, за да се отклони по обяд към изток, а при залез към североизток.

Много хубаво време. Кълбести облаци. Мореплаване за госпожици.

Колко красив беше Нуку-Хива!

Дълго гледам прекрасния, див залив Таи-оа.

Целия след обяд плаваме на траверс с остров Уа-Поу. В гледката към назъбените му и неравни върхове има нещо невероятно диво.

В 18 часа Нуку-Хива, който постепенно намаляваше, изчезна съвсем — малко след това Уа-Поу се изгубва в приказния здрач.

С това се разделих с Маркизките острови и вече започнах да тъгувам за тях.

С изключение на леки вихрушки, малко дъжд и няколко гръмотевични бури, времето беше хубаво. Ако се задържи така и в Помоту, където корабоводенето е мъчно, преходът ще мине без произшествия. Една акула глътна винта на лага — това беше единственият инцидент.

На 12-ти стъкмих нов подвижен бушприт. По време на една разходка в долината Таауку бях отсякъл грамаден, лек и издръжлив бамбук, идеален за рангоут. Курун изглеждаше много важен с този величествен бушприт, стърчащ шест метра пред вълнореза! Смях ме е, като си помисля за тия, които се подиграваха на моя нормален бушприт, който им изглеждал неестетичен, гигантски, излишен, безполезен и какво ли не още! При все това с един стаксел № 3, натегнат плоско на края на тоя бушприт, при слаб вятър яхтата се управлява сама на курс бакщаг. При силен вятър това устройство не би могло да издържи и впоследствие трябваше да създам една елегантна и ефикасна система, с която Курун би могъл да плава сам при попътни ветрове, без да ни е грижа за руля, който се наглася автоматично.

Всяка вечер правех определения по звездите. Необходимо беше добре да се следи курсът, за да можем да пресечем Помоту. Този архипелаг е съставен всъщност от атоли, т.е. ниски острови без фарове, които се виждат само от няколко мили. От друга страна, през този район минават често непостоянни течения. Мореплавателите го наричат Опасния архипелаг. Много кораби са загивали и все още загиват тук.

Пътят, който избрах, защото ми се струваше най-добър, щеше да ме изведе на Ае; после щях да мина между Рангироа и Арутуа, за да изляза в открито море.

На 15-ти вечерта едно точно определение по Сириус, Канопус и Ачернар ми показа, че Ае трябва да се покаже късно сутринта на другия ден.

Покатерих се на върха на мачтата с надежда да видя по-скоро атола, но едва на обяд разпознах Ае, по-точно кокосовите му палми. В 14 часа Курун беше в направление север–88–запад, на две мили приблизително от северната част на острова.

От външната страна на атола брегът се спускаше вертикално във водата, затова минах встрани от него. Когато минавах пред входа, почти се изкушавах да вляза в привлекателната лагуна; но вече бях решил да отида направо в Таити.

Бях така близо до рифовете, та имах впечатлението, че се разхождам върху атола. Който не е виждал блестящите цветове на лагуните в Океания, не може да си ги представи. Кацнал на върха на мачтата, аз се любувах на приказното езеро, заобиколено със зеленината на кокосовите палми.

При тази разходка из бистрата вода покрай рифовете единствените хора, които видях на брега, бяха няколко апатични рибари.

Поддържахме много внимателно курса, за да можем да минем точно между двата следващи атола. През последната нощна вахта, която беше моя, събудих и спътника си, макар че бе спал малко. Нощта беше много тъмна и видимостта съмнителна. Ако някое течение ни е отвлякло, кораловият риф може ненадейно да се появи. Ето защо от предпазливост поставих Фарж на руля, а аз останах на носа, за да наблюдавам внимателно. Глупаво би било да не се възползувам от наличието на двама души на борда, за да осигуря по-голяма безопасност.

В 6 ч. и 30 мин. откъм десния борд разпознах Рангироа. Курун бе вървял по правилен курс. В 7 часа крайната източна точка на атола — сива, едва забележима линия — е на траверс, на около шест мили. Не можахме да видим Арутуа.

Курун се движи сега много добре и в 18 ч. и 20 мин. откъм десния борд забелязах Макатеа. Минахме на повече от шестнадесет мили от този остров, който се виждаше като малка, сива маса. Той не представлява никакъв интерес — състои се от фосфати. За да го използуват, хората са разкопали земята и островът заприличал, както ми казаха, на лунна повърхност. Истинско щастие е, че на околните острови няма фосфати.

Късно през нощта ни настигна една моторизирана шхуна, която следваше нашия курс, но затова й трябваше много време. Един малък, добре оформен кораб със същата големина, снабден с хубави ветрила, би се движил по-бързо! Сега всички шхуни от островите са снабдени с мотори. Ветрилата се използуват много малко. Но за да се вдигне и натегне едно ветрило, трябва да се направят усилия, а таитяните са врагове на усилията.

Яхтата препуска през целия ден с умерен източно-югоизточен вятър. Въпреки доста голямата облачност, времето е много хубаво.

11 ч. и 25 мин. Напред към левия борд се вижда една тънка ивица, малко по-тъмна от хоризонта. Земя. Рано след обяд започват да се различават високите върхове на Таити.

В 13 ч. и 30 мин. се вижда Моореа.

Докато приближавахме, ни връхлетя вихрушка, но не намалих ветрилата. Курун само се наклоняваше малко повече. Нищо друго.

Гледан от морето, Таити е много красив остров и заслужава названията си „Царица на Южните морета“ и „Бисерът на Океания“. Макар и малко предубеден към него, не можех да не се възхитя от великолепната гледка.

Курун се движеше бързо и аз възнамерявах да пристигна в залива на мръкване. В 19 часа нос Венера беше вече зад траверса, на по-малко от две мили, но с наближаването на нощта вятърът постепенно стихна.

За първи път гледахме залеза на слънцето зад Моореа и макар че беше „класически“, намерих го много красив.

Водех яхтата северно от линията: фарът на нос Венера — най-южната част на Моореа. Така бях далече от рифовете, при все че те се виждаха добре и вълните се разбиваха върху тях.

Към 20 ч. и 15 мин. морският бриз съвсем спря и почти веднага духна бреговият, непостоянен, галещ, напоен с тежки, упойващи изпарения. Имах план на залива, така че нощното влизане не ме затрудняваше.

Изведнъж — светлинен сигнал. Пилот ли? Приближаваме и скоро чуваме познати гласове, които ни подвикват с радост. Идват от една лодка — малката Ламантен на Робер Арго. В нея бяха капитанът й, Пиер Сюзан и Жаклин дьо Брока. Старият ми приятел Жерар дьо Брока гребеше сам в една пирога. По-приятна изненада от тази не можеше да има.

Всичките ни приятели се качиха на Курун. Взех на влекало лодката и пирогата, но малко след това трябваше да извадя дългите гребла. Накрая Робер Арго ни извлече.

Влизането беше много трудно и съвсем в „старофлотски“ стил. Въпреки това в 21 часа бяхме при входа, а час и четвърт по-късно яхтата застана на пристана на търговския кей, пред канцелариите на компанията Месажри Маритим, до голямата и прочута шхуна Янки на Ървинг Джонсън.

Въпреки късния час, една малка група ни чакаше. Две хубави вахинета ни окачиха съгласно местния обичай традиционните гирлянди от цветя.

На другия ден предадох на пощенския чиновник писмата, които ми бяха поверени официално на Маркизките острови. Носех писма и от Галапагосите за няколко американски яхти на престой в Таити, както и един малък колет от Панама.

Папеете не е красив град, но обграденият от планината залив не е лишен от величественост.

Още с пристигането трябваше да извърша хиляди формалности, каквито съвсем не очаквах. Дори в Панама, при дребнавите американци, нямах такива главоболия.

Между другото трябваше да направя в няколко екземпляра подробен списък на всички провизии в корабчето. Оръжията ми, които бях спасил от германците при окупацията на Франция, бяха иззети на митницата.^[1]

В Папеете, който е най-голямото пристанище на Френска Океания, постоянно цари оживление. Особено се хвърлят в очи живописните шхуни, които осигуряват връзка с всички други острови на френската общност в Океания. Техният товар се състои главно от копра.

Таити се посещава от доста много яхти. Американците проявяват особено влечение към „South Seas“^[2] и към нашите острови.

Тук видях тримачтовото корабче Калифорния^[3] от Калифорния с екипаж от четири момчета, които правеха околосветско пътешествие. А. Мариачи^[4], кечът със спомагателен мотор, беше собственост на едно младо семейство със седемгодишно момче — те завършваха тригодишното си пътуване из Тихия океан.

В началото на нашия престои Курун беше съсед на хубавата шхуна Янки, дълга около 30 метра, втора с това име на известния капитан Ървинг Джонсън. Джонсън е много популярен в Съединените щати и всички знаят Янки. Капитанът организира на редовни интервали околосветско пътешествие, което трае осемнадесет месеца. Екипажът се състои единствено от млади хора, които плащат много скъпо правото да управляват и поддържат кораба. Обикновено те продължават учението си. Не може да не признаем постигнатото от Джонсън: неговата организация е отлична. Корабът е безупречен и животът на борда, където цари прекрасно другарство, изглежда идеално уреден.

До моя малък кутер Янки ми се струваше грамаден кораб. Роберт Лумис, който заемаше на кораба длъжността „старши помощник“, ме заведе на разходка из мачтите.

Ървинг Джонсън и жена му бяха много симпатични и често водех с тях приятни разговори. Госпожа Джонсън ми подари комплект непромокаемо облекло, устойчиво на влажната топлина в тропиците, което по-късно ми послужи много.

На 2 март, няколко дни след заминаването на Янки, на негово място до Курун пристигна с мотор хубавият кеч от Норвежкия кралски яхтклуб Хо-Хо II, който бях срещал вече във водите на Галапагосите. Симпатичният екипаж се състоеше от едно семейство: Б. И. Брин, жена му, децата им — двадесетгодишната Мария и седемгодишния Сигурд, както и приятелят им капитан Карл Крафт. Комфортно обзаведеното корабче беше истинско плаващо жилище. Дали девойката нямаше в кабината си и тъкачен стан?

Брин беше моряк по душа; с удоволствие разказа околосветското пътешествие, което направил с още двама души, с първия Хо-хо^[5] — великолепен кутер, проектиран от Колин Арчер. Пътуването траяло четири години. Напуснал Норвегия през зимата, кутерът се върнал пак през зимата, като тръгнал от Ню Йорк и пресякъл Северния Атлантически океан. Пътували от запад към изток. Първоначалното намерение на Брин било да отмине без спиране трите носа. Тръгнали от Буенос Айрес и трябвало да преодоляват много тежки метеорологически условия. Далече на юг от нос Добра Надежда яхтата се обърнала, за щастие, без щети. По-късно била изхвърлена и разбита на брега на остров Норфолк. (Брин ми показа снимки, които говореха красноречиво за произшествието.) С това, което са имали на борда, упоритите норвежки моряци сами поправили своето корабче и след единадесет месеца потеглили отново.

Хо-хо II напусна Папеете на 12 април на път за Самоа. Няколко дни по-късно Курун имаше друг съсед — кутера Манцанита (12 м и 20 см) на самотния мореплавател Ли. Този американец веднага ми хареса — беше скромно, дискретно и тихо момче. Ловил сьомга по тихоокеанския бряг на Америка, спестил пари и купил на вехто едно старо корабче. Един ден отплавал — ей така, без предварителна цел, просто за удоволствието да живее свободно.

Обясненията, които ми даде за начина, по който пътуваше и водеше корабчето си, бяха страшно забавни. Ли беше обикновен рибар и нямаше понятие от мореходна астрономия. Изминал прехода Акапулко (Мексико) — Маркизките острови за тридесет и девет дни — а това беше повече от похвално. На картата му имаше само малка част от Източния Тихи океан, но това съвсем не го спираше да плава по места извън картата! Тъй като мрежата на Меркатор^[6] е все още в сила, една проста промяна в номерацията на меридианите му позволява да продължава пътя си.

Ли нямаше корабен дневник. Само бележеше върху Морския алманах кабалистични знаци, които никой, освен него, не можеше да разчете. Някои означаваха: „Днес имах силен вятър и шквалове“, други: „Улових един тон“ и така нататък.

Впрочем той се оправяше чудесно с тях, а това беше важното.

На 28 април призори, при пълно безветрие Манцанита потегли с мотор за Паго-Паго, архипелага Самоа, на около хиляда двеста и петдесет мили разстояние. Тръгването на самотния мореплавател беше трогателно скромно. Без гирлянди от цветя, без приятели. Може би Ли избра този ранен час, за да мине незабелязано, при все че да се измъкнат таитяните от тяхното вцепенение е необходимо нещо много по-различно от заминаването на някакво корабче. Гледах как Ли маневрира спокойно, с точни и сигурни движения. Аз бях единственият, дошъл да му каже „довиждане“, и дълго следих с поглед малкото бяло ветрило, което се открояваше върху тъмната маса на Моореа.

Когато пристигнах в Таити, се зарадвах, че ще мога да се срещна с В. А. Робинзон. Жестоко се разочаровах. Възхищавах се от луксозната му шхуна Варуа, закотвена в залива. Когато го срещнах един ден, осмелих се да му кажа какво удоволствие ще бъде за мене, ако мога да посетя корабчето му. Отговори ми рязко, че не може да ми отдели време. Надявах се да срещна моряк, а намерих сноб.

Обикновено наричат таитяните полинезийци. Но те са най-често расова смесица, в която има толкова полинезийска кръв, колкото джин в един коктейл. Различните кръстосвания са допринесли, от друга страна, за появата на различни, но общо взето, хубави типове. Повече си приличат обаче по „морални“ черти и тъкмо от това гледище може да се говори за таитянски тип.

Таити надали има за какво да завижда на метрополията: има спортни площадки, организират се колоездачни състезания. Киното е абсолютна необходимост за всекиго, американските филми имат голям успех. Има нощни заведения, радио „Таити“, политиката също не е занемарила правата си.

Твърде разнообразното население се състои от голям брой чиновници и една живописна група стопански деятели, пътници, авантюристи, хора на изкуството, оригинали, болни и неуспели в живота.

Обективно казано, китайската група е най-предприемчивата. Работливи, упорити, китайците не се боят от смислени усилия; на тяхната дума може да се разчита. Като последица, почти всички пари на острова са в ръцете на китайците.

Много се говори за свободата на нравите, която царува в Таити. Дали „безпътството“ в Таити е много по-голямо, отколкото в Париж например? Положително не. Във всеки случай в Таити то е много по-естествено.

 

 

Разделихме се с Фарж, както се бяхме уговорили в Панама. За мене беше безспорно успокоение да остана сам. Размишлявах за грешката си от началото на пътуването и не обвинявах никого другиго, освен себе си.

Това постоянно присъствие ме бе изморило и изнервило. Сега щях да възстановя равновесието и самодисциплината си. Бях се наситил на споделената самота и се радвах да остана сам със себе си. Много хора ме молеха да ги взема, но аз отказах на всички. Да продължа сам пътуването не ме затрудняваше. Намерението ми е било винаги да измина по-голямата част без спътник. Наистина, с умението си да върши дребни работи, да готви, да стои на руля, Фарж ми бе помагал доста много по време на почти една трета от пътуването; но аз се бях устроил така, че можех и сам да се оправя. Освен това, макар че при престоя си на кораба научи доста неща, Фарж не беше моряк.

 

 

В крайна сметка запазих хубав спомен от Таити, където си създадох прекрасни приятели: вечните пътници Брока, винаги пълни с проекти, примерното семейство Арго.

Имах удоволствието да се запозная с капитан Фай. Той притежаваше малък десетметров кутер, закотвен в Папеари, близо до провлака Таравас. Там се бе уединил — далече от оживлението на Папеете. Разгледах Кориган, с голям интерес, тъй като той беше бившият Лак, чиито чертежи имах в архивите си във Франция.

Срещнах и Бенг Даниелсон, участник в експедицията Кон-Тики. Този грамаден шведски юначага ми беше извънредно симпатичен.

Таити би могъл да бъде идеално място за ветроходство, но практически няма нито една яхта. В Папеете съществува един яхтклуб, който е всъщност бар!

 

 

Имах възможност да си направя няколко хубави разходки из острова. За нещастие, великолепното му крайбрежие е загрозено от асфалтовия път, опасал целия остров, по който летят американски коли и автобуси. Единствен полуостров Таиарапу устоява и досега на това модерно нашествие. Но има нещо все още много красиво и непокътнато — планината. Тя е съвсем необитаема и много малко посещавана. Изкачването й е трудно и никак не привлича таитяните — и добре, че е така, защото тъкмо самотата придава най-голяма привлекателност на това средище на острова.

Бях решил да изкача един от най-високите му върхове.

С Робер Арго и още няколко приятели заминахме за Аораи. Преходът трая три дни.

До станцията Фаре Рау Апе пътят минава между „железни“ дървета^[7], банани, индийски круши и е доста лош. След това се тръгва по хубав път през прелестна гора от висока папрат. Долу едва се съзира банята Лоти.

След проходите Изсъхналото дърво и Фаре Мато пейзажът става все по-величествен.

Само при някои преходи трябва да се внимава повече. След Дяволската скала — „труден“ преход, но с предпазно въже, изключващо всяка опасност, след Големите камъни и великолепната долинка Кава, където вървяхме по свеж зелен килим от мъх, всред приказни храсти от висока папрат, нашата малка експедиция пристигна на станцията Фареата (1850 метра височина).

Станцията е малка хижа, построена от Алпийската секция на Инициативния синдикат в Папеете. Две нощи лагерувахме при приятна, освежителна температура.

Фареата: къщата на облаците!

От височината гледката беше една от най-приказните, които съм виждал. От едната страна под нас е прочутата Диадема, вече предостатъчно красива; но тя не може все пак да се сравни с грандиозната и дива прелест на Ороена, който се издига високо над великолепна долина от другата страна на платото. По този масив падат десетки водопади. Тишината е пълна. Долу Папеете е толкова малък, че не може да наруши хармонията на картината.

Ороена, висок 2232 метра, е най-високата точка на острова. Някога там са живеели боговете. Никой досега не го е изкачил — това би било впрочем много опасно, защото скалата е ронлива. Само нощната морска птица нола отива на разсъмване там да си почине.

Тъй като Ороена е недостижим, изкачихме връх Аораи (2065 м). Гледката е чудесна. За съжаление, можахме да й се наслаждаваме само при редките разкъсвания на облаците, които почти винаги обвиват планината.

По време на целия ми престой в Таити имах много работа на корабчето. Исках при тръгването Курун да бъде безупречен. Пътят до Франция беше дълъг, а предвидените престои — къси.

Прегледах отново всички скрипци и такелажа. Боядисах всичко от външната страна, а малката лодка изцяло.

Бях решил да направя едно триъгълно ветрило, което да започва от върха на мачтата. Мислех да го използувам при попътен вятър, за да постигна по-добро равновесие на яхтата — като допълнение на стакселите близнаци, а при бакщаг — вместо нормалния грот. Изработването трая дълго. Купих платно и въже за шкаторината. Скроих сам ветрилото върху цимента на пързалката за летни кънки, като отбелязах околовръстните и „подсилените“ шевове. Ушиването на машина^[8] и поставянето на двойни парчета бе извършено от един тапицер. За направата на фаловата дъсчица прибягнах до услугите на дърводелец. Накрая поверих шкаторината на една туземка помоту — грамада с железни ръце. Кръстих ветрилото „Малката таитянка“. Моята „Пенполезка“ претърпя няколко сполучливи поправки. Нейното име стана причина за едно забавно недоразумение — някой пръснал на шега слух, че „самотният мореплавател“ се придружава от своята Пенполезка.

За по-нататъшното си пътуване нямах морски карти. В Папеете беше невъзможно да си ги набавя дори с пари, тъй като пощенските връзки по това време бяха много лоши. За щастие, капитанът на стражевия кораб Лотус ми зае някои от своите, за да ги копирам. Корабът Комендант Шарко, който се завръщаше от Земята Аделаида и минаваше през Таити, ме избави от грижите, като ми подари една карта на Кокосовите острови, каквато не можеше да се намери.

Най-много ме безпокоеше почистването на подводната част, а то беше наложително. Обикновеното изваждане на сухо беше операция, чиято нормална цена надминаваше възможностите ми. За щастие, се намери човек да ми услужи. На 2 май конструкторът-корабостроител г-н Уокър изкара безплатно яхтата на кея.

Бях поразен, когато открих под водолинията няколко, за щастие, безопасни дупки от морски червеи. Причината за тази беда беше проста — на Маркизките острови махнах няколко раковини, залепнали за корпуса, и заедно с тях по невнимание съм изкъртил и част от предпазния пласт боя.

Изстъргах цялата обшивка. Махнах навсякъде старата бяла боя по надводната част и почистих дървото до голо. Работата беше тежка, но нямаше друг изход.

На 25 май Курун бе спуснат на вода. Яхтата се плъзна сама с голяма скорост по добре смазаните плъзгачи. Съвсем и не подозирах последствията.

Оставих яхтата и отидох на брега. Когато се върнах на кея, Курун ми се видя доста натежал, ненормално потънал. Щом се качих на борда, намерих пода на кабината плувнал във вода. Водата нахлуваше през шевовете на обшивката, които се бяха разтворили от слънцето. По време на боядисването бях покрил внимателно, но, изглежда, недостатъчно корпуса с брезенти и ветрила.

Яхтата ми потъваше в лагуната посред бял ден пред очите на равнодушните зяпачи. Наблизо нямаше плаж с полегат наклон, за да мога да заседна безопасно. Беше катастрофа. Дали Курун щеше да изчезне заедно с мачтите си в тихите води на пристанището?

На борда цареше безпорядък, кутиите с боя не бяха още прибрани на място. Не можах да намеря трюмната помпа. Голямата отводнителна помпа с изхабени съединения на клапите едва работеше.

Водата се качваше бързо…

Помогна ми Тоскано, бивш моряк от Фльор д’Осеан, който, за щастие, беше наблизо. Хванахме се за работа с кофите. Най-после намерих буталото на помпата. С голям труд задържахме на едно ниво нахлуването на водата. Трябваше да изпомпваме цялата нощ безспир. В тихия мрак, напоен с упойващите ухания на брега, откъдето звънтяха китарите на веселите и безгрижни таитяни, ние на смени помпахме, помпахме…

На другия ден водата нахлуваше много по-слабо, след двадесет и четири часа корпусът беше отново непроницаем като бутилка.

Мислех, че ще си почина малко на спокойствие, преди да напусна Таити. А се наложи в продължение на няколко дни преди потеглянето да изплаквам със сладка вода и внимателно да изсушавам всичко, което беше намокрено. Избрах грижливо едно хубаво парче орегонски бор, от което ми изработиха нов гафел. Стъкмих го с оковките, направени от Мийо, моя ковач в Нант.

Заех се и с хранителните запаси — пред голям преход този въпрос изисква доста време и грижи.

Не можах да намеря нормални батерии за радиоапарата си, затова купих няколко дузини от 1,5 волта, поставих ги в кутия и ги залях с парафин. Тези американски батерии са превъзходни и радиоапаратът работи безупречно до завръщането ми във Франция.

Запознах се с корабостроителя г-н Дудут. Той познавал Ален Жербо и му бил работил нещо в корабостроителницата, която притежавал тогава във Фаре Уте. Направи ми някои дребни работи и не прие никакви пари.

Курун е готов. Подготвям се за потеглянето.

 

 

Време беше да напусна Таити, за да бъда сигурен, че ще мога да пресека Индийския океан преди сезона на циклоните^[9] и да пристигна на Реюнион най-късно на 15 октомври. И така, трябваше да тръгна, защото бях изостанал от програмата си. Датата на потеглянето определих за 9-ти юни.

Група приятели дойдоха да ме изпратят с много венци от цветя. От Таити не се заминава без венец — големият ми нос едва се подаваше от великолепните уханни бели и червени цветя. Главата ми също беше увенчана в червено — като гръмовержец! Така накичен, поех с малката лодка към Курун, който се полюляваше на котвената си верига.

Към тринадесет часа се откотвих. Тъй като бях уморен, с голяма мъка откъртих котвата от дъното. За да не се провали потеглянето и да връхлетя на някоя коралова банка, трябваше да закрепя веригата и да изнеса бързо стаксела. Яхтата пое по правилен халс и аз можах да изтегля котвата.

Държах курс към изхода. Вятърът е слаб — няколко часа преди това духаше доста силно.^[10]

Папеете изглеждаше пуст. Освен Фарж, на кея нямаше никой. Бях отишъл в бюрото да му стисна ръка, а той дойде да направи няколко снимки. Пожелах му успех. Беше си намерил хубава работа в службата по благоустройството. Атмосферата в тази весела страна му допадаше. Той беше убеден, че никога няма да видя вече Франция — повтарял бе това наляво и надясно.

С вдигнато знаме потеглих сам на дългия път, представляващ две трети от земната окръжност. Курун се плъзгаше бавно, тихо по едва набраздената лагуна. Чувствувах умора, но погледът ми беше все така зорък, ръката ми стискаше здраво дъбовия румпел, а решителността ми беше непоклатима като гранитна скала: „Ще те заведа до родните ти брегове, мили Курун“ — повтарях си аз.

Според обичая хвърлих венците в морето — запазих само два в кабината си: един бял от тиаре и един червен от хибискус.

Бях сигурен, че слабият североизточен вятър ще ми помогне да изляза от входа на залива без трудности. Но когато приближих, имаше вече само насрещни, незначителни и променливи полъхвания, които едва издуваха ветрилата.

Морето се разбиваше от двете страни върху рифовете и на моменти, които ми се струваха безкрайни, яхтата не можеше дори да се управлява. Затишие! Гледах водовъртежите и плаващите кокосови орехи, носени от течението. Нямах достатъчно ход дори да завия!

Най-после, в 13 ч. и 40 мин., след няколко неприятни минути, излязох от входа. Веднага бях посрещнат от леко вълнение, което спираше хода и затова трудно се отдалечих.

В 14 часа вятърът духна от югозапад, а от юг се появи вълнение. Едва тогава Курун започна да се движи и аз го насочих по курса, който бях начертал на картата. Докато се отдалечавах от прикритието на брега, вятърът духна от юг и се засили. Вълнението също, появиха се зайчета.

Времето беше великолепно, морето блестящо. Наслаждавах се на това Южно море, което ми бе станало толкова близко. Зад мене Таити се издигаше величествено, а дивият изглед на Моореа се открояваше над лявата стойка на яхтата.

Точно такова време трябваше за Курун. Вълнорезът му отхвърляше мощно зелената вода, от която избликваха снопове диаманти. Шест възла. „Ако вятърът се задържи, утре вечер може би ще бъда в Раиатеа…“

Хапнах на руля от плодовете, с които ме бяха отрупали: един кичур банани, торба портокали, великолепни грейпфрути (таитянският грейпфрут е много вкусен).

В 16 часа определенията показват, че съм изминал дванадесет и половина мили от входа на Папеете. Пуснах лага.

До вечерта се любувах на северния бряг на Моореа, който не можах да достигна. Залив Кук, залив Папетоаи — толкова споменавани, възхвалявани, фотографирани, няма да ви видя отблизо!

Нощта дойде бързо. Таити се загуби в почти недействителна мараня, но острият силует на Моореа рязко се откроява. Няколко часа по-късно все още го виждам назад, откъм левия борд.

Към 19 ч. и 15 мин. вятърът се засили отново. Югоизточен. Развълнувано море. Прекарах нощта на руля. Трябваше да сложа дългия панталон, пуловера, якето на Кригсмарине и непроницаемата куртка. Тъй като не бях сложил и непроницаемите панталони, краката ми се измокриха. На палубата беше почти студено. Бях уморен, искаше ми се да спя, а Курун да се движи сам с новия островръх грот, но така хубаво „препусках“ с този „марааму“^[11]! Шест мили и половина, а при силни пориви — седем. Яхтата никога не е вървяла така добре и аз направих най-плодовитите вахти, откакто бях напуснал Кроазик.^[12]

Морето къдреше козината си, а Курун бе пуснал празнични мустаци.

Към 2 часа вихрушки и дъжд. Малко се пресилвах, но се чувствувах съвсем у дома си на моето корабче, въпреки непривлекателната нощ!

Все пак от време на време разбирах, че яхтата е много насилена и си казвах на глас: „Не може така. Трябва да намалиш. Не чакай последния момент!“ С вдигнати ветрила Курун летеше на запад–северозапад.

Умирах за сън. Но цялата нощ мина в това диво препускане. Бях така щастлив да съм сам, с моя Курун.

В 6 часа сутринта определенията ми се потвърдиха напълно: към десния борд е Уахине, а точно напред — Раиатеа — някогашният свещен остров.

В 8 часа определенията ми показват, че съм на дванадесет мили от прохода Те-Ава-Пити. Отказах се от намерението си да сляза и да си направя едно кафе, макар че много ми се пиеше.

Духаше силно, имаше вълнение. Котвеното място на Утуора ми се струваше все по-нежелателно. Разучавах картата, но не открих никакво място, където бих могъл да застана в пълна сигурност. Навсякъде големи дълбочини: 35 до 40 м,^[13] а на това отгоре и течения. Все пак исках да спра, за да мога да се видя с моите приятели Сюзан, които ме чакаха тук.

Южната част на Раиатеа беше величествена. Скоро започна да се вижда бариерният риф — ивица пяна, зад която се разстилаше нефритовозеленият килим на лагуната. Поддържах курс към плоския връх на възвишението Таписи, което се издига над Утуора, после видях котвеното място.

В 10 часа бях в прохода Те-Ава-Пити, украсен от двата мота^[14] Тетао и Таору. Морето се разбива върху рифовете, но проходът е широк и дълбок. Бях изминал сто и двадесет мили за двадесет часа — а това е вече доста много.

Приказно оцветеното дъно се виждаше отлично. Казват, че след тази на Пора-Пора лагуната на Раиатеа е най-красивата в тази част на Тихия океан.

Курун се носеше като стрела по тихата вода — с цели седем възла. Нарядко съм чувствувал така скоростта. Сушата отминаваше бързо. Когато наближавах Утуора, по едно време ми хрумна да застана на пристана, но взех друго решение. С голяма скорост застанах срещу вятъра и хвърлих котва на два кабелта от пристана. Часът беше 10 и 10 минути.

Свих ветрилата, хапнах малко и отидох да спя. Въпреки голямата умора, спах малко — често се качвах на палубата да проверявам заплетеното за края на котвената верига дебело въже, което е закрепено на носа, и да контролирам створовете, които бях набелязал на брега.

Марааму продължаваше да духа със същата сила, но въпреки това прекарах една отморяваща нощ.

 

 

На другата сутрин бях в отлична форма. След едно хубаво кафе, въпреки вълнението пуснах малката лодка на вода, за да разгледам отблизо пристана, с намерение да застана на него. Това щеше да бъде най-правилното, а главно — най-сигурното решение.

Излязох на брега. Утуора е грозен и разочароващ китайски град. Когато пристига на някой остров в Океания, човек получава три последователни впечатления. Гледан от открито море, островът е красив; когато пристигнете в главното селище — ужасен! Като видите прекрасната природа, впечатлението пак се променя. Тази последователност на впечатленията, която изпитах в Таити, се повтори и в Раиатеа.

След малка разходка из „града“ почувствувах желанието бързо да се прибера на корабчето. Интуиция ли? Отправих се неспокойно към кея, когато някой ми извика: „Вашият кораб заминава!“

Избързах назад. Курун наистина дрейфуваше бързо и на моменти заставаше почти напреко на вятъра. Скочих тичешком в малката лодка и цял измокрен, се качих на борда.

С един поглед прецених обстановката. Яхтата дрейфуваше приблизително по оста на канала и нямаше никаква непосредствена опасност. Ако се появи, ще трябва да пусна във водата цялата верига^[15] и да вдигна бързо ветрилата.

Залових се незабавно за котвения рудан. Вдигането на котвата изискваше време и усилия поради пуснатото въже. То се прибираше мъчно. На няколко пъти задържащото езиче отскачаше и трябваше да спирам ръчката с крак (с цената на няколко контузии). Чувствувах умора, но важното беше да изтегля котвата, тъй като яхтата продължаваше да дрейфува и ако вятърът променеше малко посоката си, щях да се разбия върху добре видимите от поветрената страна коралови банки.

След повече от половин час усилия котвата се повдигна от дъното. Малко по-късно се показа, увиснала на десетина метра верига, оплетена в щока и лапите… Всичко това е последица от течението миналата нощ, когато съм спал!

Вдигнах кливера и започнах да се движа срещу вятъра. Малката лодка ми пречеше и близо до една коралова банка не успях да направя завой. Веднага дадох руля обратно и едва успях да завия.

Малката моторна лодка на Ер-Таити дойде да ме потегли, но нейните 5 конски сили бяха недостатъчни. При все това ми помогна да лавирам, особено при завоите, така че малко по малко успяхме да напреднем срещу вятъра. Наближавахме пристанището, когато моторът на лодката се повреди! Проклети мотори: няма нищо по-опасно от тия машини!

Веднага хвърлих котва и завързах едно въже за намиращия се наблизо буй за водосамолета. Така стегнат, Курун не беше в опасност.

Подветрените острови? Не бях виждал толкова вятър в Океания.

 

 

Курун стоя само четири дена в Раиатеа, но благодарение вниманието на административния управител ги оползотворих добре. Той ме заведе с джип да разгледам западния бряг на острова.

Утуора е село, предимно от дъсчени бараки, покрити с нагъната ламарина. При все това то крие и изненади — на първо място една голяма модерна болница, която в момента съвсем не беше препълнена!

Но това, което най-много учудва, е неоновото осветление по пътя — заради стотина жители, които ходят боси!

При първото ми гостуване у управителя прислужницата-таитянка Селина, с очарователната и спокойна островитянска небрежност бе забравила да приготви вечеря! Приготвихме си я сами, без много церемонии.

Шарне беше интелигентен човек, самоук. Един ден, когато обядвах у него заедно със стария холандски художник Гоув и Пиер Сюзан, започнахме дълъг спор за полинезийците.

Шарне говореше за „философията“ на народа от Архипелага. Казах му, че тяхното „Аита пеапеа“ — „Това няма значение“, което ги определя така добре, не е всъщност философия. Впрочем изразът има еквивалент във всички езици и у всички народи. Това е „Не ми пука…“, издигнато в система.

То не е резултат на някакво търсене, усилие на разума или преценка, а на изпадане в инертност, което не може да се приеме за мъдрост. Мъдростта е активна, дейна като живота — инертността е пасивна като смъртта. Как може това, което е отрицание на разума, да се нарича философия?

Преценката на Бугенвил за таитяните е винаги в сила: „Изглежда, че и най-малкото размишление е за тях непоносимо усилие и те избягват повече умствената, отколкото телесната умора.“

Запазих приказни спомени от всички местности в Раиатеа: планината, долините, възхитителните заливи. Още много усилия ще трябва да положат хората, за да развалят напълно тази великолепна природа.

Френските заселници са малобройни. Срещнах се почти с всички, за да не кажа с всички. Един от тях — механик, ме забавляваше със своята оригиналност. Той си бе построил в северозападната част на острова една истинска къща-завод, където всичко работеше с електричество, благодарение на „тръбопровод“, който подхранваше една турбина. За да се изкачи до жилището си, той бе поставил подемник при ската на хълма. Истински Жул Верн! Не можах да видя цялата му инсталация. Никакъв стражар не бил влизал досега в къщата му; но мене ме придружаваше именно стражар…

„Марае-то“ на Теваитоа е от вертикални коралови и базалтови блокове, разположени като правоъгълник, който ограничава всъщност купчина коралови късове. В един малък базалтов блок, някога предназначен за жертвоприношение, са направени три дупки, където се е събирала кръвта на жертвите. Изглежда, че дотук горе-долу свършва това, което се знае за древните обреди. В Опоа има един изправен камък, подобен на менхирите^[16]. Тъй като не е намерено друго обяснение за предназначението му, твърди се, че е служил за измерване ръста на царете (сигурно са били много високи!).

Пазарен ден в Утуора е сряда; тогава настава живописно оживление, защото тук се събират жители от всички краища на Раиатеа и Тааа. Всички пристигат с претоварени малки лодки, така че по лагуната се виждат само гроздове от хора и едва когато наближат съвсем, може да се забележат и лодките, които ги носят.

На 14 юни, след като се наобядвахме, в 14 ч. и 20 мин. се качихме с Пиер Сюзан на Курун и потеглихме с вдигнати ветрила, като влачехме малката лодка. Никога не бях имал толкова хубаво време с галещ северозападен вятър. За нещастие, скоро затихна и ни трябваха повече от три часа, за да изминем с лавировка малко повече от четири мили. Но беше така приятно, лагуната беше толкова красива! „Аита пеапеа…“

След като взехме Жаклин Сюзан и двете момиченца от южния край на Тааа, поехме към залива Хурепити. Този дълбок залив в западната част на острова е отлично закътан.

Пристигнахме там мъчно, след няколкочасово гребане и се завързахме посред нощ, така че кърмата почти опря до пристана при „фаре-то“^[17] на Ролан Морийо.

Заливът Хурепити с великолепната си околност е идеално място за престой. Разправиха ми, че Ален Жербо обичал да хвърля котва тук — разбирам го добре, защото заливът е събрал всички чарове на полинезийските острови. За Курун това беше едно от най-прелестните закотвяния през цялото пътуване. Престой за успокоение и почивка сред очарователни приятели.

 

 

Вдигнах котва на 19 юни в 9 ч. и 40 мин., придружен пак от Пиер Сюзан и малката лодка.

В тази хубава сутрин заливът изглеждаше още по-прекрасен. От дъното на долината долиташе тъжно, заглушен от разстоянието, продължителният зов на едно „пу“^[18].

Капризните подухвания на вятъра от запад сякаш искаха да задържат Курун в залива. Но той напредваше полека към изхода на дългия проток. После вятърът духна от югоизток.

За да се излезе от лагуната, най-правият път беше през протока Пампаи, разположен почти пред Хурепити.

От двете страни морето се разбиваше върху рифовете с голям прибой. С този вятър предполагах, че ще изляза без трудности.

В 10 ч. и 15 мин. бяхме в протока Паипаи. Още няколко минути и щяхме да бъдем на сигурно. Точно тогава най-неочаквано настъпи затишие.

Бях малко неспокоен. Вълните ни отнасяха към рифовете и парализираха действието на греблото. При все че котвата е готова за хвърляне, положението не е успокоително.

Накрая с много труд успяхме да излезем от протока. Уф! Благославях полъха от юг–югоизток, който ни отдалечи от рифовете. Преходът от Тааа до Пора-Пора беше приятна разходка в най-хубавото време, каквото човек може да мечтае.

Поради отличната видимост картината беше великолепна: виждаха се едновременно всички Подветрени острови: Хуахине, между Раиатеа и Тааа; Пора-Пора, чийто връх напомняше вирната към небето глава на огромен кашалот; накрая, западно от Пора-Пора, Маупити. Липсваше само Моту-Ити (или Тупай) — атол, който наистина е почти на морското равнище, северно от Пора-Пора.

След обяд духна умерен вятър и Пора-Пора започна видимо да се уголемява. Заобиколихме отблизо рифа пред Тоопуа, върху който морето се разбиваше на хубави талази. Тоопуа е второстепенен остров, опасан от приказна лагуна.

В 16 часа Курун влезе в прохода Теавануи. Лагуната има само един проток, между моту Ауна и моту Тапу, широк и безопасен. След лавиране в 16 ч. и 50 мин. хвърлих котва на половин кабелт пред пристанището на Ваитапе.

При все че е нова, морската карта, която имам, не дава точно описание на мястото — според нея вляво от пристанището е достатъчно дълбоко (гледано от открито море). Всъщност там има великолепни рифови скали. Ако бях пристигнал през нощта и се бях доверил на тази карта, най-спокойно щях да изкарам Курун на сухо. За щастие, видимостта на водата през деня предпазва от всякакви изненади. Използуването на морските документи за тези малко посещавани острови трябва да става с най-голяма предпазливост. Пред пристанището е много дълбоко, но е хубаво котвено място, което Ален Жербо имал навика да използува. Щом сгънах ветрилата и подредихме палубата, слязохме с лодката на брега.

Тропическа зеленина, бликнала от зелените води на лагуната, опасана от сребърния пръстен на прибоя върху кораловите рифове: Пора-Пора е красив и привлекателен.

По време на последната война островът бил окупиран от американските войски и природата запазила няколко рани от този престой; железарии, цимент, големия пристан на залива Фануи. Околовръст на острова е направен път, но, слава богу, не е асфалтиран и прилича по-скоро на пътека.

Окупаторът е оставил следи главно всред населението на Пора-Пора, но това се изплъзва от погледа на неосведомените. Уверяваха ме, че една трета от децата на острова са спомен от американците. Полинезийска раса!

Това потомство впрочем не създава никакви затруднения. На островите децата се раждат и растат без грижи и труд. И този архипелаг увеличава населението си.

По време на моя кратък престой в Пора-Пора французите бяха трима — стражарят, радистът, художникът — всички много симпатични.

Първият се наричаше льо Уедек — сърдечен бретонец, от дълги години свикнал с Тихия океан, интелигентен и разумен като всички полинезийски стражари.

Радистът беше много мило момче, с което обичахме да си приказваме.

Колкото до художника Мишон, също бретонец, добър и невъзмутим, той живее от дълги години щастливо на острова със своята жена — туземка от Пора-Пора — и двете си деца.

Не може да посетите Пора-Пора и да не си спомните за Ален Жербо. Благодарение инициативата на френския яхтклуб гробът му се издига на площада във Ваитапе. Паметник в строги линии, украсен с много сполучлив барелеф, изобразяващ в профил знаменития мореплавател.

Много са критикувани, и справедливо, и не, някои схващания на Ален Жербо. Той защищаваше каузата на туземците в Океания. Някои среди не можеха да му простят, че изнесе на бял свят злоупотребите, чрез които бяха забогатели, и за отмъщение го клеветяха. Моряците, от друга страна, го упрекваха за някои неточности, странни за морски вълк като него. Жербо е бил може би наистина не много скромен и е имал действително мъчен характер, но несправедливо е да се придава прекалена важност на такива недостатъци.

Боб търговецът ми бе казал в Таи-о-ае: „Ален беше от желязо.“ А при това Боб се е карал с Жербо за някаква дреболия; но тъй като плавал на големи ветроходи, Боб знаеше какъв е моряшкият занаят. Писателите-туристи, които понякога остро осъждат Жербо, макар че са много по-малки величини от него, не познават робията на самотния мореплавател: дългите нощи на руля, безсънията, студа, водата, която ви облива, маневрите посред нощ върху неустойчивата палуба, заливана от вълни, борбата с някое ветрило, което ви разранява ръцете и заплашва да ви хвърли в морето… Страдания, умора, усилия, упоритост — мъжествени качества. Дори ако не можем да кажем нищо друго за Жербо, пак би бил велика личност.

Освен това той създаде една школа. И други след него пожелаха да пребродят моретата. Мнозина решиха, че е за предпочитане да избягат от цивилизацията и да се върнат към „примитивния живот“.

По този повод мисля, че е необходимо да направя една забележка: таитянинът няма нищо общо с примитивния човек. Той е дори пълна негова противоположност. В живота и в съзнанието на истински „примитивните“ хора всичко е обрядно, свещено, религиозно. Нищо подобно няма у таитяните. За мене мекушавото безволие на таитянина не е по-привлекателно от възбуждението на европееца. Впрочем не между тези две крайности се намира Човекът.

Както и да е, безгрижните островитяни се подготвяха за празнуването на 14-ти юли. Всяка вечер във всеки район танцьори и певци дълго репетираха под банановите и кокосовите дървета. Ние отивахме да гледаме. Тези бесни танци в тихата островна нощ бяха омагьосващи. Тук повече от всякога човек е склонен да вижда в танците „средство за еротично възбуждане чрез колективни движения“.

Възнамерявах да пресека Западен Тихи океан без спиране. Затова чувствувах още по-силно чара на последния престой на островите в Южните морета. Преди да тръгна по морската шир, оценявах по-добре спокойната прелест и поезията на тия острови.

Но от далечния запад, някъде зад залязващото слънце, зовът на родината идваше вече към мене:

Ni zo bepred

Bretoned

Bretoned tud Kaled!^[19]