Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (11)

XI
Маркизките острови

Гус Ангермайер е написал в корабния дневник:

Wer das grüne kristallene Feld

pflügt mit des Schiffes eisendem Kiele,

der vermählt sich das Glück

dem gehört die Welt.^[1]

Това чувство ме обзема всеки път, когато потеглям на море.

На 12 декември в 17 часа, вдигнали всички ветрила, вдигаме котва и се измъкваме на десен халс. Поради безветрието Курун мъчително се влачи по водата и едва в 18 часа и 15 минути правя завой на четвърт миля от островчето, разположено пред входа на залива.

След това духва слаб вятър от юг-югоизток, който тласка сякаш без желание яхтата към открито море. Океанът е гладък. Хубава вечер. Виждат се Барингтън и Флореана.

В 20 ч. и 30 мин. вятърът стихва и през цялата нощ Курун оставя съвсем слаба следа: максимална скорост — един възел и половина.

Определих вахтите така, че моята да бъде сутринта, за да мога при изгрев-слънце да видя положението ни спрямо южния бряг на Албемарл, покрай който трябва да минем.

Към 5 часа и 30 минути съзирам към десния борд черните очертания на малките острови Кросман. По видело сме доста наблизо и мога да съзерцавам вулканичните кратери, чиято дива гледка се оцветява великолепно от слънцето.

Някои от върховете на Албемарл се виждат, а съвсем ниският бряг на югоизточната част се очертава само от пенестата линия на прибоя. Албемарл или Изабела е най-големият остров на Галапагоския архипелаг — дълъг е седемдесет и пет мили. Казват, че там се намира най-неблагонадеждното население на архипелага, съставено главно от бивши затворници. Г-жа Кобос ме бе предупредила: „Ако отидете там, носете винаги със себе си револвер и внимавайте за кораба си.“ Любопитен бях да ги видя — не вярвам чак толкова в злината на хората, белязани от обществото.

В 11 часа Курун спря поради безветрие на четвърт миля северно от живописното птиче свърталище — островчето Бретл. И него исках да видя отблизо.

Прп падането на нощта Курун се намира на осем мили от нос Есекс, който е югозападният край на големия остров.

На другия ден Курун е отново сам в безкрая. Струва ни се все пак, че зад килватерната следа все още се съзира в маранята остров Изабела. Сбогом, Галапагоси!

На Курун сега предстои най-хубавия преход: три хиляди мили без никакви трудности или вероятност за произшествия. Никъде другаде Тихият океан не заслужава така много името си, както между Америка и архипелага Помоту. Това е район от земното кълбо с най-постоянно време. Справочните карти за различните сезони в този район дават процент за „gales“^[2]: нула, нула. В Академи Бей Карл Ангермайер надълго ме запознава с това неизменно хубаво време. Тъй като живее дълги години на Галапагосите, той ми разправи, че само веднъж вятърът достигнал сила осем бала, и то само за няколко часа. От Галапагоските острови до Таити нито веднъж не намалихме ветрилната повърхност на Курун.

В този район, който е истински рай за моряците, осъществи прехода си прочутият Кон-Тики. Но ако печатът вижда в тази експедиция един изключителен моряшки подвиг, истинските моряци го преценяват с по-сдържано безпристрастие. Летописите на морския живот съдържат много постижения, не така ефектни може би, но много по-значителни като подвизи.

След като се откъснах от Галапагосите, смятах да намеря един добре оформен пасат, но почти винаги имах слаб вятър с най-голяма сила 4 бала, и то нарядко. За щастие, екваториалното течение даваше своя принос и благодарение на него славният малък Курун се движеше сам. За корабоводенето се задоволявах с една линия от слънцето сутрин, съпоставена с меридианната: така всеки ден имах едно напълно достатъчно определение. Не правех наблюдения по звездите, освен през последните дни, когато се забавлявах да определям мястото си по три звезди, за „доизкусуряване“ на местоположението и за да се приземя „до косъм“ точно.

На 14-ти сутринта замених втория стаксел с балонния, който държахме до 22 декември вечерта. Небето често се облачеше и ръмеше дъжд. Теченията, по-силни, отколкото предвиждах, отнесоха яхтата малко на север от курса. При тази благоприятна скорост Курун се управляваше много добре със завързан рул.

Скоро небето се изясни. На 21 декември видяхме първата летяща риба след Галапагосите (в архипелага не видяхме нито една). Едно измерване на температурата на повърхността на водата показа + 22°.

На 22 декември в 11 часа и 50 минути Курун пресече една няколко метра широка, много гъста, жълтозелена и съвършено непрозрачна ивица. Планктон ли?^[3] Никога не съм виждал такъв вид. Приличаше на изсипана в морето гъста течност. Може би трябваше да вземем проба; но как да я запазим?

След обяд откъм кърмата виждаме наблизо китове (бяхме видели вече и на 14-ти).

През целия ден виждаме наоколо много бонити, но на въдицата — нищо!…

Два големи тона плуват от сутринта под кораба. В 20 ч. и 15 мин., макар че е тъмно, ги виждам ясно близо до руля. Засегнах единия с тризъбеца, но много повърхностно.

В 16 ч. и 30 мин. замених със стаксел №2 балонния стаксел, който ми досаждаше с плющенето си поради недостатъчния вятър.

На 24 декември Курун не може да поддържа добре курса си със завързан рул, защото вятърът духа от североизток. Затова ми хрумна да поставя един подвижен бушприт, за да се получи по-добро равновесие на ветрилата. Съединих пръта от топсела^[4] с бушприта. След това вдигнах един щормови кливер на импровизирания подвижен бушприт. Това плоско натегнато ветрило играеше ролята на въздушен рул — така яхтата получи голяма устойчивост на курса.

За нас Коледа беше ден като другите. Небето, облачно през целия следобед, ни дари с няколко капки дъжд. Курун пътуваше както винаги. Само обядът беше специален, за да отбележим празника.

На 26-ти откачих задната поветрена ванта, за да може гротът да отиде напред. Така той работи по-добре и по-малко се износва — само гарнитурите от агнешка кожа не можеха да го предпазят. Впрочем, както бях предвидил, вятърът се стреми да се отклони още към изток, и на 27-ми в 2 часа сутринта трябва да хвана руля, за да поддържам курса. Решавам да вдигна стакселите-близнаци, които от Панама са прибрани грижливо в предното помещение. За първи път се издуват от полъха на Южните морета.

На 31-ви през нощта снемаме грота и оставяме корабчето да върви само — екипажът запалва фенера и отива да спи. От днес до приземяването и двамата ще можем да спим нощем. През това хубаво време, далече от обикновените пътища на големите кораби, за една яхта не е много рисковано да пътува сама. Все пак фенерът е винаги запален. Освен това през нощта оставям всякога запалена и лампата в кабината.

Хубаво време. Спокойни нощи, освен две, които прекарахме на руля, поради промени на ветрилата. Царски живот! Единствената работа е да се следи стъкмяването: да се смазват обилно с лой брасите, там, където се трият в рангоута, да се попритягат понякога крепителите на гиковете или на брасите, както и обтяжките на руля или дебелото въже, ограничаващо едно внезапно отклонение. Въпреки вземаните предпазни мерки, брасите много скоро се изхабяват поради постоянното триене. След две-три седмици употреба стават въобще негодни.

От 8-ми януари до пристигането ни на Маркизките острови имахме на различни разстояния от нас бури с гръмотевици и светкавици и ни връхлетяха няколко вихрушки.

На 9-ти през целия ден над нас се вият множество птици — приближаваме брега, където смятам да бъдем след два дни.

На 10-ти излезе силна буря. До падането на нощта вдигаме и грота, за да увеличим скоростта и да не пристигнем много късно на другия ден.

Едно точно астрономическо определение на смрачаване определя за последен път мястото ни върху картата. Утре през деня ще се вижда суша. Възстановявам вахтите, за да следим внимателно курса.

 

 

11 януари. Карам последната нощна вахта. Развиделява. Под тропиците се разсъмва бързо. Малко съм нетърпелив: сушата е пред нас — би трябвало вече да я виждам!

5 ч. и 45 минути. Точно напред — земя. Цялата в мъгла във великолепното утро, това е Хива-Хоа.

Маркизките острови! Дългогодишната ми мечта е осъществена. Спомням си редовете, написани от Стивенсън, когато през 1888 година рано сутринта открива тия острови от палубата на своята шхуна Каско:

„Твърде малко хора, дошли тук, напускат островите: те остаряват на брега, гдето са слезли; пасатите ги разхлаждат до смъртта им. Може би докрай изпитват желание да видят пак родината, но това се случва рядко, нарядко е било приятно, а още по-рядко се повтаря… Никоя част на света не привлича с по-силен чар тези, които я посещават.

Първото впечатление никога не се повтаря. Първата любов, първият изгрев на слънцето, първият остров от Южните морета са скъпи спомени, свързани с най-чисти чувства.“

Остров Мотан, обитаван само от диви овни, се вижда откъм левия борд. Определението, което правя в 6 часа, показва, че сме на шестнадесет мили югоизточно от нос Балгри — най-източната точка на Хива-Хоа.

В 6 ч. и 35 мин. далече откъм десния борд разпознавам малкия остров Фату Уку, голяма безводна и безлюдна скала, на двадесетина мили северно от Хива-Хоа.

Курун напредва бавно.

В 9 ч. и 5 мин. снемам двата стаксела и продължавам с третия кливер, за да можем да подредим палубата, преди да вдигнем грота в 10 часа.

Намерението ми беше да се закотвим в заливчето на Таауку, което се намира в Залива на предателите. Минаваме на близко разстояние от нос Балгри, или Матафенуа, който е край на една планинска верига и се спуща отвесно в морето. После се движим покрай бряг с гъста растителност. Планини, долини, зеленина, море… величествена гледка, която ни прави още по-силно впечатление след цял месец, прекаран между небето и водата. Не. Маркизките острови съвсем не са по-лоши от представата, която имах за тях…

Скоро открих островчето Ханаке, за което лоцията казва с право, че не се забелязва лесно. Курун влиза във величествения и огромен Залив на предателите, където се издига Випаихаи с острия си връх Хеани — най-високия на острова.

Изведнъж всред зеленината откривам тесния и дълбок вход на Таауку. Яхтата завива почти под прав ъгъл и минаваме съвсем, дори прекалено близо до Поант Плат, където се разбиват вълните.

След един миг Курун спира поради затишието между високите брегове; до дъното на заливчето трябваше да откарам яхтата с гребла.

В 14 ч. и 18 мин. спуснахме котвата на пясъчното дъно, при дълбочина четири и половина разтега, близо до малка, закотвена моторница. По-късно научих, че била на епископа. Наслаждавах се на гледката, докато скатавах грота. Бях като в омагьосано езеро. Тихата вода е заобиколена отвред със зеленина, над която се издигат кокосови палми. Голямата дъга на Залива на предателите простира една ивица земя пред входа на заливчето и го предпазва от откритото море.

В дъното на заливчето има хубав малък плаж от черен пясък — там се вливат две реки. Няколкото пироги с балансьор и туземци в тях стоят неподвижно. Във водата близо до плажа има други рибари. Цялата тази гледка е потопена във ведър покой.

Пристигането на една малка яхта, дори да идва от луната, не би могло да смути спокойствието на тези острови и техните обитатели. В описанията на пътешественици от миналото четем, че пристигането на техните кораби било повод да се спуснат на вода цяла флотилия пироги и грациозни найади^[5] се хвърляли в морето и с плуване отивали да им кажат добре дошли. Но колко ли пироги има на Маркизките острови? Колкото до найадите, ако са останали досега, сигурно са се наситили на белите мъже!

При все това една пирога, отгдето ловяха риба, се приближи бавно към нас, но не заради самия Курун: единият рибар, здрав юначага, гледаше хубавия, закачен на стойката изсушен тон, който бях пробол с тризъбеца преди няколко, дни. Стори ми се, че му се иска да го вземе. Веднага му го дадох, но ме досмеша за този подарък, направен на един от „тихоокеанските викинги“ — както някои ентусиасти ги наричат, — владетели на пълните с риба води.

Въпреки привлекателността на обетованата земя, трябваше най-напред да се изпълнят моряшките задължения: да съберем ветрилата, да покрием с чохъл грота, да се откачи и подреди подвижният такелаж, после да опънем тентата, така необходима в тропическите страни и за удобството на корабния живот, и за предпазване на палубата.

Някой извика от сушата, че местният пазител на реда с удоволствие ще ни приеме.

Отправихме се с малката лодка към левия бряг на плажа, където смятах, че е най-доброто място за слизане.

Две засмени млади момичета ловяха риба от скалите на няколко метра от плажа. Служеха си с бамбукови пръти и примамка от малки бели пера, които движеха над водата. Престорих се, че ме е страх от някакви въображаеми опасности и разпитах шеговито момичетата може ли да се слезе на сушата. Скочихме на брега и изтеглихме малката лодка на сухо до бистрата вода, посрещнати от силен смях и весело каса (добър ден). Такъв беше нашият пръв допир с Маркизките острови.

Продължих да разсмивам нашите събеседнички, като им задавах най-различни и чудновати въпроси за тяхната страна. После поехме пътя за Атуона. Настигнахме и задминахме нашите две млади маркизианки, тръгнали преди нас по същия път. Те вървяха бавно, толкова бавно и с такова безгрижие, че ме напуши смях. Тези две деца на островите бяха дъщери на Атуонския вожд — Каролина беше на осемнадесет години, Ребека — на шестнадесет години. Но аз предпочитах техните туземни имена, които им подхождаха много по-добре: Тауа и Тити-Хина.^[6] Те бяха високи, красиви, изненадващо изящни. Представата за полинезийските момичета е, че са тлъсти и дебели, но аз си спомних редовете на Радиге: „В сравнение с нежните момичета на Нуку-Хива прехвалените таитянки приличат на тежки, дебели, мургави селянки.“ Доста по-старото заключение на великия Кук гласи: „The finest race in the Pacific, perhaps surpassing all other nations“^[7]. Тити-Хина имаше зелени, блестящи котешки очи. В кръвта на тези две хубави момичета имаше наистина по няколко капки френска кръв, а може би и други примеси.

Къде може да се намери чистият полинезийски тип? И съществува ли още? Човек се пита дали Жербо се е шегувал, когато е заявил, че от добросъвестност, за да не оскверни расата, не би пожелал да има дете от полинезийка!

Пътят за Атуона представлява чудесна малка пътека, потънала в разкошна зеленина. Той се вие над малкото заливче Таауку, защото минава с остри завои по високия нос между заливчето и плажа на Атуона. Чудесно е да се върви по този път — гледките, които се откриват към Залива на Предателите и нашия, са толкова красиви и разнообразни!

Без да бързаме, завладени от чара на острова, пристигнахме при представителя на властта.

На островите стражарят е всевластен. Стражарите на Океания са представяни често за много сурови. Всъщност задачите им са твърде сложни и тези хора имат своите заслуги. Да се вземе един стражар от Франция и да се присади тук, за да стане главен представител на властта, който ще изпълнява длъжностите кмет, нотариус, съдия и командир на полицейските „сили“, не е проста работа. Лично аз винаги съм ги виждал да изпълняват задачите си разумно, справедливо и с разбиране.

Стражарят на Атуона, г-н Рок, върховен господар на Хива-Хоа, е жизнерадостен френски южняк с открит характер. Пристигнал преди няколко месеца с жена си и малката си дъщеря Жаклин. Семейство Рок ни очакваше, защото Фльор д’Осеан бе предизвестила за нашето идване.

Направихме посещение и на д-р Бутоне, лекаря на Маркизките острови. Той живееше в Атуона с хубавата вахине, таитянката Тетиа. За да отпразнуваме пристигането ни, докторът ни почерпи с шампанско.

Престоят ни в Таауку беше очарователен. Долината, през която минава една красива река с бистри и бързи води, е хубава и тиха. Гъсти кокосови палми изпълват цялата долина и стигат до самия бряг — те са богатството й.

Долината има двама собственици, и двамата французи, които живеят много отдавна на Маркизките острови: г-н льо Бронек, дошъл преди четиридесетина години, и г-н Рузи — отпреди осемнадесет години. Тяхната история е типична.

Льо Бронек, бретонец от Понтиви, бил преди много години дребен чиновник в магазините Самаритен в Париж. В един прекрасен ден, увлечен от желанието за по-широки хоризонти и по-синьо небе, подписал договор за служба с някакво дружество и заминал за Океания. След като плавал няколко години на шхуните като надзирател по товарите, той се установил в Таауку. Построил си къща и разработил плантация. Оженил се за маркизианка, от която имал осем деца. Въпреки тези материални успехи, льо Бронек намирал време да се образова и да се интересува от въпросите на Океания.

Що се отнася до Рузи, след смъртта на баща си той изоставил следването по медицина и с малкото пари, които имал, си купил билет за Нумеа, където имал намерение да се установи. Когато пристигнал в Таити, сметнал, че е излишно да отива по-нататък и купил кокосова плантация в Таауку. Жена му, таитянка, го дарила с шест деца.

Атмосферата в Таауку е спокойна, интимна и сърдечна. Освен семействата на двамата земевладелци в долината има две-три колиби на туземци, които работят в плантациите. Палмите изискват поддържане — трябва да се почистват храстите около тях и да се следи за цинковите кръгове, които ги предпазват от плъховете. Плъховете всъщност са най-големите врагове на кокосовите дървета и причиняват големи вреди. Гладкият цинк е добра зашита — ноктите им се плъзгат по него и те не могат да се катерят. Кокосовите орехи трябва да се цепят, да се сушат, да се опаковат и товарят на лодки, когато минават шхуните, които ги събират.

Хива-Хоа е не само най-големият остров на архипелага — той е най-плодородният и най-населеният. Атуона е най-важното село, един вид столица на архипелага, макар че администраторът на Маркизите живее в Таи-о-ае, на остров Нуку-Хива. Това село-столица, скрито сред мангрови и хлебни дървета, има няколкостотин жители. Вълнообразната ламарина на покривите му не всякога е приятна наглед, но общият изглед на селището не е лош за окото, макар че може да се съжалява за заместването на едновремешните колиби с бараки.

Атуона е религиозният център на архипелага, където всички са католици. Тук живее епископът. Отидохме да му изкажем почитанията си. Негово Преосвещенство льо Кадр е на Маркизките острови от петдесет години. През време на нашия престой Военният флот изпрати един малък стражеви кораб, за да му донесе ордена на Почетния легион, с който го награждаваха по случай полувековната му служба в архипелага. Бретонец от Кестамбер, Негово Преосвещенство льо Кадр, както повечето мисионери, само в редки случаи се връща във Франция. Той е добър, усмихнат, предан на делото си. Когато отивахме да го посетим, трябваше да опитваме и великолепното му вино. Към нас се отнасяше бащински.

Понякога обвиняват мисионерите в Океания, че заедно с древните вярвания на полинезийците са унищожили и тяхната цивилизация, обичаи, бита и чувствата им, техния фолклор и характер, преди християнството да е компенсирало причинените разрушения и полученото неравновесие.

Може ли да се говори всъщност за истинска полинезийска цивилизация, съществувала до идването на европейците? Може би става дума по-скоро за някакви останки от старинни цивилизации, донесени на островите при последователните преселения.

Във френска Океания не е останала никаква следа от „първобитен“ живот, нито някаква следа от миналото. Фолклорът на френските провинции е несравнимо по-богат и по-жив от този на тукашните острови. От тази гледна точка човек се разочарова, когато ги посети. Най-лошото е, че нищо, както изглежда, не събужда интерес у съвременните полинезийци. Жербо казва с право, че са умираща раса.

По отношение броя на населението данните, изглежда, са се променили от няколко години. Броят на жителите, странно намалял след идването на европейците,^[8] постепенно се стабилизирал, а сега отново се увеличава. Хигиенните условия ми се сториха впрочем несравнимо по-високи от това, което си представях.

На Маркизките острови почти не са останали спомени от миналото, но туземците не изглеждат загрижени от това. Безразлична им е дори собствената история. С нея се занимават няколко специалисти, които не са от тяхната раса.

Според легендите заселването на тези острови е станало от маори, дошли с големи пироги от Тонга и Самоа. Задълбочени изследвания на специалисти, основани на точни факти, доказват, че заселването на островите в Океания е станало от запад към изток. Известно е, че със сензационния си преход на сал Тор Хейердал се мъчеше да докаже противното.^[9]

В Таити научих, че прочутият Ерик дьо Бишоп имал намерение да направи подобна демонстрация с бамбуков сал, само че в обратна посока — от запад към изток. Такава експедиция е впрочем много по-опасна. И това пътуване, за съжаление, надали ще бъде осъществено, като се има предвид възрастта на инициатора, при все че той е все още луда глава.

Маркизките острови са били гъсто населени в миналото. Това се доказва от многобройни останки: на първо място „паепае“ — (каменни тераси), няколко „тоуа“ (обществени площади). Всичко, което е могло да се задигне, е било разграбено. На архипелага са останали само няколко хубави „тикио“ от камък, защото са много тежки и не могат да се пренесат другаде в името на науката или изкуството. Всички други предмети на екзотичното изкуство се намират вече само в далечните музеи или у колекционерите на Запада.

Един ден г-н льо Бронек и г-н Рузи ни заведоха до края на долината в Таауку. Под разкошната растителност намерихме паепаето Хопета, съставено от три каменни тераси със забележителна конструкция.

Пак в дъното на долината след много лутания намерихме скрит под растителността големия гравиран камък Теуето. Той е покрит със символични знаци, за които ни дадоха няколко превода. Камъкът се издига над руслото на някогашна река и може би е служил за човешки жертвоприношения. В миналото тези обреди са били нещо обикновено на Маркизките острови и са продължили до края на миналия век. Придружавали са ги канибалски веселия. Изглежда, впрочем, че извън ритуалната страна, „дългото прасе“^[10] е и много вкусно ядене.

В дъното на долината се „запознахме“ с малките комари „нонос“ — необикновено зли и нападателни.

На Хива-Хоа се изненадах, като видях колко малко туземците обичат морето. Пирогите са голяма рядкост. Струва ми се, че риболовът около острова би могъл да бъде много богат, но туземците се задоволяват да ловят риба от брега или в заливите. Моета — богът на далечните плавания, както и Хаатаи — богът на рибарите, са мъртви.

Все пак в Таауку виждате някой да лови риба. Момичетата стоят по цели дни със своите „парео“ на скалите, в пирогите или във водата на плажа. Заливът изобилствува с лангусти (морски раци). И тук, както на Галапагосите, ги ловят с ръце. Големият син на льо Бронек се гмурка веднъж цяла сутрин и напълни с тях пирогата си. Имаше за цялото село. Донесе ни любезно няколко на корабчето.

Маркизианите са привлекателни главно със своята скромност, доброта и любезност.

Хубаво е да се живее в Таауку. Нравите са необикновено прости. Момичетата перат дрехите си на реката и се къпят голи, без да се срамуват. Никой не би помислил да види в това нещо възмутително. Неприлично би било да им обърне някакво особено внимание. Чух оскърбителни преценки за един фотограф от Таити, който дошъл в долината да прави пощенски картички за туристите. Полинезийците са най-чистоплътната раса на света и голяма част от деня посвещават в миене на тялото си.

Обичах да побъбря с този, с онзи, да се закачам със засмяната и безгрижна младеж.

Момичетата се забавляваха да оставят плодове или риба в нашата малка лодка, която изтегляхме на плажа и покривахме с клонки от кокосови палми, за да я предпазим от слънцето — според тукашния обичай. Когато се връщахме и намирахме в лодката малките подаръци, чувахме смеховете на дарителките. Сръчни като всички сънароднички на майка си, дъщерите на льо Бронек ни оплетоха шапки от листа на панданус.

Не може да отидете в Атуона и да не си спомните за Гоген^[11]. Гробът му, запазен в малкото гробище, е над селото и срещу морето, в рамката на великолепния тих Залив на предателите. Епископът е познавал добре художника и няколко пъти ни говори за него.

На Хива-Хоа има два автомобила, но възможностите за придвижване са строго ограничени по направлението Атуона — Таауку.

Народните увеселения в Атуона са много малко. Младите играят футбол; изглежда, че този скъп на Жербо спорт има голям успех. Устройват се и балове, на които се събират любители, но те са регламентирани. Трябва да се получи разрешение от представителя на властта. Танците са западни и модерни: не са нещо оригинално. Освен това танцуващите са облечени по европейски. Понякога се играят и по-колоритни танци — по случай някакъв празник. Тържествата на четиринадесети юли, които събират на Таити представители от всички околни острови за народни веселия и различни състезания, се подготвят в продължение на месеци. Няколко вечери имахме щастието да присъствуваме на чисто таитянски танци и песни при светлината на класическата „моригаз“^[12]. Полинезийците притежават изключително чувство за ритъм и забележителни певчески дарби.

На Маркизките острови употребата на вино е забранена или по-точно контролирана. Туземците имат дажби — както французите през войната. Предполага се, че ако им позволят да пият колкото искат спиртни напитки, ужасно ще прекаляват. Успяват да заобиколят малко закона, например като произвеждат „кокосов сок“ — силен ликьор, разбира се, много вреден за организма.

Животът в Таити е скъп, а на Маркизките острови още повече — всички стоки, които се разтоварват тук от шхуните, са утежнени с различни оскъпявания. Изглежда, че някои хора вършат злоупотреби, от които маркизианците недоволствуват.

 

 

Още с пристигането в Таауку забелязах един велбот, изтеглен на сухо в горния край на плажа и защитен от слънцето с клони. Много се учудих, като видях, че това е някаква останка и прочетох името „Кройа“. Всъщност знаех, че това корабче е минало през Панама известно време преди Курун.

Кройа била стар велбот^[13], преустроен, като прибавили един фалшкил от 60 см и палуба с рубка. Нейният собственик, холандецът Ернст Вилхелм Ламберти, след като я съоръжил за далечно плаване с направление към Тихия океан, минал през Кристобал в юли 1949 година и изминал прехода от Панама до Маркизките острови за около двадесет и четири дни, като пропуснал да спре на Галапагосите… Ламберти бил дотолкова пленен от чара на островите, че не се погрижил както трябва за корабчето си. Много лошо закотвена,^[14] Кройа била изхвърлена на брега и напълно разбита. Корпусът мъчно би могъл да се поправи. Ламберти го изоставил на съдбата. Но в замяна на загубената яхта си намерил хубава жена. През 1952 година той се завърнал на островите с друг ветроход.

Таауку се посещава само от шхуни; яхти спират много рядко. По време на нашия престой чакаха да дойде прочутата Стелла Поларис. За мене щеше да бъде забавно да видя тази голяма, луксозна яхта за милиардери. Обядвахме в Атуона, когато съобщиха за идването й. Но докато пристигнахме на Поант Ноар, тя бе вече заминала. Капитанът сметнал, че вълнението е много силно (!) и не разрешил на изтънчените си пътници да слязат на брега. Населението беше разочаровано — бяха подготвили прием и организирали танци.

В Таауку видяхме няколко пъти велбота от остров Таауата, съседен на Хива-Хоа. Двата острова са разделени само от канала Бордле, широк приблизително две мили. Защо ли туземците са изоставили своите пироги и използуват велботите? В целия архипелаг е разпространен един доста голям вид от тях, с които пътуват от един остров до друг. Една от тези лодки се обърнала неотдавна близо до Уа-Поу и повечето пътници се удавили или били изядени от акулите. Лодките, построени от туземците, общо взето, са направени с умение. Въпреки своята леност, маркизианецът е сръчен.

В реките има много „шеврет“ — вид големи скариди^[15] които живеят в сладките води. Те са чудесно ядене и маркизианците ги ловят по оригинален начин: с мъничък тризъбец^[16], с който боравят необикновено сръчно. Истинско удоволствие е да се наблюдава как работят с този миниатюрен харпун.

В Атуона няма месарница за снабдяване на жителите с месо. Месарят е ловец. Казва се Пуака.

Пуака заминава всяка седмица на акция във вътрешността на острова, изоставена от хората и населена само с диви бикове. Стражарят ми даде разрешение за ловуване — което е голяма привилегия — и така можах на няколко пъти заедно с доктора да придружа Пуака.

Пуака значи прасе. Истинското му име е Теики-вахитини. Той бил плачливо бебе, затова майка му го кръстила Пуака. Този обичай в Океания — да се дават прякори — е чудесен.

Пуака не е едър мъж, а е същински колос. Той е неуморим ловец. Има една слабост: пиенето. Колко пъти съм го срещал мъртво пиян покрай пътеката или на кон, който, изглежда, е свикнал и го завежда до вкъщи понякога много отдалеко. Все пак Пуака заслужава похвала, защото в навечерието на лов не можете да го накарате да глътне нито капка алкохол. Ето една проява на воля, която няма нищо общо с маркизианския характер!

Ловът представлява изминаване на много километри през планината. Ловците тръгват на коне; след като забележат някой бик, пущат кучетата. После слизат от конете и сега вече започва самият лов. Често пъти той е изморително тичане през горските окрайнини от диви кафеени дървета и гигантски бамбук, преминаване на реки и изкачване по най-неравен терен. Понякога едва следвах побеснелия ловец.

Щом откриехме следи на бик, Пуака се развилняваше, като разгръщаше без задръжки цялата си енергия. Макар че дивият бик не може да се сравнява с едрите хищници, едно негово нападение може да бъде доста опасно. За предпочитане е в такива случаи да се запази хладнокръвие и да се стреля без припряност. Тъй като е забранено да се убиват дивите крави, това води до допълнителни ловни вълнения. При гонитба на някое стадо кравите нападат наравно с биковете, но по тях не бива да се стреля! В такъв случай ловците се скриват или се покатерват на някое дърво.

Пуака имаше една стара карабина Винчестер, още от края на миналия век… а муниции от друг калибър — това беше истинска загадка за мене. Но той остави да си каже думата и моята карабина Маузер, която изпълни добре задачата си. Убитият бик се разрязва на място, месото се прибира в торби и натоварва на конете. Възхищавах се на умението, с което Пуака извърши тази задача. Не му трябваше много време, за да разреже и насече за продажба цяло животно. С ловджийския си нож отдели кората на един клон и направи от нея върви, за да връзва още кървящите парчета месо.

Жадни ли сте? С два удара на същия голям нож той издялва край реката канче от парче дебел бамбук, или за един миг се покатерва до върха на кокосовата палма, ако имаме щастието да срещнем такова нещо, защото те не растат по височини.

Тези ловувания бяха приказни разходки из вътрешността на острова. Веднъж отидохме дори на другия скат, до долината Ханаиапа.

Най-силно впечатление в маркизианския пейзаж прави може би тишината — никакво прошумяване. Друга фауна, освен бикове, свине, кози или кучета, също в диво състояние и повече или по-малобройни според местността, фактически не съществува. По цели дни може да не видите или чуете някакво животно. Самотността на планината е великолепна. Понякога препускате по тесни пътеки над пропасти. Маркизианското седло е дървено; някои са истински скулптурни произведения, но намирам, че са жестоко твърди…

В Таауку времето тече така спокойно и приятно, като бистрата рекичка, която бълбука под листата. Този престой — повече от три седмици — мина като сън. Така както бяхме обсипвани с любезности от всички, изискваше се силна воля, за да потеглим…

 

 

1 февруари. Най-после реших да вдигна котва рано след обяд, за да пристигнем на другия ден по светло в Таи-о-ае на остров Нуку-Хива, на стотина мили оттук.

На Нуку-Хива се бе случило тежко нещастие — един туземец паднал от кокосова палма и си строшил двата крака; затова бе решено д-р Бутоне да пътува с нас на борда на Курун.

Напълнихме яхтата с най-различни плодове, които нашите приятели бяха донесли в изобилие — понякога със сандъци: ананаси, грейпфрут, банани, манго, авока.

Семейство Рок ни задържа за последния ни обяд на сушата. После Тити-Хина ме придружи и дойде на яхтата. Приятно ми беше да побъбря с нея и да я закачам. Срамежлива, засмяна и нежна, тя се страхуваше да не закъснее: „Баща ми ще ми се кара“ — казваше тя. Върнах на плажа гостенката си и натоварих екипажа. В 18 часа вдигнахме котва. Хубавият следобеден вятър бе стихнал.

Трябваше да изведа яхтата от малкото заливче с гребла. Курун като че съжаляваше и се отдалечаваше бавно от плажа с черен пясък. Необходими ми бяха двадесет и пет минути, за да стигна изхода на Таауку.

После слаб полъх откъм брега ми позволи да прибера греблата. Нощта настъпи. Яхтата се плъзгаше неусетно по гладката вода в Залива на предателите. В мрака островът се бе превърнал в грамадна черна маса. Слаба светлина като от джобно фенерче сочеше все пак къде е „фарът“ на Поант Ноар. Таауку беше вече спомен, потънал в спокойствието на нощ, пълна с „тупапау“.^[17]

Едва в 20 ч. и 30 мин. минахме на около четвърт миля от нос Теаеоа^[18]. После Курун навлезе в канала Бордле между тъмните маси на Хива-Хоа и Тауата. Но вятърът спадна.

При изхода на канала яхтата спря неподвижно в най-хубавата нощ на Южните морета. Цялото небе трепереше от звезди. В тихата вода подскачаха риби. От заспалата земя се излъчваше чуден покой. Далече на запад открих нос Киу-Киу. В миналото са вярвали, че там пристигали с пироги душите на умрелите, преди да отидат в ада. Къде ли отиват сега?

Щастлив, че живея, дремех на палубата.

Обаче към 4 ч. и 30 мин. от север-североизток се оформи слаб вятър и потеглихме. През деня времето беше чудесно. Кълбести облаци. Плаване за удоволствие.

След като минахме между Уа-Поу и Уа-Ука, пред нас се появи Нуку-Хива, но нямаше да стигнем през деня.

Приближаваме към брега. Докторът ми разправяше нещо за риболова и тъкмо му казвах: „Чудно ще бъде, ако не уловим нещо!“ въдицата, която бяхме пуснали малко по-рано, се изопна. Едва успях да я хвана и тя се скъса като конец, а при това беше въдица, достойна за името си! Голям тон? Акула?

Преди да се смрачи, разпознах вертикалния дял на кръстообразната скала от трахит, висока триста метра, която се издига над морето в източния край на залива Таиоае.

После се стъмни съвсем, но аз поддържах внимателно курса на яхтата, така че в 20 часа пристигнахме при входа на дълбокия залив, който открихме по запалените лампи на рибарските пироги. Няма никаква следа от фара Фор-Коле в дъното на залива. По-късно установих, че този фар е не само от типа „джобно фенерче“, но, гледан от морето, даваше бяла светлина вместо червена! Затова при пътуване по море човек не бива много да се доверява, че ще намери едно или друго!

Използувайки няколко подухвания на вятъра, отведох Курун до дъното на залива и в 21 ч. и 30 мин. се закотвих западно-северозападно от Фор-Коле, близо до малкия кеч Нуу-Хива.

 

 

Когато се събудихме на другия ден, денят ни разкри величествения изглед на залива Таи-о-ае. Той е обширен амфитеатър, обграден от всички страни с високи върхове. Самият залив има формата на удължено, правилно U, ориентирано точно север-юг. От двете страни на входа се намират двете големи изправени скали Сантинел. В дъното заливът е обграден отчасти с хубав плаж от бял пясък. Таи-о-ае с право се слави като най-добрата котвена стоянка в целия архипелаг. Заливът може да побере цяла ескадра, така че малкият Курун се губеше в него.

Противно на общоприетото мнение, аз предпочитам дивата красота в Залива на предателите или спокойната самотност на заливчето Таауку. Но престоят ни тук, продължил девет дни, все пак беше великолепен.

От всички острови на архипелага Нуку-Хива е имал най-много допир с цивилизацията и описанията за него са най-многобройни.

На Нуку-Хива отскоро има и административен управител. Преди това лекарят е изпълнявал и тази служба едновременно с преките си задължения.

В Таауку льо Бронек ни бе говорил за своя приятел Боб — „Боб търговеца“, оригинална личност, която живее в Таи-о-ае от около тридесет и девет години. Боб — истинското му име е Мак Китрик — е шотландец. Напуснал Европа, за да пътува с големите ветроходи. После изоставил моряшкия занаят и се установил на островите, но по душа си останал моряк. Запазил бе страстта си към ветроходството, затова се разбирахме отлично. Много прочути мореплаватели, между които и Жербо и Пиджън, са били негови приятели. Самият Боб имал няколко малки ветрохода и възнамерявал да си построи нов.

В подножието на Фор-Коле, или по-право на останките му, Курун бе закотвен до Нуу-Хива. Някога яхта за разходки, този малък кеч беше сега корабче на островния управител, който го купил от някакъв американец в Таити.

Обстоятелствата, при които Нуу-Хива е дошла на Маркизките острови, заслужават да бъдат описани, защото представляват типичен пример от мореплавателната практика на островитяните.

Нуу-Хива напуснала Папeете на път за архипелага, който е на 750 мили в североизточна посока. Три месеца след това малкият кеч се намерил в… Белингсхаузен, атол на около 310 мили северозападно.

Такива са случайностите при пътувания в Южните морета!

Капитанът на Нуу-Хива се наричаше Дум. (По време на прочутото пътуване той не е бил на борда.) Бяхме съседи и често си ходехме на гости. Дум беше славен човек; понякога му давахме от нашето вино. Вярвам, че това заобикаляне на ограниченията, вършено от нас, нямаше тежки последствия — а доставяше такова удоволствие на нашия съсед!

В Таи-о-ае можах да се полюбувам на няколко пироги, но там видях за първи път и пироги с извънбордови мотори. Ивънруди или Джонсони на пироги с балансир — какво кощунство!

Правихме чудесни бани близо до корабчето; обичах да скитам покрай залива и да събирам мидички. На известно протежение по източния бряг крайбрежието представлява скалиста платформа, над която се издига вдлъбната стена, напомняща вход на пещера. Един ден, когато се разхождах там и мислех за миналото на Маркизките острови и за пълното унищожение на всички исторически ценности, едва не се пребих, като си чукнах главата в скалите. Дали не беше призив на древните божества?

Котловината на Таи-о-ае е богата с останки: тоуа, меае, жертвени камъни, които свидетелствуват за един интензивен живот в миналото, но всеобхватната растителност е покрила всичко.

Много хора черпят представа за Маркизките острови от прелестната картина, която Херман Мелвил е обрисувал в прочутата „Тайпи“. Исках да видя Таипи-Ваи, не за да проверя точността в описанията на известния писател, а за да се насладя на една чудно красива гледка.

Ако имах време, сигурно щях да заведа Курун в прекрасния залив Контрольор, който е няколко пъти по-голям от обширния залив Таи-о-ае. Тук през двете световни войни са попълвали запасите си от гориво. (Флотът на адмирал фон Шпее по време на Първата война се е зареждал с въглища, а по време на Втората големите транспортни кораби Куин Елизабет и Монтери са пълнили танковете си с мазут.)

Ние предпочетохме да направим една разходка на кон с „таоте“^[19] Бутоне: великолепна обиколка. Най-напред по една красива неравна пътека изкачихме планината, която обгражда залива Таи-о-ае. От високо панорамата на залива е грандиозна. След това препускахме продължително по пустото плато, откъдето се виждат сребърните нишки на великолепни водопади^[20]. Единствените живи същества, които срещнахме, бяха няколко диви коне.

После се спуснахме в богатата с история долина, където многобройни останки говорят за миналия деен живот на туземците. Някогашното многобройно население е намаляло преди няколко години до двадесет човека. Но сега се увеличава и е стигнало към двеста души. Казаха ми, че всички жители имат примес от китайска кръв. Полинезийска раса…

Срещнахме един мисионер, зает със строежа на един нов, но много грозен параклис. Старият, построен в местен стил, беше очарователен. Поприказвах с отчето — разказът му беше отчайващ. Той нямаше никаква надежда за „духовното“ издигане на енориашите си и призна с примирение, че не може да ги заинтересува с нищо.

Посетихме „паепае“ на Вай-тавии — „меае“^[21] на Паеке. Те са единствени на Маркизките острови, фасадите им са украсени с осем хубави „тики“ от камък — толкова тежки, че никой още не е могъл да ги открадне. Благословена да бъде тежестта им!

От тия места все още се излъчваше нещо от старата маркизианска атмосфера и то ме настройваше да вярвам, че духовете на умрелите се разхождат нощем тук.

Доста късно, вече по тъмно, след опияняващо препускане пристигнахме в Таи-о-ае.