Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (10)

X
Островите Галапагос

На сушата ще стъпим едва утре. Докато чакам, разглеждам околностите с бинокъл.

Рек Бей или Пуерто Чико е добре защитено заливче, предлагащо напълно сигурно котвено място. В дъното е ослепително белият пясъчен плаж, на който завършва старо пристанище от разклатени дървета. Земята е покрита с гъста, изсъхнала растителност (сега сме в сухия период). Тук-там няколко по-ярко зелени петна оживяват малко това „опърлено“ място с много кактуси.

По-нагоре пейзажът се изменя: там е планината и в зеленината й ясно различаваме две палми и две къщи, едната в разваляни. По-късно научих, че това е пуебло^[1] де Прогресо. Комините на захарните фабрики, отбелязани в лоцията, са изчезнали от години. „Селото“ — дъсчени бараки с покриви от вълнообразна ламарина — привлича само поради странността си.

Тоновете са учудващо богати, а светлината е почти непоносима.

Рек Бей е опасан от черни базалтови блокове, между които има малки плажове от бял пясък, блеснали на слънцето.

„Фарът“ заслужава специално описание, защото е единствен в целия архипелаг: обикновен стълб с прикрепен фенер. Фаровата книга го характеризира с два проблясъка в секунда: испанско преувеличение; за нещастие, фарът не работи! „Черна светлина със сиви проблясъци“ — казват за него моряците. При все това за специални случаи — бях свидетел на някои — фарът светва. Човек се изкушава да разгласи чудото! Но силата на светлината е много по-слаба от отбелязаната.

Тишината на залива е пълна с живот. Множество гмурци (синьокраки пеликани, както ги наричат англосаксонците) се гмуркат тук-там около кутера. Какъв стил, каква ловкост! Чува се свистенето на бързото им спускане и плисъкът при падането във водата. Понякога се гмуркат едновременно по цяла дузина.

Аквариумът на залива е безкрайно очарование. Щом се закотвихме, стъкмих една въдица. Имахме под ръка гъсто населен рибник.

Едва слезли на земята, срещаме падрето. Този тих старец работеше с брадва в ръка по строежа на своята църква. Отскоро бил на острова и първата му грижа беше да построи параклис. Населението му помагаше. От падрето лъхаше кротост и доброта. Този мисионер преди много години бил във Франция. От нашия език помнеше само няколко думи, които въобще не можахме да разберем — толкова бяха изопачени при изговарянето. Фарж се опита да му говори на латински. Не желая да обидя спътника си, но мисля, че латинският му не беше по-ясен от френския на падрето; успя все пак да се поразговори малко с него. Впрочем Фарж, който не знаеше нито дума испански, успяваше да се оправя в Пуерто Чико благодарение на някаква чудотворна дарба, каквато аз нямах, но затова пък й отдавах необходимата почит. Изобщо ни служеше за преводач.

Малкият дървен параклис, построен със скромни подръчни средства на пясъка над плажа, затрогваше с простотата си.

Падрето ни бе изпратил официална покана за освещаването. Тържеството беше трогателно. От олтара се спущаха множество многоцветни ленти; краищата им се държаха от местните първенци. Като капитан на кораб, хвърлил котва в залива, и аз държах в ръце една от дългите ленти.

Пуерто Чико е столицата, сърцето на Галапагос. Това село е живописно посвоему. От всичко лъха беднотия, тъй като ресурсите на архипелага са съвсем скромни. Това може би го предпазва от човешката алчност. Щастливи са страните без богатства: оставят ги на спокойствие.

Пуерто Чико няма нито прокарани улици, нито магазини. Ето защо не трябваше да очаквам, че ще намерим дори най-потребни неща. За голямо щастие, Курун беше снабден за дълги месеци с всичко необходимо за живот.

Тъй като жителите са лишени от всичко, пристигането на кораб — твърде рядко събитие! — се приема като случай, при който могат да се правят интересни размени. Щом слязохме на брега, от всички страни ни заобиколиха с настойчиви молби: ако имахме гвоздеи, ризи и други потребни вещи, колко хора щяхме да ощастливим!

Жилищата са мизерни, построени са от лошо сглобени дъски, неподдържани, мръсни, претъпкани с хора. Странното е, че тези така първобитни стаи са облицовани с американски списания, с чудесни картини. Колко пъти ни искаха такива скъпоценни илюстрации, каквито, за нещастие, липсваха на нашето корабче.

Повечето жители са еквадорци. След войната са се увеличили и достигнали няколкостотин души. Индианците живеят повече по височините.

Дейността на пристанището е ограничена от нуждите на острова, които са малки, но риболовът в богатите с риба води на архипелага е чудесен, а правителството на Еквадор събира такса от риболовните кораби. Прочутите американски^[2] „туна-клипърс“, които идват от Сан Педро или Сан Диего (Калифорния), изминават хиляди мили, за да ловят тук тонове. Събирането на таксите дава понякога повод за усложнения, защото има и контрабандисти.

„Туна-клипърите“ се закотвят свободно в заливите на Галапагос. Макар че Рек Бей не е предпочитаното им място, видяхме доста от тях. Това са истински плаващи заводи, един индустриализиран риболов, с какъвто още не сме свикнали в Европа. Учудва ни и видът на екипажите. Тези херкулесовски сложени здравеняци с бейзболните шапки и каубойските ризи те карат да ги вземеш по-скоро за спортисти, отколкото за рибари, но все пак ловят риба!

Един ден имахме рядкото щастие да посетим в Рек Бей един от най-големите, ако не и най-големия от американските „туна-клипъри“ — Нормандия — 160 фута дълъг, пригоден да носи 430 тона риба. Уловът се извършва с жива стръв, с къси бамбукови пръти, които позволяват без губене на време рибарят да изтегля от водата великолепни парчета. Хората стоят в задната страна на кораба, краката им са на едно равнище с морето. Най-големият проблем за риболова е може би уловът на стръв — сардината. За нея е необходимо често пъти повече време, отколкото за улова на тон. Освен това трябва да се поддържат живи. За тази цел ги поставят в големи рибници (тези на Нормандия са 12 фута дълбоки), където постоянно се следи температурата и се осветяват с мощни електрически лампи. И Нормандия като много други клипъри е снабдена с водосамолет, който улеснява откриването на рибата. Когато уловът е в разгара си, работата е доста тежка, но печалбите са значителни, а животът на кораба е удобен и добре уреден.

Преди няколко години рибата привлякла в Чатам предприемчивия американец мистър Ман, който построил хладилен склад и организирал флотилия от малки рибарски моторни кораби. Така че Чатам е в процес на преобразование. Успехът на това предприятие ще промени мирния облик на Пуерто Чико. Видях само началото, тъй като този „plant“^[3] започна да работи в навечерието на нашето заминаване.

Островите Галапагос са красиви и странни, по някои свои особености са единствени в света.

Панамският епископ Томас де Берланга е имал предимството да свърже името си с тяхното откриване. Изпратен в Перу от своя владетел Карл V след завладяването на тази страна от Пизаро и Алмаго, той отплавал на юг от Панамския залив, но корабът, с който пътувал, спрял поради безветрие при Екватора. След пет дни затишие капитанът помолил епископа да умилостиви небето, което останало глухо. Корабът дрейфувал безмилостно на запад и след две седмици, на 10 март 1535 година, видели ниски острови. Но не владиката, а един фламандски картограф е нарекъл тези острови Галапагос. През средните векове в Испания наричали така големите извити щитове, с които бойците се предпазвали, когато се изкачвали при превземането на крепости. Това име било прието поради приликата на щитовете със силно издутите черупки на гигантските земни костенурки, каквито има в изобилие из архипелага. Но името, с което впоследствие стават по-известни, с „Лас Енкантадас“ — „Омагьосаните острови“, — тъй като теченията, които минават покрай тях, дълго време са карали моряците да вярват, че тези острови плават по повърхността на водата.

Галапагоските острови са стари вулкани и някои, например Албемарл, са все още действуващи.

Склоновете им са покрити с най-различна растителност според мястото и височината, като минава неусетно от истинска кактусова гора^[4] към кафени дървета, портокалови горички или картофени ниви.

По тази причина някои пътници дават неверни описания на островите, които са видели частично.

Климатът е най-приятният на земното кълбо. Никога не е нито много горещо, нито студено^[5], валежите са умерени. Тези благоприятни условия се дължат на прочутото Хумболтово или Перуанско течение; неговите студени води вървят покрай бреговете на Южна Америка, а при Панамския залив завиват и се присъединяват към екваториалното течение. Това е прекрасен термичен регулатор за Галапагоския архипелаг, който се намира точно на Екватора.

Ако крайбрежието на тези острови е сухо през всички годишни времена (Дарвин, пристигнал през времето на сухия сезон, дава за островите някои неверни преценки), то височините са облагодетелствувани от „гаруа“ — ситен, благодатен дъжд. Няколкочасовият преход от крайбрежието до централните планини, покрити с разкошна растителност, е истинско удоволствие.

Фауната на Галапагос е неповторима. Тя занимава естествениците и по време на престоя ни съжалявах, че наши учени не се сетиха да ни поръчат да събера някои видове — издирването им щеше да бъде още едно приятно занимание при нашите разходки из този чуден свят.

Животно номер едно на Галапагоските острови е гигантската сухоземна костенурка, която тежи понякога повече от петстотин фунта, а дължината й достига почти цял разтег.^[6] За този вид се твърди, че бил разпространен по земята преди около шестдесет милиона години. След няколко милиона години изчезнал напълно, с изключение на две места в света: на архипелага Алдабра (Сейшелските острови, островите Морис и Реюнион) и Галапагоските острови.

Защо тези костенурки, роднини на огромните вкаменени животни от Индия, още съществуват тук, след като са изчезнали толкова отдавна навред по света? Тайна, която се усложнява още повече от факта, че в архипелага живеят петнадесетина вида от тия костенурки и всеки остров си има свой особен вид.

Дали на свой ред ще изчезнат и те? Китоловците и пиратите, посещавали архипелага, са извършили невъобразими изтребления. Причината за това е, че месото на костенурката е с много приятен вкус и особено се цени от хора, прекарали дълго време на море с оскъдната храна на корабите. От друга страна, тези костенурки имат в долната част на черупката си истински резервоар с вода. На тия острови, където често пъти е трудно да се намери вода и човек може да умре от жажда, моряците открили бързо тази ценна особеност.

След като проучил дневниците на китоловните кораби, д-р С. А. Таунсенд от Ню Йорк пресметнал, че за тридесет години моряците са унищожили в архипелага над двеста хиляди костенурки, поради което тези животни са станали рядкост.

Освен гигантските костенурки Галапагоските острови притежават и два особени вида игуани, които не се срещат никъде другаде нито живи, нито като вкаменелости. Единият от тия видове, amblyrhynchus cristatus, морски, другият, conolophus subcristatus е сухоземен. Тези животни с праисторически вид възбудиха силно любопитството у екипажа на Курун — уловихме няколко само за да ги разгледаме, без да им сторим зло.

Морският игуан живее по крайбрежието в базалтовите блокове. Той е черен по цвят (мъжкият има жълти и оранжеви петна), с челюсти, снабдени с остри зъби, и плува много добре.

Земният игуан е истинско сухоземно животно, което живее далече от брега — впрочем то и не би могло да плува. Тялото му е по-тежко и грубо, цветът му варира от жълт до керемиденочервен. Силно напомня драконите от приказките, само че е по-малък. Спомням си за епичния лов на едно от тия животни, който устроихме по безлюдния остров Барингтън. Великолепният игуан се бе изплъзнал от ръцете ни, затова напълнихме с дим дупката му. Когато го уловихме, дишаше като дракон — просто свръхестествено. Това беше conolophus pallidus^[7], подвид на conolophus subcristatus. Ето с какво могат да се задоволят ненаситните търсачи на спортни постижения — да хванат с голи ръце един conolophus pallidus. Малко хора на земята могат да се похвалят с такъв подвиг.

Към това кратко описание на животинския свят трябва да се прибавят и птиците. Дарвин, посетил острова през 1835 година^[8], отбелязал 108 вида и подвида, от които 77 не се срещат никъде другаде, освен в тоя архипелаг. Колкото са островите, толкова са и видовете сипки. Срещат се и бухали, гургулици, пеликани, чапли, розови фламинго, морски свраки, колибри…

Архипелагът е единственото известно място в тропиците, където живеят пингвини.

Първите мореплаватели са донесли със себе си коне, свине, кучета, които са се размножили и живеят в диво състояние. На остров Албемарл, ако е сам и без оръжие, човек рискува да бъде разкъсан от глутници диви кучета.

 

 

 

Не по-малко интересна е историята за заселването на Галапагосите.

При откриването им те били необитаеми. Първата колония е основана от еквадорския генерал Виламил. В началото всичко се развивало добре, но по-късно се появили бунтове и убийства. Тогава Еквадор превърнал островите в каторга. На остров Чатам Мануел Кобос (чиито синове посрещнали Ален Жербо по време на неговото пътуване) използувал труда на каторжници. Към тях се отнасял безпощадно — това обяснява може би трагичния край на Кобос, съсечен дивашки на малки парчета.

Колонизацията навлиза в нов етап, когато след престой от четири и половина дни на Галапагоските острови Уилям Бийб успява да напише един солиден труд: Galapagos, World’s End^[9], който имал голям успех в Америка. Книгата била преведена на много езици и възбудила въображението на много хора. Така по инициатива на Хари Рандал се ражда през 1927 година норвежкият проект за колонизация: „Kolonisationen Paa Galapagos. Oerne“.

Тук са пристигали една след друга много експедиции, снабдени с всичко необходимо. Макар че били съставени от хора, които не се страхували нито от трудности, нито от работа, те били обречени на неуспех. Еквадорското правителство прекратило окончателно начинанието, като конфискувало цялото имущество на колонията под предлог, че не била изпълнила своите задължения.

Сега са останали само няколко норвежци, към които са се присъединили европейци от най-различен произход: германци, швейцарци, испанци, италианци и руси. Те образуват без съмнение едно пъстро, но крайно симпатично човешко общество, защото всички са дошли на Галапагосите да водят мирен, здрав и трудов живот, далече от съвременната непоследователност и вълнения. Ободрителна среда — тук царува разбирателство, взаимност, добро настроение.

Заселниците на Галапагос живеят откъснато, сами за себе си. Трябвало е сами да построяват къщите и лодките си, сами да разработват земята.

В Пуерто Чико има един лекар, но всъщност повечето жители не се нуждаят от грижите му. Тяхното здраве се дължи на хигиеничния климат. На Галапагоските острови няма болести, няма треска, нито опасни животни.

Единствената връзка на Галапагосите с Еквадор се поддържа от малък военен кораб, който пътува веднъж в месеца. Пристигането на Ел Оро — така се нарича корабът — в Чатам е много живописно, тъй като той изпълнява всички длъжности: превоз на пътници, поща и най-различни стоки. Тъй като мястото е малко, всичко пристига безразборно смесено.

Галапагосите се посещават от малко кораби. При все това не минава година някоя яхта да не хвърли котва в заливите. Повечето яхти са американски.

С удоволствие си спомних за младия Херман Мелвил, дошъл 21-годишен на Галапагоските острови като моряк от Ню Бедфордския Ейкъшнит, който станал по-късно прототип на прочутия Пекууд от знаменития му роман Моби Дик.

След околосветското пътешествие със Сваап Уилям Алберт Робинзон и жена му се върнали на Галапагоските острови със своя кеч и живели дълги месеци сред животните, които искали да филмират. Робинзон получил криза от апандисит с перитонит. Успели да отведат кеча от пустинния Елизабет Бей до Тейгъс Коув, където, за щастие, се намирал един „туна боот“. След призив по радиото военният флот от Панама изпратил бързо самолет и един ескадрен миноносец. Самолетът пристигнал навреме и Робинзон едва бил спасен. По-късно ги срещнах в Таити.

Втората световна война донесе малко неочаквано някои изменения на Галапагоските острови, които в известен смисъл са ключ за Панамския канал. През 1942 година американците създават голяма въздушна база на малкия остров Сеймур, северно от Индефатигебл. За кратко време в този див край се създава цял град. На остров Хууд също била инсталирана мощна подслушвателна станция.

Присъствието на тези войски докарало приток от пари. Казват, че някои жители натрупали малки състояния. Но американците оставиха на Рек Бей едно неоценимо богатство — вода за пиене, докарана с водопроводи от едно планинско езеро…

Когато настъпи мирът, военните бараки били изоставени и сега понякога се правят походи до бившите лагери, за да се търсят материали — като в склад.

 

 

Курун беше повече от шест седмици на котва в Рек Бей — много по-дълго, отколкото предвиждах. Но времето бе добре оползотворено и понякога съжалявах, че не продължих престоя си на тези щастливи острови.

Когато се събудихме на 1 ноември, видяхме с изненада на половин кабелт зад кърмата на Курун един хубав двумачтов ветроход под френски флаг.

Френски флаг на Галапагосите е твърде рядко нещо, а два едновременно са се случвали само по изключение, след минаването на дю Пти Туар по време на околосветското му пътуване с Венера (1836–1839).

Този хубав, нисък и широк двумачтов ветроход с нашенско стъкмяване беше Фльор д’Осеан от Сен Мало. Затова моето моряшко сърце се разтуптя малко, когато се качвах на борда му.

Фльор д’Осеан идваше от Сен Мало на път за Таити, след едно отбиване в Средиземно море. На него се намираха собственикът Пиер Сюзан, жена му и малката му внучка, капитан Арго с жена си и трите им малки деца, младото белгийско семейство Вандевиле, един моряк и един механик. Веднага се сприятелихме.

На 5 ноември, късно след обяд, след като бе поздравен с три изсвирвания с рога за мъгла на Курун, Фльор д’Осеан вдигна котва за остров Хууд. След престой на Маркизките острови той трябваше да пристигне в Таити доста време преди нашата яхта. Оттам Вандевиле щяха да се върнат в Ница, където бяха оставили своя кеч Омоо и малко по-късно отново да потеглят на околосветско пътешествие.

В Рек Бей имахме и друг приятен съсед — 11 м и 18-сантиметровия американски кеч Симбъл, на който се намираше само младото семейство Девин. Те живееха на Галапагоските острови от няколко години и току-що завършваха обзавеждането на къщата си в Академи Бей, след като бяха живели дълго време на корабчето. Прекараха няколко дни в Рек Бей, преди да отпътуват за Панама, където щяха да празнуват Коледа. Мощен спомагателен дизелов мотор осигуряваше редовността на преходите им.

Собственикът на Симбъл беше като мене запалянко за кораби и пътувания. Но беше „американски“ запалянко, а пък аз бях много по-недодялан.

Девин ме заслепи, като ми показа усъвършенствувания инвентар, с който беше снабден неговият кеч: като започнем от електрическите копчета на мивката, от които само с едно натискане потичаше по желание сладка или солена вода, минем през машинката за сокове и стигнем до апарата за газова заварка.

По време на престой винаги има работа на яхтата. Между другите неща отново боядисах и лакирах палубата, която се бе поизтъркала, а Фарж се зае да поправи месинговата обковка на мачтата.

Но използувахме престоя си и за приятни разходки — пеш, на коне или с мулета.

Ходихме много пъти на височините, наричани „ариба“, откъдето изцяло се обгръща с поглед красотата на Галапагоските острови. Казват, че тези, които са вкусили от индийската круша на острова, ще се върнат някой ден, и аз наистина вярвам това.

Когато се изкачва нагоре, човек отива тук към зеленината — между портокалови и лимонови дървета, индийски и други видове круши. Изобилието от плодове е толкова голямо, че цели тонове гният по земята. Кой ще ги бере? Всеки има до къщата си колкото му трябват.

Една от прелестите на Галапагосите е липсата на пътища. За да се отиде от Пуерто Чико до Прогресо, едно разстояние от седем километра, трябва да се мине по живописна „пътека“, образувана от скални блокове, и човек трябва да има остро чувство за равновесие, за да не си строши врата. Възхищавах се, като виждах как мулетата, а дори и конете вървят уверено в тръс.

Отидохме на гости на госпожа Кобос^[10], норвежка, чийто съпруг пътуваше из Еквадор. Той е посрещнал на времето Ален Жербо. В голямата хациенда, потънала в зеленина, ни посрещнаха с лай грамадни кучета със зъл поглед. Дървената постройка, стара и разнебитена, имаше едновременно величествен и беден вид. Госпожа Кобос ни посрещна много любезно. Тази смела и достойна жена, добра майка и глава на семейство, беше способна в случай на нужда да държи и револвер, за да накара да я зачитат.

Една вечер, когато бяхме у тях, голямата й дъщеря Силвия, красива, русокоса шестнадесетгодишна девойка, ни изсвири на китара старинни мелодии, макар че много се срамуваше от екипажа на Курун.

Госпожа Кобос ни даде коне, с които направихме чудесна разходка заедно с нейния син. Отидохме да посетим и имението на стария Гулдберг, на няколко часа път от селото. Той беше баща на госпожа Кобос — живееше там с другата си дъщеря Снифрид. Пазя незабравим спомен от това посещение. Бяхме така далече от модерния живот! Каква тишина! Каква природа — чувствувах вечността!

Старият Гулдберг не ни каза нито дума. Не зная дори дали ни погледна. Беше някъде другаде, съвсем далече, потънал в блаженство! Заобикаляха ни големи, красиви дървета. По земята — яркоцветен килим от нападали портокали и круши. Любезната и тиха стара госпожица ни въведе вътре. Норвежки стил, всичко добре подредено: старите мебели, килимите, бродериите, сувенирите. Какво странно впечатление прави да видиш едно кътче от Норвегия в тия тропически острови! От всичко се излъчва атмосфера на нереалност и тиха тъга.

В това пълно уединение животът на Гулдбергови е само труд и тишина. Научих, че бащата не бил ходил в Пуерто Чико от петнадесет-шестнадесет години! Каква полза да отива човек другаде, когато може да стои там, където е? Мъдрост!

По време на нашата разходка пресякохме красив поток с бистра вода (някои твърдят, че на Галапагосите нямало вода). После стигнахме планински езера. Понякога нарушавахме спокойствието на диви коне или свине.

По едно време бяхме обкръжени от стадо свине, прилични на глигани. Вдигнах пистолета и се прицелих в най-голямата, но Кобос-син ме спря: свинята беше с отрязано ухо, а това означаваше, че е „домашно“ животно, или по-точно, че имаше собственик.

След обяд се реванширах на брега на езерото. С дългоцевната си пушка Валтер убих пет диви патици. Застрелях ги след ловки промъквания от различни разстояния — между двадесет и пет и седемдесет метра.

Над най-високото езеро, образувано в кратера на вулкан, се рееха фрегати. Позабавлявах се да стрелям по някои от тях. Чувах ясно шума от удара на куршума, но нито една птица не падна.

В селото се върнахме през нощта, след едно хубаво препускане. От доста години не бях яздил кон и завиждах на умението на младия Кобос, който беше първокласен ездач.

В Рек Бей често срещахме семейство Ман, което живееше малко настрана в една спретната къща край залива Съндаун бийч. Господин Ман беше истински тип на предприемчив американец, но за него, освен работата му, нищо друго нямаше значение. Неговата приятна и много красива жена понякога се дразнеше, като чуваше да се говори за риба: „fish fish“^[11].

Един чичо на господин Ман живееше също в Съндаун бийч. Той беше стар ерген — англичанин, енергичен оригинал. След като живял в различни страни — предимно в Южна Америка и Индия, един ден си стегнал куфарите и дошъл на Галапагосите. Идваше често на гости на корабчето. Висок, сух, ходеше винаги с бастун, с наметнат халат върху костюма, комично завит с шалче и същевременно с тропическа каска! Неговото весело и закачливо държане внасяше малко разнообразие в Рек Бей.

Един ден, когато Манови имаха на гости няколко души приятели, чичото тайнствено ме въвлече в стаята си. Грабна веднага една сабя и започна да я върти с опасно свистене над главата ми. Малко обезпокоен, се питах какво ще последва. Но чичото спря демонстрацията и се усмихна: „Мечтата ми е да разсека някого… и никога не я осъществих!“ В стаята му имаше цял куп хладни оръжия; често се възхищавах от остриетата им — той се грижеше да бъдат винаги добре наточени. Но всъщност беше миролюбиво същество.

Завързахме връзки и с един канадец от френски произход — Франк Балбар. Първоначалното име на семейството му било Барбие. На Галапагоските острови дошъл случайно, с някаква яхта. Корабчето заминало, но той останал. Беше млад и силен юначага, от него лъхаше здраве и сърдечност. Отървал се бе от модерния свят и като дете поглъщаше свободата и радостта от живота. „Винаги съм работил — обичаше да казва той, — но тук съм на почивка за първи път в живота ми.“

Всъщност Франк беше на почивка почти от една година и чудесно я използуваше. Спеше добре, хранеше се скромно, но здраво, разхождаше се, ходеше на лов, бъбреше с този, с онзи, четеше по малко. Такова лечение на Галапагосите би било благотворно за много нервни хора…

И между еквадорците имахме един добър приятел — Фредерико Гарсиа. Той беше възрастен човек с много внуци. Препитаваше се от риболов. Много сърдечен, Гарсиа ни посрещаше любезно в своята стара дървена къща, която гъмжеше от дечурлига, облечени в парцаливи, не по мярка дрехи. Подарих му боя за лодката. Той не искаше да остане назад и ни отрупа с дребни подаръци.

Преди да напусна Рек Бей, помолих Гарсиа да се подпише в почетната книга на Курун. Той може би не знаеше да пише, но имаше един много умен внук, с когото се гордееше. И под диктовката на своя дядо загорялото момче с искрящи очи написа няколко реда за своите „amigos“^[12] и „приятелското отечество“ Франция.

Отношенията ни с губернатора капитан Паец, офицер от еквадорския военен флот, бяха чудесни. „Военният гарнизон“ на Галапагосите се състоеше от десетина човека, най-различно екипирани. Щастлива страна — да притежава толкова малко войници. Изглежда, че правителството не отпуща голяма заплата на губернатора, който живее съвсем скромно в една дъсчена барака без мебели. Но от друга страна не вярвам да е необходимо губернаторът на Галапагоските острови често да разрешава тежки проблеми.

В Пуерто Чико стават понякога народни веселия — тогава всички пият и танцуват. Народното питие е „поуро“, един вид ром със силно алкохолно съдържание и вкус, който никак не ми хареса. Танцуват под звука на китари, като изпадат често в страшна възбуда.

Децата играят много футбол и аз съм изненадан как Жербо, голям любител на този спорт, не е забелязал това тяхно увлечение. Хлапетата от Пуерто Чико играят дори нощем със светещи топки! Напояват ги с бензин или газ и ги запалват.

През време на престоя ни строяха две малки рибарски корабчета. Признавам, че никога не съм виждал толкова лошо обработване на дърво. Употребяваха най-невероятни парчета, а сглобяването им ме озадачаваше. Чудех се как такива черупки могат да плават? Не по-малко се учудих, когато наблюдавах как еквадорецът механик разглобява и сглобява моторите върху пясъка на плажа!

Еквадорската парична единица е сукре. По това време нормалният курс беше двадесет сукре за един долар. Обменихме няколкото нещастни долара, които ни оставаха, и се примирихме с известна загуба. Най-изгодната обмяна ни бе предложена от падрето.

На островите не се харчи много. При все това, за да „спечелим“ малко пари, продадох един от корабните компаси, без който можехме да минем, за голямата сума триста сукре.

Отплаването на Курун се забави поради здравословното състояние на спътника ми. Фарж беше на легло, трепереше, повръщаше, беше съвсем без сили. Бях много загрижен. Температурата му се покачи над 41°. Лекарят не можеше да разбере каква е причината. По-късно Фарж предположи, че е имал просто чернодробна криза.

На 25 ноември състоянието му се влоши и аз поисках да го заведа в Гваякил, за да го прегледат специалисти и да му направят рентгенова снимка, но той не се съгласи. След цяла серия инжекции състоянието му донякъде се подобри и аз започнах да мисля за заминаване.

След като предадохме писмата си на секретарката на президента на Еквадорската република госпожа Бътлър, дошла в Рек Бей с яхтата Солана, уредих всичките си документи с „гобернадора“, за да мога да потегля от Чатам.

В неделя, 3 декември след обяд, Курун вдигна котва с ветрила, издути от хубав югоизточен вятър. Времето беше великолепно н ние потеглихме на хубава разходка из архипелага. Проектите ми бяха провалени от принудителния престой в Чатам. При все това не исках да напусна архипелага, без да видя отблизо Делримпл, Кикър рок и островите Барингтън и Индифетигебл.

Скалите Делримпл се намират на две мили от входа на Рок Бей и представляват интересна група от базалтови върхове, които с малко фантазия напомнят пръстите на ръка. Поради това американците ги наричат „the five fingers — Петте пръста“. Минахме съвсем близо до тях, тъй като те се спущат много стръмно в морето.

Кикър Рок е друго чудо на природата, на малко повече от седем мили. Отправихме се нататък.

Насред път срещнахме една норвежка яхта. Силно наклонен, с вдигнати бели ветрила, този кеч лавираше, за да влезе в Рек Бей. Разминахме се с насрещни халсове, на близко разстояние, като в знак на приятелство спуснахме и вдигнахме три пъти флаговете си — трицвета от гафела на Курун и норвежкото знаме от върха на бизанмачтата на Хо-Хо-II.

На палубата на кеча се намираха двама мъже — истински викинги — и едно младо русо момче. Тогава не мислех, че в Таити ще се срещнем отново и ще се сближим с приятното семейство Брин.

Постепенно се появи очертанието на Кикър Рок. Този гигантски блок, висок сто и петдесет метра, се спуска отвесно в морето — една вертикална скала, която прави неотразимо впечатление. Видът й се изменя изцяло в зависимост от ъгъла, под който я наблюдавате. От едната страна прилича на катедрала, от другата — на излегнал се лъв, заради което еквадорците обикновено я наричат „leon dormiente“ („Спящият лъв“).

Огромната скала е покрита с многобройни колонии от пеликаноподобни птици и фрегати, които непрекъснато се реят над нея като огромна корона. Тези големи птици изглеждат съвсем дребни пред грамадната скала. В югоизточната й част, върху малки скали, на няколко метра над морето, живеят и много тюлени.

Заобикаляме бавно скалата. Когато минавахме подветрено, тя ни правеше завет.

Тъй като нощта наближаваше, реших да поема курс към Барингтън. Бяха ми хвалили приказния му малък залив. Но осведомени хора, главно моряци, ме бяха предупредили, че той е с тесен вход и течения, поради което не ще мога да лавирам. Казали ми бяха също, че ако се опитам да вляза без мотор, рискувам да загубя корабчето си. Не трябваше да се излагам на такива рискове. Но тъй като имах голямо желание да изуча този пуст остров, реших поне отдалеко да го видя.

 

 

Много скоро загубихме от погледа си слабите светлини на Рек Бей. В полунощ разпознах към десния борд черната маса на Барингтън. Останах в дрейф, за да дочакам деня.

На другия ден тръгваме едва в 8 часа и 40 минути. Приближавам се до острова, като плавам предпазливо съвсем близо до брега. Цели дузини акули от най-различна големина плуват мързеливо на повърхността. Никога не бях виждал толкова много и едва сега разбрах защо преди няколко години Ман се занимавал с лов на акули около Галапагоските острови. Животните изглеждаха сити, безразлични и се питах дали ако падне във водата, човек ще се изложи на голяма опасност.

Нямах карта (лоцията дори не споменава за острова), питах се къде е заливът и почти се страхувах да не се объркам. Най-после внезапно се откри един дълбок отвор. Не можеше да има съмнение. Освен това в дъното на залива видяхме закотвен малък рибарски кораб. Входът се оказа много по-широк, отколкото се бяха опитали да ми внушат. Насочвам решително Курун към него. Влизам без трудности в залива и се закотвям недалече от рибарите, които ни махаха като обезумели. Сигурно мислеха, че не съм видял кораловите банки през съвсем прозрачната вода.

Преди да напусне залива, малкият рибарски кораб пристана на борда ни и екипажът от еквадорци ни поднася чудесна риба, с която ще се гощаваме на обяд.

Останахме няколко дни на тази котвена стоянка. Живеехме като робинзоновци — скитахме под слънцето, разхождахме се, ловяхме риба, ловувахме. Беше един от най-приятните ни престои.

Барингтън е малък, масивен планински остров, дълъг само пет морски мили, и необитаем — това е един от чаровете му. Заливът, който избрах, е дълъг правоъгълен коридор с еднаква широчина, завършващ с хубав малък плаж от ослепително бял пясък. Груб дървен кръст бележи мястото на някакъв гроб. Дълбочината при входа е голяма, но намалява постепенно до плажа. Водата е приказно чиста и прозрачна — истински аквариум, пълен с риби от най-различни големини, видове и форми, с прекрасни цветове.

Ловя риба за развлечение. Достатъчно е да пуснете въдицата във водата и веднага ще уловите някоя риба; но ако всички са красиви, не всички се ядат. Когато след хранене миехме чиниите, като ги потапяхме във водата, рибите се нахвърляха върху тях. Когато слизахме на плажа, те минаваха до краката ни. Заливът се посещава и от костенурки; обичах да ги следя как плуват в прозрачната вода. За нещастие, всичките ми опити да уловя някоя от тях останаха безуспешни. Държат се винаги на почтено разстояние от борда и е невъзможно да ги приближим дори с малката лодка.

Все пак една вечер успях да улуча с пистолет една от тях в главата на разстояние около тридесет и пет метра, но освен грандиозния й внезапен скок нищо друго не видях.

Заобикаля ни колония тюлени. Тяхното ловко плуване е постоянен повод за възхищение. Не се плашат и можем да се приближим на няколко метра до тях. Въпреки това старите мъжкари са войнствени. Когато тръгвате към тях, без колебание нападат. В такива случаи, като знае тяхната големина и яките им глави, за човека е най-добре да избяга по-далече.

Един ден, след като го гоних доста по крайбрежните скали и във водата на залива, улових едно тюленче, голямо колкото котка — страшно смешно със своята малка, подвижна и учудена глава. Мислех да го взема на яхтата, но това беше свързано с хранителни проблеми, които мъчно можеха да се разрешат.

Не направихме нищо лошо на тези симпатични, почти питомни тюлени, които нарушаваха сутрин с виковете си тишината на залива. Знаехме обаче, че тюленовото масло е великолепно за успокояване на вълните при буря, затова реших да пожертвувам един от тях. Изборът ми се спря на един грамаден мъжкар, нашарен с многобройни белези от битките, които бе водил със сродниците си. Това беше по-скоро екзекуция, отколкото лов. Прогоних го от една висока скала, за да го принудя да слезе във водата, защото не бихме могли да го мръднем, след като го убия. Само на няколко метра, преди да скочи във водата, го повалих с един куршум от маузера и го довърших с втори куршум в главата. С голям труд успяхме да го търкулнем в морето и да го завлечем с малката лодка до плажа, където го изтеглихме.

Заловихме се за работа. Нямахме никакъв опит в този вид дейност. При все това разсичането с големите ножове завърши много добре. Нарязахме внимателно сланината на парчета. За да я стопим, запалихме с дърва голям огън под един тридесетлитров котел. Резултатът беше отличен — получихме голямо количество великолепно масло. Проявихме се като майстори в пробния опит. Вечерта завързахме грижливо трупа на нашия тюлен, за да не го отнесе приливът. На другата сутрин беше още там, но главата липсваше. Дело на акулите ли?

Всички свободни съдове на борда бяха напълнени с масло. Вкусихме и от месото на нашата жертва — беше великолепно. Но трябва да призная, че и готвачът се бе престарал.

Рибарите от съседните острови идват понякога на Барингтън. Солят и сушат улова си по скалите на плажа. Някои бяха още покрити с остатъци от риба — неочаквана гощавка за многото грабливи птици, които живеят на острова. Тези отвратителни пернати имат наистина зъл поглед. Убих няколко и можах да си дам сметка за изключителната им издръжливост. Стрелях с пистолет от близко разстояние, като всеки път ги вземах на мушка. Улучвах ги, но те сякаш не усещаха нараняването и често бяха необходими два-три куршума, за да ги довърша. Един следобяд убих седем една подир друга. Въздържах се да убивам други птици, особено малките, кротки и нежни гургулици, постоянна жертва на хищниците.

Няколко пъти ходихме на лов за диви кози, но щом попълнихме хранителните си запаси, строго ограничавах броя на жертвите. Впрочем последният лов много ме огорчи. По невнимание убих една коза, придружена от козлето си. Беше на голямо разстояние и само я раних, така че тя продължи да бяга, но вътрешностите й се влачеха по земята. Успях да я настигна, обаче трябваше да я довърша с пистолета, докато осиротялото козле плачеше, скрито зад кактусите.

Разсичахме животните на място и ги донасяхме на кораба завързани за един окастрен клон. Месото беше чудесно и печеното ставаше много вкусно.

Разходките покрай брега бяха очарователни. Нещастни са тези, които не познават удоволствието да тичат по пясъка! Това е една вечно подновявана детска радост — да скиташ безцелно покрай водата и да откриваш целия живот, който тя крие: риби, раци, миди, охлюви. Най-силно впечатление ми правеха раците. Бях виждал много, но никога такива. Спомням си най-вече един червено-бял рак, който бягаше с учудваща бързина и правеше истински скокове покрай прибоя. Дали не беше специалист по скачане?

Признавам си, че ми беше приятно да играя на безгрижен „островен цар“ под огромното слънце, далече от света и неговите несгоди. При все това трябваше да сложа край на този прелестен престой.

На 7 декември Курун напусна Барингтън.

Взехме със себе си големи запаси тюленово и козе месо не само за нашите нужди, но и защото отдавна имах един проект за лов на акули — и то в голям мащаб! С необходимата примамка, за да ги привлека, притежавах и средството, с което ще мога да се обясня с тези господари на морето!

Времето е много хубаво. Вятърът — южен-югозападен.

Попаднал на завет, Курун си почива покрай целия северен бряг на Барингтън. Водата е много бистра. Още с излизането от залива виждаме множество перки по повърхността. Но хвърлените зад борда парчета месо като че не интересуват акулите. Може би са толкова сити, че не искат дори да изминат тридесет метра, за да глътнат хубавото парче месо. Времето напредна и не ни позволи да продължим опита си.

Откъснала се от Барингтън, яхтата се движи добре с равномерния вятър. Виждам ясно остров Индифетигебл и пътувам с курс към него — управлявам, като държа в постоянен ъгъл северната част на острова. Така яхтата трябва да отиде точно в Академи Бей и не мога да си обясня как Щьортбекер III е могъл да сгреши и да се отклони толкова на север! Трудно е наистина да се разпознае без ориентири този бряг, за който в документацията се дават много малко сведения, но затова пък, за щастие, съществуват много прости навигационни методи, които позволяват да се избягнат грешките. Всичко това обаче не ми попречи на влизане в Академи Бей и аз да направя една голяма грешка. Нашата лоция не споменава нищо за този залив, но в Рек Бей бях събрал някои сведения. Върху малкия американски план, който имах, бяха отбелязани няколко къщи. Помислих, че са същите, които се виждаха сега. Но имало и други, скрити зад един нос, и тъкмо те били указаните на картата. Допуснах едно глупаво объркване, а можех да управлявам по створа^[13] на един малък остров, разположен пред входа на залива. Стиснал здраво руля, водех яхтата с повече от пет възла скорост право върху камъните…

Все пак, когато приближих, ме обзе безпокойство — това, което виждах, не отговаряше на описанието. А право напред един човек крещеше и ръкомахаше като побеснял. Не чувах думите му, но видът на брега ме накара да обърна срещу вятъра и веднага да хвърля котва. Спусна я Фарж: ако беше моряк, щеше веднага да извика, защото нямаше дълбочина; разбрах веднага, щом задържах веригата. Под кила не би могла да мине дори една по-голяма риба. Бяхме близо до опасни подводни скали. Морето ставаше плитко. Разбрах грешката си. Впрочем в същото време, когато котвата падна във водата, две малки моторни лодки се отправиха към нас. Двамата мъже в тях, братята Ангермайер, ни обясниха топографията на местността и предложиха да ни влачат. Отклоних предложението. Щеше да бъде много опасно, ако при откотвянето тръгна с неправилен халс. Но маневрата стана добре: като се натегна наветрено вдигнатият стаксел, яхтата легна на правилен халс.

Няколко минути след като напусна опасния бряг, Курун бе отново закотвен, този път на сигурно място, на три разтега дълбочина, съвсем близо до сушата, зад предателския нос.

Нашият престой в Академи Бей щеше да трае само пет дни. Бяхме вече закъснели според програмата ни, а не исках да увеличавам това закъснение. Много съжалявах, защото остров Индифетигебл (или Санта Круц), както и съседните острови, беше не само много красив, но намерихме и много симпатични хора.

Името на Академи Бей идва от името на шхуната Академи, която довела през 1905 година в този залив за година и половина експедицията на Академията на науките от Калифорния. В сравнение с малкото селище на Академи Бей, Пуерто Чико прилича на голям град. Въпреки това представителят на правителството се намира в една мизерна дъсчена колиба.

За разлика от Пуерто Чико населението на Академи Бей е по-скоро европейско. Става дума впрочем само за няколко семейства. Тези хора излъчват съвсем особен чар. Струва ми се, че в известен смисъл това е най-напредничавото общество, което съм срещал през цялото пътуване. Тук съществува атмосфера на мир, сърдечност, разбирателство, чистота, нравствена сила. Общата подбуда на тези хора, дошли от различни краища на Европа, е било желанието да избягат от гибелния съвременен хаос и да намерят остров, където да живеят според разбиранията си.

Жителите на залива са насочили своята дейност главно към морето, а тези от „ариба“-та са се посветили на земеделие. Всички водят едно идилично и здраво съществувание.

В Академи Бей се запознахме и с тримата братя Ангермайер. Те напуснали Германия няколко години преди войната и се установили на Галапагосите. Първоначално били петима, всички истински моряци, с хубави ветроходи, които видях на снимки. Двама умрели. Останалите бяха едни здравеняци, с хубави и открити лица. Идеални герои за някой авантюристичен филм. Самият им живот беше една авантюра, истинска и по-хубава от тези, измисляни от писатели и режисьори.

След като си построили къща, Ангермайерови си направили собственоръчно, като истински моряци, великолепни рибарски корабчета. Всички са женени и имат хубави, здрави деца.

Свързахме се и с една швейцарка, госпожа Корай. Мъжът й умрял преди няколко години, като я оставил сама с едно момиченце. Корай е бил мъж в пълния смисъл на думата, но и съпругата му е една юначна жена. Освен цялата си работа тя трябваше всеки ден да учи дъщеря си (в Академи Бей няма училище). „Ще я науча поне това, което зная“ — казваше тя.

Децата от европейски произход в Санта Круц ме смайваха с дарбата си да учат езици. Не беше рядкост да се видят хлапета, които говорят — и то правилно — най-малко три езика. Понякога ме беше срам да говоря английски с деца, които се изразяваха по-добре от мене, знаеха, освен това, испански, норвежки или немски.

Санта Круц има и своя оригинал. Това е един елзасец на име Кюблер. Без него в облика и характера на острова би липсвало нещо. След един разпилян, авантюристичен живот, често заобикаляйки законите, Кюблер заседнал на Галапагосите. Този човек е като природна стихия. Над шестдесет години, той е все още способен да удуши вол като на шега. Желязното му здраве не беше пострадало ни най-малко от пантагрюеловския му апетит. Кюблер разрязваше със своя „мареме“^[14] грамадна диня и докато аз взема срамежливо един резен, той изгълтваше без усилие останалото. Беше първобитно същество, лукаво като маймуна, голям риболовец и голям ловец.

Кюблер живееше в истинска самота. Имал жена, която му родила едно момиче, но с такъв човек семейният живот сигурно не е бил лек. Естествено, Кюблер построил съвсем сам къщата си. Работил дълго време и трябва да се признае, че свършил добра работа. Никой от другите жители не е успял досега да влезе в тази къща по-навътре от големия хол с многостранно предназначение. По-нататък царуваше неизвестност. И аз самият поисках да проникна по-далече, но веднага почувствувах, че не трябва да упорствувам в това отношение.

Считаха Кюблер за маниак, дори за опасно луд. Но той беше превъзходен земеделец и бе създал много хубава градина, където растяха приказни плодове и зеленчуци. Имотът му беше заграден със здрава каменна стена, поради съвсем необоснованата опасност от крадци. Дори бе издигнал в ограденото място висока наблюдателница, откъдето да бди с оръжие в ръка за владението си. Обявил на всички: „Ще стрелям без предупреждение върху всеки, който се опита да премине зида.“

Срещнах го един път пред вратата, когато стреляше с пушката си във въздуха. Попитах го защо е тази пукотевица. Отговори ми: „Може би мислят, че вече нямам муниции. Сега ще знаят!“ И след като изстреля още няколко патрона, затвори доволен вратата си. Отличен стрелец, той имаше у дома си цял арсенал оръжия.

Най-интересното в имота на Кюблер беше така нареченият музей. Намираше се пред къщата и напомняше тераса с добре подравнени алеи. Представляваше чудесен асортимент от раковини, черупки на земни и водни костенурки, гръбнаци и челюсти на китове, без да броим много други трофеи, чието описание би било доста голяма дързост.

Както може да се предположи, отношенията на Кюблер със съседите му не са от най-сърдечните. Някои го обвиняваха, че е зъл, дори садист. Единствен той на острова притежава кокосови палми и най-голямото му удоволствие е да яде с престорена сладост кокосови орехи пред децата на омразните съседи! Той поддържа връзки само с временно пребиваващи — мрази уседналите жители, които впрочем не му остават длъжни.

Исках да отида с Кюблер на лов из места, познати само на него, а най-вече да посетя някои тайнствени пещери, за които ми разказваха странни неща, но нямах време.

Запознахме се и с новозеландеца Сендърс, наричан Сенди. Той бе пристигнал отскоро на Галапагосите и ловеше риба с малка моторна лодка. Живееше в голяма американска военна палатка всред невъобразими вехтории.

Сенди бе преживял доста приключения. В края на 1948 година напуснал Плимут с още двама англичани, на борда на Хедър Глен, яхта със спомагателен мотор, на път за Нова Зеландия. При Кокосовия остров корабчето било изхвърлено на брега. Девет месеца Сенди стоял сам на този остров, като се опитвал да спаси яхтата. Трудна работа! Успял все пак да я пусне на вода, но морето я изхвърлило отново и там окончателно загинала. Надигнал се след продължително изтощение, Сенди продължил приключенския си живот из Южните морета и накрай потърсил утешително убежище в Академи Бей, гдето всички много го обичаха.

Преди да отплаваме, отидохме с Фарж на екскурзия до „ариба“, с торби на гърба и тояги в ръка. По-дълъг от този в Чатъм, пътят беше и по-лош — тесен, каменлив проход. В „ариба“ той се превръща в приказна пътека от пръст, която минава всред разкошна и красива зеленина. Една от задачите на разходката беше да съберем прясна храна за следващия преход, който — според нашите изчисления — щеше да трае около месец и половина на море.

В зоната на „гаруа“ фермите са разпръснати. Тук живеят няколко семейства, доста отдалечени едни от други. Норвежкото семейство Кастадален, за което казват, че притежава най-хубавата плантация на острова, ни посрещна много любезно. Алеята към тяхното имение беше заградена с великолепни дървета (от които си взехме необходимия запас от плодове авока) и достига до хубава, добре подредена градина с прекрасни цветя. Това четиричленно семейство (както и другите) представлява едно самозадоволяващо се стопанство и води тихо трудово съществуване. Кастадален и синът му настояваха да ни донесат с мулетата всичко, от което имаме нужда.

В Академи Бей няма нито извори, нито кладенци. Дъждовната вода от покривите се събира и пази грижливо в цистерни. Въпреки това, благодарение на любезната помощ, която всички ни оказаха, лесно можахме да напълним наличните резервоари и съдове на корабчето. Всеки искаше да ни подари по нещо: хляб, сладки, различни храни. Това беше повече от великодушно, тъй като битовите условия на тези добри островитяни бяха въпреки всичко твърде скромни.

Нашите приятели се мъчеха да ни склонят да останем на островите, където всеки може да живее в мир. „Нали знаете какво ще намерите в Европа?“ Знаех, разбира се, но исках да осъществя програмата, която си бях набелязал.

Съжалявам не само за това, че не продължих престоя си в Академи Бей, но и че не отделих време да посетя другите острови от архипелага, особено остров Флореана.

Още повече съжалявах, когато моят приятел Пиер Сюзан ми разказа своя престой на този остров с Фльор д’Осеан.

Първите хора, слезли на остров Флореана, впрочем временно, са били моряците на пиратите Демпиър и Морган.^[15] Те предпочели Пост Офис Бей, великолепна котвена стоянка, която им служила за снабдителна база и изходен пункт при техните операции срещу испанските галиони, които пренасяли златото от Перу до Панама. Като предвидливи хора, те докарали със себе си животни: коне, магарета, крави, овце, кози, които — след като се размножат — щели да им осигурят не малки запаси от прясно месо.

В пещерите навръх острова още може да се види подписът на Морган. Флореана е служила на пиратите за укриване на съкровищата, ограбени от испанците, които от своя страна ги заграбвали от индианците.

От миналия век, по времето на китолова, когато котвената стоянка във Флореана е била често посещавана, датира прословутата бъчва на Пост Офис Бей, която би трябвало да знаят всички колекционери на марки.

По онова време, когато нямало нито радио, нито въздушна поща, моряците измислили да слагат писмата си в една бъчва, поставена в горния кран на плажа. Когато корабите, с вече пълни хамбари на път за Америка, идвали да се заредят с провизии от Флореана, те вземали и писмата от бъчвата. Един ден на някакъв моряк хрумнало да изработи печат, който — след известна съпротива от страна на официалната поща в Америка и Еквадор — бил признат за редовна пощенска такса. Тази необикновена привилегия е в сила и сега и пощенската станция на Пост Офис Бей е запазила своята единствена в света особеност. Флореана е единственото място на земята, където всеки пътник може да изпрати колкото иска писма за където и да е, без да плаща пощенска такса, като удари сам печата, оставен на негово разположение в бъчвата.

Както и на другите острови Галапагос, на Флореана пристигнала група норвежци, водени от X. Рандал. Но те сгрешили, като се настанили в самия Пост Офис Бей (още се виждат основите на къщите им), защото водата и земите, които могат да се обработват, са по височините. Този опит за колонизиране не успял и островът станал отново необитаем.

През 1931 година немският зъболекар д-р Ритер, придружен от своята клиентка г-ца Дора Щраух, дошъл тук да търси земния рай. Убеден вегетарианец и нудист, той живеел със спътничката си като Адам с Ева преди грехопадението. Накратко, успели с малки лишения да водят райско съществуване. Били съобразителни: донесли семена и се настанили при извора.

Тяхното навярно спокойно съществуване скоро се усложнило. Една хубава сутрин семейството Витмер — дребен чиновник с жена си и едно тринадесетгодишно дете — пристигнали на Флореана. И те били германци. По природа отстъпчиви, те уважили убежденията на Адам и Ева и от голямо внимание отишли да живеят в пещерите Морган, насред острова. Така всеки запазил своя начин на живот.

Но след това се появила баронеса фон Вагнер, придружена от двама поклонници и няколко еквадорски пеони.^[16] Раят се превърнал в ад.

Ексцентричностите на баронесата са твърде известни, та не е необходимо да се повтарят тук — с тях се занимаваха всички вестници. „Царицата на Галапагосите“ искала да направи от Флореана туристически обект. Проектирала да построи луксозен хотел и да създаде станция за корабите на Грейс Лайн.

Но всичките й фантазии завършили трагично, а баронесата и един от поклонниците й изчезнали безследно. Няколко дни след изчезването им вторият се качил на моторната лодка на един норвежец, дошъл да лови риба в този район. Поели пътя за Чатам, но никой вече не ги видял… Шест месеца по-късно, на стотина мили северно, върху плажа на пустинния остров Маркена^[17] един мореплавател намерил скелетите им. Поради повреда в мотора корабчето било изхвърлено на тази пуста скала. Двамата мъже умрели от жажда. След няколко месеца умрял и д-р Ритер. Фройлайн Дора се връща тогава в Германия, където написва своята книга „Но Сатаната дойде в земния рай“. Ясно е кой е бил Сатаната.

Витмерови останали сами. От 1934 до 1939 година, заети да работят земята на върха на острова, те не видели жива душа.

През 1935 година им се родило момче, през 1937 — момиче. Работели непрекъснато земята.

Но войната ги объркала. През 1942 година видели, че пристига една въоръжена група от Еквадор, която по искане на САЩ трябвало да се противопостави на евентуален японски десант срещу Панама. Тази войскова част се състояла от ефрейтор, радист и двама войници — всички съзнавали своята отговорност и задачи. Немските поданици Витмерови трябвало да бъдат отведени в концентрационен лагер. В Академи Бей американците били интернирали вече Кюблер, при все че той е елзасец. Но тъй като Витмерови били единствените, които биха могли да хранят този гарнизон, решението било отменено. Само ги наблюдавали внимателно!

След края на войната обаче храбрите воини били задържани „под знамената“ или по-точно под кактусите, защото Флореана била превърната в място за интерниране. Поради това през 1948 година тук станало голямо събитие: на острова пристигнал еквадорският революционер Луи Мартинес.

И така, населението на острова брои сега десет души жители: петимата Витмерови, радистът, революционерът, ефрейторът и двамата войници, натоварени да наблюдават Мартинес и да вдигат еквадорското знаме.

На Флореана следователно има едно миниатюрно човешко общество. Между отделните „класи“ съществуват изискани отношения. Но Витмерови не се стесняват да считат военните за негодници и да хранят разумно недоверие към революционера, който би могъл да ги подстрекава към преврат и установяване народен режим, неизгоден за интересите на поземлените собственици!

Колкото до Луи Мартинес, той порицава пламенно „дребнобуржоазните“ разбирания на семейство Витмер и ги смята за капиталисти. Той е праволинеен.

Така че Галапагоските острови са не само странни и красиви: те крият, както виждате, интересни човешки типове и добри примери на трудолюбие и постоянство

Тук модерният човек се е присъединил отново към праисторическия игуан, а може би един ден на такива места ще потърсят убежище последните представители на човешкия род.