Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (4)

IV
Престой в Мароко. От Мароко до Канарските острови

С пристигането на Курун в Мароко завършваше първата част от пътешествието, едно твърде мъчно начало, тъй като в него се преплитаха есенното време, излизането от Гасконския залив и спущането по иберийското крайбрежие — негостоприемно и опасно при бурно време.

По-нататъшното пътуване не представляваше проблем. От Мароко до Западния Тихи океан, като изключим затишията в Панамския залив, можеше да се разчита на възможните най-добри условия за мореплаване. Радвах се, че стигнах Северна Африка след успешни преходи, въпреки тяхната продължителност и променливите атмосферни условия, които ни съпътствуваха.

Федала е малко пристанище, разположено на двадесетина мили от Казабланка. Исках да избягна шума и безредието на голямото мароканско пристанище, Освен посещението на корабите петролоносачи морската дейност на Федала е свързана изключително с рибарската флотилия. Освен това има един морски клуб и няколко монотипни яхти.

При пристигането си мислех, че Федала е сигурно убежище. Лъгал съм се. Бяха ме предупредили да се пазя от мъртвото вълнение, но аз се отнесох скептично. По-късно промених мнението си.

Самият град Федала е приятен, всред палми, цветя и пълзящи растения. Беше тихо като в провинциално френско село, накичено с екзотичен блясък.

Смятах да стоя във Федала само няколко седмици. Но стана съвсем друго, тъй като корабната организация на Курун трябваше да претърпи важни промени.

Когато в Кроазик взех на борда Дюфур, не знаех колко време ще бъдем заедно. Той имаше брат в Мароко и това беше първата цел на пътуването му.

Дюфур и аз имахме твърде различни характери. Това не беше много важно, но моят спътник беше и озлобен човек — и основателно: бе преживял тежки изпитания. Устата му вечно критикуваше. А бог ми е свидетел дали давах повод за критики! Но той намираше такъв повод във всичко — в дрехите, в бита, в разбиранията ми, дори в моя кораб без мотор и без малък лакиран флагщок, какъвто обикновено поставят на яхтите! Дюфур беше един постоянно зареден пистолет!

И тъй като обичах спокойствието, аз свалих моя спътник.

За нещастие, няколко седмици по-късно се спречках с него. По природа почти миролюбив, този път допуснах да се разгневя. И дори се сбихме на кея във Федала! Нараних единия си палец, защото ударих по-силно… търкулнахме се в прахоляка. Хубава картина беше: „кап’тенът“ с издраскано лице и рани от ритници в пищялите, а бившият „моряк“ със синини, нанесени от здрав юмрук!

Колкото да развеселим побойниците араби и да възмутим другите хора…

Този глупав инцидент имаше впрочем и комични последствия. Едва се бяхме разделили, когато един автомобилист дойде със светнало лице при мене и ми каза: „Аз съм за тебе — по принцип винаги давам право на зле облечените хора!“ Облеклото ми наистина не беше разкошно: отивах на пазар с кръглата кошница под ръка, с въжени обувки, с вехт закърпен червен панталон и замрежен пуловер! Жалко за тези, които не знаят да се смеят! С Дюфур се разделихме като добри приятели. Сдобряването стана лесно и без злопаметство.

Ах! Каква радост беше за мене да се видя сам на борда, в ненарушимо спокойствие.

В Мароко завързах чудесни приятелства. Разведоха ме из страната чак до Атлас, гостувах на няколко арабски семейства. Уважавам благородното държане и характер на хората от тази раса.

Подготвях се за по-нататъшното пътешествие и извърших някои подобрения в частите на яхтата. Бертен, един от малкото корабни дърводелци в Северна Африка, мой приятел, изработи резервен гафел, който стъкмих със старата трансформирана оковка. Баща ми ми даде пари да си направя котвен рудан (със стари зъбчати колела). Поръча ми от Англия един обърнат компас, който да сложа над леглото си; тези две новости бяха крайно необходими за самотно мореплаване. Удължих тентата над палубата — необходимо приспособление за котвените стоянки в тропиците.

Корабният инвентар се увеличи и с един американски капан за плъхове. Карола ми бе подарила един от своите неуморни гризачи, дошъл по въжето, което бях закрепил към една нейна верига. Щетите в хранителния склад бяха катастрофални — трябваше да сложа край, и то брутално. Приятелят ми Жан-Мишел е имал право, когато преди заминаването се подиграваше добродушно с дребнавостта в приготовленията ми: „Ще видиш, че въпреки всичко, все нещо ще ти липсва!“

При престоя в басейна за яхти в Белем бях забелязал, че корпусът на Курун не е чист. Затова закарах с гребло Курун на малкия пясъчен плаж близо до рибния пазар. Когато няма мъртво вълнение, това място е напълно пригодно за работи по обшивката. Тук е била и известната Анаита на капитан Бернико. Използувайки прилива, прекарах два дни в стъргане, усилено четкане и боядисване — защото подводната растителност се бе много развила, — като работех по обичая си сам.

Възнамерявах да продължа пътуването сам. Но тази мисъл не възхищаваше моето семейство, което помести в списанието „Льо Яхт“ обява, че се търси екипаж. Така намерих нов спътник — 25-годишния фотограф Пол Фарж, бивш семинарист и студент по право, от Понтоаз.

След известно колебание, на 4 януари 1950 му писах, че по принцип приемам кандидатурата му. Помолих го обаче да обмисли всестранно проблемите, които засягам. Пътешествуването на двама души изисква разбирателство и взаимно уважение, еднаква любов към мореплаването и общи цели.

Не ме спираше слабата му физика, нито това, че бе ветроходствувал само по езерото Леман. За мене са най-важни човешките качества.

 

 

През първите дни на 1950 мъртвото вълнение ми причини сериозни грижи. Силните зимни бури в Северния Атлантик вдигат големи вълни, които достигат мароканското крайбрежие. Когато е много голямо, вълнението навлиза в слабо защитените пристанища като Казабланка или Федала и предизвиква силно раздвижване на водата, което може да достигне няколко възла. Тогава закотвянето и местата за завързване стават несигурни. Всичко се къса и често е невъзможно корабите да се задържат неподвижно, а такова положение става понякога катастрофално.

Когато пристигнах, ме предупредиха за тази опасност, но аз мислех, че преувеличават. Обаче по време на цялото ми по-нататъшно околосветско пътуване корабът ми не попадна нито веднъж в такава опасност, както тук.

Започна с прелюдия: скъсване на въжетата и сблъсквания със съседни кораби, което ми докара няколко безсънни нощи, без големи щети. Но нощта на 6 срещу 7 февруари беше тежка.

Мъртвото вълнение се появи изведнъж, та не успях дори да оправя леглото си. Поради бързото му засилване Курун, който беше здраво завързан — кърмата за шамандура, а носът за една от задните вериги на Карола, — се люшкаше като под ветрила ту към единия, ту към другия борд! Голямата шхуна отпред започна да дрейфува и с двете си котви. С най-голяма бързина прибрах бушприта и вдигнах на палубата малката лодка.

Задните вериги на Карола бяха изскочили застрашително над водата и се скъсаха. Успях да отвържа предните въжета, но корабите се впуснаха в неукротим танц! Малкият кутер попадна няколко пъти под свесовете на Карола — гледката беше страшна! Едва не бях премазан. Мачтата на Курун изби флагщока на шхуната. Големите висящи вериги закачиха моя гик. Едва избягнах счупването. Леерите се запазиха по чудо. Успях да развържа краищата на всички въжета, които задържаха яхтата за кърмата. Използувах един удобен момент и пуснах котвата, но тя започна да дрейфува. Краят на пристанището се изпразваше и изпълваше страхотно. Ако бъде завлечен дотам, Курун щеше да се разбие.

В една малка лодка близо до мене имаше неколцина шумни араби. Подадох им едно дебело въже. Те успяха с голям труд да го подадат на кея. Започнах да се изтеглям по него, като мислех, че корабът ми е вече спасен; но сега пък поддаде недобре затегнатия шегел на дебелата манила, прекаран в обвивката, направена в края на въжето! „Некадърници! Пакостници!“ Прехвърлям бързо през фалшборда малката лодка във водата. След много мъки успях да завържа здраво дебелото въже и да спася кораба си.

В 23 часа Карола наду сирената си, за да иска помощ, но никои не се помръдна. Голямата шхуна се носеше из пристанището, като засядаше от време на време или блъскаше рибарските кораби.

Голяма битка беше!

На разсъмване бях успял вече да задържа Курун неподвижно, здраво закотвен и завързан за кея с дебело, повече от 100 метра дълго въже.^[1]

Едва след обяд пилотите задържаха шхуната неподвижна и прекратиха тази постоянна опасност.

Релсите на слипа^[2] бяха изкъртени и два рибарски кораба потопени.

На 16 февруари сутринта отидох в залива Казабланка и се качих на товаропътническия кораб Алжериен. Там се запознах с бъдещия си спътник Фарж, за когото това пътуване беше първият допир с морето. Първото ми впечатление беше определено неприятно, без да мога да го обясня; но то трая само няколко секунди.

Пред мене стоеше едно любезно, усмихнато момче, с дълго мършаво тяло, подвижна глава с големи клепнали уши, нервно потръпваща от време на време. Бях си го представял съвсем друг.

Закарахме във Федала обемистия му и тежък багаж. Като добър фотограф той бе донесъл толкова принадлежности, че само те можеха да потопят малката лодка.

В сандъците му имаше и ценни вещи — един радиоприемник, подарък от баща ми, с който щях да улавям сигналите за точно време, когато съм на море.

След като спътникът ми се настани на кораба, работихме по обшивката, после натоварихме провизии за няколко месеца и две бъчви от по петдесет литра, за да увеличим запаса от вода. Бяхме готови за потегляне към Канарските острови.

Скоро оцених качествата на Фарж: находчив, деен, сръчен във всякаква работа, той щеше да бъде много полезен за корабния живот. При все че бях свикнал от години да си готвя, предадох му без съжаление готварската длъжност. Освен това Фарж беше безспорно талантлив фотограф; той смяташе да използува това свое качество в репортажи, предназначени за различни списания; надяваше се на договори, които щяха положително да напълнят касата. В очакване на това забогатяване аз му предадох цялата си наличност, тъй като той пое и функциите на касиер.

Първите ни допири бяха добри, но прекалено нежната физика на моя спътник ме безпокоеше малко.

Имахме много различни вкусове, разбирания и цели. Той беше неизчерпаем бъбривец — аз обичах мълчанието. Той говореше авторитетно за всичко — аз обичах сдържаността.

В разбиранията си той беше всъщност изостанал за възрастта си; живял бе, както изглежда, само при мама и татко. Но той бе пожелал така пламенно да тръгне с мене, за да се освободи от една задушна среда! А това заслужаваше поощрение.

Бях определил заминаването за 19 март. Уви! Посред нощ на 17 срещу 18 силно мъртво вълнение създаде отново бъркотия в пристанището.

Събудих се от удара на Курун върху корпуса на Карола… При това бях взел мерки да се отдалеча от тази шхуна, която ми бе причинила толкова кошмари. Бях на котва, а с едно четиридесетметрово дебело въже бях завързан за шамандура зад кърмата на Карола. Но котвата ми беше издрейфувала по лошото дъно. С голяма мъка избягнах повредите от големия стоманен корпус, върху който безпощадното мъртво вълнение блъскаше яхтата. Фарж строши куката. Затиснат бях между Карола и края на гика на моя кутер, чиято кърма се блъскаше перпендикулярно на шхуната; малко остана да бъда смазан. С трескава бързина изпратих Фарж да занесе с малката лодка въже на брега и с помощта на котвения рудан се отдалечих от пагубната шхуна. Няколкото седемдесетметрови, нови и здрави дебели въжета, с които се бях закрепил, се изопнаха над водата и заплашваха да се скъсат като конци! След няколко мига дебелото въже се изхлузи и аз полетях зад борда. Имах щастие, хванах се за планшира и само намокрих краката си. Курун летеше като стрела назад към Карола. За щастие успях да закрепя въжето на кнехта и да задържа кораба си на двадесет или тридесет сантиметра от борда на шхуната!

Но това беше само уводът: през деня двете задни вериги на Карола и стоманените въжета на шамандурата се изопнаха, изскочиха от водата и се скъсаха. Каква картина! Започваше голямата битка!

Карола се носеше из цялата задна част на пристанището, в някои моменти с ужасяваща скорост, достигаше почти навред, заплашвайки да премаже по пътя си всички малки кораби. Веднага подадох ново въже на кея, като отпуснах котвената верига. Трябваше да пусна цялото дебело въже, закрепено за шамандурата, която Карола бе повлякла.

Оттеглих се на възможното най-голямо разстояние. Все пак не бях защитен от всички вероятни траектории на подлудялата шхуна; нямах никаква възможност да изляза от това пристанище на нещастието. През целия ден стояхме на палубата.

При своята разходка скъсаните вериги на Карола бяха закачили моята котва и аз бях принуден да откача и хвърля цялата верига във водата.

Едва след обяд Карола можа да бъде задържана, а привечер малката пристанищна моторница отведе Курун на борд на малкия „винар“ Ана.

Поизпотили се бяхме.

Загубата на котвата беше за мене чувствителна; особено загубата на веригата, която беше калибрована и прилягаше към котвения рудан. Не можех да се надявам, че ще намеря друга подобна в Мароко.

В продължение на няколко дни упорствувах да намеря котвените си съоръжения. Драгирах дъното с една многорожка. Гмуркахме се. На дъното слезе водолаз. Всичко беше напразно.

Трябваше да се примиря с тази загуба, за която съжалявах при следващите престои и която беше чувствителна за корабната каса. Собственикът на Карола, която ми бе причинила щетите, дори не отговори на няколко последователни писма, които му изпратих.

Тъй като няколко дни имаше вихрушки и духаше силен вятър от югозапад, точно противоположен на курса Федала — Канарските острови, определих тръгването за този къс преход от приблизително 540 мили на 3 април.

 

 

3 април. Времето е хубаво. В 13 часа моторницата на пилотите ни взе на влекало.

Когато отминахме входа, вдигнахме ветрилата и човек трябваше да види как нашите приятели, дошли да ни изпратят, дърпаха фаловете!

Слаб вятър от северозапад. Леко вълнение от север. Времето е хубаво.

В 13,30 ч. изпихме шампанското и нашите приятели се прехвърлиха на моторницата. Излиянията при сбогуването станаха причина да забравим корабната поща.

Моторницата изчезна бързо между вълноломите на Федала. Курун беше отново сам всред океана. След този дълъг престой на сушата бях щастлив, че съм отново на море, особено при такова хубаво време. Моят спътник изпитваше страх всред безкрайността, върху един толкова малък кораб.

В 14 ч. и 15 мин., след като се убедих, че съм отминал опасността от нос Федала, направих завой и поех курса, който бях начертал на картата. После вятърът леко се засили и лагът показа почти четири възла и половина. Късно следобед отминахме Казабланка.

Времето беше много хубаво, но въпреки това моят спътник плати данък на Нептун. През въжетата на леерите бе принуден да му поднесе в дар съдържанието на стомаха си. „Няма нищо, много скоро ще свикнете“ — успокоих го аз.

Вятърът духна откъм север. При все че беше тих, позволяваше да се движим добре.

След като неразположението му мина, Фарж дойде през нощта да ме смени на руля; но аз не смеех да заспя дълбоко, въпреки всички поръки, които му бях дал — да „бяга“ повече към открито море и да бди за кораба.

На 4 април в 6 часа сутринта Курун се изравни с Мазаган, означен с фара Сиди Бен Афи, който бях забелязал към края на нощта.

Лек вятър от северозапад до североизток ни закара на 5 април в 0 часа на петнадесет мили в посока север–60–запад от нос Кантин. Но вятърът отслабна, после настана безветрие и трябваше да снема всички ветрила.

В 11 часа поех отново на ляв халс при тих вятър от юг, после в 15 часа направих завой, тъй като вятърът духна от югозапад. След известно затишие през нощта се установи лек вятър. Малко след това от върха на мачтата забелязах сиянието на фара на нос Кантин и град Сафи.

 

 

6 април. След като се промени от юг-югоизток до югоизток, сутринта вятърът духна от юг. Реших да видя какво става пред Могадор, като се опитам да намеря и някой рибар, за да му предам нашата забравена поща.

 

 

7 април. Великолепно време. Морето е синьо, огреният от слънцето бряг се отделя с топлите си багри. Различавам планинската верига Джебел Хадид, висока около седемстотин метра, която се издига успоредно на брега. Гледано от открито море, това мароканско крайбрежие, диво, белязано с гробници и малки джамии, е наистина вълнуващо. Когато приближаваме, разпознавам малката джамия Сиди Якуб, която е добър ориентир.

Търсеният обект се показа — виждаме кораб. Отправям се към него, разпознавам един траулер. Поставям пощата в малък пакет и маневрирам така, че „да бръсна перчема“ на пъстрия екипаж в риболовния кораб. Корпусите почти се докосват и аз успявам да прехвърля скъпоценната поща. Никой на траулера не говореше френски и сигурно само с помощта на аллаха можахме да се разберем. Нашите писма щяха да пристигнат бързо до местоназначението си.

Гледана от морето, панорамата на Могадор беше привлекателна. Между синевата на морето и тази на небето, изпъстрена с няколко безобидни бели облачета, живописният град със своите къщи, кули, минарета, заобиколен от суровия пояс на португалски укрепления, изглеждаше още по-бял на слънцето.

На 7-ми, в 6 часа и 30 мин., един слаб, непостоянен вятър закара Курун едва на тридесет мили в посока юг–81–запад от Могадор; после дядо Еол престана да ни глези… Рано сутринта завих два пъти грота, тъй като вятърът от югозапад се бе засилил. След обеда трябваше да го завия още два пъти, защото яхтата беше много натоварена, а морето развълнувано.

Въпреки слабия ход, африканският бряг окончателно изчезна на изток.

 

 

8 април. Слаб вятър и безветрие. Екипажът се възползува от това, за да прекара една свободна нощ със снети ветрила и издигнат фенер на върха на мачтата.

На другата сутрин, в 10 ч. и 45 мин., с хубав вятър от югозапад можахме отново да тръгнем на път. Небето оставаше все така чисто, без нито един облак през целия ден, но вятърът, който се засилваше, ме принуди да завия два пъти грота в 14 ч. и 30 мин. и още два пъти в 14 ч. и 45 мин., като прекъснах не навреме обяда на палубата. По случай великденските празници готвачът бе разнообразил всекидневното ядене с франкфуртски наденици и юфка с масло — които поляхме с бутилка хубаво вино.

При все че времето е още благоприятно, в 17 ч. и 30 мин. лягам в дрейф, тъй като вълните заливаха страшно палубата. Ще прекарам значи тази великденска неделя в покой.

След като изпихме по чаша хубав чай, Фарж се мушна в своята великденска кухня, а аз отидох да дремна.

През нощта настана изведнъж безветрие. Този стар нечестивец дядо Еол се забавлява да ни прави шеги навръх Великден!

Всичко е свалено, яхтата се клати от борд на борд — водата навлиза през шпигатите: но ето още една приятна, свободна нощ под закрилата на фенера!

 

 

10 април. Най-хубавият ден от пълните безветрия, отбелязани на картата. Нито една бръчка по водата. Върху дългите вълни, които изглеждаха като дишане на морето, Курун леко се повдигаше и спущаше в някакъв свой ритъм.

През деня три роркуала^[3] обикалят около кораба. С моя маузер 8×57 в ръка дебна криволиченията на тези гиганти. „Дали ще мога да осигуря за обяд един бифтек от кит за тигана на моя готвач?“ Но тези китове, които са два пъти по-дълги от яхтата, се държат на почетно разстояние.

Безветрие. Почивка за екипажа, който я използва да се обръсне и да сложи ред на кораба. Хлябът, който накарахме да ни препекат във Федала и за нещастие натоварихме много рано, е мухлясал; със съжаление го хвърляме през борда.

Прекрасен залез, но небето предвещава буря. Дали ще се промени времето? Лягаме да спим.

 

 

11 април. В 3 часа тревога. Облачно небе, нощта е много тъмна, виждат се светкавици от север до юг, по западния хоризонт. Умерен вятър от северозапад.

В 3 ч. и 40 мин. отново тръгвам с грота, като оставям навивките от неделя; вдигам и стаксел № 3. Барометърът спада, предпочитам да почакам малко, преди да вдигна всички ветрила.

На разсъмване минавам на един кабелт от траулери, които ловят над банка Консепсион с най-малка дълбочина 161 м. Поздравяваме се сърдечно.

Силни вихрушки ни връхлитат много скоро. Никаква видимост, само светкавици. Край борда пада гръм — съвсем не е приятно.

Проклетият вятър стана отново югозападен, след това духна от запад, после от северозапад. Дали ще стигнем брега?

Бях казал на Фарж: „Който види пръв брега, ще получи една чаша ром, вторият само половин чаша… а последният един ритник в…!“ „А какво ще получи предпоследният?“ — попита моят спътник. Простодушно остроумие на старите моряци!

В 14 ч. и 35 мин. облаците се разкъсват и разпознавам Алегранца точно там, където очаквах да я видя; изпитах дълбоко задоволство и извиках: „Да се почерпи екипажът!“

Тържеството е кратко: в 15 часа трябва да се свали всичко, защото отново е настъпило пълно безветрие.

Съзерцаваме отдалеко Алегранца — най-северния остров от Канарския архипелаг и един от най-малките; никой не живее на този угаснал вулкан.

Безветрие. Безветрие и търпение… Такава е съдбата на ветроходеца. Времето трябва да се приема такова, каквото е. Впрочем нали на море сме като у дома?

Запалвам фенера на върха на мачтата. Екипажът отива да спи.

 

 

12 април. В 4 ч. и 15 мин. отново сме на път с лек вятър от запад, дядо Еол се забавлява да го променя, както му хрумне.

Все едно! Времето е великолепно. Курун се приближава бавно към сушата. Островите Алегранца, Монтана Клара, Градиоза и Ланцароте очертават своите вулканични върхове, обагрени в жълто и бледолилаво, върху синевата на лъчезарното небе.

Птици, претъпкани със сардини, отлитат тежко, когато приближаваме до тях. Това е признак за вероятно присъствие на други риби. Водата е чудно прозрачна, вижда се великолепно на двадесет метра дълбочина и забелязвам, че плаваме над ято тонове! Черните им тела със сърповидни плавници изглеждат неподвижни; понякога трепват и светлите кореми проблясват върху кадифения фон на прозрачните води в този гигантски кристален аквариум.

Пускам веднага въдицата, винаги готова и навита на кърмата. Едва потопена във водата, с точно и силно движение прехвърлям през леера един петнадесеткилограмов тон. Рибите са луди за примамката: кука с прикачени парченца бял и червен плат, направена по указанията на португалските рибари, които срещнах в Мароко.

Два разтега месингова тел, пуснати извън планшира, са достатъчни, за да се хванат тези хубави риби. Какъв богат улов! Тоновете захапват „по цялата връв“. За нещастие, моята не е достатъчно здрава и по-големите риби скоро изкривиха, а после и счупиха едно след друго разклоненията на въдицата. Казах на Фарж да ги вади с кука, за да не става нужда да ги изтеглям над водата, но моят славен спътник съвсем се обърка при това зрелище: удряше ги с куката, вместо да ги закача. Изтървавах риба след риба, после въдицата ми стана неизползваема — но защо да я замествам, няма да изловим цялото ято! И без това сме наловили достатъчно риба и сме доволни. Палубата е изцапана с кръв и прилича на кланица.

Докато Курун, здраво затиснат от балонния стаксел, пътува сам, изкормвам улова, за да го консервираме.

На обяд Курун е спрял в началото на канала, който разделя Алегранца от Монтана Клара.

Излишно е да споменавам, че нашата постоянна храна е тон, приготвен различно и полят с бяло вино. Капитанът, който е специалист по рибите, замени в този случай готвача. След известно време самата дума тон, дори прошепната, предизвикваше повдигане у моя спътник…

На другия ден бяхме задържани от безветрие на запад от Алегранца и имахме удоволствието да й се любуваме от друг ъгъл.

Късно следобяд полъх от север раздвижи Курун.

Към 22 часа вятърът духна от североизток и се засили постепенно през нощта. Дали е пасатът? Хванахме ли го този път? Под вълнореза на Курун лети пяна, от кабината се чува как водата тече мощно покрай корпуса.

Смарагденозеленото море е развълнувано и разменено. „Славен малък Курун, това време е за тебе, карай напред!“ Какво удоволствие да се пътува така!

Все пак по пладне трябва да намаля ветрилата и завивам четири пъти грота.

В 11 часа виждаме Ислета, която защищава от север пристанището Ла Луц. Вземам руля от ръцете на Фарж и с пълен попътен вятър се насочвам точно към него.

Рано следобяд има няколко вихрушки. Разминаваме се на близко разстояние и срещуположни курсове с един английски пътнически кораб, който идва от Ла Луц. Нашият поздрав остава без отговор. „Английски кучета! Ако беше преди сто години, щях да ти изпратя един оръдеен залп, за да те науча на приличие!“ Но в наше време, винаги забързани, имаме ли време дори да се поздравим? Хубаво е било някога, по времето на ветроходния флот.

Всъщност върху този огромен метален скелет без душа: всички са се сврели в дупките си, никой не се вижда. „Да върви по дяволите!“

В 17 часа яхтата е пред вълнолома Ла Луц, пристанището на Лас Палмас. Една хубава канарска шхуна със зарифени ветрила излиза и силно се клати надлъжно. Поздравяваме се учтиво.

След като завихме постепенно към вятъра, влизаме в пристанището и лавираме, за да достигнем до края. С удоволствие забелязваме френско знаме: Президент Теодор-Тисие на Научния институт по рибарство. Към малкия френски флаг, който се вее на гафела на яхтата, се размахват приятелски ръце.

Закотвям се на един кабелт от нашия съотечественик.

Преходът е завършен.