Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (16)

XVI
От Реюнион до Дърбън и Кейптаун

Събота, 10 ноември. Както обикновено, отрано съм на крак. В Пор-де-Гале никога не можах да полежа след 6 и половина сутринта. И в последния ден, разбира се, не се успивам…

Но Курун няма да замине днес — комендант Фурнаж идва да ме осведоми за вълнението. И наистина, флагът над пристанищното управление е вдигнат: преминаването на протока е невъзможно. Отивам да хвърля един поглед — морето е разпенено и се разбива върху вълноломите. Излизането би било опасно. Принуден съм да чакам утихването на това силно вълнение, което идва отдалече и се разбива по целия бряг.

Приятелите ми от Реюнион дойдоха да се сбогуват. Един от тях ми носи малък кактус и ми казва: „Ще ви придружи чак до Франция“. И наистина, занесох го в отлично състояние. Украсена с цветя и зеленина, кабината на Курун е като истинска градинка на луксозен пътнически кораб.

 

 

11 ноември. Дъщеричката на комендант Фурнаж ми остави в кабината малко каучуково кученце, на което могат да се придават най-различни забавни или смешни пози. Много настоява да приема този фетиш.

Вълнението спадна. Тъкмо се готвех да тръгвам, когато капитанът на пристанището пристигна с моторницата си. Подари ми хубаво ново въже. „Да се завързвате в Дърбън. Там има приливи“ — обяснява ми той.

15 ч. и 20 мин. Отвързвам се от брега. Малката моторница повлича бавно десет и половина тонния Курун, добре затънал във водата. По-късно, при изхода на басейна, вдигам грота.

Когато минавам пред пристанищното управление, радистът на Вил-дьо-Таматав ми сигнализира: „Метеопрогнозата е лоша. Имам телеграма за вас“. Пилотската моторница ми донася плика. Телеграмата е изпратена от Вил-дьо-Авр, който замина преди два дни за Дърбън. Съобщават ми какво време са срещнали — мило внимание от страна на капитан Депан.

Вдигам кливера. Курун е в протока. На най-остър халс и при съвсем лекия вятър много мъчно бих излязъл само с ветрилата.

Пилотската моторница ме поздравява три пъти с клаксона си — отговарям с три изсвирвания на рога за мъгла. Последни сбогувания. Двете моторници завиват. Отново съм сам в морето.

Със завързан рул, Курун се поклаща леко и напредва постепенно към вятъра при най-остър бейдевинд, като оставя подире си съвсем слаба следа. Слаб югозападен до западно-югозападен вятър.

На повърхността, пред самия вълнорез спокойно играят делфини. Много лесно е да ги намуша. Приготвям инстинктивно един харпун, но го оставям настрана.

В 20 ч. и 35 мин. снемам всички ветрила. Затишие. Намирам се само на седем и половина мили от Пор-де-Гале.

 

 

12 ноември. Цяла нощ стоя буден, подремвам само за половин час преди разсъмване. В 6 ч. и 10 мин. при един полъх от североизток потеглям на път, но не задълго — затишието настава отново.

Колко хубав е островът в утринната светлина!

Принуден съм да сваля ветрилата. Дълго наблюдавам в тихата прозрачна вода чудните багри на една дорада, която плува около Курун.

Задушна горещина. Към обяд се изкъпвам под бушприта, но с голяма предпазливост, защото малко по-рано видях във водата едно дълго, неприятно тяло — навярно акула.

На обяд духна слаб вятър и можах да продължа.

Много съм доволен от гика на стаксела.

Брегът постепенно се отдалечава и изчезва във вечерната дрезгавина. Преди да мръкне, вземам със секстанта височината на Питон-де-Неж и я засичам по компаса, за да отбележа на картата „точката на потеглянето“.

Лагът, прегледан основно преди тръгването, работи добре.

До Мадагаскар Курун ще пътува при непостоянни атмосферни условия. След един период на затишие вятърът ще задуха от югоизточна посока. Дневните преходи, с изключение на един, ще бъдат средни.

 

 

На 16 ноември, в 12 ч. и 28 мин. на 23°55’ южна ширина откъм левия борд се появява земя, но е едва видима, забулена — както често се случва — от гъсти завеси дъжд. Предпочитам да се приземя доста по̀ на север поради силното течение, отнасящо на юг.

Не може да се определи никаква точка от сушата. Тя е само малко по-тъмно сиво петно върху мъглявината, която покрива целия хоризонт на запад. Нямам никакво желание да се приближавам — вятърът е вече отслабнал и може да стихне съвсем. Вълнението е голямо, освен това нямам никаква подробна карта на този бряг с несигурна хидрография.

След обеда хващам руля и управлявам точно на изток от нос Итаперина (югоизточно от Мадагаскар).

Струва ми се, че разпознавам двете планини Сакариво и Тороторо, разделени от дълбока падина във форма на V.

Късно след обяд доста отдалече виждам много голяма морска птица — каквато не бях забелязвал досега. Предполагам, че е албатрос. Доколкото си спомням, тези птици се намират по на юг от Мадагаскар.

Вихрушки и затишия следват едни по други. Дъжд. Вятърът духа от всички посоки. Стъкмяването се натяга. Крайно уморително.

 

 

17 ноември. Курун се управлява сам, но и дума не може да става за лягане. Нощите близо до брега са без сън. Сигурността го изисква.

2 ч. и 05 мин. Вижда се фарът на нос Итаперина.

Отминавам носа по светло и сменям курса. По-скоро отгатвам, отколкото виждам сушата.

Друг албатрос лети около яхтата. Великолепна птица, само че е буревестник — вятърът се засилва.

Небето има много лош вид и ме безпокои. В 16 ч. и 20 мин. тревогата ми се оправдава: барометърът спада, а по това време трябваше да е точно на максимума (барометричния прилив). Кошмарно небе, както пред циклон. Вятърът се усилва.

В 10 ч. и 50 мин. свалям всичко. Страхувам се, че ако закъснея, не ще мога да маневрирам. Когато снемах кливера, фалът се изплъзна от ръцете ми и ожули пръстите до кръв. С изранени ръце трябваше да се боря с падналия във водата кливер №2. Загубен занаят!

С голям труд прибрах плющящия грот и го завързах здраво. След това потеглям на път с предните ветрила курс на юг, към открито море…

Барометърът равномерно спада. Лошо предзнаменование. В тези райони по това годишно време по начало няма циклони; но аз не се доверявам сляпо на статистиките. Разучавам отново документацията и разгръщам картите на Индийския океан, красиво прорязани от червените траектории на най-типичните циклони.

Духа, сила 7. Това, което ме безпокои, е видът на небето. Късно след обяд бурята почти се оформя. По морето започват да се разбиват големи вълни. Проверявам закрепяването на палубата, както и долу, и увивам с кожа шкота на кливера.

Залезът на слънцето е заплашителен. Бакъреночервените облаци излъчват странни отблясъци. Барометърът продължава да спада. Бих предпочел да съм на завет в някое хубаво пристанище.

През нощта се опитвам безуспешно да уловя по радиото прогнози за времето. Радио Тананарив съобщи само, че утре трябва да се състоят големи конни състезания, но провеждането им е под въпрос, тъй като теренът бил кален; не спомена за буря…

Наблюдавам дълго и небето, и морето; защото, ако вятърът се засили още, би било неразумно да продължа да бягам по същия курс.

 

 

18 ноември. Вятърът отслабна и в 8 ч. и 35 мин. продължавам пътуването с всички ветрила. Но към обяд правя четири навивки на грота — появи се много силен вятър от североизток. Една голяма вълна се разби на палубата.

Късно след обяд вятърът отслабна. Вечерта небето се проясни. Всички звезди светят. Следата на Курун фосфоресцира.

 

 

19 ноември. Утрото е много красиво. Небето е ясно, но си повтарям на висок глас старата поговорка на някогашните ветроходци:

Хубаво време и добър гост

трябва да поостанат, за да ги разберат.

По повърхността има много риба — водата просто ври и множество птици се вият над тях. Стъкмявам една въдица.

Струва ми се, че настава хубаво време. На палубата съхнат вещите ми. Слънцето топли, но няма вече измъчващата горещина, която срещнах в тропиците (преминах тропика на Козирога). Въздухът е мек и освежаващ.

Лагът отбелязва скорост едва два възла и половина, но при това хубаво време на борда е така приятно, че не бързам много да стигна Дърбън.

Загубих една след друга две здрави въдици, отнесени от големите риби.

Великолепна нощ. Много звезди. Светло и чисто небе. Яхтинг, за какъвто човек мечтае…

В продължение на няколко дни времето е прекрасно, с променливи, много слаби ветрове или почти пълно затишие — изминатият път е минимален.

 

 

23 ноември. 9 ч. и 10 мин. Учудвам се, когато виждам зад траверса на десния борд един параход, който ме застига. Той е на около четири-пет мили. Сигурно идва от Мавриций или Мадагаскар и пътува за Кейптаун.

Хубавото време продължава. Това е „flying fish weather“^[1], което ми бе пожелал Боб търговецът, преди да отплавам от Таи-о-Хае.

Но Курун се влачи по водата. При тази скорост едва ли ще стигна и до края на месеца в Дърбън. Никак не е чудно, като се има предвид, че съм в тропичните и субтропични зони на затишие, известни със своите слаби и променливи ветрове.

Справочните карти дават много неточна представа за положението. Общите условия, посочени в тях, са твърде различни от тези, които срещам.

Времето е подходящо за състезателна яхта. Тежък и с недостатъчна ветрилна площ, Курун не може да използува добре тези слаби ветрове. Нуждае се поне от един нормален грот, топсел и балонен кливер (в Порт-де-Гале го изсуших добре, сгънах го грижливо и си дадох дума, че ще го извадя чак след Кейп…). Като се има предвид удължаването на престоя ми в морето, ще имам щастието да изпитам някоя буря, преди да пристигна в Дърбън. Би било в реда на нещата…

Свърших свинската мас, дадена ми от госпожа Ангермайер преди една година, когато тръгвах от Академи Бей в Галапагосите.

 

 

25 ноември. Времето е все още хубаво, но изглежда, че дядо Еол се е събудил. На обяд има силен вятър, сила 5.

Късно след обяд Курун се движи с три навивки на грота и с третия кливер. От вчера барометърът постепенно спада. Вятърът се засилва.

В 18 ч. и 15 мин. преценявам изгледите за времето и свалям всички ветрила. Барометърът продължава да спада. Това е класическата североизточна буря, за която съм чел такива хубави описания. Зная, че обикновено не е опасна и утихва, преди да се разрази в истинска буря. Но тези североизточни бури биват последвани от други — югозападни, които са много силни и се появяват внезапно с бърз преход.^[2]

Тъй като нощта настъпва, намирам за разумно да сваля всичко.

20 часа. Северен-североизточен вятър, сила 7. Стоя със снети ветрила напреко на вълните. Бдя.

22 часа. Вятърът отслабна малко. Барометърът е постоянен. В полунощ установявам, че се е покачил с половин деление.

 

 

26 ноември. 0 ч. и 30 мин. Вятърът стихва. Класическото облачно було се вдига от югозапад. Барометърът се качва. Очаквам промяната във вятъра.

0 ч. и 40 мин. Вятърът се оформи рязко в югозападен и започва да се мени.

Щормовият грот е готов за вдигане, но времето не стана такова, каквото предвиждах. Вятърът се променя в южен-югозападен, през деня духа на пориви, със сила до 5.

Тръгвам на път, но само с предните ветрила и щормовия грот, тъй като времето не обещава нищо хубаво.

След няколкочасово затишие вятърът става северен и барометърът пада. Вчерашната история. Дремнах малко на кушетката; невъзможно е да заспя, като зная, че югозападната буря не е далече.

 

 

27 ноември. В 2 часа барометърът достига максимума. Вятърът отслабва и духа последователно от север-северозапад, северозапад и накрая запад.

5 ч. и 10 мин. След като стихна почти напълно, вятърът се обръща в югозападен и рязко се засилва. Но не става както вчера — бурята дойде за няколко минути. Морето като че дими, воден прах лети отвред. Не мога да се въздържа и възкликвам: „Какво ли ме чака сега?“ Щормувам на ляв халс само с щормовия грот и завързан в средата рул.

Буря. Силно развълнувано море. Лоша видимост. Остава ми само едно: да чакам да премине.

На другия ден — затишие… Но късно след обяд вятърът подухна от север. Силното вълнение напряга стъкмяването.

 

 

30 ноември. Буря от север-североизток. Морето е много развълнувано. Щормувам на ляв халс.

Цялото море е побеляло от пяна, която виещият в такелажа вятър бясно разнася. Духа много силно, а яхтата с шест навивки на грота и малкия, наветрено натегнат кливер е претоварена с ветрила. Но много е късно да свалям. Трябваше да закрепя една солидна талия за гика, за да предотвратя счупването му от силния вятър.

Наклоняването е силно, но равновесието с тези ветрила е великолепно. Така, добре натиснат, Курун напредва чудесно — като истинска патица! А при това бурята заслужава името си…

Все пак на другия ден можах да потегля на път с хубав югозападен вятър.

Бях приятно изненадан от определенията си, защото се страхувах, че съм много по на юг. Както твърде често се случва, теченията, отбелязани в различни морски справочници, са въображаеми, а пък и вчерашните ми определения, правени в бурно време, не бяха много точни.^[3]

Подир обяд прострях да съхнат някои неща — след като ги изплакнах със сладка вода. Привечер времето отново се разваля. Вихрушки. Дъжд. Забулено небе.

23 часа. Светлини напред, откъм левия борд. Навярно Дърбън. Назад виждам бялата светлина на някакъв кораб.

Курун се движи добре на бейдевинд, с две навивки на грота при южен-югозападен вятър със сила 5. Корабът, който вървеше след мене, ме задмина едва в полунощ, на близко разстояние от десния борд.

 

 

2 декември. Стоя на руля. Смятам да пристигна в Дърбън днес — няколко часа след кораба.

Студено ми е въпреки дебелите дрехи и топлите напитки. Затова към два и половина завързвам руля и слизам за малко на сухо.

На разсъмване, между две вихрушки, виждам за момент сушата. Не зная къде точно се намирам.

6 ч. и 20 мин. Яростна вихрушка, проливен дъжд. Снемам стаксела и правя още една навивка на грота. Никаква видимост. Но два часа по-късно земята отново ще се появи.

Приближавам към сушата, от която се вижда съвсем малка част. Нямам никаква подробна карта, затова се опитвам да разпозная местността по лоцията: хълмове, няколко къщи. Трябва да е устието на Тонгаат Ривър, която остава малко по-надясно. Близо до сушата морето изглежда по-тихо и смятам да продължа плаването с този халс, докато стигна до миля, миля и половина от брега.

Очертават се подробности по сушата, но времето се разваля. От хоризонта се задава силна вихрушка. Не я изпущам от очи, но не бързам да сваля ветрилата. А тя приближава — свалям стаксела и го завързвам здраво, после правя четвърта навивка на грота. Вихрушката ме обгръща.

11 ч. и 35 мин. След като не успях да направя завой, заставам в дрейф към открито море, тъй като условията стават много тежки за пътуване. Сушата изчезна — няма никаква видимост. Загрижен съм много от промяната на времето. Дали ще ми се стовари още една буря, толкова близо до сушата? (Направих завой приблизително на две и половина мили от брега). Ако вятърът духне от югоизток, направо съм загубен.

12 часа. Силен югоизточен вятър. Вихрушки. Дъжд. Морето е развълнувано. Вълните заливат яхтата и на няколко пъти силно я разтърсват. Приятна неделя! Мокър съм, студено ми е. Нямам никакво желание да готвя. Най-много ми се иска да се стопля.

Изпивам един горещ бульон, изяждам голяма порция конфитюр от папае и завършвам със солидна чаша ром.

Вятърът става бурен. Страхувам се, че може да отнесе кливера. Този „малък моко“ е вече за пенсиониране, макар че на Кокосовите острови му сложиха нова шкаторина, поправиха шкотовия ъгъл и подплатените места.

Към 15 часа вятърът отслабна. Вихрушки.

През целия ден вихрушки и дъжд. Все пак направих няколко халса. Привечер настъпи затишие.

Въпреки горещите напитки и дрехите, които съм навлякъл, както и това, че лягам облечен, не мога да се стопля. Всичко е мокро или влажно. Доста отдавна не бях виждал термометърът паднал толкова ниско (под 19°).

22 часа. Небето се прояснява изведнъж. Когато се качвам на палубата, оставам изненадан: на няколко мили разстояние виждам многобройни светлини. Това е северната част на град Дърбън — невидимия и недостижим Дърбън. Всеки би се обзаложил, че Курун ще пристигне утре; и аз самият почти повярвах, като видях близките светлини!

Към 22 ч. и 30 мин. вятърът отново духна — насрещен, разбира се. Но аз заставам в дрейф с курс към открито море и отивам да си легна. Замръзнал съм, спи ми се. Струва ми се, че ще настина, ако остана на руля — с това се оправдавам…

 

 

3 декември. След като подремнах, на разсъмване тръгвам отново на път.

Вихрушки, дъждове и временни затишия. Трябваше да лавирам с насрещния вятър.

В 8 ч. и 35 мин., когато правех завой на около десет и половина мили от сушата, можах да разбера, че съм с няколко мили поветрено по̀ на север от мястото, където бях вчера сутринта. Не съм на курса си по моя вина, защото миналата нощ слязох долу на сухо! Може би е оказало влияние противопосочното крайбрежно течение, отнасящо на север.

През целия ден дъжд и затишия, прекъсвани от няколко слаби подухвания на вятъра. Тъжно време.

В 15 часа виждам Блъф, но много замъглен. Блъф се нарича високият горист полуостров, който е южният бряг на входа към Дърбън. Северният бряг е много нисък.

Около Курун, бавно повдиган и спускан от вълните, се въртят птици. Хвърлям им парчета сухар — изглежда, че им харесва.

През нощта светлините на Дърбън се виждат добре, също и проблясъкът на „Нейтъл Блъф“. Въпреки близостта на тези хиляди светлини, по всичко се разбира, че и тази нощ ще прекарам на море.

20 ч. и 50 мин. Потеглям отново със слаб североизточен вятър. Малко по малко яхтата се приближава, но фаровете на входа още не се появяват. Дърбън е огромен град и светлините му се простират на много мили. Изведнъж — ето многоцветните светлинни реклами. Преходът от гледката на открито море към тази на модерния голям град е много рязък.

23 часа. Вятърът духна от северозапад и се засили. Този път смятам да вляза още тази нощ. Скоро се вижда зеленият фар на входа.

24 часа. Връщам с един час назад корабния часовник. Сега вече имам само два часа разлика от Гринвич.

Щастлив съм, че съм отново в Африка. Напуснах я преди година и половина с курс на запад, а днес пристигам на същия континент от изток. Курун описа дълга следа около земното кълбо…

Студено ми е, въпреки наметалото с качулка. Но трябва да управлявам яхтата, за да мине по средата на входа — по компаса в северозападна посока. Близо до Курун подскача една много голяма риба.

 

 

4 декември. 0 ч. и 08 мин. Минавам края на южния вълнолом. Скоро съм в укритието на северния. Водата е съвършено гладка. Слоят от мазут върши добра работа — Курун се плъзга бързо и безшумно към пристанището.

0 ч. и 55 мин. Екипажът на моторницата от „Water Police“^[4] ме завързва за една огромна шамандура и ми пожелава лека нощ. Ще спя спокойно.

Призори съм на палубата. Беше студено, но хубавото време се бе върнало. Духаше североизточният вятър, за какъвто мечтаех през последните дни.

Разглеждам с бинокъл пристанището и града: струват ми се еднакво огромни. Тук малкият Курун изглежда загубен. Вдигам трицвета, а на върха на мачтата флага Q, за да искам разрешение за придвижване.

Но властите се погрижиха за Курун доста късно. Най-напред дойде моторницата на „Water Police“ и ми предложи да ме заведе когато пожелая до яхтклуба. После до мене пристанаха и други моторници — за различни формалности, които преминаха бързо и лесно.

За мое голямо учудване, на борда дойдоха и двама специалисти — единият ентомолог, — за да направят аутопсия на мачтата ми. Нейната история се бе разчула благодарение на една статия, излязла преди няколко дни в печата, в която се съобщаваше за пристигането на Курун от Реюнион.

Двамата експерти се заеха за работа, въоръжени със своите малки инструменти — сондираха мачтата, изследваха галериите. Изглежда, че бяха много заинтересувани, защото продължиха своите изследвания и когато моторницата на „Water Police“ ме взе на влекало. За нещастие, поради слабите вълнички откъм траверса единият от специалистите веднага получи морска болест. Трябваше да легне на една кушетка. След хубава разходка из огряното от слънце пристанище оставих Курун пред яхтклуба.

След обяда отидох у френския консул господин Ратон, който ме посрещна много сърдечно.

На другия ден имах известни неприятности с митницата. Трябвало да се явя там не по-късно от два часа след пристигането си и поради това искаха да ме глобят. На края всичко се уреди с цял куп хартии.

Трябваше обаче да се подчиня на една обидна формалност — да предам корабното оръжие: „Тук има много крадци“. Странен начин да се предпазват хората от крадците, като им се взема оръжието…

 

 

Големият и модерен град Дърбън е разположен на огромна площ. При застрояването е оставено много въздух и струва ми се, че градът може да се нарече красив. В центъра са търговските квартали. Населението живее по перифериите най-често в приятни къщи, потънали в цветя. Понятието за разстояния тук е различно от това, което имаме във Франция — обикновено нещо е да се изминат дванадесетина мили, ако не и повече, за да се стигне до местоработата.

Дърбън, голям град и голямо пристанище на Южна Африка, е и много посещавано летовище, особено от жителите на Йоханесбург. Столицата на Натал има модерни хотели, заведения за спорт и развлечения. Плажът е красив и акулите, които от време на време захапват някой от къпещите се, не пречат на хората да се трупат там. Всъщност сред такава тълпа един човек повече или по-малко не се забелязва.

Както всички нови градове, Дърбън е без душа. Неговите „рикши“^[5], теглени от театрално накичени зулуски атлети с рогове по главите, създават впечатление на твърде смешна панаирджийска екзотика.

Хареса ми обаче пъстроцветната тълпа на негърските и индийски пазари: европейци, дошли от вътрешността на страната, зулуси, хубави индуски в приятни пъстроцветни сари.

В сравнение с Йоханесбург — голямата столица в американски стил — Дърбън минава за град с по-спокойна дейност. Това се дължи може би на Natal fever, наталската треска, която предразполага към излежаване.

Както и да е, тук съм всред цивилизацията и отново констатирам колко малко впечатление ми правят нейните „благодеяния“!

До красивите сгради и богатите резиденции в Дърбън съществува и един невероятен квартал — това е Като Манор. В Южна Африка цветнокожите не се смятат за хора като другите; затова и нямат право да живеят, където искат. Тук са изолирани в зоната на Като Манор. В най-разновидни бараки, при жалки удобства и хигиенни условия живее цяло едно бедняшко население.

Преди няколко години сред туземците в Като Манор избухнали кръвопролитни бунтове. Видях останките от много изгорени къщи по този повод. По време на моя престой ставаше въпрос да се изпъдят всички туземци, за да се разшири европейската част на града, която постоянно расте.

Южна Африка е арена на расови борби. Наистина тук има много различни народности: холандци, англичани, негри, индуси, метиси.

Тъй като белите не са дошли тук за благотворителност, а освен това са и по-силни, тяхното държане към цветните не изненадва.

Южноафриканците са самодоволни и горди от постиженията си, което в известно отношение е напълно оправдано: страната може да се гордее с един величествен „прогрес“ — градовете и заводите са изникнали като гъби и производството постоянно се развива. Повечето жители мислят, че е поучително да се види как е разцъфтяла цивилизацията в области, където до неотдавна не е имало нищо!…

Южна Африка е страна, гдето царува недоволство и ненавист. През моя двумесечен престой можах да се убедя в това, тъй като в пристанището обичах да разговарям свободно с цветнокожите. Прекият допир с действителността е по-убедителен от всички теории, създадени в кабинетите. Какви непоправими беди са сторени! Колко насъбрано озлобление!

Един ден заговорих с индус, когото виждах за пръв път. След десет минути той беше така дълбоко развълнуван от факта, че говорех с него като с равен, че извади златния пръстен, който носеше на ръката си, и на всяка цена искаше да ми го подари. Естествено, отказах. „Наистина ли има европейци, които мислят като вас?“ — ме разпитваше той, безкрайно учуден. Изглежда, че това му достави неизразимо облекчение.

Често купувах пощенски марки за черните, на които е забранено да влизат в пощенските станции. Това ми даваше възможност да окажа симпатия, на каквато те не са свикнали.

Най-голямото богатство на страната е евтината работна ръка. Ако трябва да се плати на един черен работник шест пъти повече, отколкото му плащат сега^[6], това би означавало истинска катастрофа. Някои мини биха станали неизползваеми. Обективно, белите не могат да бъдат строго съдени: те не са по-лоши от другаде, но, както казва Паскал, са „оплетени“. За расовия въпрос засега не се съзира никакво задоволително разрешение. Но се внимава да не се допуска никакъв напредък на черните. Те не могат да станат никога квалифицирани работници — това е привилегия за господарската раса.

Както и да е, с горчива ирония си припомням думите, които белият човек повтаря с такава лекота: свобода, човешко достойнство…

Между спортовете, практикувани в Южна Африка, яхтингът заема почетно място. В Дърбън има два яхтклуба: Наталски кралски яхтклуб и Пойнт яхтклуб.

Отначало се изненадах, че освен няколко големи моторници няма истински морски съдове. Повечето яхти са всъщност монотипни шверботи. Обяснението е просто: в страна, където брегът е негостоприемен и времето непостоянно, с резки промени, мореплаването е дори опасно.^[7]

От друга страна, в Дърбън е забранено корабчета с по-малко от тридесет и пет фута дължина да излизат от залива. За да може някое по-малко корабче да получи разрешение за излизане, то трябва да има на борда си два мотора.

Поради това из залива кръстосват постоянно бели ветрила. Всяка седмица се правят състезания. На тях се събират запалени любители; нерядко се случва да се счупват мачти и екипажите да се връщат мокри от глава до пети.

Имах удоволствието да се запозная с няколко истински любители на пътешествия и далечни плавания. Единият, Джери Троубридж, се подготвяше за околосветско пътуване. Сам си бе построил корабчето в Йоханесбург. Голям специалист по заварките и металните работи, Джери бе възприел за своя Уайт Сийл^[8] метална конструкция. Когато четиринадесеттонният корпус бил готов, той го докарал сам до морето върху една автоплатформа. Тази трудна работа — да пренесе корабчето на 780 км от Дърбън — той свършил за няколко дни.

Когато посетих Уайт Сийл, той беше закотвен от няколко месеца в Конджела. В момента работеха по кечовото му стъкмяване и обзавеждането. Джери беше не само едър здравеняк, шампион по хвърляне на чук, но заедно с това скромен и услужлив другар.

Един ден ме посети американският пътешественик Том Стийл, който ми разказа премеждията си на борда на кеча Адиос. В последния етап на своето околосветско плаване Стийл тръгнал от Дърбън за Кейптаун малко преди пристигането на Курун. Но не стигнал до определеното място. Няколко дни след потеглянето го връхлетяла буря със скорост на вятъра седемдесет и пет мили в час. Малкият кеч изпаднал в беда. В началото морето отнесло малката му лодка, грота и гика. После били изкъртени бизанмачтата и руля. Кечът легнал изцяло на борд и едва не се обърнал. Една вълна разбила рубката.

Адиос вече не ставал за нищо. Поради лошото време било невъзможно да му се притекат на помощ. Най-после бурята стихнала. Стийл успял с наличните корабни средства да откара корабчето в малкото рибарско пристанище Книсна, на около четиридесет мили източно от Мъсел Бей.

Понякога в Дърбън спират големи френски кораби. Там срещнах Бофа и Тулон.

Благодарение услужливостта на офицерите от Тулон се сдобих с няколко карти на южноафриканското крайбрежие, стари наистина, но много интересни за мене. Направих и няколко копия на Ист Лъндън и Мъсел Бей, като попълних по този начин документацията си за брега.

Между европейците, които посетих в Дърбън, бяха и католическите мисионери. Почти всички са французи, голяма част от тях бретонци.

Още на другия ден след пристигането ми отец Ленер, бивш военен свещеник във флота, дойде да ме вземе със своя Неш, за да ме разведе из града.

Мисионерите са се пригодили към страната. Отначало човек се учудва, като ги вижда да карат мощните американски коли, но те са запазили здравите си християнски качества. Тяхното присъствие може да изглежда малко парадоксално в тази страна на ожесточен расизъм. Има ли смисъл да идват тук да проповядват милост и любов към ближния? Или да говорят за рая, гдето ще могат да влизат и черните, и индусите?

Често се виждах с отец Л’Еноре от Гилвинек. Той беше ветеран в Южна Африка. Преди да се посвети на религията, бил рибар в Бретан и юнга в кораба на баща си. Беше дълбокочовечен духовник — кюре за индусите в черквата „Св. Антоний“. Понякога ме канеше в петък на рибени гозби, които приготвяше сам, и то с голямо умение.

Той посрещнал Бернико при минаването му оттук и ми показа няколко запазени снимки от Анаита.

Благодарение на него посетих няколко мисии и направих великолепна разходка из „Thousand Hills“^[9] Там се намират резервати за туземци, в които белите нямат право да живеят. Южна Африка е не само страна на животинските резервати — като прочутия Крюгер Парк, но и на „Нейтив Ризървс“ — резервати за човешки същества! За туристите се организират екскурзии до тези „интересни обекти“. Никой сякаш не си дава сметка колко недостоен е този обичай.

Зулуските „краали“ са чисти, подредени, приятни наглед. „Краал’ът“ се ръководи от бащата на семейството. Известно е, че у чернокожите семейната задруга е много развита и белите от големите градове има да научат много неща от тези „диваци“ — често, много по-човечни от тях.

Вътрешността на колибите ме изненада с чистотата си. В средата, върху отъпканата пръст, равна и твърда като цимент, е огнището. Някъде има и легла — принос на цивилизацията…

По древен обичай зулусите носят навсякъде със себе си неразделни къси, дебели тояги, палки или копия.

Жените носят художествени накити от перли, изработени от самите тях.

В Натал има много жители от остров Мавриций, за които Южна Африка е съвсем близко място за емигриране. В Дърбън са цяла колония. Между тях срещнах една стара жена, която познавала Слокъм и се качвала на Спрей. Не беше единствената в това отношение. Един ден, когато бях седнал да хапна пържени картофи, съдържателят на ресторанта, дошъл в Южна Африка през 1901 година, ми разказа същата история. Трогателно беше да слушате спомени за великия мореплавател след повече от половин век.

И Курун имаше гости. Почти всеки ден край яхтата идваха да ловят риба индуси, с които се бях сприятелил. Бъбрехме си, понякога им давах ориз — продукт, който не се намираше в Натал.

Често срещах един стар индус с благородно лице, който водеше мълчаливо трудовото си съществувание и живееше в изключително благочестие със своя бог. Имах щастието да се запозная и с друг стар индус, дългогодишен секретар на Ганди. В пристанището ме предупредиха, че не са изключени кражби (при наличието на толкова цветнокожа измет!) Една нощ се събудих — някой се опитваше да отвори вратата на кабината, която — противно на навика си — бях затворил, защото бях пребоядисал горната част на рубката. Въоръжен с моя 7,65-милиметров пистолет, скрит зад стълбата, подадох глава през предния люк. Оказа се, че имам работа с европеец. Избяга веднага, без да отговори на въпросите ми.

Трябваше да се погрижа за Курун. Струваше ми се, че се налага да сменя мачтата. Такова беше мнението и на специалистите.

В началото ми казаха: „Wood boaring bettle“, но по-късно ми заявиха — „hetrus bustrycus“…

Когато се върнах във Франция, получих окончателни пояснения за насекомите, които бяха разяли мачтата. Господин П. Бюдкер, заместник-директор на Музея по естествена история, на когото дадох един грижливо консервиран в спирт екземпляр, ми каза, че това е „hylotrupes bajulus“, или както се нарича в обикновения говор — къщен бръмбар. Бръмбарите трябва да са били в дървото още преди тръгването на Курун от Кроазик, тъй като тези насекоми живеят само в страни с умерен климат. Така че и те са направили обиколка на земята…

Както и да е, насекомите в дъгласовия бор бяха опасни… Директорът на една голяма корабостроителница — джентълмен и запален ветроходец — предложи да ми изработят нова мачта, като заплатя само за труда.

Работата бе решена. Обаче няколко дни преди изпълнението промених намерението си. След ново, внимателно оглеждане на мачтата дойдох до заключение, че тя е още здрава. От друга страна в нападнатата част (от основата до един разтег над палубата) мачтата работеше при натиск и никаква сила не можеше да я „съсипе“. И така реших да се върна във Франция с нея.

Боядисах и лакирах отново палубата. Както всеки път, внимателно проверих такелажа, смених съмнителните шкоти: очаквах да срещна силен вятър на юг.

Налагаше се и почистване на подводната част и господин Уйтл, директор на голяма корабостроителница, а същевременно и забележителен ветроходец, ми предложи да приеме безплатно Курун на док.

На 28 януари яхтата бе изтеглена на сухо и аз започнах да стържа корпуса. С изключение на няколко раковини, които се бяха налепили главно по време на дългия ми престой в пристанището, обшивката беше в много добро състояние. Това беше много задоволително, като се има предвид, че последното почистване беше преди осем месеца и дълго време бях из топли морета.

На другия ден, след като завърших остъргването, почистих корпуса със струя сладка вода. Пластичната боя е гъста и наслояването става бавно. Помогнаха ми няколко чернокожи — никога не бях виждал такива цапачи!

Същия ден след обяд Курун бе спуснат на вода и след като се заредих с прясна вода, отидох на вързала пред клубния кей.

Колкото страната, в която се прави престой, е по-„цивилизована“, толкова отпътуването е по-трудно и усложнено.

Очакваха ме безкрайни формалности в митницата. Същият чиновник, който така нелюбезно ме посрещна, когато пристигнах, и сега не беше в по-добро настроение. След като подпечата някои от документите с восъчен печат, голям почти колкото тигана ми, той заяви, че „човек трябва да е луд, за да пътува с такива малки корабчета“. Съгласих се усмихнат с неговото мнение, като прибавих, че и на сушата се намират луди и всъщност те са по-опасни.

Получих оръжията си… ръждясали.

 

 

3 февруари. В този късен неделен следобяд кеят на яхтклуба е почернял от хора. Никога отпътуването на Курун не е наблюдавано от толкова зрители. За последен път стиснах многото приятелски ръце и се качих на борда. Вдигнах грота и издигнах трицвета на гафела.

При излизането вятърът е точно насреща. Отказах да ме влачат, искам да потегля под ветрила.

Секретарят на Пойнт яхтклуб дойде в последния момент, за да ми донесе за спомен флагчето на клуба. Със завързан рул вдигам кливера и го изнасям наветрено. Отвързват ме.

Курун набира скорост. От кея ръкопляскат, махат с ръце. Но аз съм погълнат от маневрата, тъй като скоро трябва да правя завой. Лекият вятър е от югозапад, с други думи духа по оста на сравнително тесния канал, водещ към яхтклуба.

Придружават ме малки корабчета от клуба, но те са по-бързи и най-вече по-добре плават срещу вятъра. Трудно лавиране.

В 13 ч. и 15 мин. отминавам вълнолома, който пази канала на яхтклуба. Грей Гослинг, също потеглил, ме задминава, защото вятърът е много слаб за Курун. Но скоро се засилва, и аз на свой ред застигам малкия бермудски кутер. Водачът му е англичанин от Бичи Хед и въпреки своите 71 години управлява сам с ветрила своето корабче. Страстен ветроходец. „Престъпление е, че не ме пускат в открито море“ — оплакваше се често той. Разбира се, неговата яхта нямаше изискваните 35 фута дължина.

Минавам покрай няколко закотвени корабчета, отгдето ловят риба — поздравяват ме приятелски. Водите на пристанището са богати с риба и любителите на риболова са многобройни. Когато стигам до отвора на канала, вятърът се променя и стихва. Грей Гослинг се върна.

Курун се придвижва незабележимо към открито море. Небето се заоблачава. Неколцина приятели, както и непознати, застанали на северния вълнолом, ми изпращат последни поздрави. Мощният глас на Джери изкънтява с едно последно: „Добра сполука!“

14 ч. и 30 мин. Отминах северния вълнолом. Вятърът се оформи. С добре опънати ветрила, Курун започва да оставя пяна. Но идва дъждец. Навличам противодъждовното облекло и съвсем не ми е топло.

Облачно. Почти никаква видимост. Всред мъглата реве сирената на някакъв голям кораб. След двата месеца, прекарани на брега, новият допир с морето е ужасно тъжен. Курун ми се стори изведнъж малък, нищожен. Люковете и филистрините са здраво затворени, всичко на палубата е добре закрепено. Изгледите не са весели. „Там, на юг, е Кейп…“. Държа здраво руля и оставам невъзмутим…

14 ч. и 38 мин. Завой. Пътувам остро към вятъра на ляв халс. Дъжд, вихрушка. Яхтата достига леко пет възла и започва да се клати от големите вълни. На път към Носа на бурите…

 

 

Този преход — Дърбън — Кейптаун — отдавна се натрапва на съзнанието ми, и то невинаги приятно. Колко пъти съм обмислял този въпрос от всичките му страни! Но сега навлизам в същината и то с ясно съзнание за трудностите. Корабчето ми е в ред, подготвено за всякакви непредвидени възможности. Моряшките сетива са готови да виждат, да преценяват, решават и действуват. Славен Курун, скоро ще бъдеш в Атлантика — каквото време и да срещнеш.

Едно задълбочено проучване на навигационните документи и на метеорологичните и океанографски условия показва, че преходът Дърбън — Кейптаун съвсем няма да бъде почивка. Напротив, това е дори твърде рисковано начинание за един ветроход.

По начало край този бряг времето е лошо през всички сезони, дори през лятото (в южното полукълбо). Промените са много внезапни, бурите — силни.

Капитанът на един малък кораб, който пътува редовно по този преход, ми разправи в Дърбън, че за две години един-единствен път имали хубаво време.

Много важен фактор за мореплаването в тези райони е течението Егюи. То е едно от най-силните на земното кълбо, достига понякога скорост от четири до пет възла и върви покрай брега. Когато има силен вятър от противоположна посока, морето е развълнувано и опасно. При това не трябва да се забравя основното правило: силата на течението се увеличава постепенно при отдалечаването от брега и е най-силно при ската на континенталното плато. Близо до сушата то е нулево — дори понякога има противотечение. Заключението е: морето е за предпочитане пред континенталното плато. Това плато, несъществуващо при ширината на Дърбън, започва да се разширява постепенно колкото по на юг се отива и преминава в банката Егюи при южната част на африканския материк.

Тук големите кораби, снабдени с мощни двигатели, могат да маневрират без трудности и при лошо време. Съвсем друг е въпросът при ветроход. Наистина повечето бурни ветрове духат с посока, успоредна на брега, и някои може би ще кажат, че ветроходът може без опасност да щормува, като остава над континенталното плато. Но истинският моряк и капитан не се доверява на близостта на брега и мисли винаги за възможностите от югоизточна буря, която би го изхвърлила на брега. Впрочем положението е различно, когато се пътува от Порт Елизабет — тогава се отива на запад, континенталното плато взема много по-големи размери и очертанията на брега са други.

Що се отнася до истински ветроход, при него трябва да се имат предвид и безветрията, и причиняваните от тях продължителни престои на едно място.

В заключение може да се каже, че при такъв преход факторът скорост е от решаващо значение за сигурността: колкото по-малко време се стои на море, толкова по-малка е вероятността да настъпи лошо време.

Месеците януари и февруари се считат като най-хубави за преминаване от Индийския в Атлантическия океан през Кейп. Изобщо през лятото бурите в южното полукълбо са по-редки, по-кратки и по-слаби.

През седмицата преди заминаването ми имаше лошо време от юг — с известно основание предполагах, че ме очакват по-благоприятни атмосферни условия, тъй като, общо взето, вятърът духа последователно от югозапад или североизток с интервали от затишия. От друга страна потеглях по време, когато луната свети през цялата нощ, а това е доста приятно. Няма нищо по-зловещо от буря в тъмна нощ.

И така бях при възможно най-изгодни условия, макар че през февруари в района след Порт Елизабет са отбелязани доста безветрия.

14 ч. и 18 мин. Заобикалям южния вълнолом на прохода за Дърбън, но вятърът падна и настана затишие. Времето се проясни.

Курун е близо до брега, по който се разбиват вълните. Направих голяма грешка, че не се отдалечих повече при халсовете, с които излязох от прохода. Страхувам се, че вълните могат да ме изхвърлят като нищо на брега. Изкарвам греблото, но поради вълнението мъчно се гребе и на два пъти едва не го строших.

За котвата ми е закрепена малка осеммилиметрова верига — подарък, получен в Реюнион. Би била добра за закотвяне при гладка вода, но тук съм почти сигурен, че ще се скъса. Бях започнал да сменям веригата с едно здраво въже, когато от юг пристигна малка моторница за любителски риболов. Нейният капитан беше положително истински моряк, защото веднага разбра лошото ми положение и предложи да ме извлече. Приех, но десет минути по-късно вятърът духна и аз поисках от Пакс да ме пусне.

Този път се отдалечих от брега на десен халс.

Цяла нощ виждах фара Блъф, защото имах само слаби подухвания от всички посоки, сменяни от затишия. Убийствени условия за пътуване — а ще се повтарят почти през целия преход. Той е все пак добър, макар и доста уморителен поради безсънието^[10] и постоянното напрежение^[11]. Изобщо времето беше хубаво, въпреки няколко вихрушки и дъждове; много затишия, сменяни от насрещни ветрове. Редките благоприятни ветрове ми дадоха възможност през няколко дни да имам добър ход.

На 5 февруари в първите часове на денонощието пресякох границата на провинциите Натал и Кейп, отбелязана от река Умтамвуна. Сутринта отминах падината Гейтс — дълбок процеп в голямо плато от блокове наслоен пясъчник, високо над 360 метра и чудно хубаво под слънчевите лъчи. След като се наобядвах, видях първия албатрос, откакто съм тръгнал от Дърбън.

В 20 ч. и 25 мин. проблясва фарът на нос Хууд, (Ист Лъндън), а на другия ден в 2 ч. и 30 мин. — Грейт Фиш. Вечерта, когато мръкна, бях на няколко мили от нос Рисийф, който пази Порт Елизабет. Но поради безветрието стоях дълго неподвижен по тези места.

На 7 февруари, след като обядвах, легнах да поспя, докато Курун напредваше послушно със завързан рул, тласкан от лек северозападен бриз. Когато се качих на палубата, видях с изненада на съвсем близко разстояние един голям кораб, който се отдалечаваше. Представих си какво са си помислили, като са минали покрай Курун, който им се е сторил изоставен!

Късно след обяд, след период на затишие, поех отново със слаб южен-югозападен вятър. При тръгването шкотът на кливера заяде и скочих към носа да го оправя. Изглежда, че босият ми крак се бе оплел някъде — чух звук, напомнящ счупване на треска, и усетих болка.

Когато приключих маневрата, разбрах, че „дяснобордовият“ ми малък пръст е счупен. Не можех да стъпвам с този крак по палубата, но все пак слязох някак долу и го превързах с чисти парцали и бинт. Тази дребна злополука ми създаваше много пречки при маневрите, караше ме да куцукам и мястото ме болеше при най-малък допир.

 

 

8 февруари. 5 ч. и 50 мин. Мъгла. Никаква видимост. Всяка минута надувам рога за мъгла и се вслушвам във всеки шум. Нямам никакво желание да бъда разсечен на две в тази каша.

18 ч. и 55 мин. Тюлен до Курун. Първият от Галапагосите.

Южно-югозападното вълнение става по-силно.

Прекрасен залез. Зелени лъчи. Безоблачно, чисто небе. След залез-слънце вятърът малко отслабна. Вижда се суша с високи върхове.

 

 

9 февруари. Пълно затишие. Около яхтата има китове. Утрото е много красиво.

В края на банката Егюи вълнението е силно и има прибой. Да виждаш прибой всред открито море, при пълно безветрие, е необикновено. При югоизточната буря тук морето сигурно е като бясно!

Яхтата силно се клати. Има много албатроси. Не са плашливи и понякога се реят на няколко метра от Курун. Хвърлям им парчета хляб, някои ги гълтат, но повечето не ги поглеждат…

През следващата нощ духа силен източен вятър. Барометърът пада. Небето не е много привлекателно. Върху силно развълнуваното море Курун бразди водата с четири навивки на грота. Но по-късно вятърът отслабна и стана насрещен.

 

 

12 февруари. Обедното определение показва, че съм на шестдесет и една миля и половина югоизточно от нос Егюи, но вятърът не е благоприятен.

20 ч. и 30 мин. Виждам проблясването на фар Егюи.

 

 

13 февруари. 1 ч. и 38 мин. Точно на север нос Егюи! Благославям този миг. Мнозина мислят погрешно, че нос Добра Надежда е най-крайната точка на африканския континент, докато всъщност най-южният край е нос Егюи. През този нос минава меридианът, който разделя Индийския от Атлантическия океан. И така, за мене този нос бележи велик момент от пътуването ми: стигнах океана, който мие родните брегове.

3 ч. Умирам за сън и отивам да поспя до 5 ч. и 30 мин., докато Курун следва доста по-южен курс, отколкото би трябвало, защото вятърът е югоизточен.

На разсъмване заставам на руля.

12 ч. и 15 мин. Напред се вижда земя. С огромни бели мустаци и голяма скорост Курун лети към нос Добра Надежда.

Въпреки разстоянието се любувам на красивия залив Уокър, на крайбрежието и планините. За нещастие всичко се замъгли от засилващия се вятър, а планините се покриват с „калпаци“, които придружават винаги югоизточните бури.

От тази сутрин вятърът се усилва непрекъснато, морето се развълнува. Поради това в 15 ч. нагласявам автоматичното управление, за да мога да маневрирам спокойно — навивам три пъти грота.

В 15 ч. и 25 мин. правя още две навивки на грота и сменям втория кливер с третия, тъй като вятърът продължава да се засилва.

Развълнуваното море се пени и Курун лети по гребените. Буря^[12], но морето не е опасно. Ето защо със снет стаксел и плоско натегнат кливер се спущам на попътен вятър и летя със светкавична скорост.

Когато приближих до брега, видях няколко тюлена, които си играеха в развълнуваното море — вълните съвсем не ги смущаваха. Пътуването с попътен вятър изисква голямо внимание. Бях се отклонил малко, за да мога да видя носа от близко разстояние.

Нос Добра Надежда се състои всъщност от два носа: на запад Маклийр, на изток — Поинт. Върхът Васко да Гама се издига северно от първия нос.

Тази крайна част на полуостров Кейп притежава особено, диво великолепие. Единственото нехармонично нещо са постройките около фара. Много е жалко, че не са ги избягнали или построили в хармония с околния пейзаж. Духа силно.

19 ч. и 15 мин. Намирам се западно от нос Поинт в странно положение. Курун е точно между два пътнически кораба: Сити оф Притория, боядисан в светли цветове, отива на север, а друг пътнически — от серията Кясл, боядисан в сиво, пътува на юг. И двата кораба минават наблизо, но не виждам никого на палубата. Всички са се скрили. Никакъв знак за живот. А аз, бос, с противодъждовно облекло, управлявам на палубата моя храбър малък Курун.

При настъпването на нощта ми прави компания мощният фар на Слянг Коп. На сушата големи огньове — навярно пожари — озаряват небето между Олифънтс Бош Поинт и Слянг Коп Поинт.

Курун се движи добре и смятам, че с тази скорост ще пристигна пред пристанището на Кейптаун малко преди полунощ. Все пак не мога да застана пред входа току-така: трябва да подготвя закотвянето, да хвърля последен поглед върху картите.

Студено ми е, затова решавам да действувам незабавно.

21 ч. и 15 мин. На десен халс вземам курс към сушата, защото съм се отдалечил много от брега. Тогава разбирам, че вятърът е много по-силен, отколкото съм предполагал, но Курун щормува великолепно.

С удоволствие слизам долу на завет, за да хапна малко и да изпия нещо горещо. Приятно е долу, когато вятърът вие тъжно в такелажа.

След като приготвих всичко за закотвяне, отново разучавам картата. Да се влезе нощно време в Кейптаун е детинщина, въпреки неприятностите, които мога да очаквам от силния вятър.

Отварям бутилката стар ром, подарена в Реюнион. Нали трябваше да почерпя екипажа, след като преминем прочутия нос?…

Преди да се кача на палубата, запалвам и една пура.

„На път!“ си казвам, като се качвам за маневра, облечен дебело под противодъждовното облекло. Вятърът разпилява искри от пурата ми, докато отпускам гротшкота, за да потегля… 23 ч. и 16 мин.

След почивка от два часа Курун пое отново бясното препускане. Духа, има вълнение, трябва да държа курс към открито море. Яхтата плава с пълна скорост и буквално скача по гребените на вълните. Царско удоволствие е да препускаш така — при време, което дава възможност на корабчето да покаже всичките си чудесни мореходни качества. Но морето е много развълнувано и понякога трябва да подлагам кърмата, за да не ме покрие някоя вълна.

Скоро виждам фара на остров Робен и маневрирам, за да взема курс към него — север–47–изток по компаса, като наблюдавам и створа на Слянг Коп, за да избягна отдалеко опасностите на Дюйкър Пойнт.

 

 

14 февруари. Силни пориви — които искат сякаш да счупят мачтата — връхлитат яхтата. За щастие няма нито едно слабо място в такелажа. Вятърът е хладен и ми е студено.

Морето утихва постепенно; надявам се, че преди изгрев ще бъда закотвен на завет. Но вятърът внезапно утихна. Пълно затишие… Часът е 1 и 45 минути. Лишен от опората на вятъра, Курун се клати и стъкмяването се напряга. От брега полъхва топъл въздух, после стихва.

Застанал съм неподвижно под планината Тейбл^[13] на около пет мили от брега, и не ми остава нищо друго, освен да чакам.

Изгревът е величествен. Планината и брегът се оцветяват постепенно. Курун стои спокойно, неподвижен като каменните „Дванадесет апостола“ на планината. Преходът е завършен. Носът на бурите е вече на юг, зад мене. Струва ми се, че съм се приближил значително до Кроазик…

Утрото е доста хладно. Наблюдавам множество медузи, няколко тюлена и китове, над които прелитат птици.

Занимавам се с домакинство, подреждам из корабчето, шляя се малко. Минават рибарски кораби.

Докато чакам добрата воля на дядо Еол, обядвам спокойно. Засечките ми показват, че се намирам на пет мили западно от нос Грийн — малко е далече, за да хвана греблата!

Тръгвам отново при един незначителен полъх от югозапад. Дванадесет часа бях стоял неподвижно, или по един час за всеки апостол, както ще забележи по-късно една духовита позната! Данъкът, който платих, не е много тежък.

Тъй като напредвах много бавно, една моторница се завъртя около Курун, но изчака да премина вълнолома, за да се приближи.

Беше полицейската моторница. Приех да ме влачат, докато дойде пилотът, който ме пое на свой ред.

След като пресякохме дока Дънкън, пристигнахме в яхтения басейн. На кея на яхтклуба чакат няколко души. И журналистите са тук. Часът е 17.

Щом завързах Курун, и ме заведоха в клуба, както си бях: по шорти и бос. Устроиха ми сърдечно посрещане.

След интервю с журналистите, снимки и обикновените формалности малката моторница на клуба отведе Курун до една здрава мъртва котва. Придружаваше ме цял опитен екипаж под ръководството на лейтенант Хигърти, командир на военната база и отличен ветроходец.

Щастлив, че съм пристигнал, отварям последната бутилка шампанско за отпразнуване на събитието… и й оказах заслужено внимание. Изобщо всичко се развиваше, както предвиждах!

В Кейптаун вече можех да считам пътешествието си за завършено. Всички трудности бяха останали зад кърмата на Курун. Чувствувах дълбоко задоволство, радвах се като дете. Завръщането ми в Кроазик щеше да бъде разходка по море, може би с някои перипетии в северното полукълбо, но не се страхувах вече от обикновените летни бури всред открито море и при големи дълбочини. Писах на близките си: „Ще празнуваме рождения ми ден у дома.“

Яхтният басейн на Кейптаун е напълно отделен, в края на доковете и няма никаква връзка с центъра на града.

Кралският яхтклуб е разположен близо до базата на военния флот, пред добре защитен, хубав басейн, определен за него.

Бях възхитен, когато видях многото яхти — истински морски корабчета, почти всички по-големи от Курун. И техните капитани бяха ревностни и запалени ветроходци — а времето невинаги е хубаво по тези места…

В действителност брегът е направо негостоприемен за яхтите. Тук е страна на ветровете, и то на истински ветрове… Неслучайно старите моряци са нарекли Кейп Нос на бурите.

По време на моя едномесечен престой (в хубавия сезон) видях половин дузина югоизточни бури, при които дядо Еол не пестеше духането си. Една от тях достигна скорост осемдесет мили в час. По крайбрежието вятърът беше така силен, че водният прах се носеше като пушек над водата. Въпреки уверенията, че мъртвата котва, за която беше вързан Курун, е предназначена за кораби най-малко два пъти по-големи от него, веднъж стоях буден цяла нощ — толкова се страхувах да не се скъса.

При нормален югоизточен вятър силните пориви помитат яхтния басейн и покриват с пясък палубите. Тогава и връзката с брега е трудна, и човек се наквасва, както трябва, при всяко отиване на сушата.

Първата буря се разрази нощем; тогава загубих малката си лодка. Беше завързана с кръстовиден възел, без наметка и се бе отвързала. За щастие, по-късно я намерих сред гъст пласт мазут в другия край на дока Дънкън.

Присъствието на този мазут беше най-лошият спомен от престоя ми — истинска напаст за малките корабчета и екипажите им! Дебел слой от тази отвратителна течност покрива повърхността на пристанищните води. Колко ужасни и непоносими са големите моторни кораби!

Мореплавателните условия по този бряг не са пречка яхтите да участвуват в големите маршрутни състезания, които протичат понякога много оспорвано.

Направиха ми впечатление няколко хубави корабчета. Още с пристигането си забелязах Сандефьорд^[14] и всеки ден му се любувах. Стара яхта наистина, боята и надводната част не бяха безупречни, но истинският моряк не се блазни от лака и добре излъсканите медни части. Чуден кораб е този кеч! Конструиран от майстор като Колин Арчър, той е изминал дълъг път и продължава да цепи морето при всякакво време.

Известно е, че Сандефьорд се бе обърнал в Атлантическия океан, когато отивал от Норвегия за САЩ, за да участвува в маршрутно състезание на Бермудските острови. Собственик тогава е бил Ерлинг Тамбс. В Таити надълго бях разисквал този случай с неговия приятел Брин, който твърдеше противното на това, което се разправяше. А разправяха всъщност, че Сандефьорд се обърнал надлъжно. Тамбс е допуснал наистина непростима грешка, като е карал на фордевинд при много лошо море (ох, капитане на Курун!), но аз смятам за по-логично да се предположи, че след като се е „прехвърлил“ и отклонил остро, кечът е легнал на борд… както другите яхти. Както и да е било, когато разгледа отблизо този прекрасен, учудващо мощен морски корпус, човек се позамисля за силата на морето.

След една експедиция до Тристан да Куна Тамбс продал корабчето си в Кейптаун, където и останало.

Когато видях Сандефьорд, обикновеното му стъкмяване беше сменено с Маркони. Макар и с малка ветрилна площ, още плаваше дяволът! Неговият собственик, шипшандлър^[15] в Кейптаун, пътувал на времето на ветроходни кораби. Така че кечът бе попаднал в добри ръце и го заслужаваше. Корпусите на Колин Арчър са най-хубавите морски корабчета, които познавам.

Още на другия ден след пристигането ми на гости на Курун дойде един член на яхтклуба. За голяма моя изненада той беше французин — Жорж дьо Леон, и стана един от най-добрите ми приятели по време на този престой. Запален ветроходец, той имаше един бермудски кутер Стела Марис^[16], купен в Кейптаун. Тази яхта пристигнала преди войната от Германия, след една паметна одисея^[17], с няколко души мъже и една жена на борда.

В дока Дънкън, близо до яхтния басейн, беше закотвен големият кеч Кариад с дължина 26,87 м. и със спомагателен мотор. Корпусът, който разгледах отблизо, беше построен преди петдесет години, но беше във великолепно състояние. Добре обзаведеният кеч беше собственост на някакъв богаташ, стар ерген от Йоханесбург, запален по далечните плавания. Кариад бе направил вече едно околосветско пътуване и се подготвяше да замине през октомври или ноември 1952 година на втора обиколка.

Пристанището на Кейптаун бе приютило и един много оригинален кораб — Дромадерис. Когато го видях за пръв път, той беше върху кея за довършване и конструкцията му ми се стори не съвсем обикновена: това беше наистина реконструкция на кораба, с който преди три столетия е пристигнал Ван Рибек, основателят на Кейп. Реконструирането на кораба в естествена големина би изисквало много труд, затова са го намалили в мащаб 1:3, при което дължината му беше пак 12,65 м. Добре изработеният корпус беше солиден и оригиналното стъкмяване запазено. Обаче в трюма бяха поставили един мощен „спомагателен“ мотор. Много досадно щеше да бъде този Дромадерис, макар и в мащаб 1:3, да отива да се зарежда! Преди да напусна Кейптаун, при откриването на фестивала имах удоволствието да го видя на вода и признавам, че гледката си заслужаваше труда.

Освен че е голямо търговско пристанище, Кейптаун е и рибарски център, което му придава много живописен вид. Тук спират китоловните кораби, които отиват и се връщат от антарктическите ловни райони.

По крайбрежията има много риба — това обяснява наличието на многобройни консервни фабрики. В самото пристанище лесно могат да се ловят „крей-фиш“^[18] (екипажите на товарните кораби го знаят добре). Пред яхтклуба в дъното на пристанището с въдица от няколко разтега понякога ловях от борда великолепни скумрии. Често пъти някой тюлен идваше да ловува между яхтите като у дома си. Многобройните птици цапат палубите и затова над яхтите опъват тенти или предпазни мрежи, които така много ме учудиха при пристигането ми.

Кейптаун е голям, модерен космополитен град, с големи здания, универсални магазини и учреждения. Ако се изключи местоположението му, в него няма нищо особено. С издигащата се в средата планина Тейбъл и разположените отляво Девилс Пийк и отдясно Лайънс Хед, изгледът на местността е величествен. Със съжаление мисля за миналото, когато никакви постройки не са разваляли декора.

Обширни, извоювани от морето неблагоустроени земи се простират между пристанището и града. Дали ще станат паркове? По-вероятно е да бъдат застроени.

Благодарение на многобройните и мили приятели направих чудесни излети из полуострова и към вътрешността на провинцията.

Обиколката на полуострова е много приятна, защото пътят върви по стръмния бряг в подножието на планината. Походих и по скалите на нос Добра Надежда. За да бъде всичко, както трябва, имаше и вятър, но белите гребени на вълните изглеждаха по-малки поради височината, от която ни наблюдавах. Успокоително е да гледате прочутия нос… от сушата!

Краят на полуострова, до носа, е „Природен резерват“ (Южна Африка е безспорно страна на резерватите), гдето се влиза през тясна врата, добре охранявана и, разбира се, с каса!

Из целия път има табла с разни препоръки, придружени от заплахи за глоба, в случай че не се спази това или онова. Разбира се, тук е място за туристи. Разнообразено е с маймуни, които си позволяват всичко, включително да се катерят по колите.

По време на тези разходки посетих на западния бряг хубавата местност Хоут Бей. Там е разположено малкото, но оживено рибарско пристанище, защитено от грамадната скала Синтинъл, която се спуща отвесно в морето. Тук „приливите“ на лангусти са понякога сензационни.

От другата страна на полуострова, между Кейп Поинт и Хянгклип се простира Фолс Бей — заобиколен от планини. Поради едно странно явление тук водата е много по-топла, отколкото в Кейптаун, затова многобройните плажове са много посещавани. Английският военен флот има база в Симънстаун, гдето видях няколко малки военни кораби.

Между класическите места за разходка трябва да се спомене Гроот Констанциа, оригинален образец на „холандски колониален“ стил. Това е най-старото жилище в Южна Африка (1685 г.). То е било резиденция на губернатора Симон ван дер Стел, който заповядал да засадят лози в околността. При все че вината от Гроот Констанциа вече не се поднасят на трапезата на английските крале, те са все още предпочитани. Старата изба на Гроот Констанциа с фронтон, украсен със скулптури от Антон Анрейт, е тих и привлекателен кът, потънал в сенчести дървета. Главното здание е превърнато в музей. Аз го предпочитам пред Токаи Манор Хауз — по-ново здание, датиращо от 1792 година, което се сочи за пример на архитектурата в Кейп, но фасадата му с колони е по-студено класическа.

Ходих на разходки и из вътрешността. Най-напред в Стеленбош, голям университетски център в Южна Африка. Това е малко и тихо градче, с много велосипедисти. След това отидох във Франш Хоек (буквално: френски кът). Всъщност тук са се установили повечето хугеноти, избягали след отменянето на Нантския едикт. Настанили се в една красива плодородна долина и започнали да отглеждат лозя. Един паметник напомня за тези първи пионери. Френският език бързо се забравил, дори бил забравен, но в гробищата на Франш Коек много френски имена стоят издълбани по надгробните камъни.

Бях си обещал да се кача на планината Тейбъл с въздушната железница, но когато отидох, тя не работеше поради силния вятър. Казват, че оттам изгледът бил много красив и на върха имало различни еделвайси. Алпинистите — в Кейптаун има Алпийски клуб — често изкачват планината направо, което се смята, както изглежда, за много „спортно“. Там впрочем редовно се пребиват. Дали характерното за нашето време влечение към риска заради самия риск не говори за едно почти болезнено безразсъдство?

Престоят в Кейптаун беше приятна почивка. За работите по Курун отделях твърде малко време и почти изцяло се посветих на любезните покани от различни познати и приятели. Така на няколко пъти бях гост на нашия посланик в Южна Африка господин Газел, на консула господин Кастели и на техните помощници.

Много ми се искаше да се отзова на настойчивата покана, която получих за фестивала Ван Рибек, по случай триста годишнината от основаването на Кейп и да участвувам с яхтите на клуба в класическия Великденски поход до Салдана Бей. Но не можех да отсрочвам заминаването си.