Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (14)

XIV
От Нова Гвинея през Торесовия проток до Кокосовите острови

14 август. Тръгването ми от Юл е определено за днес.

Вчера в Кириа поисках от туземците и те обещаха да ми донесат два грозда неузрели банани и петнадесетина кокосови орехи. Никой не дойде… Ето защо „отците“ ме посъветваха да почакам завръщането на сестра Габриела (бретонка от Пенмарк), заминала „на пазар“ в Голямата земя — интересна експедиция, разбира се, с лодка, по реки, пълни с крокодили, всред разкошна растителност.

И така моето заминаване се отлага, докато се завърне моторното корабче на мисията. Правя последни приготовления на Курун. За да се разходя между рифовете на Торесовия проток, всичко трябва да е безупречно: и ветрила, и такелаж.

Попълних запасите си от сладка вода. Носех я чак от мисията — доста далече от пристана. Едно туземче ми помагаше при тази уморителна работа.

Отец Вилем нареди да ми доставят цяла купчина кокосови орехи и малки лимони. Но тъй като лимоните бяха доста узрели, девойчетата от мисията отидоха да ми съберат други. Две черни момченца ми ги донесоха с лодка — те са много любопитни и гледат с възхищение Курун.

Отец Гремо — домакин на мисията — накара да ми препекат половин дузина двойни хлябове. Когато се върнах вечерта на яхтата, намерих цялата кърма, затрупана с най-различни плодове и зеленчуци.

Всички бяха много добри към мене: сестрата готвачка се погрижи да ми приготви чудесни сладкиши, други искаха да ми изперат дрехите, а монсеньор Сорен, току-що пристигнал от няколкодневна обиколка, ме изпрати до кея с яркозеления епископски джип…

 

 

Над Саунд Хол има великолепна луна. Ясно се вижда черната маса на величествената гора в Голямата земя. Едва уловимият полъх на мирикини^[1] дори не набръчква идеалната вода на Саунд, гдето Курун е кацнал неподвижно като голяма нощна птица.

Изтеглям малката лодка на палубата, после вдигам ветрилата. Полунощ. Изваждам котвата. Но бризът е спрял. Нямам достатъчно ход, за да управлявам, и се страхувам, че течението ще ме отнесе върху останките на кораба, потънал някъде из тия места. Затова след малко се хващам за една баржа, закотвена наблизо. Пускам се при слаб повей от североизток. Вдигам стаксела. Но течението продължава да ме носи успоредно на брега. Излизам трудно от Пор-Леон.

Остров Юл е обграден от опасен коралов риф. Никакви фарове. Нямам подробен план, а само една обща карта, където Юл е даден много малък и почти нищо не се разпознава.

Като се опасявах да не бъда отнесен върху рифа, останах известно време в дрейф с приспусната котва.^[2] После, при едно подухване на бриза, изтеглих котвената верига и успях да се отдалеча.

1 ч. и 23 мин. Вехата, която бележи западния вход на протока, се вижда наблизо. Пред мене е открито море!

През цялата нощ стоях на дрейф, а от време на време, когато подухваше вятър, управлявах. И дума не можеше да става да си легна — бях много близо до брега, затова останах на палубата.

Когато се разсъмва, сушата все още се вижда добре: остров Юл и хълмовете по северния бряг на Голямата земя.

Към 8 часа духна съвсем слаб вятър, който ме отведе на пет мили югозападно от южната веха на Саунд Хол. Стъкмяването се напряга поради голямото вълнение от юг.

Към края на сутринта вятърът като че ли се установи.

Обядвам на руля с плодове; основното ястие беше половината на едно огромно папае, подарък от монахинята-готвачка.

След обяд вятърът бързо се засили и се ориентира към североизток — това е така нареченият „баура“ на папуасите.

Този ден беше много важен момент в историята за плаването на Курун: приложих на практика автоматичното управление при курс бакщаг, което опитах през последния преход, но сега го обединих с нормалните ветрила^[3]. Така яхтата се управлява сама, но трябва да поддържам много точно курса, за да мога утре да се приземя на Блай Ентрейнс — при входа на Торесовия проток. Затова често помагам на руля.

Отново съм попаднал в мощния пасат от последния преход. Курун се люшка и залива. Водата плиска и моето лице. Не мога дори за малко да си отдъхва от тази стара проклетница — морето.

Една вълна изхвърля върху палубата дузина доста едри калмари.

Вятърът е много силен и в 17 ч. и 10 мин. навивам два пъти грота. Малко по-късно се наложи да направя още две навивки.

Полунощ. Облачно небе. Морето е бурно. Курун се клати, вълните го заливат. Не мога да си легна — трябва внимателно да поддържам точния курс.

Ако и утре времето е такова, пристигането ми до входа на канала ще бъде интересно.

Отдавна и дълго бях разучавал този прочут проток, твърде опасен за един обикновен ветроход, а за самотните мореплаватели още по-мъчен, защото изисква постоянно внимание. С двама добри моряци на борда и при хубаво време това е сравнително лесна работа, но за сам човек е мъчно.^[4]

 

 

16 август. Курун се впусна в нощта към края на Големия бариерен риф — това единствено в света образувание от коралови рифове, дълго приблизително две хиляди километра и преграждащо достъпа до източния бряг на Австралия. Тези рифове, които се подават много малко от океана, а някъде са и под водата, се виждат само от съвсем близко разстояние и са много голяма опасност за мореплаването.

Изтягам се за малко на леглото, но правя усилия да не заспя и постоянно гледам компаса^[5].

Когато се качих на палубата, видях с изненада една от пеликаноподобните чайки, кацнала върху рубката. Дали бе дошла да си почине или да си грабне някой калмар, който съм забравил да хвърля в морето? Когато отварям люка, тя излита, като пляска с крила.

На разсъмване небето е съвсем облачно, видимостта много слаба. Вихрушки. Бурно море. Свит във влажното противодъждовно облекло, управлявам с най-голямо внимание. Бързо се приближавам до Големия бариерен риф. Страхувам се, защото зная мястото си само по приблизително изчисление, а теченията може би са ме отклонили. Няма нито една звезда, за да направя определение. Оглеждам внимателно морето и търся някакъв знак. Нищо. Нищо. А Курун лети с голяма скорост…

Решавам, ако до обяд не видя нищо, да застана в дрейф, за да меря дълбочините и да чакам някаква възможност за определение.

Проклети рифове. Дали няма да ги видя едва когато се кача върху тях?

9 ч. и 15 мин. Малка, сива вертикална черта, леко към десния борд. Не мога да повярвам: дали не е някой кораб? Не, това е вехата Кей Брямбл, отбелязваща северната част на Блай Ентрейнс — определения път, по който трябва да мина, за да пресека Големия бариерен риф. Намирам се на около пет мили от вехата.

Никога не съм изпитвал такова силно вълнение при наближаване на бряг. Да пристигнеш ей така, „на късмет“ до целта, сред Коралово море, при такова време! Сигурно и старият Нептун е държал руля заедно с мене…

Водех корабчето си по интуиция. Няколко мили по на север или по на юг и щях да мина встрани… да попадна върху Големия бариерен риф с безбройните безименни рифове!

Многобройни птици и делфини идват около Курун, като че да го приветствуват. Скоро различавам пясъчната банка на Кей Брямбл, после Черните скали — там се разбиват вълните. Гледката е вълнуваща и зловеща.

10 часа. На около миля и половина южно от Кей Брямбл^[6] променям курса и започвам минаването на прочутия проток, в който ще видя остров Стивънс — отстоящ на около тридесет мили. Управлявам внимателно, като държа Кей Брямбл под същия ъгъл: това е точният метод, за да се следва прецизно курсът.

11 часа. Кей Брямбл се загуби от погледа ми. С навлизането в Североизточния канал силното вълнение на открито море намалява, но вятърът не е утихнал и Курун се клати жестоко. Дори с четирите навивки на грота е пренапрегнат.

Минах близо до един грамаден, съвсем черен дънер, който се носи по течението вертикално и ту се показва, ту изчезва под водата. Същинска стеноломна греда — може да причини сериозни неприятности на някое малко корабче.

13 ч. и 10 мин. Виждам остров Стивънс. Отправям се към него и скоро различавам големия риф, на който лежи почти съединен с остров Кямпбел.

Остров Стивънс е добре залесен и има приятен изглед. Виждам две-три къщи, но никакво човешко същество.

Отлив. Пътувам успоредно на рифа — очарователно място за тези, които обичат да се разхождат по плажовете… Пресмятам дори възможностите за закотвяне, но духа един проклет пиол^[7], има много силни течения, а освен това и приливи и отливи. Закотвянето тук не би било никаква почивка.

Една птица се опитва да кацне на Курун, но безуспешно. Вятърът духа с голяма сила и няколко пъти я отнася като перце — тя не може да улучи корабчето и пада във водата. След последното падане вече не я видях.

Продължавам към остров Делримпл. Смятам да стигна там през нощта и да застана за няколко часа подветрено на дрейф. След това да тръгна, да стигна призори до Кокоанът Айланд и по този начин да изляза от Торесовия проток късно след обяд. (Всъщност възнамерявах след Кокоанът да пътувам нощем, което не беше много благоразумно).

В 17 ч. и 30 мин. остров Делримпл се вижда. Приближавам бързо и скоро забелязвам страшния риф, който обгражда острова от североизток. Според лоцията на изток трябва да има някакво село, но не виждам нищо. Приближавам на няколко кабелта до стръмния западен бряг. По плажа подскача куче, но нито следа от хора. Не смятам да се закотвям. И без това е много дълбоко — тридесет и три метра.

18 ч. и 40 м. Заставам в дрейф подветрено на острова, но без да се приближавам — не искам да „остържа“ рифовете. Голямото ветрило е вдигнато и често правя завои, за да стоя на завет.

Не мога и да помисля за някаква почивка. Опасният риф Уориър се намира на пет мили подветрено от мене. Вятърът е силен, течението също.

Между два завоя подреждам, хапвам малко, преглеждам внимателно картите и морската документация. Смятам да тръгна отново на път към един часа сутринта.

Неочаквана неприятност: когато натягах кливера, фалът се скъса^[8]. За да прекарам нов фал, трябваше да се изкачвам два пъти на върха на мачтата, при което поради рязкото клатене си издрах краката.

Духа силно, но има хубава луна. Черната маса на остров Делримпл, покрита с дървета, се вижда добре. Струва ми се, че ще мога лесно да продължа пътя.

 

 

17 август. 1 ч. и 30 мин. Потеглям отново на път. В 2 ч. и 35 мин. се показва остров Ренел, а в 3 ч. и 10 мин. остава зад левия траверс. Преминават няколко вихрушки.

На остров Арден има фар, но го виждам едва в 4 ч. и 20 мин. В 5 ч. минавам покрай острова на съвсем близко разстояние. Умирам за сън. Това е третата ми безсънна нощ. На крак съм от седемдесет и два часа, но се разтърсвам енергично: „Сега не е време да се спи!“ и продължавам пътя си, който минава между островите Робъртс и Дъв, а на разсъмване трябва да ме доведе до остров Кокоанът.

На моменти (само за няколко секунди) заспивам на руля, въпреки усилията на волята, и съм се спуснал много поветрено.

Към 5,30 ч. една грамадна вълна с разпенен гребен като при прибой идва успоредно на Курун. Разсънвам се изведнаж и веднага подлагам към нападащата вълна кърмата на кораба, който я възсяда чудесно, без да плисне вода на палубата. А пък уж съм далече от прибоите!

Ох, този сън! Но да заспя, значи да загине корабчето. За да стоя буден, си удрям юмруци, бода краката си с острието на ножа. „Хайде, моряко, дръж се!“

На разсъмване виждам остров Робъртс, скоро след това и остров Кокоанът. В 6 ч. и 40 мин. съм на траверс на остров Робъртс. Хубаво би било някой ден да посетя тези красиви малки островчета с богата растителност и ослепително бели плажове.

Духа много силно. Морето има великолепен бледозелен цвят, изпъстрен с пяна.

Поемам курс към Кокоанът, сякаш възнамерявам да отида там. Когато приближих, забелязвам човешки фигури, които отиват към плажа. Сигурно идват да видят пристигането на това малко, бързо корабче с червени ветрила.

Виждам ясно един голям закотвен кутер, а близо до брега друг по-малък. Жербо и Бернико смятат това котвено място за много лошо. Но тези два кораба изглеждат всъщност спокойни и в безопасност — едва се помръдват, при все че пасатът духа с все сила.

Иска ми се да се закотвя, за да си почина малко. Не се решавам. Бързам да изляза от протока. Мисля си: „Довечера ще бъда в Арафурско море — далече от последните опасности. Ще започна да щормувам и най-после ще мога да спя.“

И така — продължавам. В западния край на острова на плажа, далече от водата, има извадени лодки.

Курс към Трите сестри. Вятърът е извънредно силен, видимостта посредствена — всичко е като в мъгла.

Отначало управлявам доста срещу вятъра, после — тъй като имам възможност да варирам до няколко четвърти — поемам курс почти точно към носа, който трябва да заобиколя. Пясъчната банка заема източния край от северния риф на Трите сестри. Не след много време Кокоанът изчезва зад замъгления хоризонт. Курун силно се клати от страхотните вълни, които го заливат щедро. Не очаквах такива тежки условия — мислех, че островите и рифовете ще пазят завет и морето няма да се вълнува.

Появяват се черни скали — в североизточния край на пясъчната банка. Ето и вехата, отбелязваща мястото, което трябва да заобиколя.

Спущам се малко по вятъра, тъй като морето е ужасно развълнувано и не мога да напредвам срещу него. Пресилвам Курун, като натягам шкотите до крайност. Цялата палуба се залива от вълни, фалшбордът изчезва под водата, ветрилата се мокрят до върха. Никога кутерът не е бил така блъскан. Седя във вода, цял измокрен, но това е без значение. Друг избор нямам.

Курс след курс, опитвам се да напредна срещу вятъра. Нищо не става. Предните ми ветрила работят лошо.

По едно време ме обзе безпокойство, че ще бъда изхвърлен на брега. При такова време нямах дори надеждата, че ще мога да се задържа с котвата. Отправих се към Кокоанът, който се показа отново. Вълнението намаля. После се върнах пак към хаотичните води. Курун отново се напряга. Струва ми се опасно да отивам по-далече и да правя отново завой.

Изглежда, че ще се наложи да се върна на Кокоанът, но не мога да се примиря с това.

 

 

В наводнената кабина разглеждам отново мократа карта. Има един проход между Трите сестри и рифа Дънджинес. Този път се използува рядко, но след трезво размишление решавам да мина през него.

Поемам курс към южната част на остров Лонг, който се очертава скоро на хоризонта. Изцяло залесен, той изглежда така привлекателен, че по едно време помислих да отида да се закотвя на завет до брега му. Но лоцията посочва хубаво котвено място в Маунт Ърнест Айланд. Поставям си за цел да отида до този остров, тъй като тази вечер не мога вече да изляза от Торесовия проток.

Оставям зад себе си високия, покрит със зеленина, остров Сел, и поддържам курс към острия връх на Маунт Ърнест.

Пътувам с добра скорост. Минавам между острова и малкото островче Пекнакар, после се приближавам до брега, като наблюдавам оцветяването на водата. Дори на завет до острова има вълнение, а откъм върха идва силен вятър.

Не зная какво да правя. Вместо да се закотвям, няма ли да е по-добре да щормувам тази нощ? Придържам се обаче към първото си решение и отивам да се закотвя към северозападния бряг на острова, на около 500 м от рифа, където водата е най-тиха. Часът е 15 и 40 минути.

Под влияние на течението Курун се върти около веригата си, затова бързо снемам ветрилата.

Отлив е — зад ръба на рифовете се открива обширно пространство. Пред няколкото къщи са извадени на сухо лодки. Сигурно не е лошо да се живее тук, въпреки силния вятър.

Подреждам палубата и си приготвям закуска. После възнамерявам напълно заслужено да си почина след осемдесет и четири часовото бодърствуване.

Струва ми се, че корабът не е зле на това котвено място, макар че от време на време веригата се натяга рязко. Заспах късно като пребит върху мокрото легло. Но не за дълго!

 

 

 

22 ч. и 40 мин. Събуждам се. Интуиция? Струва ми се, че котвената верига е много натегната. Слагам един пуловер и се запътвам на палубата, за да удължа веригата. Точно когато се изкачвах по входния трап на кабината — прас! Това е то, скъса се! Тичам на носа — веригата наистина е скъсана: желязо, дебело 13 мм.

Отчаян съм. Котвата и хубавата ми калибрована верига са загубени. Още преди Курун да се понесе на дрейф, без да губя нито секунда, веднага определям със створове мястото на котвата: имам намерение да дойда да я прибера.

Пасатът духа бурно и яхтата бързо се отдалечава от острова. След ново, дълго разучаване на картата, вдигам ветрилата.

Започвам мъчително лавиране, което трае няколко часа. Морето може би не е така лошо, както тази сутрин, но вятърът духа много по-силно. Вълните помитат палубата от единия до другия край.

Мокър до кости, с разранени ръце, не смогвам да натегна ветрилата си — толкова е силен вятърът.

При поривите оглеждам стъкмяването. Вятърът може да счупи мачтата, което би означавало сигурна смърт. На по-малко от десет мили поветрено са рифовете, с много силни течения покрай тях. Курун се бори храбро, без да се предава.

Най-после към 3 ч. и 30 мин. достигам до завета на острова. Но едва започнах да навлизам в него и изведнаж яхтата попада в течение, което я отнася към североизток! Този път я оставям да върви — толкова по-зле за завета. В посоката на отнасянето няма опасности.

Загубвам надежда да намеря веригата, като протраля мястото. Когато се съмне, ще потегля на път, за да премина канала.

Вцепенен от студ, се изтягам за малко на кушетката, за да се постопля, но не успявам: през последните дни стоях много дълго мокър. Често отварям люка, за да видя къде ме носи течението. Наближавам остров Пол и го отминавам…

8 ч. и 15 мин. След едно хубаво кафе, облечен в сухи дрехи под добре притегнатото противодъждовно облекло, потеглям отново на път.

Силно вълнение. Съвсем слаба видимост, силен източно-югоизточен вятър. Курун бразди водата. Надявам се тази вечер да съм в открито море…

Насочил съм яхтата много наветрено от курса, който трябва да поддържам, и с най-голямо внимание гледам створовете, които съм избрал.

9 ч. и 12 мин. Остров Ърнест е на траверс към десния борд. На път!…

9 ч. и 45 мин. Отминавам риф Кямпбел. Вижда се остров Трейвърс.

10 ч. и 10 мин. Точно напред — земя, замъглена, едва видима. Това са островите, които трябва да заобиколя от север. Минавам между банките Бирсфорд и рифа Марина.

Насочвам се към нос Айнс на остров Уенсдей, като държа курс доста надясно. С наближаването към острова течението става все по-силно и по-силно. Ето ме в канала Уелски принц.

Времето се поправи. Вятърът отслабна и се отклони от изток. Над сушата има големи кълбести облаци, а поради значителното течение към запад в посоката на вятъра морето е утихнало.

11 ч. и 50 мин. Вземам курс към рифа Хамънд, който се появява на хоризонта. Морето е станало гладко като огледало. Течението ме носи със скорост шест и половина възла — истинска река.

В 12 ч. и 30 мин. отминавам риф Хамънд, където браздите на течението са чудесно изразени, и в 13 часа съм при вехата на риф Харисън, в изхода на канала Уелски принц.

Пред мене са свободните води на Арафурско море…

Завършва един голям преход. Всички рифове и опасности останаха зад Курун. Разглеждам внимателно островите Хамънд, Гууд, Фрайдей, Принс оф Уелс и красивия вход към Норманби Саунд, гдето се намират Фърсдей Айланд и Порт Кенеди.

Курс към остров Бууби.

Слаб вятър. Морето е все така съвършено гладко. Курун почти не оставя бразда, но, макар и много по-слабо, течението още ме носи с цели седем възла!

Заобикалям банката Ларпен и нежелателната й плитчина. Виждам остров Бууби. Използувам хубавото време да суша дрехите си.

15 часа. Заставам на дрейф четвърт миля северно-североизточно от остров Бууби.

На брега се виждат множество постройки^[9], но никакво живо същество. Добре би било да се свържа със семафорната станция, за да я помоля да предаде в Париж местоположението ми, но ме мързи да водя разговор с флагчета. Най-после се появява някакъв човек, който ми маха приятелски, само че е твърде далече и не можем да разговаряме. На няколко пъти сменям курса, но се отказвам да наближа сушата, защото от мачтата видях подводни рифове, неозначени на моята карта.

Вземах серия височини от слънцето, които ще ми послужат да сверя хода на хронометъра си, тъй като през последните дни нищо не можах да уловя по радиото.

Разглеждам картата. Времето е хубаво. Шляя се, а пътят до Реюнион е дълъг… Ето защо в 14 часа тръгвам.

Източен вятър, сила 3. Леко развълнувано море. Времето е прекрасно. Завързвам руля и поемам курс право на юг, за да избягна последните опасности на Торесовия проток.

Отварям една бутилка шампанско — Мум Кордон Руж. Преди да тръгна от Таити, доктор Лоари ми подари три. Обещах му, че ще изпия една, когато изляза от Торесовия проток, а с последната ще отпразнувам отминаването на Носа на бурите. И така всред тихото и величествено Арафурско море пия за здравето на моето семейство, на приятелите ми и за стария Нептун.

Въпреки свръхчовешките усилия^[10] през последните дни не изпитвам никаква умора: чувствувам се пълен с физически и духовни сили. Щастлив съм.

Прекосяването на Арафурско море беше чудесна разходка, истинско ветроходство за удоволствие, при слаб вятър — много слаб по мое мнение, но затова пък така отморителен! Почти през цялото време морето беше хубаво, синьото небе без нито един облак. Нощите — прекрасни.

За нещастие, Курун невинаги следваше определения път: капитанът си наваксваше пропуснатия сън, така че нанасяният на картата курс съвсем не беше в права линия!

В продължение на цели дни плавах в невъобразимо големи и гъсти планктонови полета. През някои дни имах впечатлението, че морето е поръсено с трици или дървени стърготини. Никога не бях виждал такова нещо.

Често срещах малки морски змии с жълтеникав или кафяв цвят, заспали на морската повърхност — някои имаха разноцветни пръстенчета. Чудно е Арафурското море — изпълнено с необикновен живот!

На 19 август в 19 ч. и 20 мин. зад мене се вижда кораб. Такива срещи са твърде редки за Курун.

Смених батериите на радиото и отново улавям сигналите за точно време.

 

 

26 август. Една птица кацна на шкота. Изглежда уморена. Нарушавам й спокойствието — трябва да сменя курса.

Днес е неделя и менюто е подбрано грижливо: сурова риба по митиари, студен тон, новозеландско сирене, банани, пресен хляб с масло, червено вино (предпоследната бутилка), кафе и английски цигари. Хубав живот!

Почивам си малко, после разучавам картата — не мога да реша дали е целесъобразно да спра на Кокосовите острови, тъй като това ще ми отнеме няколко дни.

Късно след обяд, както и предвиждах, вятърът духна от изток. Заставам на руля, за да поддържам правилен курс и да не допусна да се отклоня на юг през нощта. На картата в тези води е отбелязан един страшен риф, а нямам никакво желание утре да го блъсна с всичка сила.

Звездна нощ, фосфоресциращо море, хубавото време продължава. Слабият вятър често променя силата и посоката си. Плаването с попътен вятър^[11] изисква управляване с руля и затова е отегчително.

Към 21 ч. и 30 мин. едно фосфоресциращо петно се спуща към кърмата на яхтата и минава под кила — сигурно някой малък кит. Постоянно се страхувам да не срещна някой зъл тъпомуцунест делфин.

Днес бананите привършиха. Хвърлям зад борда и последните мухлясали остатъци от хлебните запаси.

 

 

27 август. 0 ч. и 30 мин. Над яхтата минава самолет, който лети в северозападна посока. В тази великолепна нощ дълго чувах шума от моторите му.

 

 

29 август. 12 часа. Вятър североизточен–1/4–източен, сила 3 до 4 — развълнувано море. Синьо небе, по него само няколко циростратуси и кумулуси. Морето е по-наситено синьо, отколкото предните дни.

Дъното е на 500 м, през последните дни плавах над по-малки дълбочини. Курс — запад; сега избягвам последните опасности на Тиморско море, които затварят доста интересно прохода към Индийски океан: банките Саул и Фантом, рифа Хиберниа, рифа Ашмор, банката Уудбайн, остров Картие и други.

Лагът ми не работи. Започвам да го разглобявам и проверявам — славния малък лаг, който досега така точно ми отбеляза хиляди мили и издържа толкова морски бури!

19 часа. Пускам отново лага. Върти се великолепно. Но зная, че твърде скоро ще ми създаде нови грижи. Въпреки всекидневното смазване, лагерите са износени.

Предполагам, че ще видя земя утре към обяд. Но ако вятърът се промени, рискувам да я достигна много по-рано. Поради това и дума не може да става да оставя Курун да се управлява сам, за да си почина.

Обаче към десет часа се изтягам да поспя, след като навивам будилника да звъни в полунощ. Въпреки умората от предната нощ, която прекарах на руля, не спах добре. Ами ако не звъни? Ако вятърът се промени с няколко четвърти и ме изхвърли на брега? Необходимостта да стоиш буден, когато наближаваш суша, е един от данъците, плащани от самотните мореплаватели.

 

 

30 август. Попътен вятър, плаването е страшно неприятно.

На разсъмване множество птици напомнят, че сушата е близо.

На руля под слънцето е много горещо, въпреки шапката и закопчаната риза, които ме предпазват.^[12] За първи път слагам тъмни очила — отблясъците на слънцето в морето са ослепителни, а пък съм и уморен.

Пет минути преди да измеря меридианната височина, когато със секстант в ръка следях кулминацията на слънцето, видях на запад силно замъглена земя — масивът на планината Аилаи, най-високата точка на остров Роти^[13].

Намерението ми беше да мина покрай малкия остров Дана, до южния край на остров Роти, но тъй като съм много уморен, оставям Курун да плава със завързан рул малко по на юг, като следя курса от кабината си.

При падането на нощта съм на шест мили южно от остров Дана в Индийския океан…

Умирам за сън и отивам да спя. Курс към открито море!

 

 

31 август. В продължение на няколко вахти Курун пътува на бакщаг ляв халс в свободни води. Аз спя… спя…

В мой интерес е да премина колкото е възможно по-рано триста-четиристотин мили в западна посока. По това време завършва сезонът на пасата — той стихва постепенно, за да отстъпи място на затишията, които траят, докато се оформи северозападният мусон.

Днес следобяд се занимавам с поправки. Гротът ми се търка много на местата, където се опира на вантите, въпреки кожените предпазители и откачането на последната поветрена ванта. Причината е обикновено в слабите ветрове, при които платът трепти, вместо да се издува изцяло. Прибавям още няколко предпазители, които направих от една стара памучна риза.

 

 

1 септември. Тази сутрин около яхтата летят птици. Вятърът утихва и се променя. Поемам руля и управлявам до обяд.

Преди няколко дни забелязах, че една дъска от сандъка за веригата — поставен до основата на мачтата — е нападната от насекоми и частично проядена. Дали не са термити?

В Таити ми бяха казали, че термитите никога не напускат сушата. Преди известно време бях чул някакъв шум откъм долния край на мачтата. Проверих я с ножа и открих дълги и широки галерии. От проядените места дървото пада на прах. Засегната е цялата долна част на мачтата до височината на кабината и дори над палубата. Съкрушен съм. Дали повредите достигат до сърцевината на мачтата и до каква височина?

Разбира се, не съм от тези, които допускат да бъдат победени, и дори ако Курун остане без мачта, ще направя някоя по-малка от подръчни материали и ще мога да стигна до земя. Но въпреки това съм много неспокоен. В Торесовия проток загубата на мачтата би била гибел за яхтата.

Ако допуснем, че мачтата ще издържи до Реюнион, смяната й ще изисква много време и средства. Така ще бъда настигнат и задържан от сезона на циклоните. Една загубена година. Каква зла съдба!

 

 

2 септември. Повредите на мачтата ми се струват още по-тежки, отколкото вчера. Отворих няколко галерии и сипах газ. Защо ли го правя? Това съвсем няма да спре изкачването на насекомите.

Освен това трябва отново да се занимавам с лага, който работи много лошо и не отчита правилно. Изтеглям го на палубата и го оставям настрана.

Омръзна ми. Всичко се износва, всичко се хаби — непрестанно. Горкият Курун!

Понякога търпението ми също се изчерпва. Тази вечер, през „най-хубавото време“ според картите, съм в лошо настроение и стоя в кабината си. Дългите самотни пътувания поставят на изпитание тези, които ги предприемат. Никога отдих, винаги това нервно напрежение за времето, курса, такелажа, ветрилата, корпуса, водата, храната, за всяко нещо… Ах! Да има някое хубаво, добре защитено котвено място и да стоя там дълги месеци, в пълен покой. Мисля за радостта при завръщането, за Кроазик…

 

 

3 септември. Навих будилника да звъни в 2 часа, защото вятърът се променя към изток обикновено късно през нощта, а не искам да се отдалечавам на юг. Но този път вятърът не се промени. Сега, като съм по-далече от брега, може би ще намеря по-редовни ветрове.

Намирам се приблизително на ширината на Кокосовите острови, където най-после решавам да спра за един-два дни.

Като нямам лаг, тази сутрин направих по усет приблизително изчисление, но резултатът е пак добър: пет мили разлика от астрономическите определения.

Освен насекомите, които прояждат мачтата, многобройните хлебарки изгризват всичко. Въпреки ежедневните изтребвания, те са господари в кухнята. Картофи, сладки картофи, зеленчуци — всичко е пострадало от тях. Истинска напаст!

Към 14 часа небето се покрива с много кумулуси, цирокумулуси и алтокумулуси. От юг идват дълги, високи вълни. Сигурно нататък времето е лошо. Надявам се, че на тази ширина няма да попадна в някоя буря. Все ще имам щастието да ме връхлетят няколко между Кокосовите острови и нос Добра Надежда…

На мръкване небето съвсем се проясни, вятърът се засили и духна от юг-югоизток. Първата вълна от Индийския океан се прехвърли на борда и наводни кабината през отворения люк. Капитанът я посрещна с ругатни.

 

 

5 септември. Слаб източен вятър. Силно южно вълнение. Такелажът се напряга. Неприятна „вахта“ под палещо слънце. На руля съм и нямам време да си приготвя обяд. Задоволявам се с конфитюр, бисквити и от време на време някоя чаша вода.

Един фаетон идва да ми каже „добър ден“ — толкова красив не съм виждал досега: по крилата черни, а по тялото жълти петна, опашка от дълги пера с розови отблясъци.

За закуска-обяд си приготвям огромна чиния юфка.

 

 

6 септември. Имам неприятности с горивото на печката — малко остана да направя пожар на яхтата, опуших цялата кухня. Печката се е пробила. Жалко, купих я за 1 франк и 25 сантима преди войната в щастливото време, когато ходех на излети.

Днес нямам желание да работя… Чета и размишлявам по разни въпроси.

Курун ускорява ход: почти шест възла привечер.

Прекрасна нощ. Стоя известно време и съзерцавам на лунна светлина моя храбър малък кораб, който плава усърдно миля след миля право на запад. Вълнуваща картина сред безкрайния океан, по който мъничкият ветроход упорито чертае дълга следа.

 

 

7 септември. Този път пасатът се е оформил добре. Морето се вълнува. Докато пия кафето си, внимателно наблюдавам един хубав порив на вятъра някъде на юг. През това време четири фаетона се реят над главата ми.

Яхтата се клати и водата я залива обилно — вълнорезът прави два големи пенести мустака. Покрито до хоризонта със зайчета, морето е много красиво под ослепителното слънце. Няма нужда вече да поливам палубата: от сутринта я заливат вълни. Наблюденията със секстанта започват да изискват спортно майсторство, но аз съм свикнал.

На обяд: изминал съм 152 мили за последните 24 часа — задоволително. От остров Роти корабчето върви доста добре и въпреки слабите ветрове, щом е на път, изминава всеки ден леко сто и десет мили. Ако вятърът се задържи, което е доста вероятно, надявам се да пристигна на Кокосовите острови на 12-ти.

На обяд свърших запаса от сушена дорада. Приготвих я по една рецепта, която придава на рибата вкус (и вид) на печено пиле.

Силен вятър. Курун прави около шест и половина възла.

Преди да се стъмни, една вълна изхвърли на палубата двадесетина малки калмара.

 

 

8 септември. Яхтата се клати и отклонява от курса. Спя лошо. През целия ден прелитат много птици: пеликаноподобни чайки, фрегати и други; присъствието им може да се обясни без съмнение с близостта на остров Кристмас. Тази сутрин минах на стотина мили южно от него.

 

 

9 септември. На разсъмване има гъста мъгла. Небето е като пред буря. Морето се развълнува още повече. Към величието на самотата се прибавят и дългите, големи югоизточни вълни.

Барометърът е по-високо от обикновеното. Предвиждам засилване на пасата. Дано не се превърне в буря.

Тази сутрин събрах на палубата пет летящи риби. Първите от доста време. Големи са, следователно достойни да се появят на трапезата ми.

11 ч. и 10 мин. След дълго колебание навих три пъти грота, но не съжалявам, защото времето се разваля.

Когато чистех ориз на шканеца и както обикновено го миех с морска вода, видях Жозеф да се грее на слънцето между два гика. Гущерът Жозеф е нелегален пътник на Курун. Седмици не бях го виждал.

Казват, че почти всички самотни мореплаватели си имали спътници от животинския свят. В случая бях облагодетелствуван от боговете, защото моят спътник имаше добри качества.

Открих Жозеф няколко дни след като тръгнах от Пора-Пора. Къде ли се е качил: в Таити, в Тааа, в Пора-Пора? Тайна. Но изглеждаше добър и нямам намерение да се карам с него. Притежава рядка дискретност. Уважаваме се взаимно и никой под никакъв предлог не безпокоеше другия. Как ли се прехранва този славен Жозеф? Сигурно живее под гиковете на кърмата, но малката лодка беше най-доброто му убежище. И на него не му е било леко в Тихия океан и Торесовия проток…

На обяд, със секстанта в ръка, получавам чудесен душ. Слизам в кабината с взетата височина, но от мене тече вода… От вчера на обяд съм изминал 160 мили.

За първи път след потеглянето ми от Юл се обръсвам. Поради твърде дългото отлагане операцията беше трудна…

Преди обяд на палубата се сапунисвам цял с четвърт кофа сладка вода, след това с морска — такъв е обичаят ми. Измръзнах от банята и с удоволствие слизам долу да се облека, макар че съм в тропиците…

 

 

10 септември. Курун се люшка, отклонява се от курса, водата го залива. Спя много лошо. Когато съмна, събрах от палубата седемнадесет летящи риби. Неочаквана придобивка! Силен вятър от югоизток. Вълнение. Такова време е уморително и неприятно. Чувствувам се отегчен, затворен като дявол в кабината. Това може да ви отврати от мореплаването!

Сто седемдесет и четири мили от вчера на обяд. Този преход е рекорд, какъвто не съм мислил, че ще постигна.^[14] Курун върви дяволски добре, повдига се и се спуска великолепно по вълните: гледката е чудесна!

Носим се право към Кокосовите острови. При тази скорост ще се приземя посред нощ, но искам да избягна това, тъй като атолът няма никакъв фар и поради малката му височина не ще мога да го забележа отдалеч през нощта. Опасността да се блъсна върху него не е голяма наистина, но при една малка грешка в курса мога много лесно да мина покрай него. Решавам да застана в дрейф посред нощ, да чакам деня, да направя определения и тогава да потегля отново, за да стигна до сушата. Нагласих будилника и си легнах рано.

 

 

11 септември. В полунощ съм на крак. Вятърът се засили. Небето е облачно. Вихрушки.

1 ч. и 05 мин. Заставам в дрейф на ляв халс. Стоя буден.

Късно през нощта условията ми се струват доста благоприятни за определения. Улавям Ачернар, Канопус и Сириус, за да определя местоположението си по тези три звезди. Морето е развълнувано и ме затруднява. При тези обстоятелства наблюденията на борда на малко корабче са трудни, но все пак с търпение се стига до добри резултати. Височината трябва да се вземе тогава, когато корабчето е на някой гребен — при условие, някоя по-висока вълна да не „удави“ звездата и самият наблюдател да запази равновесие…

След като улових Канопус, се отказах от останалите звезди, които играят на криеница с облаците и се присмиват на Курун — жалка играчка всред огромното море и бурните, мощни вълни.

Малко по-късно успях въпреки всичко да взема една много хубава височина от слънцето. Правя изчисленията, без да бързам, и в 8 ч. и 45 мин. вдигам ветрилата. Надявам се да видя атола след час и половина.

На руля съм. Курун се движи добре. Нетърпелив съм, няколко пъти се качвам на върха на мачтата, но нищо не забелязвам.

14 ч. и 15 мин. Още нищо. Неспокоен съм. Островите са ниски и не се виждат отдалече — дали изчисленията ми са верни? Да не би да отмина Коко Кийлинг?

Малко по-късно ми се стори, че виждам над гребена на една вълна лека сива черта на хоризонта, но Курун много бързо слезе отново в течната падина.

Друг висок гребен. Няколко секунди съм на него. Няма никакво съмнение, атолът е. Часът е 10 и 30 мин. Излишно е да споменавам как бие сърцето ми!

Виждам атола на промеждутъци, но яхтата ми бразди морето. Различавам кокосовите палми, появява се и плажът.

След Ню Зелма (Хом Айланд), ето и Дирекшън Айланд. Различавам по-светлата вода покрай брега, о който се разбиват вълните.

13 часа. Заставам в дрейф на една миля северно-североизточно от Дирекшън Айланд. Подготвям закотвянето, слагам порядък на палубата и за последен път разглеждам картата, която според лоцията трябва да използувам предпазливо.

Пасатът духа със сила 7 и Курун подскача от време на време много красиво в развълнуваното море.

13 ч. 50 м. Отново на път. Заобикалям северната част на острова. Някакви хора ми правят оживено знаци от брега. Приближавам на няколко кабелта. Водата е прекрасна и благодарение на слънцето дъното се вижда с всички подробности. Плавам на око, без никакви затруднения — дори едно дете би управлявало Курун сред тези корали.

Скоро тръгвам срещу вятъра и сменям няколко пъти халса, докато се подслоня в Пор-Рефюж. Една моторница идва да ме посрещне. Пълна е с хора, които ми правят знаци да се закотвя, но като не виждам никаква опасност, аз се преструвам, че не разбирам и продължавам. Искам да отида на по-тихо място близо до плажа. След последната веха забелязвам рязко повдигане на дъното и ясно забелязвам „нечисти места“. Съобразявам се най-после с вбесения екипаж на моторницата, завивам срещу вятъра и хвърлям котва.

Докато снемам ветрилата, моторницата приближи. Представям се: „Французин. Двадесет и седем дни от Нова Гвинея.“

През време на разговора ми с екипажа от моторницата на адмиралтейството от Хом Айланд тръгна друго дълго моторно корабче. И то пристана до мен. Това не ми харесва много, защото котвеното въже се натяга прекалено от дърпането на трите съда! На борда са г-н Б. Бърг-Томас — главен директор на г-н Рос, собственик на острова, Пол Бейкър — негов секретар, Р. Маклийн — администратор, и екипажът от малайци. Срещата е приятна. Най-после голямото корабче ме напусна. Облекчение… за котвеното въже! Младите хора от моторницата ми помогнаха да изтегля котвата и ме влачиха до плажа, пред който отново се закотвих.

 

 

Когато влизах в атола и през ум не ми минаваше, че тук ще ми бъде оказано най-топлото посрещане от цялото ми пътуване. Ненапразно се говори за английското гостоприемство.

Заведохме Курун до една здрава мъртва котва, съвсем близо до плажа. Завързах се с три въжета — съвсем не беше излишно: пасатът духаше с пълна сила.

Кокосовите острови са разположени на около шестстотин мили югозападно от Зондския проток, тоест всред океана. Съставени са от два атола на почти еднаква географска дължина и на петнадесетина мили един от друг. Северният, много по-малък, няма проток; с други думи, лагуната е истинско езеро, изолирано от морето. Той е напълно необитаем и се посещава само от време на време за събиране на копра. На южния му риф е завършил своята бурна кариера прочутият германски кръстосвач „Емден“. Бил изненадан от австралийския кръстосвач „Сидней“ в момента, когато разрушавал станцията на кабела. При все това екипажът му успял да избяга с една изгнила шхуна, достигнал Червено море и слязъл в Джеда — пристанището на Мекка. След епични странствувания пресекли Сирия и през Цариград стигнали до Германия. В службата на кабела видях красноречиви снимки на разрушенията, направени от германците — добра работа са свършили! Но англичаните били скрили много хитро запасни части, така че само няколко часа след разрушаването станцията заработила отново. Останките на „Емден“ още стоят и туземците вадят от тях първокачествена стомана, от която правят остри ножове.

Южният остров има много по-голямо значение, защото максималните му размери достигат около седем на осем мили. Той е типичен крушоподобен атол. Съставен е от няколко островчета, покрити с кокосови палми, върху коралов цокъл. Те обграждат твърде плитката лагуна.

Само два от тези острови са обитаеми: Дирекшън Айланд, разположен в източната част на атола, и Хом Айланд — в югоизточната му част.

Дирекшън Айланд е владение на Компанията на кабела: „Cable and Wireless Limited Company.“ Кокосовите острови са всъщност важна връзка между Родригес, Батавиа и Перт. От войната насам американският военен флот поддържа и радиостанция. Населението възлиза на четиринадесет европейци, придружени от няколко малайски прислужника. Тази колония е съставена от млади хора — изключение правят само директорът на Компанията и началникът на станцията, запасен офицер от подводния американски флот.

Дирекшън Айланд е „мъжки“ остров. Жени не се допускат. Атмосферата е прекрасна, тъй като между тези млади хора, които водят на открито здрав живот, посвещавайки свободното си време на спорт, риболов или ветроходство в лагуната, съществува прекрасно другарство. Обстановката напомня едновременно кораб и английски клуб с присъщите му удобства: столова, библиотека, игрална зала.

Бях постоянен гостенин на столовата им и не си спомням през време на престоя ми в острова поне веднъж да съм запалил печката, за да си приготвя нещо за ядене.

Бях приет и от директора на Компанията на кабела, който по йерархически съображения живееше отделно в едно бънгало. Този английски джентълмен трябваше да води на Кокосовите острови същия строго подреден живот, какъвто би водил в Англия. При тукашните условия такава дисциплина изисква големи усилия.

В хола на бънгалото видях с изненада, закачена на видно място, една снимка на капитан Бернико на борда на Анаита. На Хом Айланд впрочем срещнах и туземци, които си спомняха добре неговото минаване и самия него като голям моряк и смел, скромен естествен човек.

Почти всички млади хора от острова обичат ветроходството и имат добри условия да се занимават с този спорт. Често организират и „състезания“.

Кокосовите острови имат твърде особено юридическо положение. Те са частна собственост — принадлежат на шотландското семейство Рос. В своя пътепис Слокъм разказва с много хумор интересната история за установяването на първия Рос — Джон Клънис, който станал собственик на атола в 1816 година. Оттогава семейството е запазило правата си.

Една сутрин голямата моторница на Хом Айланд дойде да ме вземе, за да прекарам един ден на този остров.

За нещастие не срещнах „царя на Кокосовия остров“, защото младият Рос, наследник на Джон Клънис, бе заминал за Англия да се жени. Но неговият „генерален директор“ ме разведе из жилището му. Също както по времето на Джон Клънис на Кокосовите острови няма пари, но това не създава никакви неудобства. Населението работи за Рос, а той му дава в замяна това, от което хората имат нужда. Трябва да се добави, че неговите работници са твърде различни от тези в Европа — нямат нито същите разбирания, нито същите потребности. Изглежда, че живеят в мир и са напълно доволни. Това е все пак малко парадоксално, защото приходите на „царя на Кокосовите острови“ се изчисляват на стотици милиони!

Жилището на Рос е голяма, не много красива сграда. Построена изцяло с материали, донесени от Шотландия, тя е облицована с емайлирани плочки, поради което я наричат на шега „Тоалетния замък“! Хигиеничната му студенина и строгост се подчертават от ярките цветове на кокосовите палми и лагуната. Това впечатление не се променя и когато влезете в обширния леден хол, където ви посрещат скованите бюстове на всички представители на рода Рос.

Поради младостта на сегашния „цар на Кокосовите острови“ в атола има един „управител“, подчинен на властите в Сингапур.

Малайското население в тези острови е коректно, любезно и възпитано. Щастлива страна, където няма пари! Изглежда, че всички се разбират. Естествено, тук няма стражари, няма бирници и войници, няма кино, нито политика!

Хом Айланд е доста гъсто населен. Постройките не са красиви, но вътре са чисти и подредени. По фасадите се виждат имената на собствениците; бях много учуден, когато на една от тях прочетох името на Жербо! Просто сходство на имената, но с една буква разлика.

Богатството на Кокосовите острови се дължи — както може да се очаква — на кокосовите орехи. Те са съвсем малки в сравнение с тихоокеанските, но кората и месестата им част са по-плътни, поради което тежат повече и дават добър рандеман. Почти всички жители работят по събиране на копрата. То е добре организирано и улеснено от малка железопътна линия, по която бутат вагонетките. Копрата сушат на специални места, защитени от евентуален дъжд. Орехите се чупят от жените с помощта на лека секира.

Множество очарователни деца с будно изражение тичат навред из острова. По този повод ми казаха: „На Кокосовите острови има две производства — на копра и на хлапета“. Всъщност децата растат както кокосовите палми — без трудности. Но техният брой е все пак проблем, защото и повърхността на острова, и добивът на кокосовите палми са ограничени. Затова се налага принудителна емиграция към големия остров Борнео.

Всеки туземец притежава своя лодка, с която ходи на риболов и на работа в другите острови. Тези почти еднообразни лодки, наречени „джюконг“^[15], са красиви, елегантни, чудесно изработени и бързи без ветрила.

В Хом Айланд имаше на котва две яхти. Едната беше тримачтовата шхуна Албатрос. Собственикът я използуваше, за да отива понякога до Зондските острови. Другата, норвежки тип, малко по-малка от Курун, била построена тук от един австралиец, който възнамерявал да предприеме околосветско пътешествие. Но голямото пътуване свършило още преди да започне. Когато яхтата била построена, притежателят й искал да я изпита между двата атола. Пасатът бил силен, имало леко вълнение и тя се наклонявала ту на единия, ту на другия борд. Нашият капитан, мъдър човек, заключил решително, че морето е много голямо, а яхтата му много малка. Продал яхтата си на Рос и напуснал Кокосовите острови… на борда на голям кораб.

Посетих мястото, където е бил на док Спрей. Ако бях отишъл няколко дни по-рано, щях да срещна един стар малаец, заминал за Борнео, който добре си спомнял Слокъм.

На Хом Айланд прекарах една нощ като гост на гостоприемния Р. Маклийн. Много отдавна не бях спал на сушата и ми беше някак странно да бъда в голямо, меко легло, облечен в саронг, докато Курун стои сам в Порт Рефюж и пасатът духа силно.

В миналото Кокосовите острови са били посещавани от китоловците, но днес едва ли виждат много кораби. Единствените редовни спирания стават два пъти в годината. Един пътнически кораб минава от време на време пред островите, но не хвърля котва. Той само спира, а една лодка излиза от атола, за да прехвърли с един варел пощата и малко продукти. Поради редките пощенски съобщения напуснах атола с много писма.

Понякога на Кокосовите острови спират и яхти, но това се случва рядко. Затова ветрилото на Курун бе забелязано още докато бях в открито море. Разправяха, че се е случвало някои кораби да пропуснат атола, който отдалеч се вижда много лошо. Ето защо още с пристигането ме разпитаха как съм достигнал сушата. Все пак не виждам как с точни астрономически наблюдения човек би могъл да отмине Кокосовите острови! Но въпреки това се питам, дали такова именно премеждие не се е случило на Севън Сийс II — яхтата на Мурман, за която бяха сигнализирали преди няколко месеца на остров Кристмас. Бих искал да зная съдбата й, защото в Нова Гвинея ми казаха, че водачът й бил убит от туземците в дъното на Папуаския залив.

 

 

17 септември. След шест дни престой на Кокосовите острови потеглям след обяд. Бях почти уверен, че с този силен пасат ще измина бързо прехода, но мисълта да тръгна по море не ми беше много приятна. Да се пътува в такова време значи човек да се измокри цял и вътрешностите му да се преобърнат.

През цялото време на престоя непрестанно слушах острия вой на вятъра: и на борда в стъкмяването, и на сушата — в кокосовите палми. Морето не искаше да ми даде никакъв отдих. Ако днес вятърът изглеждаше малко по-слаб, морето, наопаки, е покрито със зайчета, докъдето поглед стига.

Не си позволявам да си отспя, както си бях обещал — много неща има да се правят. От ранни часове съм на палубата. Трябва да поправя проядения от ръждата горен леер на левия борд.

Последен обяд в стола на Адмиралтейството. Нахраних се под сянката на кокосовите палми, разлюлени от пасата, като се възхищавах за последен път от чара на този остров всред лагуната с незабравимите багри.

Напускам новите си приятели претоварен: доктор Уатсън се бе погрижил за бъдещия ми хранителен режим: салати, репички, патладжани, зелен боб, пресни яйца и, разбира се, кокосови орехи.

Компанията на кабела и Адмиралтейството ми дадоха други запаси: бисквити, кафе, консерви. За дълго време нямаше опасност да остана без храна.

Предадоха ми една телеграма — метеорологичната прогноза, изпратена специално за мене от Перт (Австралия).

Качих се на Курун и прибрах малката лодка. Младите хора от Компанията на кабела ми помогнаха да изтегля котвата и да вдигна грота. На гафела трицветът плющи от пасата. В това време Лей Перкин, талантлив кинооператор, заснема потеглянето на цветен филм.

Вдигнах кливер №2 и дадох знак на младежите да пуснат шамандурата. Нетърпеливият Курун набра много бързо ход. Часът е 16 и 55 минути.

С рул, заклинен под необходимия ъгъл, яхтата вече тръгва; стискам последните протегнати ръце, а моите нови приятели скачат през леера, за да стигнат с плуване близкия плаж.

Моторницата на Адмиралтейството с целия персонал от острова ме чака за почетно придружаване. Мило внимание!

При това потегляне липсваше нещо на стойката: въздушният карамфил от Канарските острови. Преминаването на Торесовия проток и силните ветрове в Индийския океан бяха оставили само стъблото — по-късно бе отнесено и то.