Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (13)

XIII
Пора-Пора. Нова Гвинея

На два пъти отлагах тръгването. Днес, неделя, 24 юли, непременно тръгвам.

Пиер Сюзан ме покани в „ресторанта“ на Ваитапе, където се наобядвахме добре. После ми помогна да закрепя на определеното място устройството на стакселите близнаци, които бях прибрал грижливо в предното помещение.

На кея и на съседния кораб стоят няколко туземци, отпуснати, без да мислят нещо. Какво ги интересува дали някаква малка яхта заминава за преход от четири хиляди мили, или за да прекоси лагуната?

Вдигнах грота и освободих носа. Както е ставало в миналото на големите ветроходи, и аз извиках: „Вдигнете големия кливер, всичко е платено!“^[1]

Часът е 14 и 30 мин: Курун набира ход. Разделяме се за дълго със сушата.

— В Кроазик след една година! — извиках още веднаж на Пиер. И двамата трябваше да бъдем точни на срещата, макар че ще се върнем във Франция от противоположни посоки.

Един непостоянен, но все пак полезен вятър ме заведе до протока. Излязох от него в 14 ч. и 55 мин. и пуснах лага.

Времето е много хубаво. Вятърът източен.

В началото вълнението е от север^[2], после откъм кърмата; засилва се малко. Застанал на руля, управлявам към южната част на Маупити, който се вижда ясно.

Умерен вятър. Кливерът с натегнат напреко върху десния спинакер гик.^[3] С попътен вятър яхтата дава пет възла и седем десети.

„Westward Ho!“^[4]

Чудесно плаване! Ето ме поел пътя на завръщането. Трябва да измина хиляди мили и зная, че до южноафриканския бряг няма да имам почивка. Кога ли ще видя пак тези острови? През рамката на стойката не откъсвам поглед от връх Паиа, който се снишава на хоризонта. През нощта изчезна, но черната маса на Маупити се вижда добре.

След като я отминах, в 20 ч. и 30 мин. снех всички ветрила и оставих за малко Курун на дрейф, за да похапна и подремна.

В 20 ч. и 30 мин. поемам отново под стакселите близнаци.

Нощта е толкова хубава и приятна, че не се решавам да сляза за спане. Дълго време останах на палубата да мечтая под звездите. А далеко някъде зад следата, оставяна от Курун, безгрижната младеж на Пора-Пора танцува и пее, както всяка вечер.

Минаваше полунощ, когато отидох да спя — след като регулирах внимателно автоматичното управление и запалих фенера.

На съмване Маупити все още се вижда, тъй като вятърът е слаб, но в 9 часа изчезна завинаги на изток.

 

 

Не изминах много път този ден. На следния, 26-ти, имаше вихрушки и дъжд, които нарушиха спокойствието ми. Сутринта вятърът духаше от север–1/4–северозапад и трябваше да вдигна грота. Вятърът се промени още, така че се наложи да управлявам с руля. В 21 ч. и 40 мин. все пак снех грота и с попътен вятър продължих под стакселите. На сутринта бях тридесетина мили северно от атола Мопелиа, където по време на Първата световна война корсарският кораб „Зееадлер“ е бил разрушен от… един внезапен прилив. През следващата нощ минах между двата атола Сайли и Белингсхаузен. Отсега нататък дълго време пред мене ще има само свободни води.

През следващите дни — шквалове и дъжд. На 29 юни има нововъведение на борда. След обяд за пръв път вдигнах малкия островръх грот. Скоростта се увеличи чувствително и за мое голямо удоволствие регулирането на автоматичното управление се извършва без трудности. Трябва да призная все пак, че тази нова инсталация беше случайна. Не разполагах с достатъчно дълъг гик, за да изнеса „малката таитянка“. Затова трябваше да съединя моя бамбук от Таауку с един от неизползуваните гафели^[5] — обаче съчетанието беше тежко и мъчно се движеше с ръка.

На 30 юни вихрушки и силни дъждове станаха причина вятърът да се отклони до южен–югозападен, после на южен–югоизточен и накрая на югоизточен.

Цели четири дни вятърът беше силен, Курун се клатеше много, заливан от вълните, но „претупа“ хубав път. Това ми и трябваше. Все пак не даваше максимума. Защото на 30-ти вечерта фалът на „малката таитянка“^[6] се скъса и трябваше да прибера ветрилото.

На 4 юли вятърът отслабна, морето стана по-любезно.

 

 

5 юли. Прекрасна нощ с много звезди. Отивам да спя. Но в 3 ч. и 15 мин. и 5 ч. и 40 мин. трябваше да се кача на палубата, за да попритегна шкотите на кливерите, тъй като яхтата не вървеше по курса.

Великолепна сутрин. Морето е утихнало и след люшкането през последните дни се наслаждавам на спокойствието. За нещастие, лекият източен вятър е много слаб. Курун поддържа лошо курса си, няколко пъти застава срещу вятъра — в повечето случаи това става причина да свалям обезветрения стаксел, за да мога да продължа; страшно досадно.

В 10 ч. и 15 мин., когато изчислявах логаритмите на слънчевата линия, един характерен шум ме накара да вдигна глава. Няма съмнение: пъхти кит. Оставих таблиците на Фриокур и се качих на палубата. Открих бързо слабата следа, която не може да се изплъзне от опитния моряк. „Там има кит.“ Няколко минути по-късно животното изплува.

Водата е много бистра и виждам чудесно огромния кит в приказното море. Скоро се появи и втори. Те придружават дълго Курун и обикалят около него, прекалено много близо, според мене… Изкачих се на мачтата, за да мога по-добре да следя движенията на тези гиганти, които често се приближават на по-малко от сто метра. Виждам съвсем ясно величествените им опашки, с които се придвижват тихо и бавно, но толкова мощно! Признавам, че се вълнувах. Дължината на тия животни е двойно по-голяма от тази на корабчето… хм! Почти съм готов да се отклоня от курса, за да се отдалеча малко от тях.

Съвместното плаване завършва, чудовищата се отдалечават и още веднъж-дваж виждам фонтаните им, но вече надалеко.

Времето е много хубаво. Кълбести облаци. След обяд свалих ветрилата поради безветрие. Такива дни са за почивка. Днес подреждам кабината. Слагам чисти чаршафи на леглото си. Вземам душ на палубата, избръсвам се. Красив живот! Изкърпвам се, после се заемам с такелажа.

В 20 ч. и 30 мин. вдигам отново стакселите и потеглям на път с полъх от североизток, но толкова слаб, че регулирането на руля е невъзможно: трябва постоянно да се поправя. Накрая отивам да спя. Великолепна нощ, трепкащи звезди.

 

 

6 юли. Пълно затишие. Това е най-хубавата ми сутрин след Пора-Пора. Никакъв облак, само една бледолилава линия до хоризонта. Величие и чистота лъхат от гледката. Каква тишина! Курун се надига леко от слабото източно вълнение. Претърсвам с поглед морето. Ето една акула зад кърмата. Но аз съм очарован от необикновения живот на планктона, от тези милиарди животинчета — мънички, прозрачни топченца. А какви ли са малките блестящи сребристосини точки, които много често забелязвам да летят като омагьосани в тихата вода? Виждам да минават, само че много набързо, малки морски змии с прозрачни тела. Една хубава самотна риба, сиво-синя с голям гръбен плавник в задната част на тялото, обикаля цял ден около яхтата. Напразно се опитвам да я хвана.

Океанът е пълен с живот и тайни…

Топло е. Никакъв полъх. След обяд кит на няколко кабелта от мене.

 

 

7 юли. Тази сутрин трябваше да видя островите Мануа (най-източните от архипелага Самоа), от които предполагам, че съм приблизително на четиридесет и пет мили. Но видимостта е намалена от вихрушките и не е достатъчна.

В 12 ч. и 20 мин.^[7], когато се качвам на палубата за меридианната височина, виждам внезапно откъм десния борд суша. Леки, синкави очертания: Тутуила. След като взех височината на слънцето, засичам с компаса най-високия връх, който трябва да е Матафао. Намирам се приблизително на четиридесет и две мили от сушата.

В 13 часа зад десния траверс виждам островите Мануа и засичам най-високия връх на остров Тау.

След тринадесет дни на море наближавам островите Самоа. Измъчва ме желанието да забия там една лапа на котвата. Но наистина не би било разумно, като имам предвид напредналия сезон и предстоящите циклони… Жалко! Искаше ми се много да се запозная с туземците на тези острови, които имат, както изглежда, особени нрави, много по-характерни от тия във френска Океания. Ще остане за друг път.

На другия ден Тутуила се вижда добре. В 8 ч. и 15 мин. забелязвам към десния борд Уполу.

В 10 ч. и 24 м. вдигам „малката таитянка“, като използувам връхния фал и с още някои подробности увеличавам скоростта. След обяд вятърът се засилва с вихрушка и проливен дъжд.

С падането на нощта Уполу изчезва. Курун е на път към островите Хорн, вятърът, който се засили през първите часове на нощта, е многообещаващ. Милите се трупат едни след други. Яхтата напредва на запад, от време на време я заливат вълни.

На 9-ти, рано след обяд, два кита следват корабчето. На другия ден сутринта виждам няколко чайки; „прелитат“ и летящи риби, толкова редки след Пора-Пора.

 

 

11 юли. Умерен вятър от североизток–1/4–изток. Курун върви с пет и половина възла. На другата сутрин трябва да видя суша; чайките като че ми казват: „Разбира се, ето я там.“ С приближаването към тези френски острови, открити от Льомер и Шутен, чайките, а особено птиците от рода на пеликаните, стават все по-многобройни.

10 ч. и 15 мин. — точно пред мене земя: Алофи. Колко малък ми изглежда! Като си помисли човек, че там живеят хора, загубени в безкрая на Тихия океан… Малко по-късно се появи и Футуна. Минавам съвсем близо покрай Алофи. Островът е красив, потънал в зеленина. Там се издига връх Бугенвил. По брега има скали с пещери. Не виждам следи от хора.

В 17 ч. и 28 мин. минавам на около половин миля от най-южния нос на Алофи. След това виждам западния бряг. Пред село Муа различавам с бинокъла пироги и хора. Това кътче изглежда привлекателно. С удоволствие бих отишъл да се закотвя за няколко часа… Хайде, без слабости!

И Футуна съблазнява със своя неравен пейзаж. Няколко стълба дим се издигат към небето. Колко ли спокойно се живее тук!

На мръкване минавам на по-малко от три мили край село Сигаве. Още малко ще виждам огньовете от трънаци, запалени над селото, после вятърът отново се засилва и Курун се забива в нощта с курс на запад, като бразди с шест възла водата.

Сега идват Хебридите и островите Банк…

Надявах се, че ще имам вятър — и имам повече, отколкото желаех…

 

 

12 юли. 8 часа. Седемдесет и две мили по лага — от снощи, 20 часа. Времето е бурно, небето изпълнено с големи, медночервени облаци.

В 12 часа вятърът се засилва и променя с една четвърт към изток. Курун гълта милите, но бих предпочел по-любезен вятър и по-милостиво море.

Към 12 ч. и 15 мин. забелязвам, че оковката на левия гик е силно осукана^[8]. Ще трябва да свалям ветрилата — възнамерявам да го сторя, след като взема меридианната височина.

Към 12 ч. и 30 мин. топенантът на левия стаксел се е свлякъл. Пет минути след това гикът пада в морето. Яхтата завива срещу вятъра, палубата се залива с вода. Ветрилата силно плющят.

Бързо прибирам всичко паднало във водата, снемам левия стаксел и потеглям на път.

Ето че съм лишен от моето „автоматично управление“ при попътни ветрове. Докато управлявам, преценявам последствията от този съвсем малък инцидент, но толкова сериозен за самотен мореплавател. Равновесие при ветрила, плаване със завързан рул: това са основните въпроси, които ме занимаваха постоянно!

Точно днес размишлявах върху възможността да се плава на попътни курсове, като рулят се командува само от шкота на поветрения стаксел, прекаран до румпела през макарите, поставени на наветрения борд. Теоретически мисълта ми е правилна. Веднага започнах да осъществявам това устройство.

12 ч. и 30 мин. Завързах десния шкот на стаксела за румпела, като го прекарах през макарите на левия борд. Благодат! След бързо регулиране на руля Курун държи великолепно курса си.

Направих откритие, което трябваше да промени самотното ми пътуване, тъй като един ветроход при далечни плавания, при завързан рул, трябва съвършено точно да поддържа курса си при всички халсове.

Преминах антимеридиана на Гринвич.

На север небето не обещава нищо добро и погледът ми загрижено се спира на зловещите цирокумулуси и алтокумулуси.

Към 13 ч. и 15 мин. вдигнах кливер № 3, плоско натегнат върху бушприта, за да избягна евентуални завивания срещу вятъра.

20 часа. Вятърът е спаднал малко. Виждам високи облаци, които идват от запад — северозапад. Лоши изгледи.

Преди да си легна, правя две работи: сменям часа и датата.

Пресякох меридиан 180° и напуснах източните дължини. Това означава, че един ден трябва да изчезне от календара. Въпреки логичното обяснение, тази операция е доста необикновена. Човек се колебае чисто и просто да зачеркне един ден. Накрая се реших. Пожертвуван бе един петък и то именно опасният: петък 13-то число!

Днес привърших пресния хляб, който беше докрай все още хубав. Да се запази пресен хляб на море в продължение на осемнадесет дни е добър резултат. Поздравявам китайския хлебар от Пора-Пора.

 

 

14 юли. Курун поддържа добре курса. Мога да спя. В 3 ч. и 40 мин. се събудих. Корабчето току-що е завило срещу вятъра. За щастие без последствия. Оправям курса и Курун продължава право на запад със скорост шест възла — без да се пресилва.

На разсъмване небето е мрачно. Вихрушки. Облаци. Към 7 ч. заставам на руля.

8 часа. Вятърът е източен-североизточен със сила 6 до 7. Силно развълнувано море. По лага двадесет и шест мили през последната вахта.

Вятърът се засилва. Ниското небе е изцяло забулено. Изгледите за времето са много лоши. Опасявам се, че може да се появи буря.

Морето се вълнува и яхтата мъчно се държи. Курун буквално лети по свирепите вълни: седем възла, но зная, че така не мога да продължавам дълго. Човек не бива да прекалява в открито море, особено когато е сам. Ако времето не се оправи, ще трябва да сваля ветрилата. В 10 ч. и 45 мин. яхтата, която от известно време внезапно завива при големи вълни, се обръща изцяло на десния борд. Нищо не мога да направя. Откачих на косъм внезапното прехвърляне на ветрилата, но гротът продължава да плющи, а шкотът се скъса като конец.

Снемам ветрилото, което все още сърдито плющи и продължавам с предните ветрила: кливер, натегнат напреко върху гика, стакселът — плоско.

Яростни вихрушки. Никаква видимост. Мръсно време.

Днес и въпрос не може да става за обяд, трябва да се стои на палубата: курс на запад!

Времето продължава да се влошава и морето придобива съвсем бурен вид. Силен вятър.

Здраво завързан, прав на палубата с широко разтворени крака, подпрян на рубката и рангоута на грота, облечен с водонепромокаемата куртка, с „фустата“^[9] си и със зюдвестка на глава, управлявам, като посрещам всяка вълна.

От 13 ч. до 13 ч. и 45 мин. свирепи ветрове.

14 ч. и 30 мин.: една дорада се е уловила на пуснатата въдица. Времето е само за риболов! Но дявол да го вземе, няма да оставя тази хубава риба да избяга! Тя се бори здраво и заплита конеца на въдицата с въжето на лага. Прибрал съм моята „изправителна“^[10] (това е грешка) и трябва да прибера жертвата, както мога. Най-после успях да навия тънката тел от неръждаема стомана около ръката си и да изтегля на палубата рибата заедно с купчина въжета! Не е лесно едновременно да ловиш риба и да управляваш. След няколко красиви скока по палубата рибата отново падна във водата заедно с въжетата. Изтеглих пак всичко, като си порязах пръста с телта.

По време на това суетене Курун се отклони и една хубава вълна ми заля главата. Но дорадата почива сега на левия шканец, укротена от няколко удара с нож по главата. От шпигатите блика вода, обаче рибарската чест е спасена.

Какво удоволствие да имаш прясна риба! Облизвам се (устните ми са съвсем солени) при мисълта какви вкусни ястия ще си приготвя (на обяд не съм се хранил).

15 часа, силен вихър, проливен дъжд, развълнувано море. Видимостта е лоша (едва няколкостотин метра). Водата, която силно пръска отвред, буквално ме заслепява. Синкавозелените падини между вълните са страхотни — човек може да се смрази при вида им. Това е най-лошото време, което Курун е виждал през живота си.

Съвсем мокър съм, студено ми е, въпреки вълнените дрехи. Цялото ми внимание е насочено към разпенените гребени на прииждащите вълни. Яхтата се държи великолепно, без да загребва вода. Сетивата ми, които вдъхват живот на руля, са изострени до такава степен, щото ми се струва, че морето не може да ме изненада. Но зная, че съм на границата. Опасно би било да продължавам така. Решавам да сваля ветрилата, преди да се е стъмнило.

17 часа. Невъзможно е да сваля стаксела. Халките са се затиснали между двата щага. Увиснах на шкаторината с цялата си тежест, но ветрилото не мръдна дори на сантиметър. Неприятно положение. За щастие се възползувах от едно утихване на вятъра и яхтата застана послушно на попътен вятър. Реших се на единственото възможно разрешение: да обуя панталона (бях се съблякъл), да взема ножа и да се изкатеря по щага, за да прережа всички вързалки към халките. „Хайде, моряко, няма друг изход! Нощта идва!“ Изкачих се по триногата мачта (хубав спорт!), работя упорито с една кука и успявам да сваля това проклето ветрило!

Когато мръква, всичко е готово. Продължавам с плоско натегнатия кливер № 3. Освен всички репризи и кръпки, нещастното „провансалче“ е и скъсано на едно място, но мисля, че ще издържи до сутринта. „Нещо повече, дядо Еол: можеш да го отнесеш, ако желаеш. Все ми е едно. Искам само да бъда на сухо!“

Слизам долу: какво удоволствие да си на закрито, у дома си, всред открито море. Отварям бутилката коняк с три звезди, подарък от Ла Грандиер, и си наливам една голяма чаша…

Хапвам набързо, защото искам главно да си почина.

19 ч. и 10 мин. Буря. Прехвърлям се от леглото на левия борд върху това на десния.

Вихрушки. Проливен дъжд. Небето е ниско, цялото в облаци. Тъмна нощ. Курун се клати, заливан от вълни. Опитвам се да заспя, но не мога да мигна. Хубав 14-ти юли!

 

 

15 юли. Пътувам с кливер № 3, плоско натегнат. Буря. Силно развълнувано море. Дремя.

1 часа: една голяма вълна залива яхтата. В 1 ч. и 40 мин. също; в 4 ч. и 40 мин. отново.

На разсъмване небето има много лош изглед. Изпразвам водата от дъното. Корпусът е съвършено непроницаем, но малко вода се е оцедила от палубата, постоянно заливана от вълните. Клапата на трюмната помпа остана в ръцете ми, вече неизползуваема. Подреждам палубата. После се заемам да приготвя дорадата. Има вятър и вълнение, но корабчето се държи добре; лошото е, когато някои големи вълни го заливат от време на време при отклонение към вятъра.

Приготвям изкусно рибата. Една част ще изям сурова с „митиари“^[11], от друго парче сготвям рибена супа, а останалото запазвам, за да го изсуша на слънце.

Обядът ми е готов, изтягам се за малко върху леглото на десния борд. След като се нахраня, смятам да щормувам: така ще бъда в по-голяма безопасност и яхтата ще се клати по-малко.

Към 13 ч. и 10 мин.^[12] мислите ми се прекъсват рязко от силен трясък, а в същото време Курун е повдигнат от неудържима сила. Веднага, без страх, прецених положението. Едно от двете: или ще се обърна, или рубката ще се разбие! Съборен съм грубо на пода, обстрелван от най-различни предмети, между които и по-голямата част от книгите на библиотеката ми от левия борд. Виждам траекториите на всички летящи предмети, а в това време от илюминатора на кухнята, който бях оставил отворен (за проветряване), нахлува страхотна струя вода като от отворен водопроводен кран.

Обаче също така рязко както легна, Курун се изправи. Съвсем съм зашеметен. Под едното око имам синина, лицето ми е подуто, окървавено, но скачам веднага и се втурвам на палубата.

Водата, на височина на планшира, се изтича от шпигатите. Никаква авария. Всичко е в ред. Рангоутът малко се е разхлабил. Съдовете за вода са наскочили от гнездата си, улових един от тях в момента, когато се задържа върху планшира, спрян от леерите. Но не се бавя с това. Вече съм при рогатките^[13], снемам кливера. Курун застава бързо напреко на вълните и се носи с чудесна лекота, като оставя силни водовъртежи от поветрената страна.

Въпреки това четвърт час по-късно щормувам на ляв халс, след като с голяма мъка успях да извадя ветрило, макари и въжета от купчината изпадали материали в предното помещение!

Кабината представляваше жалка картина. Изцапани, скъсани, плаващи във водата книги, по всички ъгли разпръснати най-различни предмети, таблиците на Фриокур, затиснати зад кухненския шкаф; неща, които бяха сложени в кутията за моливи върху масата за карти, тоест опрени о задната страна на кабината, намирам в предната част до другия борд. По това съдя, че корабчето се е наклонило силно напред, преди да легне настрани. Блъскано повече отстрани, то вероятно е направило кръг!

Беше наистина отчайващо да се гледа кабината. Но веднага се успокоих и започнах да се усмихвам.

Тази случка ми отне охотата за ядене. Пък и приготвените ястия бяха изчезнали… Сигурно са паднали някъде в бъркотията. Отказах се да подреждам, спасявах само най-ценното.

След обяд, оглеждайки продължително морето, видях две-три грамадни разпенени вълни, които ме накараха да се позамисля… Е да, едно малко корабче може чудесно да се преобърне. Разбрах го, докато се възхищавах от тези високи бели гребени. Бях допуснал много голяма грешка, като продължих твърде дълго да се спущам по вятъра. Предполагах, че съм в безопасност, но съвсем не съм бил. Един моряк никога не трябва да предполага, трябва да е сигурен^[14]. Дядо Нептун ми бе изпратил предупреждение.

Ако бях на палубата, когато Курун се захлупи, сигурно щях да бъда изхвърлен в морето. Щях може би да го видя за последен път от върха на някоя висока вълна, преди да се удавя… Курун щеше да продължи сам, докато се разбие в някой архипелаг!

Известно време бях обзет от мрачно настроение, дори от отвращение. Помислих за миг да отида до Порт-Вила на Новите Хебриди, за да сложа в ред корабчето и да си почина малко. Представях си дори как прекарвам дълги месеци в Австралия… Но това беше краткотрайна слабост, която преодолях.

Щормувах до 19 юли. На 19 юли в 10 часа, след като свалих щормовото ветрило, потеглих отново на път с „малкия делфин“ и дяснобордовия стаксел. По-късно, в 11 часа, вдигнах „малката таитянка“.

Вятърът беше доста силен, а морето развълнувано; но времето беше поносимо. Бих могъл да тръгна дори два дни по-рано.

Трябваше да стъкмя ново въже за лага. Старото е прерязано сигурно от някоя акула, привлечена от винта, който е взела за парче хляб^[15], докато яхтата е щормувала.

Поправих трюмната помпа и подредих кабината. На мръкване видях нещо неприятно: някаква плаваща маса под водата. Може би удавник? Беше моето пеуе^[16], което бях сложил „на сухо“ на носа, а морето го бе отвлякло.

 

 

21 юли. Очаквам да се покажат Новите Хебриди. Според моите изчисления трябва да ги видя след обяд. Бях съвсем сигурен, че сушата е пред мене, но трябва още няколко мили видимост, за да ги забележа.

15 часа. През лявата стойка виждам суша: остров Аврора. Необходими са истински моряшки очи, за да се види тънката сива черта! И тя е все пак радост. Вятърът е незначителен, напредвам съвсем бавно. Поради това в 21 часа свалям всички ветрила. Реших да отида да спя, за да мога утре да тръгна отново на път при по-благоприятни условия, да вдигна всички ветрила и да стоя на руля.

 

 

22 юли. Облачно небе. Вихрушки. Дъжд.

Късно през нощта като че ли се оформи слаб вятър от североизток. Макар че будилникът иззвъня рано сутринта, не се качвам на палубата. Времето ме отвращава. Така хубаво е долу на сухо. Съвсем не е приятно да се вдигат ветрила и да се стои на вахтената скамейка, когато те залива вода. Но скачам енергично. „Хайде моряко! Срамота е да се изтървава хубавият вятър!“ — биха казали старите ветроходци. В 4 ч. и 40 мин. тръгвам отново с предните ветрила.

Видимостта е лоша и макар че се е издигнала вече над хоризонта, сушата се вижда доста време след разсъмване.

Не ми се иска много да вдигам ветрила, но устройството на „малката таитянка“ е пригодено за други халсове и трябва да се снеме. Все пак, за да мога да напредвам, в 10 ч. и 25 мин. вдигам нормалния грот. Скоро се показва остров Мералаба. За нещастие, върхът е обвит в облаци.

Към обяд минах на около три мили северно от остров Аврора.

Курун се движи с шест възла. Тъй като вятърът (сила 5) изглежда задълго установен, намерението ми е да стоя на руля до утре сутринта. После ще видим.

Маиво, или остров Аврора. Океан от дива, вълнуваща растителност. Не виждам никаква следа от човешки живот. Но съм доста далече. Небето е облачно. Буря над пустата земя. После краткотраен слънчев лъч. Меланезия…

Ето още едни острови, които много бих искал да посетя. С удоволствие бих се закотвил тази вечер в Лака Рере. Разправят, че туземците от острова идвали до водопадите и постоянно воювали. Но не вярвам много в кръвожадността на тези „диваци“, както впрочем и във вродената злина на когото и да е.

Остров Мералаба, или Звезден връх, авангард на островите Банк, се вижда много добре — голям конус, изплавал над океана като гигантска пирамида. За нещастие, върхът упорито се крие в облаците.

По брега на Маиво наблюдавам изключително красив прибой, напомнящ гейзер или фонтан на някой огромен кит.

Днес и дума не може да става за обяд. Вятърът духна от изток — трябва да се пътува. За малко оставям руля, за да сляза долу, но яхтата много бързо завива срещу вятъра. Между две такива слизания си приготвям все пак пукана пшеница с кондензирано мляко и нескафе, които изгълтвам, без да напусна руля.

Курун върви добре и аз съм доста доволен. След обяд виждам остров Аоба (от Новите Хебриди) и остров Гаца или Санта Мария (от островите Банк). Преди полунощ оставям за малко руля и слизам да хапна нещо.

 

 

23 юли. На руля съм и умирам за сън. Тези нощни вахти са винаги тежки.

4 часа — заставам на дрейф, за да си почина. 5 часа: свалям всичко. Поспах малко. На разсъмване се появиха северните върхове на Еспириту-Санто, най-големият остров от Новите Хебриди, както и Гауа. В 8 часа при източен-североизточен вятър със сила 4 потеглям на път под предните ветрила. Намирам се на двадесет и шест мили северно-североизточно от нос Къмберланд (северозападно от Санто). Цирусите и облачното небе обещават вятър — какъвто ми трябва, защото нямам никакво желание да мухлясвам в Коралово море.

По едно време реших да вдигна стакселите-близнаци и оглеждам опасно извитата оковка. Както и очаквах, тя се строши, щом се опитах да я изправя. Въпросът е окончателно приключен. Не ще мога вече да плавам с попътен вятър, без да стоя на руля. Още един повод за грижи, загуба на време и допълнителна умора. Все пак в 10 ч. и 15 мин. вдигам „малката таитянка“ и така, на курс бакщаг, ще мога да плавам почти през целия преход в Коралово море.

На 24-ти вятърът се засили и няколко дни Курун върви много хубаво, но морето доста го измокри, защото имаше вълнение. Водата заливаше непрекъснато палубата, а илюминаторите и люковете трябваше да стоят затворени.

На 26-ти по обяд забелязвам промяна в цвета на морето — станало е маслиненозелено, както при приближаването на Мартиника. Дали е от теченията?

Заобиколих отдалече, в северна-североизточна посока рифовете Ендиспансабъл (коралови формации, разположени на юг от Соломоновите острови). Многобройните чайки, които срещам, сигурно живеят там.

Курсът ми трябваше да мине тридесет мили южно от най-южната О.З.^[17], разположена в южната част на архипелага Луизиада.

 

 

28 юли. Изпрах едни шорти, по моя метод: за да пестя вода, сапунисвам първо със сладка вода, изплаквам обилно с морска вода, изцеждам и след това изплаквам с малко сладка вода, за да се махне солта. И така, пускам шортите да се изплакнат след яхтата, завързани със здраво въже. Но когато отидох да ги изтегля, на въжето нямаше нищо… Прегризала го е някоя акула!

 

 

29 юли. Продължавам, както всеки ден, безполезната, отчайваща, досадна борба срещу копровите буболечки. Те се настаниха на корабчето две-три седмици след пристигането ми в Таити. Оттогава броят им невероятно се увеличава. Невъзможно е да се отърва от тях, при все че често ги изтребвам. Прибягнах до всички средства: флайтокс, американски инсектициди, ДДТ, отровни теста. Много измират, но още повече остават. Тези животинки са изключително издръжливи (остават живи и след като са смачкани или разрязани на две) и необикновено подвижни. Нападат всичко: книги, бельо, храна (невъзможно е да се опази нещо, ако не е херметически затворено). Най-много пострадаха плодовете и картофите, които трябва да се държат на открито. Истинска напаст на борда.

Тази вечер трябва да променя курса и да поема нов — начертания на картата: в посока север–65–изток, който завършва тридесет мили южно от нос Хууд, където смятам да се приземя. Малко съм на юг и ще трябва отново да хвана руля, за да поема на север. Но въпреки това от Санто съм изминал чудесен път. Изядох последния грейпфрут от Раиатеа.

 

 

30 юли. Вятърът отслабна и стана променлив. Вихрушки.

Трябва пак да управлявам. Сега няма да имам спокойствие до Порт-Морсби. Тази сутрин виждам чайки.

 

 

31 юли. Вихрушки и проливен дъжд; променлив вятър. Неприятно време. Вдигнах нормалните ветрила „Пемполез“.

През целия ден виждам птици. Днес няма да има ядене — трябва да се стои на руля.

 

 

1 август. Моето обядно определение показва, че съм близо до Нова Гвинея. Бих искал да я видя, преди да си почина, но след тази безсънна нощ умирам за сън.

След обяд вече не мога да издържам: заставам в дрейф, за да си почина.

В 16 часа тръгвам пак на път и хващам руля с курс право към сушата.

16 ч. и 50 мин. Едно голямо дърво се носи по водата. Не се вижда земя. Обаче аз я чувствувам — тя е напред. Зная също, че сега, през сезона на югоизточния пасат, е много замъглена.

В 18 ч. и 15 мин. сменям халса, за да не се озова през нощта много близо до сушата.

В 22 ч. заставам в дрейф на ляв халс, защото смятам да си почина до сутринта.

Тъй като днес не съм ял нищо, отварям няколко консерви^[18], за да не си легна с празен стомах.

 

 

2 август. Добре си отпочинах. Сънят е благодат!

При разсъмване се виждат високи върхове на север и североизток. Това е планинската верига Суен Стенли, чиито върхове достигат до 3500 метра височина. Поради разстоянието и видимостта нищо не мога да различа. Впрочем върховете се скриха, щом изгря слънцето.

В 7 ч. тръгвам пак на път, при източен-североизточен вятър със сила 3 бала. Пресичам много растителни остатъци, включително дървета. Това съвсем не съвпада с указанията за теченията, давани от различните мореплавателни източници. Ако течението отива към брега и вътрешността на Папуаския залив, откъде идват тези дървета?

9 ч. и 8 мин: на север се вижда земя, но не може нищо да се различи. Освен това резултатът от астрономическите ми определения се различава от зрителните наблюдения. Ах, тези красиви стрелки на теченията, начертани по морските карти! Без съмнение, течението при слаб вятър или затишие е различно от предизвиканото покрай брега от силен пасат (последното е по-добре оформено).

Пуснах въдицата да се влачи, след като я съоръжих наново — преди няколко дни я намерих пак скъсана. Приближавайки брега, искам да уловя нещо за обяд, защото водите тук са пълни с риба. Не се излъгах: веднага улових една дорада, щом я видях, че захапва. Друга риба следваше жертвата ми, докато я изтеглях, но една ми стига.

Ще се възнаградя за оскъдното хранене напоследък. Приготвям си една чиния със сурова риба, опичам друга част, а останалото оставям да съхне върху стойката.

На обяд съм на девет мили север–1/4–изток от остров Кутанс, но не се обременявам с астрономически наблюдения, тъй като това е първият ориентир от Нова Гвинея, който разпознавам със сигурност. Този остров — букет от дървета — приютява, както изглежда, безброй гълъби. Жалко, че нямам време!

До вечерта плавах покрай брега, като се отдалечих от едно Н.М.^[19] Призори съм на по-малко от три мили от нос Хууд^[20] и поемам към открито море, за да заобиколя със сигурност О.З. Нели.

Няколко часа по-рано бих отишъл с пълно доверие и желание да се закотвя само за през нощта в залива Хууд или Бигъл. По-късно в Порт-Морсби научих, че съм имал щастие, като не съм отишъл, защото човек не можел да се довери на местните жители…

През нощта небето пламва от големи горски пожари.

Сутринта видях грамаден стълб дим, който се издигаше от земята, а през целия ден го виждах отдалече като облак. Дали не беше вулканично изригване?

 

 

3 август. В 1 часа, когато бях на руля, тежки изпарения откъм сушата изпълват ноздрите ми. Обичам да вдъхвам в открито море миризмите на девствени гори. Обонянието на моряка, прекарал няколко седмици на море, е особено чувствително.

В 2 часа заставам в дрейф, за да си почина.

На разсъмване сушата се вижда добре, но е много замъглена и нищо не може да се различи със сигурност. Тази особеност на брега през периода на североизточния пасат прави мореплаването много трудно. Тъй като тук има няколко успоредни вериги от хълмове и планини, изгледът се мени много в зависимост от видимостта. Разстоянието и мащабът се определят мъчно. Един малък хълм може да бъде взет за планина… Пример за относителността на нещата.

Когато слънцето се изкачи над хоризонта, вятърът спадна, но времето е великолепно. Тихият океан иска да ме накара да съжалявам за него. Корабчето дори не се поклаща. Използувам това, за да изнеса да съхнат много предмети: книги, бельо, ветрила. Палубата прилича на сергия, а Курун изглежда много важен!

В лагуната има пироги^[21]. Забелязвам само квадратните им ветрила, които отдалеко приличат на вехи или кулички.

Курун върви бавно. Все пак към 16 ч. и 45 мин. отминавам нос Тупузели, който разпознах малко преди това.

Скоро виждам останките на товарния кораб Прут — но тогава не знаех, че са те. Видът на брега смущава — затова много внимавам.

В 17 ч. и 25 мин. виждам вехата на протока Базилик, през който се отива за Порт-Морсби. Но няма да пристигна по светло.

Няколко пъти се качвам на мачтата, за да добия представа за разположението на рифовете. Водата е прозрачна, но в тъмнината не ще мога да видя нищо. Бариерният риф е под водата, обаче поради хубавото време няма прибой. Прут се е качил върху коралите: излязъл е чудесно на док! В Порт-Морсби научих, че преди няколко месеца една нощ заседнал четирихиляден товарен кораб. При изключително модерните средства, с които разполагат съвременните кораби, такива злополуки не би трябвало да стават. Но изглежда, че моряшкият усет е намалял съответно с усъвършенствуването на машините и уредите. В модерното корабоплаване понякога е достатъчно един от тези уреди да се повреди, за да загине корабът — това е данта, която се плаща на техническия напредък.

Поради настъпващата нощ пътувам много внимателно и в 18 ч. и 25 мин. заставам в дрейф пред протока.

Не съм подредил яхтата и не съм разгледал подробно картата. Запалвам фенерите и прибавям едно дебело въже към котвената верига — да е готова, ако се наложи да се закотвя, преди да стигна до мястото.

В 19 ч. и 30 мин. тръгвам. Течението ме е отнесло на запад, но съм точно в оста на протока.

Поради течението съм принуден да поддържам курса точно на изток. Скоро различавам светлините на створа и в 20 ч. и 05 мин. съм на траверс пред фара в протока Базилик.

Влизам в лагуната. От един кутер с бяла светлина на върха на мачтата някакви чернокожи ми викат нещо. Не разбирам какво ми казват. Питам ги на английски дали са пилотски кораб, но те гледат в недоумение и не ми отговарят.

Впрочем Курун под ветрила е по-бърз от техния кутер и аз ги оставям назад, като се насочвам към залива.

Заобиколих лесно рифа Логубу Моту Моту, после тръгвам срещу вятъра и вземам курс към пристанището.

Многобройни светлини осветяват Порт-Морсби.

Скоро попадам на завет и трябва да лавирам, за да стигна до края на пристанището.

Един голям, силно осветен товарен кораб е пристанал на кея. Адският шум от моторите му ме заглушава. Струва ми се, че се намирам в някой огромен завод.

21 ч. и 40 мин. — закотвен съм на два кабелта от брега. Изпитвам странно чувство от това, че съм застанал неподвижно върху огледално тиха вода.

 

Прикритие за лодките в Хом Айланд (Коко Килинг}

 

Преди да напусна Пора-Пора, предвиждах пътуването да трае четиридесет дни. Изминах разстоянието за тридесет и девет. Хубав преход!

Първото ми посещение на брега беше при капитана на пристанището. Приготвих се да изпълня обикновените формалности, но той се оказа английски джентълмен и не поиска да му показвам никакъв документ. „You are a yacht“^[22] — каза той, като натърти на последната дума. За него това беше достатъчно. По същия начин ме посрещнаха и в митницата, където формалностите приключиха бързо и без усложнения.

Учудих се, когато видях, че в Порт Морсби има яхтклуб и малки монотипни яхти, управлявани от възторжени капитани. Приеха ме за „почетен член“ на своя клуб.

Всички тези състезателни яхти са от един клас и от същия тип като прочутите V.Y. от Сидней, но по-малки. Повечето са строени от любители.

В Порт Морсби останах една седмица — престой, посветен повече на Курун, отколкото на развлечения.

 

 

Порт Морсби — големият град на Нова Гвинея — е застроен върху два голи хълма и има няколко хиляди жители. Това е чиновнически и търговски град. Учудих се, когато видях по улиците туземки, облечени само с къса пола, боси, с голи гърди. Това прави странно впечатление в хубавите, модерни магазини, където продавачите са облечени по европейски. Но човек свиква много бързо и не обръща внимание на този контраст.

Възхищавах се на величествената осанка на туземките, на тяхното облекло в ярки цветове, на гривните, герданите, татуировките им.

Порт Морсби няма свой характерен облик. Срещу лагуната се простира хубав плаж.

Посетих туземното село Танубада. Войната е минала и от тук. По-голямата част от старото село е била опожарена. Останали са само няколко постройки на колове, запазили своята особеност, при все че са разнебитени и мръсни. Новото село е грозно и тъжно — дъсчени бараки с вълнообразни покриви, ръждясали вехти железарии, нечистотии и мършави, заядливи кучета, които ме нападнаха.

Представих се на вожда — старец с жив поглед. В жилището му имаше неописуеми вехтории, включително един вехт безжичен телеграф. Обясних му, че идвам отвъд моретата, че пътувам сам на кораба си, че последният ми преход е траял повече от месец, но той, изглежда, не можа да разбере всичко.

Посетих и католическата мисия в селото.

В Порт Морсби идват често туземни пироги. Те са прочутите лакатои — дълги, красиви пироги, повечето двойни: катамарани. Някои имат само един балансьор. Те са почти същите, каквито са били и в далечното минало. Стъкмени са с едно квадратно ветрило. За нещастие, прекрасните ветрила от рогозка във формата на полумесец са изчезнали от този район^[23]. Сегашните ветрила са от вехти чували, покривки или тъкани, съединени как да е. Специалният плат за ветрила би бил много скъп за туземците.

Тези лакатои^[24] лесно достигат, дори надвишават десет възла и могат да задминат коя да е състезателна яхта.

Останах приятно изненадан, че противно на съвременните полинезийци, папуасите са останали моряци. Те имаха стотици пироги, с които плаваха. Понякога разговарях с някои туземци, дошли в града да търгуват. Те стояха с часове неподвижно в лодките заедно с жените си, като дъвчеха арекови орехи, посипани с негасена вар, която държаха в кутийки. (От нея устните им добиват кървавочервен цвят). Опитах този прочут орех, рядък и много скъп, но не ми хареса. Вярно е, че бетелът изисква специално приготовление.^[25]

Един ден, когато бях на улицата, до мене спря внезапно джип, отгдето ме попитаха: „Вие ли сте французинът?“

Човекът на волана — с прошарени коси, дълъг панталон, малък виолетов нагръдник — беше папският викарий на Нова Гвинея, монсеньор Сорен.

Веднага бях очарован от симпатичния му младежки вид. Той ме запозна с прекрасното и малко известно дело на френската мисия в Нова Гвинея.

Тъй като настояваше да отида в Юл Айланд,^[26] — центъра на католическата мисия — реших в края на престоя си да приема любезната покана.

 

 

На корабчето имах много работа: проверка на такелажа, на ветрилата и така нататък. Трябваше да се поправят и оковките на стакселите близнаци. Благодарение услужливостта на един член на яхтклуба — специалист по ковачество, за четиридесет и осем часа получих нова оковка. Той ми изработи и две малки метални части, които позволяват да закрепям на върха на мачтата една макара за фала на малкото триъгълно ветрило.

Напълних резервоарите си с прясна вода и с гориво. Но, за нещастие, при снабдяването с пресни продукти срещнах затруднения. За мое изумление те липсваха в Порт Морсби. Всички храни идваха замразени от Австралия: яйца, месо, риба, дори зеленчуците и плодовете. В хубавите големи магазини беше невъзможно да намеря банани. Най-после успях да си купя от една пирога — съвсем дребни, с кора, намирисваща малко на „негър“, но с несравним вкус.

 

 

На 11 август в 13 ч. и 20 мин. изтеглих котвата и потеглих под всички ветрила при умерен южен–югоизточен вятър.

След като минах протока Логобу Моту Моту, поех остро срещу вятъра, тъй като при излизането вятърът беше насрещен. Въпреки вълнението, една малка монотипна яхта от клуба ме придружаваше.

Пред рифа на остров Ханудамава направих завой; с още един едва се избавих от плитчините Аракути, разположени пред плажа на Порт Морсби. С добре издути ветрила, пирогите застигат като светкавици Курун. Човек гледа с възторг тези буквално летящи по морето лодки. Папуасите ми махаха приятелски; струва ми се, че и те изпитваха опиянението на ветроходството.

Отново направих завой близо до остров Манубада и в 15 ч. и 10 мин. бях в протока Базилик.

За да отида до остров Юл, можех и да не излизам от лагуната, която се простира на север, но без карта не беше разумно да мина по този път, макар че беше по-кратък.

Заобиколих отдалеко рифовете и с курс северозапад отминах остров Дауго, после остров Идиа, около който летяха птици.

Наблюдавах необикновено красив слънчев залез (залезите по новогвинейския бряг са прочути), истинска феерия от високи облаци.

При все че имаше луна, и дума не можеше да става да се закотвя посред нощ до остров Юл. В 23 ч. заставам в дрейф северозападно от нос Сюклинг.

Бях доста далече от брега и можех да спя спокойно — легнах си малко след полунощ.

На разсъмване ясно различавам острова. В 7 ч. и 45 мин. потеглих при слаб североизточен вятър, с курс към южния вход на Хол Саунд. Така се нарича заливът на остров Юл.

В 10 ч. и 37 мин. минавам близо до единствената веха, посочваща южния канал. Нямах карта, но дъното се виждаше отлично през бистрата вода и не можех да имам изненади. Продължих своя път и четвърт час по-късно се закотвих на един кабелт пред вълнолома на френската мисия в Пор-Леон.

Мисионерите бяха предизвестени за пристигането ми. Аз от своя страна бях вдигнал трибагреника, защото знаех, че пристигането на френски кораб в Юл е необикновено събитие.

Млади папуаси дойдоха да ме вземат със сал с едно гребло и дълъг прът. Поради течението излязохме трудно на брега.

Престоят в Юл беше сериозно нарушаване на програмата ми, но щях да съжалявам, ако не бях отишъл. Забавих се всъщност само с два дни и половина.

В края на миналото столетие мисионерите от Сакре-Кьор в Исудун се установили след много трудности на Юл Айланд. Мисията била основана първоначално на Фърздей Айланд, в югозападната част на входа за Торесовия проток — там се е подготвило духовното завладяване на Нова Гвинея.

 

 

В Нова Гвинея още има истински „диваци“. „Дивакът“ такъв, какъвто се среща сега по земята, и „цивилизованият“ представляват две различни еволюции, всъщност две посоки в развитието на Човека.

Тези еволюции са изминали твърде различни пътища: по-„интелектуален“ у цивилизования човек, по-„инстинктивен“ у дивака. Всеки е забравил посвоему произхода си, но изучаването на „дивака“ от „цивилизования“ би могло да му даде повод за плодотворни размишления.

 

 

В Юл има и монахини. Тяхната приемна беше като всички други във Франция — с добре излъскан паркет, добре подредени столове, спокойна и отморителна атмосфера; а при това бяхме в една от най-дивите области на земята.

С много редки изключения „сестрите“, както и „отците“, не се връщат никога в Европа. Старшата монахиня бе прекарала петдесет години в Нова Гвинея! Срещнах една калугерка-ирландка, пристигнала отскоро в мисията. Тя беше млада, представителна, много красива, но по лицето й имаше вече следи от уморителната работа и лошия климат.

Мисионерите напомняха малко заселниците в Галапагосите, само че имаха и религия.

Юл е център на мисията — истински малък град. Колко е чудно да видите непосредствено до девствена гора една електроцентрала, техническа работилница, ковачница, дърводелска работилница, печатница, дори корабостроителница! Мисията притежава цяла флотилия: лодки, баржи, шлепове, дори крайбрежен кораб.

За да се ръководи цялата тази организация, са необходими мозък и ръце. В мисията имаше и три светски лица: двама французи, дошли доброволно за десет години, и един австралиец, командуващ крайбрежния кораб.

Разходих се по крайбрежието до привлекателното туземно село Кириа. Разположени до самото море под кокосови палми, неговите къщи са в местен стил, без ужасните покриви от вълнообразна ламарина. Туземците са запазили облеклото или по-скоро полуголотата на острова. Жените носят поли от листа.

За разлика от Танубада, в Кириа е чисто и подредено. Горният край на плажа беше пълен с пироги. В това село правят и грънци.

Монсеньор Сорен предложи да се организира в моя чест един излет, за да посетим предшественика му, монсеньор дьо Боаменю — оттеглил се сега във вътрешността на големия остров. С удоволствие бих отишъл да поздравя този френски мисионер, бретонец от Сен Мало, посветил целия си живот на Нова Гвинея. За нещастие, за да отидем до там, трябваше да пътуваме няколко дни, а моето време беше много ограничено.

Общо взето, Нова Гвинея е твърде малко позната. Тя е най-големият остров на земята, като се изключи Гренландия. Върховете на грамадните й планински масиви се издигат до 5000 м височина, а обширните девствени гори се простират на 2350 км.

Изглежда, че белите хора не са се настървили да експлоатират природните й богатства. Тук е любимото място на великолепните райски птици.

На разочарованите, които биха желали да се върнат към първобитния живот, тази страна може да се препоръча много повече, отколкото френските владения в Океания. Веднага трябва да добавя, че такова връщане не е съвсем безопасно: ловци на човешки глави все още съществуват…