Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (1)

I
Призвание

По насмешка на съдбата аз съм роден далеч от морето — в Париж, в един прекрасен ден на следвоенно лято.

Майка ми е от Сен Мало, града на корсарите, горда гранитна крепост, родина на Картие, Дюгуай-Труен, Сюркуф.

Що се отнася до баща ми, той е от другия край на Бретан, от земята на венетите^[1], за нещастие избити от легионите на Цезар, поставили в келтската земя първите основи на една материалистична „цивилизация“, пред която мъдростта на друидите^[2] скоро останала само спомен, удавен в кръв.

Ar Mor: Море. Какво по-хубаво име за една страна?

Морето мие бреговете на нашето отечество. Те са толкова изрязани, че великата стихия прониква в тях през множеството заливи и устия. Приливите и отливите са сякаш дишането на нашата Бретан. В кръвта на бретонеца има винаги няколко капки солена вода. Дори селянинът, който не познава морето, някъде далече-далече от брега, всред полето или из останките от някогашни гори, усеща в ноздрите си лъха на океана. Щом задуха югоизточният вятър, повеят му изпълва всичко, дори кухините в камъните, до самите граници на земята на франките. Морето е навред.

И така, аз съм бретонец и имам, струва ми се, характер на бретонец: тих, но възторжен; спокоен, но пламенен; често бавно разбиращ, но привързан към това, което е разбрал и приел; сериозен до тромавост, но мечтател, с въображение; склонен към приключения, но обмислени и контролирани.

Инстинктивно не обичах Париж, гдето прекарах детинството си. Липсваше ми чист въздух, простор. Не обичах много учението и единственото интересно време през годината бяха трите месеца, които прекарвах на море. Тогава истински живеех.

Баща ми беше капитан от далечно плаване. Обичаше страстно морето и ветроходството. Познаваше славната епоха на големите ветроходи за далечно плаване с квадратни ветрила. На тях бе направил първите си плавания и в края на войната 1914–18 бе имал щастието да командува един тримачтов ветроход, съоръжен за кораб-клопка.

Тъй че от детинство имах добра школа. У мене възпитаваха постоянно основните качества на едновремешните моряци: главно предвидливост и благоразумие. Моят баща често ми повтаряше думите, които мисля са на великия Нелсън: „Take no chance — Safety first!“^[3]

Първият допир с морето е тъй далечен, че не мога да го възстановя мислено. Проходих край брега на океана. Струва ми се, че винаги съм знаел да връзвам морски възли, да правя сплетки, да греба, да управлявам кораб. Изпитвах дълбоко презрение към „слоновете“^[4] — хората, които не умееха да вършат всичко това. Виждам се, малко по-висок от буре за хайвер, по това море, което ми се струваше безкрайно, или връщайки се уморен от риболов, да се изкачвам с мъка по гранитните кейове на Кроазик, които изглеждаха толкова високи!

Виждам се също в някоя лодка, стъкмена с какво да е парче платно, „да плавам под ветрила“. Истинско вълшебство беше да се придвижваш без шум, без усилие, без никаква механична намеса — само с парче плат.

Бях упорито момче, свадлив, отмъстителен към несправедливите, непримирим, много докачлив, стеснителен, идеалист, краен във всичко. Изпитвах свирепа ненавист към лъжата и лъжците.

На четиринадесет години бях придобил от възпитанието си прости понятия за света, които имаха за мене абсолютна стойност. Бях убеден, че хората се делят на две категории: добри и лоши, добродетелни и порочни. Вярвах, че йерархията в обществото, социалните класи произхождат от един неизменен ред, който не може дори да се обсъжда.

Възпитан в католическа и буржоазна среда, трябваше да вярвам и струва ми се, че „вярвах“ с жар в множеството „истини“, преди всичко в „бога“. Това не ми струваше никакво усилие, защото беше „така установено“. Бях изпълнен с уважение към всички догми, които ми изглеждаха безспорни, както слънчевите лъчи. Спомням си, че един ден, когато бях на излет в Бретан, изминах бегом няколко километра, за да не изпусна неделната литургия.

Същата първична вяра изпитвах и към Отечеството. Хаотичното сменяне на правителствата, тяхната корупция и скандалите от всички видове в навечерието на войната бяха така крещящи, че ме отвратиха. Трябваше да се реагира срещу бездействието, подлостта и късогледството на буржоазията. Беше наложително да се събори режимът, да се „привлекат“ подходящи хора и да се върне кралят.

Хвърлих се стремглаво в тази дейност. Истинско размирие! Резултатите не закъсняха: бях едва петнадесетгодишен, когато ме изправиха пред изправителния съд.

Случаят, в който бях замесен, вдигна много шум на времето. Тогава бях ученик при йезуитите и някои от съучениците ми споделяха моите разбирания. Няколко момчета, които принадлежаха към едно ляво младежко сдружение Червените соколи (това име придаваше индиански облик на приключението), бяха наши жестоки противници. Проведохме една детинска акция с трагичен край. На делото се защищавах с цялата смелост, на която бях способен, и това стана причина да бъда удостоен от една журналистка, която следеше процеса, с един не съвсем подигравателен прякор: Тото-Наполеон.

Едва избягнах изправителния дом, бях оправдан „поради несъзнателни действия“ (като че на тази възраст липсва съзнание). Йезуитите ме изгониха по начин, който им прави чест. И станах изгнанник. Изпратиха ме на пансион в един провинциален колеж.

Тези събития в известно отношение бяха добре дошли за мене. Сблъскал се бях осезателно с грозната страна на политиката и правосъдието. Изхвърлен от жизнената сцена още щом бях стъпил на нея, аз можах да преценя измамността на декорите и ги стъпках безжалостно в нозете си. Броят на „добрите“ в света силно намаля в моите очи.

След като се бях калил три месеца в „дивашки“ живот — мореплаване, риболов и лов, — аз се завърнах от ваканцията в първи клас на моя интернат. Той беше колкото мрачен, толкова и строг, храната беше слаба, нарядко можеше да се разговаря; в столовата ни четяха, а през междучасията трябваше „да играем“. Нашите възпитатели се страхуваха, когато виждаха децата да разговарят помежду си, да разменят мисли. Започнах да се пазя от тях и се вбесявах от това, че съм затворен. Често през зимните вечери в голямата ледена обща спалня долавях шума на близкото море, жалбата на вятъра и заспивах със стиснати юмруци. Много пъти ме обземаше желание да избягам от колежа, но не виждах никаква разумна последица от едно бягство, а не исках и да причинявам нови грижи на родителите си. Все пак вярвам, че тази среда беше благоприятна за развитието на моята личност: започнах да размишлявам, да се осъзнавам.

Бях посредствен ученик и ме скъсаха на зрелостния изпит. Поради недохранване, а може би и поради прекаляване с упражненията на чист въздух през ваканцията аз се разболях и не можах да се явя на изпита през октомври.

Следната учебна година бях в Париж, в лицея Луи льо Гран. И тази година не беше особено дълга, защото я започнах със закъснение, а през пролетта отново се разболях. Все пак издържах изпита. Веднага заминах отново на море.

След съвсем кратък престой в усамотение, на чист въздух и на слънце, се озовах отново зад сивите стени на Луи льо Гран. Сметката беше проста — една година бедна откъм знания, но богата на мечти. Интересуваше ме философията, не с оглед на изпитите, а лично за мене (за голямо съжаление на моите родители), започнах да разбирам и да разсъждавам. Философията ми беше, общо взето, песимистична. Чувствувах се мизантроп, изпълнен с погнуса към подобните си. Съвременният живот ми се струваше непоносим хаос; ненавиждах цивилизацията. Чувствувах се и малко потиснат от това чудовище, без да виждам някакъв изход. Затварях се все повече и повече в себе си, с часове седях и мечтаех. Животът в града, безинтересен и нечист (във всяко отношение), предизвикваше отвращение у мене. Задушавах се. Мислех с безпокойство за своето бъдеще. Всичко ми досаждаше, отвращаваше ме. Не бях създаден за този живот. „Да се преуспее“ — както казват хората, тоест да се печелят пари и получават служби, ми се струваше безсмислено. За мене във всеки случай това не можеше да бъде цел. Ах, да! „Да се преуспява“ — това ме караше още по онова време да се смея. Бях започнал вече да мисля, че всички тези „сериозни хора“ едва ли бяха сериозни. Реех се вече нейде из лазура.

Любовта ми към морето и ветроходството беше огромна и аз не виждах възможност да стана друго, освен моряк — какъвто вече бях.

Но „моряшката кариера“ не ме изпълваше с възторг. Ненавиждах тези купища железария, плаващи по морето — тази обида на красотата и живота.

На сушата обичах само волната природа, простора, полетата, гората, пясъчните брегове — природата, незасегната от допир с човека, големите пространства без къщи, без обитатели, без домашни животни. Франция ми изглеждаше смалена, изхабена. Невъзможно беше да се разходиш един ден, без да видиш постройка, път, нива или крава. И всичко, дори камъчетата и цветята, си има точно определен собственик. Тежко ви, ако си дадете вид, че посягате към тях! Привличаха ме безкрайните простори, неосквернени от самомнението и алчността на хората. Знаех, че те съществуват. Мечтаех за пустинни брегове, без етикета: „притежавам те, ти си мой имот“. Мислех за далечни, неизследвани земи.

Към средата на учебната 1937/38 година мисълта за пътешествие, вече породена в мене, се оформи окончателно. Следях чудесното пътешествие, което капитан Бернико извършваше по това време. „И аз ще замина един ден, сам, със собствен кораб, «с моя кораб», ще обиколя света, господар на своята съдба. И никога няма да се върна в Европа!“

Но бях млад, нямах пари и знаех, че трябва още много да науча за мореплаването. „Все едно! Един ден ще замина!“

С мисълта си бях може би вече твърде далече. По време на зрелостните изпити през юни ходех в Булонския лес да слушам песента на птиците, далече от изпитната зала. През октомврийската сесия пак отидох на море. Отсъствието на баща ми, който беше по служба в чужбина, улесняваше тази моя волност. Дълги години след това си спомнях прекрасните слънчеви дни и чувството за свобода, което изпитвах…

Всъщност все отлагах изпитите за по-благоприятни времена, но един ден, като всички други, трябваше да взема тази втора част от зрелостния…

Увлечението към политиката ме бе напуснало. За последен път отидох на една манифестация на открито, повече по навик, отколкото по убеждение. Върнах се оттам погнусен. Демонстрацията беше голяма. Различни групи се изреждаха, а тълпата ръкопляскаше неистово: „Да живее X! Да живее Y! На бесилото Z!“ Някакъв недоугаснал плам се събуди в мене. Но между двете плътни човешки стени на пътя се появи куче. Един глупак извика: „Да живее кучето!“ — и всички гърла му отвърнаха с гръмотевичен вик. Тази случка окончателно ме излекува от склонността към политически манифестации.

Нямах друга възможност, освен да уча в морското училище. Започнах да се подготвям, но своеволието, с което бях провел предишното си учение, бе оставило тежки следи и признавам, че изобщо не заслужавах да бъда приет.

Между кандидатите имаше отлични другари, чиито качества ценях и с някои свързах трайно приятелство; но у тези бъдещи моряци имаше и нещо, което ме разочароваше — те не обичаха истински морето. Младежта се бе втурнала да се състезава на приемните изпити и много от кандидатите подготвяха равнодушно няколко специалности, като оставяха на случая да определи кариерата им.

Като пансионер често нарушавах дисциплината в лицея и директорът, който не можеше да излезе на глава с „бунтарския ми и непокорен характер“ — както се изразяваше, — често се оплакваше с писма на баща ми.

Все пак учех и мислех, че ако вляза във флота, ще имам време да допълня моряшките си познания и ще спестя пари за един ветроход, след което ще извоювам окончателно свободата си.

Немските войски, нахлули във Франция през 1940 година, предрешиха въпроса. Започналият конкурс за морското училище бе прекратен.

И дума не можеше да става да остана в ръцете на нашествениците. След като подпомагах бежанците няколко дни и аз последвах масовото изселване — разпънах палатката си в някакъв ловен резерват (това впоследствие нарекоха „да хванеш гората“). Стоях известно време там, запасен с храна, добре екипиран, с оръжия и много муниции, заедно с най-отдавнашния ми приятел — истински побратим. Здрави, безстрашни, свикнали с горския живот, и двамата имахме крайни разбирания за личното достойнство и смелост. Тежко на германците, които биха се опитали да ни застрашат! Не след много решихме да отидем в Аркашон. Възнамерявахме да изберем най-хубавия кораб, да го завземем и да тръгнем в открито море. Но практическото изпълнение се проточи. Тръгнахме все пак пеша. Но германците ни задминаха… На малки преходи се завърнах сам в Бретан.

В началото на есента, когато отлитаха прелетните птици, се озовах в Държавното мореходно училище в Нант.

Бях щастлив, че най-после официално уча науки, свързани с мореплаването (всеки знае, че изпитите за влизане в морското училище нямат абсолютно никакво отношение към мореплаването или морето).

Един ден купих книжка, озаглавена „Сам около света на борда на 11-метров ветроход“, преведена неотдавна от симпатичния Пол Бутиер. Това беше пътепис за необикновеното околосветско пътуване на капитан Слокъм от 1895 до 1898 година, в златния век на ветроходството, когато пътуванията са били наистина интересни. Тази книга ми подействува като електрически шок. Защо да не осъществя веднага проектите, които правех за бъдещето след войната и след няколко години професионално мореплаване? И така, реших в най-скоро време да тръгна по морето. Нямах пари, но заразих с моя ентусиазъм двама приятели и решихме да купим общо една лодка. За нещастие, въпреки търсенето и обикалянето по крайбрежието, не намерихме нещо, което да ни хареса. Бяхме наистина много взискателни. Затова направихме сами плана на лодката, за която мечтаехме. Това беше един великолепен дванадесет и половина метров ветроход, норвежки тип, бърз, удобен и най-вече мореходен. Поискахме проектосметна документация от една работилница. А нямахме пари да купим дори вехта лодка…

През тази година научих много за мореплаването и морето — както и неща, които не се преподаваха в училището. Учех всъщност повече от желание за знания, а не за да взема успешно изпитите. Затова бях скъсан като мнозина мои другари. По отношение изпитите за Търговския флот екзаминаторите проявяваха вече странно желание за реформи, което обезсърчи много истински призвания и стана причина след няколко години да настъпи криза в кадровия личен състав. Както и да е, този неуспех не ме трогна. Дипломата не би увеличила мореходните качества на моя кораб, нито моряшките ми знания.

Завърнах се в Кроазик и стъкмих за риболов малкия си двутонен кутер^[5] Льо Краб^[6], като мечтаех за хубавата яхта, която исках да построя.

Един ден, когато се връщах от морето, бях привлечен като от магнит от чудесен, съвсем нов риболовен ветроход, който се поклащаше спокойно на котвената си верига. Обиколих го с малката си лодка. Възхищавах се като познавач от дърводелската работа, от хармоничните, здрави, леки форми. Солидната стойка върху водата, добре защитената предница и подчертаната извитост на палубата доказваха безспорно, че това е морски кораб. Името му беше Мария. Със своята чистота, свежи цветове и подредено стъкмяване Мария беше хубава като красиво момиче.

Това беше любов от пръв поглед. И на 6 юни 1941 година в 22 часа и 45 минути записах в бележника си, като че ли можех да забравя: „Ще тръгна сам с кораб, подобен на Мария.“

Без да губя време, отидох при конструктора й дядо Бюро, когото познавах от детинство. Творбата му беше безспорен успех — защо да търся другаде? Не ставаше вече въпрос за мечти. Исках да имам същия кораб. Цената ми се стори приемлива, при все че нямах пари.

Наесен, след няколко военновременни приключения, откарах в Нант моя Льо Краб, който вече бях продал. Не мислех да се явявам повторно на изпит по математика при преподавателите, които си играеха с нас, както котка с мишка. „Нека се опитат да хванат дявола за брадата с един моряшки възел!…“

С болка се разделих с моя стар приятел, но бях изпълнен с надежда и с раница на гръб се завърнах в Кроазик.

Да се построи и стъкми ветроход за далечно плаване в разгара на войната, в окупирана страна, беше смела авантюра. Щях скоро да го разбера.

Невъзможно беше да се заложи корпус за строеж в корабостроителница. Отложих за по-благоприятни времена. Намирах се в смешно положение — бях продал Льо Краб и бях без кораб. Подписах договор за постъпване в океанския риболов — като начинаещ моряк на голям траулер от Сен Мало, работил дотогава около Нова Земя.

Собствениците се бяха отказали вече да изпращат корабите си към Нова Земя. Много кораби се губеха, пленени или потопени, понякога от самите англичани. Оцелелите кораби получаваха ново местоназначение — Мавритания.

И така, в Пор де Бук се качих на борда на траулера Алфред — 67 метра дълъг, с 51 човека екипаж. Заедно с мен постъпи и приятелят ми Жан-Мишел Кролбоа.

Това беше трудна работа, от която запазих тежки спомени. Още с отиването на кораба капитанът ни предупреди: „А, момчета, иска ви се да участвувате в океански риболов ли? Нямате представа какво е това…“

Скоро щяхме да научим… А при това бях чел книгата на отец Ивон за риболовците около Нова Земя.

„… човекът е роб на машината. Ако тя работи денонощно, и той ще работи денонощно. Непрекъсната каторга по заповед на рибата: а изобилието е понякога такова, че човек има само седем часа почивка за три дни. Нерядко хората залитат от безсъние и умора. И като си помисли човек, че екипажът на някои траулери се състои от двадесетина млади хора под двадесет години! Горките деца!“

Риба, риба! Истински кошмар, когато сме „на банка“^[7]. Виждал съм палубата, покрита с риба до планшира, от мостика до бака! И всички тези трептящи по палубата животни, някои от които, като големите курбини^[8] например, с дължина колкото човешката, трябваше да се сортират, да се изкормят, да им се изрязват главите^[9], да се разрязват на две, да се измият, наместят и осолят. Виждам се отново на тоя тежък и понякога опасен труд: маневриране с риболовните мрежи и вероломните стоманени въжета, или в ритъма на клатушкането да прибирам тежкия трал^[10], като го притискам здраво с корем към планшира, иначе цялата смяна ще полети в морето. Работехме денонощно и безспир. Две смени на палубата, една на почивка долу. Понякога при команда „всички на палубата“ стояхме по двадесет и пет часа във вода и риба, без да можем да се измием, с ръце, превърнати в болезнени рани (случвало ми се е да не мога да отрежа парче хляб, за да се нахраня). Плакал съм от гняв и умора.

Привързах се все пак към тази среда от новоземци^[11], към тези „морски каторжници“ с груба външност, но с благородни сърца, напомнящи в известни отношения моряците от големите ветроходи в миналото. О! те, които работеха до предела на човешката издръжливост, имаха пълно право да гледат с презрение „безделниците“, които „се разхождаха“ на борда на големите военни или търговски кораби.

Тази работа беше полезна за мене в много отношения. Тя закали тялото и оформи характера ми.

След няколко приключения и един престой в Сенегал през пролетта се завърнах във Франция с малко спестени пари.

Издържах успешно теоретичния изпит за капитан от търговския флот. След като се освободих от тези грижи, започнах отново да мисля за построяването на моя яхта. Трябваше да имам специално разрешение за започване на строежа. Започнах да се боря търпеливо с трудностите.

Докато чаках разрешението, което без съмнение щеше да се забави, купих един малък кутер с полупокрита палуба на име Марилу и ги съоръжих за риболов. Не бях от най-щастливите риболовци, но имах поне възможността да бъда на море. В началото излизах с един стар пилот — дядо Рембо, бивш маневрист от известния учебен фрегат Мелпомена, после с капитана от далечно плаване Пере, стар ветроходец, минавал Нос Хорн. Често пъти към нас се присъединяваше и моят приятел Жан-Мишел.

След много чакане и разочарования обещаха да започнат строежа на яхтата ми през пролетта на 1943 година. В очакване да започне работата, от няколко години вече събирах материали. А това не беше лесно. Много неща не се намираха. Всеки гвоздей беше проблем. Всичко се продаваше на черна борса, а моите пари бяха съвсем малко.

Много усилия положих, докато накарам да ми излеят един металически кил в Кемперле. След тази трудност изникна друга — с превозните средства; очевидно не бих могъл да пренеса отливката на гръб. Най-после отидох с пилотския кутер на Жан-Мишел да взема готовия кил. Натоварихме го в Дуелан с подръчните корабни средства. При заминаването едва не заседнахме поради някаква глупава маневра, която германците ни принудиха да направим. Докарахме го до Кроазик, гдето го завлякох сам до корабостроителницата. Липсата на транспортни средства ме принуждаваше да нося на гръб, понякога от далечни разстояния, цялото снабдяване на кораба.

Едва в Париж можах да намеря котва. Натоварих тези тридесет килограма железария на рамо и ги носих до гарата на Монпарнас. Кондукторът отказа да ме пусне във влака. Трябваше да натоваря насила котвата.

Бях си дал клетва, че малко по малко, може би трудно, но ще осъществя точка по точка всички проекти, които си бях записал.

На 20 май Бюро започна най-сетне моя кораб. На 31 същия месец килът, вълнорезът и кърмовият упор бяха монтирани и баластният кил положен на място. Изоставих риболова, за да мога да се отдам изключително на целта си. Сега строителят работеше непрекъснато за мене. Беше много усърден, а сръчността му винаги ме възхищаваше. Построи така добре корпуса, че освен при пасването на набора с обшивката никъде другаде нямаше нужда от калафат.^[12] Беше водонепроницаем като бутилка. Работа „първо качество“.

При все това вечно бях недоволен, винаги исках нещо да бъде изработено по-добре, по-усъвършенствувано. Дядо Бюро понякога ужасно се ядосваше. „Няма да ме учите на занаята ми, моето момче. Четиридесет години вече строя кораби. Щом не сте доволен, аз съм строил този кутер и ще го задържа за себе си!“ После всичко се уреждаше, тъй като дядо Бюро беше толкова добър, колкото и съвестен човек.

Скоро корпусът на моя кораб изпълни цялата мъничка корабостроителница. На 7 август подпорите бяха махнати и шейната вкарана под кила заедно с плътен валяк отпред. Талията^[13] бе закачена, но за да може яхтата да излезе, трябваше да се демонтира предната стена на работилницата.

За пръв път видях на открито хубавия корпус, който бях боядисал с любов със собствените си ръце. Беше солиден, гледах го с истинско удоволствие. Мечтата ми се осъществяваше. Бях щастлив като дете пред хубава играчка.

Но имаше още много работа и яхтата трябваше да стои два месеца върху насипа на корабостроителницата, преди да слезе на вода. През това време всяка част ставаше действителност — рангоутът, всички железни оковки, всички палубни съоръжения. Вътре работеха по обзавеждането, за което бях направил чертежи. Трудех се с цялата си душа — от зори до залез-слънце.

Понякога мечтаех на сянка под дърветата. Топлото лято, мъничката корабостроителница бяха такава мирна картина! А там, Тонер, корабът, който ще преплава седемте океана… Бях извън себе си от радост. Забравил бях всички луди хора и тяхната война. Скоро щях да бъда напълно свободен.

 

 

28 октомври 1943 година беше паметна дата за мене. Сутринта, по време на прилива, с помощта на шейната снеха кутера в долния край на плажа. Водата щеше да го поеме при прилива. Стоях сам, мълчалив. Морето придойде и започна да ближе кила, после обля полека корпуса. Трогателно беше да гледам как яхтата, моят кораб, оживява, влиза в допир със своята среда. След като килът изстена върху камъчетата на плажа, кутерът изплава освободен… Точно в този миг един делфин, изпратен сигурно от самия Нептун, показа муцунката си на няколко разтега от кърмата. Това беше вече истинско приветствие!

На другия ден поставихме рангоута и влачен от малкия Марилу, управляван от капитан Пере, пристанах в Шамбр де Ваз. Там завършиха стъкмяването.

Друга забележителна дата беше 27 ноември. В девет часа сутринта, при умерен вятър, с вдигнати ветрила, яхтата отмина вълнолома на Кроазик. Изпитах силно вълнение, когато започна да се клати от морските вълни. Времето беше мрачно, зимата наближаваше, но това беше без значение. В душата ми грееше слънце!

Веднага забелязах, че яхтата е дяволски нестабилна и ще бъде необходим много баласт, дори след като всичко бъде натоварено. Но колко маневрена и бърза беше! Някои рибари дори помислиха, че има мотор.

Въпреки строгия контрол на германците, прибрах се щастлив.

 

 

Свалих съоръженията на Марилу, за да го продам. Докато чаках голямото пътуване, приготвих се да риболовствувам. Тъй като корабът ми нямаше мотор, много трудно беше да си намеря моряк… Може би защото истинските рибари ме считаха за любител. Да ходиш за риба с яхта! Най-после се свързах с един стар моряк, който беше плавал двадесет години с големите ветроходи — дядо Норбер льо Блон — моряк в пълния смисъл на думата, от едно поколение, което вече изчезва. Той беше добър, прям, смел и отдавна вече морето нямаше тайни за него. За нещастие, поради възрастта и мизерията, в която живееше — сам, без пари, с една смешна пенсия, която не му стигаше дори за тютюн, — той бе станал почти неработоспособен. Но дядо Норбер беше от истинските стари моряци. С празен стомах, нахлузил и през зимата на бос крак дървените обувки, той намираше сили да се усмихва, макар и със стиснати зъби, и да каже по някоя добра дума. С него приготвихме трала.

На 27 декември бях на море с дядо льо Блон. Беше много студено. Не знам точно как, но когато се готвехме да спуснем трала, моят нещастен моряк падна през борда. Успях бързо да го уловя, но тъй като се беше схванал от студа и едва можеше да се помръдне, с големи мъки посредством талията можах да го кача, след като бе престоял във водата цял четвърт час. През този ден германците видяха да пристава интересен екипаж: аз бях съвсем гол под вехтата си мушама, а моят моряк трепереше, въпреки всички мои дрехи, с които го бях облякъл. Беше страшен студ.

Малкият инцидент завърши благополучно. Дядо льо Блон беше корав. При все това една мисъл не му даваше мир. Дълго време след случката моят моряк не преставаше да ме пита: „Нали вие ме бутнахте през борда?“ Славният дядо Норбер, когото обичах, не искаше да признае, че вече не може да се държи здраво на нозете си.

За съжаление, трябваше да помисля за негов заместник. Свалих временно съоръженията на Тонер и в съседното пристанище Полигуен се качих на риболовния кораб на един мой приятел.

Неблагодарен занаят. Не бях много щастлив рибар, струваше ми се, че някой хитър бог отстранява рибата от мрежите и въдиците ми.

През пролетта, когато дойде сезонът на скумриите, стъкмих отново кутера си. Намерил бях друг моряк: и той беше стар, но малко млади хора притежаваха неговата сръчност и сила. Висок беше колкото три кутии от катран и моят приятел Жан-Мишел го кръсти „моряка Буря“ поради това, че ниският му ръст едва ли щеше да задържа вятъра! Казваше се льо Рош, по прякор „полковника“. Беше неуморим веселяк, шегите не слизаха от устата му, извънредно упорит, но добряк и великолепен моряк.

Тонер започна плаването. Всеки ден бяхме на море. Гориво почти не се намираше вече и всички кораби, дори катерите за сардини, бяха принудени да се придвижват с ветрила. Отиването до мястото за риболов се превръщаше често в истинско и увлекателно състезание. Постепенно центровах моя кутер и той показа добрите си качества. Вятърът не беше пречка да излизаме. Един ден пресилих кораба и счупих гика на две, но след като го опознавах всекидневно, все повече и повече се доверявах на моя ветроход.

Постепенно скъсвах връзките си със сушата. Настанил се бях на борда на своя кораб и там живеех. Методично, без да бързам, товарех багажа си, докато най-после бях напълно готов.

Не исках да се срещна отново с нашата студена зима. Преди края на лятото ще поема курс югозапад. Кой би ме спрял! Имах необходимите карти, мореплавателни документи, приборите си и великолепно стъкмяване. Хранителните припаси, които отделях от четири години насам от дажбите си, щяха да ми стигнат до Антилите.

Само няколко часа ме деляха от заминаването, оставаше само да се заредя с вода, да натоваря последните сандъци с продукти и материали, които чакаха грижливо опаковани в моето помещение на сушата, и ще се разделя с господа германците, нещо лесно, от което не се тревожех никак.

Но събитията провалиха проектите ми. Съюзниците направиха десанта и напредваха във Франция. С прекъсването на всички пощенски връзки останах без новини от цялото си семейство. Безпокоях се. Над освободената страна задуха вятър на ненавист и безумие. Отмъщенията се вършеха под най-благовидни поводи. Исках да намеря близките си. С мъка в душата реших да отида в Париж. Една сутрин напуснах Кроазик на разсъмване с взет под наем велосипед. Раздялата беше тежка. За последен път погледнах продължително моя кораб — завършека на дългите ми усилия. Тръгнах по пустите пътища с неохота и с малко багаж — високи обувки, къси панталони, риза, малко бельо в чантата, няколкостотин франка, ножа и револвера ми. Нещастен смелчага, който отива да види по-отблизо глупостта и злобата на хората…

По дългия път обследвах съвестта си. Не беше ли осъдителна моята мизантропия? Не, защото се дължеше на жажда за чистота. Нали злото ме отвращаваше именно защото търсех доброто?

Търсех и истината, но къде бих могъл да я намеря? Четях съвсем малко. При все че у дома имах Нитче, Шопенхауер, Марк Аврелий, Епиктет и още други. Хегел ме бе обезкуражил още от първата страница и бях го отстранил завинаги, защото имам прост и ясен разум. Но всички тези философи не водеха до никъде. Търсех най-вече в себе си. Защо ще се мъча да се откривам с идеите на другите?

Какво бях станал? Една личност, различна от другите хора. За щастие — а дали за щастие? — се държах настрана от всичко, което съставя живота на подобните ми. Не ходех на кино, не четях никакъв вестник, не слушах радио, съвременните събития никак не ме интересуваха. Единствените ми книги, освен няколкото философски, бяха за мореплаването. Считах науката за нещо съмнително. Бях противник на съвременния свят.

Не пушех, не пиех. Храната ми беше повече от скромна. Странях от жените. Живеех бедно, без огън, без удобства, в един таван в Кроазик, във вехти изкърпени дрехи, с къси панталони и през зимата. Приличах на чудак, на луд.

Непримирим към себе си, аз пристъпвах плахо към разбиране на другите. Започнах да съзирам някаква поезия в живота — поезията на сърцето. Случваше се на излизане от леденото си безразличие да се усмихвам на хората. Имах няколко добри приятели…

Натисках силно педалите, отдалечавах се от морето, напущах тишината и самотата, за да навляза в безредиците…

Видях отблизо ненавистта, омразата, несправедливостта, кражбите, убийствата, подлостта. Съюзници, французи и германци, какви ли не още! Бяха орди, обзети от дивашка възбуда. Истинско царство на Злото.

Щях да бъда убит и от едните, и от другите. Няколко път бях арестуван от привърженици на различните орди. Завлякоха ме дори пред някакъв съд!

Да си самотник е опасно. За едни трябва да си такъв, за други — онакъв. Модерният свят е свят на изравняването и категориите. Тежко на този, който не е категоризиран.

Когато освобождението завърши, тоест когато народът задоволи своята мъст, можах да се загрижа за съдбата на моите хора. Германците все още владееха „джоба“ при Сен-Назер. Бързата победа, на която се надявахме, все още се бавеше.

Един от най-добрите ми приятели, Жан Килгар, бдеше внимателно над моя кутер, който беше под прозорците му; оставил му бях и ключа.

Подготвях завръщането си в Кроазик, когато получих вест, че германците разбили вратата на моя таван, намерили оръжията ми и задигнали всичко. Обсебили и самия кораб. Казаха ми, че ако се върна в Кроазик, има опасност за живота ми.

Отначало бях обзет от ярост — мислех да въоръжа един малък кораб и да тръгна да пиратствувам по германските брегове. Скъпо трябваше да ми платят дръзновението да посегнат на кутера ми! После се успокоих: „Ако на омразата се отговаря с омраза, как ще се свърши злото?“

До последните дни на войната германците останаха господари на крайбрежието, а французите бяха като че ли по-загрижени да убиват наслуки „предателите“, отколкото да изгонят окупаторите.

Веднага след освобождаването на „джоба“ се завърнах в Кроазик. Корабът ми бе изчезнал и никой нищо не знаеше за него. Видели го в един зимен ден да потегля с хора от Кригсмарине^[14] на борда. Разказаха ми, че времето било ветровито и той минал за последен път с рифовани ветрила покрай вълнолома на Кроазик, управляван, както изглеждало, от опитни ръце. Никой вече не го видял.

Чрез флотските власти вдигнах тревога по всички пристанища на крайбрежието, но безрезултатно.

Тръгнах за основно претърсване, прегледах старателно целия бряг, разпитвах хората. Напразно търсене. Проверих устието на Лоара от Сен Назер нагоре, все така безрезултатно.

Често попадах на лъжливи следи: някои познали кораба ми, други предполагаха, че е бил той…

След две седмици тичане по пътищата, посещаване на пристанища и всички кътчета, гдето би могла да се подслони яхта, започнах да се отчайвам, че ще постигна някакъв резултат. Може би някои смели германци са отплавали с яхтата в открито море? Та нали е предназначена за далечно плаване?

На 29 май пред плажа на Сен Мари в устието на Лоара закусвах бавно с жалката дажба, която можех да си позволя с обеднялата си кесия. Времето беше великолепно: ослепително слънце, синьо море, слаб, милващ вятър. Въпреки това гледах с тъга хоризонта.

Когато претърсвах предната вечер крайбрежните вили, окупирани доскоро от германците, бях направил тревожно откритие: две чекмеджета от предното помещение на моя кораб. Погледът ми бе попаднал и на един поцинкован железен болт — от оковката на съставния румпел. Не можеше да имам грешка. От педантичност, за да избягна окисляването, бях прекарал пласт миниум върху края на болта, който бях изрязал, защото беше много дълъг. От този момент започнах да се лутам в догадки, да правя какви ли не предположения.

Подреждах си чантата, когато при мене дойде един човек. Беше моряк. Разбираше от яхти. Показах му цяла серия снимки. Каква беше моята изненада, когато той позна кутера ми, дори сам даде няколко характерни подробности за корпуса и стъкмяването. Корабът бил изхвърлен на брега, постепенно насечен на дърва за горене. Това беше неочакван удар за мене. Човекът ме заведе в хангара на спасителните лодки. Намерих още няколко чекмеджета, дреболии, парчета дъски, с които сега запушваха прозорците. После отидохме на брега, гдето между камъчетата намерих чугунените отливки. Точно тук, върху тези безмилостни скали, корабът се е разбил. Ако крайбрежните скали се бяха срутили върху мене, сигурно би ми било по-приятно… Бедният кутер, колко ли е страдал! Сигурно е духал яростен вятър, но стъкмяването беше толкова здраво! Ако бях там, щях да се опитам да направя нещо, да го напъна до крайност, за да го отклоня от смъртоносния бряг… Ако не успеех, щях да хвърля отчаяно голямата котва с дълго въже, заплетено в края на веригата. Уви! Не бях там, за да се боря заедно с него.

Под празния хангар за спасителни лодки милвах лакирания румпел, моя леко издраскан румпел. Защо не бяха изгорили и него? От почит? От страх? Може би защото връзката между душата на ветроходния кораб и душата на господаря му е румпелът? Той е много повече от символ. Стиснал здраво тази реликва, аз се заклех: „Ще те възстановя!“

Когато се прибрах в Кроазик, научих тъжната новина: дядо льо Блон бе умрял — от глад. Нямаше необходимите сто франка, така наречената „пенсия“, за да може да живее… Угаснал тихо, усмихнат и примирен.

Ти си вече в рая на моряците, славни дядо льо Блон, и пътуваш с попътния пасат, по леко развълнувано, чудно синьо море, с ветрохода на вечния покой!

След известно време се върнах в Сен Мари с малката ветроходна лодка на един приятел. Мислех да пренеса в Кроазик каквото бях намерил от останките на моя кораб и складирал грижливо под обяснителен надпис в големия хангар за спасителни лодки. Наивник! Нищо не бе останало. Военният флот бе взел всичко. Някой ми каза: „Виждате ли тези вехи^[15] пред пристанището — закотвени са с вашите отливки.“ Стиснах юмруци и се заканих: „Ще потопя тия вехи!“ Каква полза?

Времето беше отвратително, когато се връщахме в Кроазик. Прекарахме неприятна нощ със снети ветрила, всред вихрушки и гръмотевици. На сушата имаше изкоренени дървета. Когато се развидели, при вдигане на ветрилата, бушпритът се изкърти. Боговете не бяха се успокоили, както изглежда.

Върнах се пак в Кроазик, в моята бяла варосана стая.

На голата стена написах с червено стиховете на Киплинг:

Ако можеш да видиш разбито делото на своя живот,

и без да продумаш, започнеш да го градиш отново, тогава…

Ще бъдеш мъж, сине мой.