Жан-Луи Обер
Огледалото

Не знам кога, къде е то стояло,

но имало такова огледало.

То хората оглеждало наред,

показвайки им точния портрет.

И постоянно там народ прииждал,

и всеки съдел туй, което виждал.

 

Пред него завъртява се кокетка.

Наистина забавна гледка:

„Но как? Това е Изабела.

Познах я аз. Отде ли се е взела?

Каква надменна, алчна и надута,

пък и нахална — все напред се бута!“

 

След туй едно конте се приближава

и образът му в миг се отразява:

премного суета, а малко ум.

„Ах, дяволът! — контето вдига шум. —

С такава мутра и с такъв фасон

как няма да позная аз Дапон!

Ще трябва, докато е време,

урок от огледалото да вземе.“

 

Подир контето идва Харпагоп

и почва със насмешлив тон:

„Ах, тоз скъперник стар Арист,

голям глупак и егоист!

За грош дори готов е той

да отнесе сто пръчки бой.

 

Туй огледало бих му подарил,

че да се гледа и в лице, и в тил.

Разбира се, ще ми е по-приятно,

ако на мене го дадат безплатно.“

 

Огледала се не една персона,

народ тълпял се всеки час и миг,

но всеки виждал тоя или оня,

а никой там не зърнал своя лик.

 

Щом глупавото самомнение

е майка на презрението, аз

към майка и към поколение

стрелите си отправям в този час.