Джошуа Слокъм
Сам около света (9)

Девета глава

Бях решил да разчитам на своите ограничени възможности, за да ремонтирам повредите от страшния щорм, който ме отнесе на юг към Хорн след излизането ми от Магелановия проток в Тихия океан. Така че, когато отново влязох в протока през канала Кокбърн, не продължих на изток към селището Пунта Аренас, където можех да получа помощ, а като обърнах отново на северозапад, заех се с иглата и напръстника да си кърпя ветрилата при всеки удобен случай — на котва или на път. Работата вървеше бавно и малко по малко четириъгълното ветрило за гика доби размерите на един удобен за работа грот с нокбензелен ъгъл и шкаторини. Макар че не прилягаше кой знае как, поне беше направено много здраво и щеше да издържи на силни ветрове. Един кораб, който срещнахме дълго след това, съобщил, че гротът ми имал усъвършенствувана конструкция и патент риф, макар че нямаше нищо подобно.

В продължение на няколко дни след бурята „Спрей“ се радваше на хубаво време и навакса загубеното, като измина двайсет мили. В онези дни, пълни със злополучия, това ми се струваше дълъг преход. Времето, както казах, за няколко дни се задържа хубаво, но това за мен не означаваше почивка. Грижите за безопасността на кораба и дори за живота ми съвсем не намаляха от липсата на лошо време. Опасността дори беше по-голяма, защото в сравнително хубави дни диваците се впускаха в своите мародерски походи, а в бурно време изчезваха, тъй като техните окаяни канута бяха неустойчиви и изобщо не заслужаваха да се наричат кораби. При тези обстоятелства бях започнал да се радвам на бурите, както никога преди в живота си. Те никога не изоставяха „Спрей“ по време на мъките му около нос Хорн. Аз дори свикнах с този живот и започнах да мисля, че ако щорм отново отнесе яхтата, още едно преминаване през протока ще ме направи агресор и ще накара жителите на Огнена земя да минат в отстъпление. Това чувство се оформи в мен в залива Снъг, където хвърлих котва в сивото утро, след като бях минал нос Фрауърд. След съмване забелязах, че двете канута, от които се бях измъкнал, като плавах цялата нощ, сега влизаха крадешком в същия залив под прикритието на сянката на високия нос. Те имаха пълни екипажи, а диваците бяха въоръжени със стрели и лъкове. Когато гръмнах с пушката си пред носовете на канутата, и двете свърнаха встрани в едно тясно заливче извън обсега на куршумите. Изправен пред опасността да бъда нападнат във фланг откъм близкия храсталак, аз се принудих да вдигна ветрилата, които току-що бях свалил, и реших да се насоча към отсрещната страна на протока на шест мили оттук. Но сега пък се чудех как да вдигна котвата, тъй като брашпилът беше повреден и не можех да я помръдна. Все пак вдигнах всички ветрила и потеглих, като преди това се опитах да изтегля веригата с ръце. Шлюпът повлече котвата, сякаш това беше нещо съвсем нормално, а заедно с нея повлече и около един тон кафяви водорасли от плитчината в залива. Вятърът доста се беше усилил.

През това време работех така, че от пръстите ми протече кръв. Постоянно хвърлях по едно око през рамо, а едновременно с това наблюдавах наоколо и при всяко поклащане на клонче пусках по един куршум да изсвири в шубраците. Пушката ми беше винаги подръка и ако в този момент се покажеше някой индианец в обсега й, щях да го приема като обявяване на война. Както и да е, друга кръв, освен моята не се проля. Това стана от дребно одраскване на талреп или щифт, които ми се изпречиха, докато бързах. От теглене на твърди мокри въжета раните по ръцете ми понякога много боляха и често обилно кървяха. Зараснаха чак когато излязох от протока и навлязох в зона с хубаво време.

Когато излязох от залива Слъг, обърнах „Спрей“ срещу вятъра, ремонтирах брашпила и вдигнах котвата. След това се насочих към един тих залив на около шест мили в подножието на висока планина. Там, на девет сажена дълбочина, застанах на котва под самата стена на една отвесна скала. Тук моят глас сам си отговаряше и затова нарекох мястото „Ечаща планина“. По-нататък бреговата линия беше по-начупена и на брега имаше нападали дървета. Реших да си набавя дърва за горене. Освен брадвата взех и една пушка, която в тези дни винаги ми беше подръка. Там обаче не видях друго същество, освен малък паяк, който си беше оплел паяжина в сухия пън. Занесох го на яхтата. Поведението на насекомото в това безлюдно място сега ме интересуваше повече от всичко. Колкото и да е странно, в каютата то се срещна със същия по големина и вид паяк, който беше дошъл тук чак от Бостън. Това беше едно много възпитано паяче, само че много пъргаво. Паякът от Огнена земя веднага изправи краката си за бой, но моят малък бостънец моментално го повали, счупи му краката и после един по един така изкусно ги изтръгна, че за по-малко от три минути след започването на битката паякът от Огнена земя не можеше да се различи от муха.

На следващата сутрин побързах да тръгна, след като прекарах една будна нощ покрай странния бряг. Преди да вдигна котва, върху огромната печка от Монтевидео си сварих чаша горещо кафе. В този огън изгоря и паякът от Огнена земя, който малкият боец от Бостън уби предишния ден. Много по-късно една шотландка от Кейптаун, като чу за неговата смелост, проявена при Ечащата планина, го кръсти „Брус“. „Спрей“ вече отминаваше Кафеения остров, който бях забелязал на моя рожден ден, 20 февруари 1896 г. Там ни пресрещна друга буря, която ни принуди да потърсим прикритие в завета на остров Чарлз. Върху един скалист нос на острова горяха сигнални огньове. Едно племе диваци, което се беше събрало тук, откак минах за първи път през протока, наскачаха в канутата си, за да се впуснат след „Спрей“. Не би било уместно да хвърля тук котва, тъй като мястото беше на разстояние една стрела от гъсто обраслия бряг. Направих знак, че едното кану може да се приближи, докато шлюпът продължаваше да се движи под пълни ветрила във ветровата сянка на брега. На другите направих знак да стоят настрана и между другото сложих една голяма пушка „Мартини-Хенри“ на показ върху покрива на каютата, така че да ми е подръка. В кануто, което приближи, имаше две индианки и един индианец — най-загрубелите представители на човешкия род, които някога съм виждал. Тяхното вечно жално „ямашхуна“ се разнесе с тръгването им от брега и продължи, докато наближиха борда. Жените молеха за хляб, а индианецът — един тъмнолик дивак — седеше намръщен, сякаш не се интересуваше изобщо от тази работа. Но когато се обърнах да взема сухари и сушено говеждо за жените, индианецът скочи на палубата и се изправи срещу мен, като каза на развален испански, че вече сме се срещали. Спомних си, че тонът на неговото „ямашхуна“ ми е познат, а и по брадата разбрах, че е Черния Педро, когото наистина вече бях срещал.

— Къде са другите от екипажа? — попита той, като се оглеждаше неспокойно и вероятно очакваше, че от предния люк ще изскочат моряци и ще му платят за многото убийства. — Преди три седмици — каза той, — когато мина оттук, видях трима души на борда. Къде са другите двама?

Отговорих му късо, че същият екипаж е все още на борда.

— Но аз виждам — каза той, — че ти вършиш цялата работа. Hombre valiente!^[1] — добави той със злобна усмивка, като огледа грота.

Обясних му, че върша цялата работа през деня, докато останалият екипаж спи, за да е бодър да пази от индианци през нощта. Учуди ме коварството на този дивак. Явно го познавах по-добре, отколкото той мислеше. Дори и да не бях предупреден при отплаването ми от Пунта Аренас, сега щях да разбера, че си имам работа с изпечен разбойник. Още повече че една от индианките, подтикната от някаква искра на добрина, която понякога може да се открие в гърдите и на най-първобитното същество, ме предупреди със знак да бъда нащрек, защото Черния Педро ще ми стори зло. Нужда от предупреждения и без това нямаше, защото аз бях нащрек още от самото начало, и в този момент държах в ръката си голям револвер, готов да ми послужи всеки миг.

— Когато мина оттук преди — каза той, — ти стреля по мен.

И добави даже със сърдечна нотка в гласа, че било muy malo^[2].

Престорих се, че не разбирам, и казах:

— Ти си живял в Пунта Аренас, нали?

Той отговори искрено:

— Да — с доволен вид, че е срещнал някой, който идва от неговото скъпо родно място.

— В мисионерския дом ли? — попитах аз.

— Ами да — отговори той и пристъпи напред, сякаш за да прегърне стар приятел.

Махнах му да се дръпне, понеже не споделях ласкателното му настроение.

— А познаваш ли капитал Педро Самблич? — продължих аз.

— Да — каза злодеят, който беше убил един родственик на Самблич, — да, наистина ние сме големи приятели.

— Знам — казах аз. Самблич ми беше казал да го застрелям, където го срещна.

Той посочи пушката върху каютата и попита колко пъти стреля.

Когато му обясних, че тази пушка стреля, без да спре, долната му челюст увисна и той каза, че иска да си отива. Не му попречих. Дадох на жените сухари и говеждо, а една от тях ми даде в замяна няколко буци сланина. Струва си да спомена, че ми избра най-големите парчета от кануто. Нито един християнин не би направил повече. Преди да се отблъсне от шлюпа, коварният дивак поиска кибрит и посегна с върха на копието си да стигне кутията, която му подавах. Но аз му я подадох върху дулото на пушката, която „стреляше, без да спира“. Индианецът предпазливо взе кибрита, но подскочи, когато му казах: „Cuidado!“ (Внимавай!), при което жените се засмяха: изглежда, това им направи удоволствие. Вероятно подлецът ги е налагал сутринта, че не са събрали достатъчно миди за закуската му. Между нас се установи добро разбирателство.

От остров Чарлз „Спрей“ премина отсреща до залива Фортескю, където хвърли котва. Прекарах една спокойна нощ в прикритието на висок бряг, докато вятърът виеше отвън. Заливът беше пуст. Индианците, които видях край острова, бяха стопани на този залив, но аз бях сигурен, че в сегашната буря те не са могли да последват „Спрей“. За да не пренебрегвам предпазливостта, все пак наръсих кабари по палубата, преди да се прибера в каютата. На другия ден самотата на мястото беше нарушена от появата на голям параход, който с величествена осанка се отправи към мястото за закотвяне. Вдигнах флага си и огромният кораб веднага развя американското знаме. Познавах обводите, модела и осанката. Това не беше кораб от Диего.

Привечер вятърът утихна. Диваците се появиха от острова и се насочиха направо към парахода с обичайните си викове: „Ямашхуна.“ След това дойдоха и при „Спрей“ да молят за още или да откраднат всичко, като заявиха, че не са получили нищо от парахода. Черния Педро отново се приближи. И собственият ми брат не би бил по-щастлив да ме види. Той ме помоли да му дам пушката си под наем, за да ми убие на другата сутрин едно гуанако.^[3] Уверих го, че ако остана още един ден, ще му дам пушката, макар че нямах никакво намерение да оставам. Подарих му един крив нож и някои дребни сечива, които щяха да са му от полза при направата на канута, а след това го отпратих.

Тази нощ под прикритието на мрака отидох на парахода. Това беше „Коломбия“ с капитан Хендерсън от Ню Йорк на път за Сан Франциско. Взех със себе си всичкото си оръжие, ако евентуално се наложи да се връщам с бой. Първият помощник на „Коломбия“ — господин Ханибъл — се оказа мой стар приятел. Двамата с вълнение си спомнихме за отминалите дни в Манила, където бяхме заедно — той на „Съдърн крос“, а аз на „Нордърн Лайт“, и двата кораба красиви като имената си.

„Коломбия“ имаше на борда си големи запаси от прясна храна. Капитанът нареди нещо на стюарда и простодушният младеж ме попита заедно с всичко друго дали ще мога да взема и няколко кутии с мляко и сирене. Когато предложих да заплатя припасите със златото си от Монтевидео, капитанът изрева като лъв и каза да си прибера обратно парите. Получих великолепни и разнообразни провизии.

Като се върнах на „Спрей“, където всичко беше на мястото си, аз се приготвих да отплавам рано на другата сутрин. Бяхме се уговорили, ако параходът тръгне преди мен, да ми даде сигнал със сирената си. През нощта ставах няколко пъти заради единственото удоволствие да се полюбувам на електрическите му светлини — една далеч по-приятна гледка от индианското кану. Първи отплава „Спрей“, но „Коломбия“ скоро ни последва и ни отмина с поздрав. Ако капитанът ми беше дал своя параход, неговата компания нямаше да бъде в по-лошо положение, отколкото се оказа само след два или три месеца. По-късно прочетох в един стар калифорнийски вестник заглавието: „Коломбия“ донесе само загуби. По време на втория й курс до Панама тя се разбила върху скалите на калифорнийския бряг.

„Спрей“ продължаваше да лавира в протока срещу вятъра и течението. В тази точка се срещат теченията на Атлантическия и Тихия океан и както в протока, така и в изхода му тяхната среща пораждаше въртопи и големи островърхи вълни, които при щорм можеха да бъдат опасни за канута или други паянтови съдове.

На няколко мили по-нататък върху брега нагоре с кила лежеше голям параход. Около това място „Спрей“ попадна в зона на слаб вятър, а след това — в пълен щил. Това беше едно изключително рядко явление за протока. Веднага от всички страни лумнаха сигнални огньове и в следващия момент повече от двайсет канута се насочиха към „Спрей“. Щом приближиха, техните екипажи се развикаха:

— Ямашхуна, amigo, anclas aqui, bueno puerto aqui^[4] — както и други откъслечни испански думи, примесени с думи на техния език.

Нямах никакво намерение да отсядам в тяхното „хубаво пристанище“. Вдигнах флага и гръмнах веднъж с пушката, което те можеха да изтълкуват като приятелски поздрав или като покана да се приближат. Те се приближиха и застанаха в полукръг около мене, но се държаха на разстояние, по-голямо от осемдесет ярда, където не можеха да ги настигнат моите изстрели или самоотбрана.

Сред тяхната първобитна флотилия имаше корабна лодка, навярно открадната от убит екипаж. В нея твърде непохватно гребяха със счупени гребла шестима диваци. Двама от тях стояха прави и носеха морски ботуши, което потвърди опасенията ми, че са нападнали някой нещастен корабен екипаж. Сетих се, че те вече бяха посещавали палубата на „Спрей“ и сега, ако им се удаде, биха опитали пак. Ботушите щяха да запазят краката им и кабарите щяха да са безпредметни. С тромаво гребане те отминаха надолу по протока на около сто ярда от мен и се правеха, че не ми обръщат внимание и че отиват в залива Фортескю. Разбрах, че това е някаква тяхна стратегия, и бях нащрек. Наблюдавах зорко островчето, което остана между нас и ги скри от погледа ми. „Спрей“ безпомощно се носеше към него по течението с голям риск да се блъсне в скалите, тъй като нямаше нито едно място, удобно за закотвяне. Островчето се казваше Бонет и имаше 136 фута височина. И наистина, не след дълго забелязах, че тревата на върха му се раздвижи. Дадох няколко изстрела в тази посока, но други признаци за диваци не забелязах. Щом шлюпът отмина острова, носен от отклоненото течение, видях на обратната му страна оставена лодката, която издаде тяхното коварство и подлост. Затова се беше раздвижила и тревата. Силният вятър връхлетя изневиделица, разпръсна канутата и избави „Спрей“ от опасно положение. Вятърът беше благоприятен, макар и все още насрещен.

„Спрей“ с плющене си пробиваше път напред срещу вятъра и течението. На другия ден стигна в залива Борхия и за втори път хвърли котва там. Доколкото мога, ще опиша как изглеждаше заленият от лунна светлина проток в полунощ, след като се измъкнах от остров Бонет и диваците. Големите облаци, които дотогава пълзяха по небето, се изчистиха и нощта изведнъж стана светла като ден или почти толкова. Една висока планина се оглеждаше в протока, а „Спрей“, следван от сянката си, създаваше впечатлението, че в морето плават две яхти.

Закотвих кораба, пуснах на вода лодката си и с брадва и пушка в ръка слязох на носа на залива, за да напълня една бъчва с вода от потока. И сега, както преди, нямаше и следа от индианци. Щом разбрах, че е безлюдно, скитах в продължение на час покрай брега. Хубавото време сякаш правеше местността още по-самотна. Когато стигнах до едно място, където на земята се различаваше гроб, тръгнах обратно. На връщане към носа на залива се натъкнах на една своеобразна голгота. Мореплаватели бяха забили по един прът в земята като фар за тези, които ще дойдат след тях. За мое голямо учудване там открих и знак, оставен от парахода „Колимбия“ — еднотипен кораб на „Коломбия“ — моя сутрешен съсед.

Прочетох имената и на много други кораби. Някои от тях преписах в корабния дневник, други бяха нечетливи. Много от кръстовете бяха изгнили и паднали. Измежду ръцете, които ги бяха поставили, имаше и на мои приятели, много от тях вече изстинали. На това място цареше духът на унинието и аз побързах да се върна на „Спрей“ и да потърся забрава в плаването.

Рано на другата сутрин излязох от залива Борхия. Когато вятърът стихна, закотвих яхтата близо до нос Куод в туфа кафяви водорасли на двайсет сажена дълбочина. Там се задържах няколко часа срещу тривъзловото течение. Тази нощ се закотвих в залива Лангара на няколко мили по-нагоре в протока, където открих останки от корабокрушение и стоки, изхвърлени от вълните. През целия ден работих, за да спася и прибера намереното. По-голямата част от стоката се състоеше от сланина в бурета и отделни парчета, пръснати от строшените бурета. Сред водораслите намерих и бъчва вино, която също откарах на „Спрей“. Всичко това вдигнах на борда с помощта на гафелгарделите, които прекарах през брашпила. Някои от буретата тежаха повече от осемстотин фунта.

Около Лангара нямаше индианци. Очевидно те не бяха ходили там след страшния щорм, който беше изхвърлил останките на брега. Изглежда, това беше същият щорм, който отнесе „Спрей“ от трети до осми март към нос Хорн. Стотици тонове кафяви водорасли бяха изтръгнати от дълбокото дъно и нахвърляни на огромни купчини на брега. Намерих едно водорасло със запазени корени и листа, което беше дълго 131 фута! На това място през нощта напълних една бъчва с прясна вода, а на другия ден най-после отплавах с благоприятен вятър.

Не бях изминал много, и отново се натъкнах на сланина, изхвърлена в малък залив. Хвърлих котва и натоварих всичко, както по-рано. През целия ден валя дъжд и сняг и никак не беше лесно да нося сланината в ръце през камъните на брега. Но аз не спрях, докато не натоварих всичко на „Спрей“. Радвах се, че ще мога да направя добра търговия по време на плаването, защото навиците на стария търговец се бяха събудили. Отплавах от залива по пладне, омазан от горе до долу. Корабът също беше омазан от килсона до клотика. Каютата ми, трюмът и палубата бяха претъпкани със сланина и изобщо на яхтата нямаше нито едно място, което да не е мазно.