Джошуа Слокъм
Сам около света (8)

Осма глава

Беше трети март, когато „Спрей“ потегли от Порт Тамар в посока на нос Пилар. Вятърът духаше откъм североизток и аз горещо желаех да се задържи така, докато отмина сушата. Такова щастие обаче не се предвиждаше. Скоро започна да вали и небето от североизток натежа, не предвещавайки нещо добро. „Спрей“ бързо приближи нос Пилар и охотно се пъхна в Тихия океан, като взе първата си баня в надвисващата буря. Връщане назад нямаше, дори и да ми се искаше, защото сушата сега беше скрита в мрака на нощта. Вятърът се усили и аз рифовах за трети път ветрилата. Вълните бяха объркани и коварни. Във време като това старите рибари се молят: „Помни, боже, моят кораб е малък, а морето е толкова голямо!“ Виждах само искрящите гребени на вълните. Те показваха белите си зъби, докато „Спрей“ балансираше върху тях. „Какво не давам за открито море“ и за да постигна тази цел, вдигнах всички ветрила, които яхтата можеше да носи. Тя свободно препускаше цялата нощ, но на сутринта, 4 март, вятърът се измести на югозапад, после внезапно се върна на северозапад и се разрази в страшна буря. „Спрей“ се носеше по вятъра под голи мачти. Никой кораб в света не би издържал на такъв свиреп вятър. Знаех, че тази буря може да продължи дни наред и ще бъде невъзможно да лавирам на запад покрай крайбрежието. Нямах никакъв друг избор, освен да продължа на изток и отново да заобиколя Огнена земя. При всички случаи единствено безопасният курс беше по вятъра. Така продължих на югоизток, като че ли да заобиколя нос Хорн, докато вълните с надигане и спускане разказваха безкрайната история на морето; но ръката, която ги направляваше, водеше също и „Спрей“. Сега той бягаше пред вятъра с рифован стаксел и отпуснати шкоти. Пуснах зад кърмата да се влачат две дълги въжета, за да направят курса й по-устойчив и да разбиват гребените на вълните, а щурвала изправих и завързах. Така „Спрей“ бягаше пред вятъра и нито веднъж вълните не го заляха. Дори когато щормът беснееше с най-голяма сила, моят кораб беше здрав и прекрасен. Страховете ми относно неговата мореходност веднъж завинаги изчезнаха.

Когато всичко, което можеше да се направи за сигурността на съда, беше направено, слязох в каютата през предния люк и си направих кафе. Сготвих си овнешко задушено с картофи и лук. През цялото време на плаването се стараех да ям топла храна. Но в приливното течение при нос Пилар, където вълните бяха изумително високи, неравни и надвесени, нямах особен апетит и отложих готвенето. Между нас казано, хвана ме морската болест!

Първият ден от щорма беше за „Спрей“ неговото истинско изпитание във възможно най-бурните води около нос Хорн. В никоя част на света не може да се намери по-бурно море оттук. Районът на нос Пилар е суровият страж на нос Хорн.

Навътре в морето опасността беше по-малка, макар вълните да бяха гигантски. „Спрей“ се носеше ту като птица, кацнала на гребена на някоя вълна, ту като изоставено дете хлътваше дълбоко в падината между две вълни. И така все напред и напред. Минаха няколко дни, необикновени по своя трепет и възторг.

На четвъртия ден от започването на щорма бързо приближавах линията на нос Хорн. Тъкмо проучвах картата и набелязвах курса и разстоянието до Порт Стенли на Фолклъндските острови, където можех да се окопитя и ремонтирам кораба, когато в една пролука между облаците видях висока планина на около седем лиги откъм левия борд. Тъй като най-свирепата част от щорма вече беше отминала, вързах едно право ветрило на гика на мястото на грота, който беше раздран на парцали. Прибрах въжетата, които бях пуснал. Вдигнах рифовано това неудобно ветрило и заедно със стаксела, който вече бях сложил, насочих „Спрей“ към вятъра и се отправих към сушата. Тя приличаше на остров, заобиколен отвсякъде с вода. Това излезе вярно, макар че не беше този остров, който предполагах.

Радвах се на възможността отново да вляза в Магелановия проток и по него да стигна отново Тихия океан, защото откъм външната страна на Огнена земя морето беше нещо повече от бурно. Вълните се издигаха като цели планини. Когато „Спрей“ се намираше в най-жестоките шквалове и плаваше само под рифован стаксел, дори и това малко ветрило го разтърсваше от кила до върха на мачтата, щом се затресеше задната шкаторина. Единствените опасения, които съм имал по отношение на неговата безопасност, са били да не получи теч в степса на мачтата. Но тя нито веднъж не ме накара да се захвана за помпата.

Под натиска на най-малкото ветрило, което можех да вдигна, „Спрей“ се втурна към сушата като състезателен кон, а аз го водех по гребените на вълните, за да не се препъва в тях. Беше чудесно плаване. Стоях на щурвала и използвах всички благоприятни възможности.

Нощта ни обгърна, преди да достигнем сушата, и ни остави да опипваме пътя в непрогледната тъмнина. Скоро видях отпред големи буруни. Веднага обърнах кораба обратно и поех навътре в морето. Но неочаквано бях стреснат от рева на разбиващи се вълни, който отново идваше отпред и откъм подветрения борд. Това ме изуми, защото там, където смятах, че съм, не трябваше да има буруни. Избягах на доста голямо разстояние, после завих, но като открих и там разпенена вода, насочих носа към открито море. По този начин, заобиколен от опасности, прекарах останалата част от нощта. Свирепи шквалове, придружени от град и суграшица, разраниха до кръв лицето ми. Но това нямаше значение. Беше денем и „Спрей“ се намираше насред Млечния път на северозапад от нос Хорн, а огромните бели вълни, които се разбиваха над подводните скали, заплашваха да го погълнат през нощта. Островът, който бях забелязал и към който се бях отправил, се казваше Фюри. А каква гледка се откриваше сега пред мен и наоколо! Не беше време да се оплаквам от изранената си кожа. Но какво друго можех да направя, освен да се промъкна покрай буруните и да намеря канал между тях през деня? След като беше избягнала скалите през нощта, яхтата несъмнено щеше да намери пътя през деня. Това беше най-голямото приключение в моя живот!

Най-после „Спрей“ навлезе в район на малки острови, които го приютиха в спокойни води. Покатерих се на мачтата, за да видя бурната панорама, която остана зад кърмата. Великият естествоизпитател Дарвин е наблюдавал тази картина от палубата на „Бигъл“, след което записал в дневника си: „Всеки човек от сушата, който види Млечния път, ще сънува кошмари една седмица.“ Той спокойно е можел да добави: „и всеки моряк.“

„Спрей“ отново имаше добър шанс. Докато се промъкваше през лабиринт от острови, открих, че се намираме в канала Кокбърн. Той се влива в Магелановия проток на едно място точно срещу нос Фрауърд и ние вече отминавахме Залива на крадците, чието име внушаваше някои мисли. Същата вечер на 8 март хвърлих котва в едно удобно заливче на края на канала. Екипажът на „Спрей“ поблагодари от душа на съдбата.

Замислих се за събитията от последните няколко дни и колкото и да е странно, вместо да се почувствувам отпочинал от седене и лежане, започнах да се чувствувам изморен и изтощен. Все пак една порция топло задушено еленово месо скоро ме освежи така, че можах да заспя. Когато започна да ме наляга сънливост, поръсих палубата с кабари и се прибрах, като не забравих съвета на моя стар приятел Самблич да се пазя да не стъпя аз самият върху тях. Погрижих се повечето да са с върха нагоре. Докато „Спрей“ минаваше през Залива на крадците, две канута се спуснаха след него и вече не можех да мисля, че съм сам.

Известно е, че когато стъпиш на кабар откъм острия му край, не може да не кажеш нещо по негов адрес. Белият човек обикновено ще изсвири, а дивакът ще зареве и ще се хване за въздуха. Точно това се случи тази нощ към дванайсет часа, докато спях в каютата, а диваците мислеха, че са ме пипнали заедно с яхтата и цялото ми имущество. Но те бързо промениха намеренията си, щом стъпиха на палубата, и вероятно си помислиха, че аз или някой друг ги е пипнал. Нямах нужда от куче — те виеха като глутница кучета. Нямах нужда и от пушка, защото те наскачаха с проклятия кой в канутата, кой в морето, вероятно за да се охладят. Излязох на палубата и гръмнах няколко пъти, за да покажа на негодниците, че съм у дома си. След това отново се прибрах и бях сигурен, че втори път няма да бъда безпокоен от хора, които си тръгнаха така бързешката.

Жителите на Огнена земя, които по природа са жестоки, са и страхливи; те се отнасят към пушката със суеверен страх. Единствената реална опасност, която може да сполети човек, е да им позволи да го заобиколят с канутата си на една стрела разстояние или да хвърли котва близо до място, където могат да направят засада. А колкото до тяхното нощно идване, дори и да не бях сложил кабари на палубата, щях да ги разгоня с изстрели от каютата. В каютата, форпика и трюма аз винаги държах подръка патрони, така че отстъпвайки към някое от тези места, можех да „задържа крепостта“, просто като стрелям през палубата.

Може би най-голямата опасност, която трябваше да се има пред вид, беше от пожар. Всяко кану носи огън — това е обичайно за тях, защото се свързваха чрез димни сигнали. Безобидната главня, която тлее на дъното на кануто, може да лумне в каютата, ако човек не е нащрек. Началникът на порта в Пунта Аренас специално ме предупреди за тази опасност. Преди време те бяха запалили една чилийска канонерка, като хвърлили запалени главни през кърмовите прозорци на каютата. „Спрей“ нямаше отвори в каютата или палубата, освен два люка, които бяха така залостени, че не можеха да се отворят, без да се събудя.

Сутринта на девети след ободрителна почивка и топла закуска изметох кабарите от палубата, извадих каквито резервни ветрила имах и се заех да шия нокбензелния ъгъл на моя прав грот. Денят обещаваше хубаво време и леки ветрове, но прогнозите на Огнена земя са твърде ненадеждни. Питах се защо на склона редом до стоянката не растеше нито едно дърво? Почти бях решил да оставя шиенето на ветрило и да сляза на сушата с пушката за някакъв дивеч, пък и да огледам един голям камък на брега близо до потока, когато отгоре ми връхлетя такъв свиреп шквал уилиуо, че отнесе „Спрей“ заедно с двете котви навън от тихото заливче в дълбоки води. Нищо чудно, че на оня склон не растяха дървета! Великият Борей! Дървото трябва да е само от корени, за да се задържи срещу такъв яростен вятър.

От заливчето до най-близката суша откъм подветрената страна разстоянието беше голямо, така че аз имах достатъчно време да вдигна и двете котви, преди „Спрей“ да приближи някаква опасност. Всичко мина благополучно. Този и следващия ден не видях диваци. Вероятно те разбираха по някакви признаци за приближаването на уилиуо и благоразумно не излязоха с лодките си и на втория ден. Защото едва се бях заел отново с ветрилото, когато вятърът, както преди, грабна яхтата и я захвърли с всичка сила към морето заедно с котвата и всичко останало. Този свиреп шквал, обичаен за Магелановия проток, продължи през целия ден и отнесе „Спрей“ на няколко мили покрай стръмни скали и урви, надвиснали над един гол бряг. Това беше дива и непривлекателна гледка. Не съжалявах, че се измъквам, макар че брегът, към който водех „Спрей“, не обещаваше да бъде обетован. Понеже не можех да направя нищо друго, освен да продължа напред, аз се движех с надеждата да стигна залива Сан Николас. Там бях хвърлил котва на 19 февруари, а сега е 10 март! Когато стигна залива за втори път, аз ще съм направил пълна обиколка около най-дивата част на мрачната Огнена земя. „Спрей“ стигна в Сан Николас, но по една случайност не си остави кокалите там. Докато яхтата навлизаше в бурно море, гонена от поредния уилиуо, шкотът на стаксела се скъса и ме накара да отида на носа, където изведнъж видях отпред тъмна скала и буруни така близо до форщевена, че се почувствувах окончателно загубен и извиках наум: „Срещу мен ли е ръката на съдбата в това мрачно място?“ Скочих отново към кърмата, без да обръщам внимание на плющящото ветрило, и завъртях щурвала. Очаквах, че докато „Спрей“ хлътва между две вълни, ще усетя как корпусът се разтрошава под мен върху скалите. Но само с едно докосване на щурвала той се обърна и избягна опасността, а в следващия момент беше на завет край подветрения бряг.

Островчето, към което се бях насочил, се намираше по средата на залива. „Спрей“ така вярно беше следвал курса към този остров, че за малко не връхлетя върху него. По-навътре в залива беше стоянката, до която успях да стигна. Но преди да хвърля котвата, друг шквал грабна „Спрей“, завъртя го като пумпал и го отнесе към подветрената страна на залива. Малко по-нататък в същия този участък имаше голям нос и аз се оттеглих оттам. Щормът, който духаше от югозапад, ме връщаше към Пунта Аренас.

Скоро обаче овладях кораба и го обърнах срещу вятъра под прикритието на една планина. Там морето беше гладко като воденичен вир и докато „Спрей“ се приближаваше към брега, ветрилата изплющяха и увиснаха. Тук реших да хвърля котва и да почивам до сутринта, тъй като дълбочината до брега беше осем сажена. Но най-интересното беше, че тъкмо хвърлих котвата и тя още не беше стигнала дъното, когато от планината връхлетя нов уилиуо и отнесе кораба, преди още да съм пуснал цялата верига. Вместо да почивам, аз трябваше да се заемам с брашпила и да вдигам котвата с петдесет сажена котвена верига, която беше отишла на дъното. Това ставаше в онази част на протока, която се казваше Фамин^[1]. Бях предпочел дори и в Йерихон^[2] да съм, но не и тук! Прекарах нощта в работа с този малък брашпил и си мислех колко по-лесно ми беше, когато казвах: „Направи това или онова!“ — вместо да го правя сам. Но продължавах да въртя брашпила, като изпях всичките песни от моряшките ми години, започвайки с „Към Калифорния, момчета“ и свършвайки със „Сладко и бавно“.

Беше съмнало, когато котвата влезе в клюза. Междувременно вятърът беше утихнал, а на мястото на уилиуо се появи лек зефир. Течението бавно отнасяше „Спрей“ към Пунта Аренас. Вече се виждаха кораби, хвърлили котва на рейда, и аз доста се поколебах дали да не се отбия за нови ветрила. Но тъй като вятърът задуха от североизток, а това беше благоприятно за мен, отново обърнах форщевена на „Спрей“ на запад към Тихия океан, за да мина за втори път през втората половина от първото ми преминаване през протока.