Джошуа Слокъм
Сам около света (7)

Седма глава

На 26 януари 1896 г., стегнат и запасен с различни провизии, „Спрей“ отплава от Буенос Айрес. В началото нямаше почти никакъв вятър; повърхността на великата река беше като сребърен диск и аз се зарадвах, когато един влекач ме изтегли извън очертанията на пристанището. Но скоро връхлетя буря и вдигна страшни вълни, а реката от сребърна стана кална. При буря Ла Плата е коварно място. Който плава по нея, трябва винаги да е нащрек за шкваловете. Преди стъмване хвърлих котва в най-тихото кътче, което намерих до брега, но цяла нощ не мигнах, подмятан от разбушуваната река. На следващата сутрин потеглих надолу по реката с насрещен вятър и рифовани ветрила. След като прекарах нощта на мястото, където лоцман Хауърд се беше присъединил към мен за плаването нагоре по реката, аз отново вдигнах ветрила и прокарах курса си така, че да мина покрай нос Индио и Инглиш Бенк.

Отдавна не бях слизал южно от тези райони. Не мога да кажа, че очаквах само хубаво плаване по пътя за нос Хорн, но докато работех с ветрилата и такелажа, мислех само едно: напред и все напред. Когато хвърлях котва в някои безлюдни кътчета, ме обземаше страх. При последното спиране на еднообразната и кална река, макар да изглежда слабост от моя страна, дадох воля на чувствата си^[1]. Тогава реших, че повече никъде няма да хвърлям котва северно от Магелановия проток.

На 28 януари „Спрей“ отмина нос Индио, Инглиш Бенк и всички други опасности на Ла Плата. При благоприятен вятър, с пълни ветрила, той се понесе към Магелановия проток така, сякаш бързаше да стигне в страната на чудесата на Юга, а аз забравих нашия благодатен мек север. Моят кораб мина благополучно покрай Баия Бланка, Сан Матиас и Сан Хорхе. Надявах се да се промъкна покрай пагубните течения, които покрай това крайбрежие са страшна опасност и за големи, и за малки кораби. Предпазливо заобиколих всички носове на около петдесет мили, понеже тук водите са опасни на много мили в морето. Шлюпът избягна тази опасност, но връхлетя на друга. Един ден, докато заобикаляхме доста отдалеч патагонския бряг, а „Спрей“ се движеше с рифовани ветрила, една огромна вълна като апогей на много други вълни връхлетя с рев върху нас в бушуващата буря. Само за миг свалих всички ветрила, а аз самият се хванах за по-сигурно за дирикфала, когато видях мощния гребен да се издига над мен до върха на мачтата. Планината от вода потопи кораба. Той потрепера с всяка своя дъска и се завъртя под тежестта й, но бързо изскочи изпод нея и обязди последвалите вълни. Както се бях хванал за въжетата, корпусът на „Спрей“ за секунда, а може би и за по-кратко изчезна под мен, но това ми се стори цяла вечност. При голямо напрежение човек живее бързо и само за няколко секунди може да си спомни почти целия си минал живот. Със светкавична скорост в съзнанието ми премина не само миналото, но в това опасно положение даже взех решения за бъдещето, чието осъществяване изискваха много време. Първото, което си спомням, беше, че ако „Спрей“ излезе невредим от тази опасност, ще посветя всичката си енергия да построя по-голям съд по неговия проект, което все още се надявам да осъществя. Другите обещания, които по-трудно можеха да се изпълнят, дадох против волята си. Този случай много ме изплаши и беше още едно изпитание за мореходността на „Спрей“. Той ме изпълни с увереност пред изпитанията на суровия нос Хорн.

След огромната вълна, която се сгромоляса върху „Спрей“, до момента, когато стигнахме нос Вирхенес, не се случи нищо, което да ускори пулса и да раздвижи кръвта. Напротив, времето се оправи, морето утихна и животът се успокои. Често виждах миражи. Веднъж един албатрос, който седеше на водата, се превърна в голям кораб; два тюлена, заспали на повърхността, изглеждаха като огромни китове, а за облака мъгла можех да се закълна, че е планина. След това калейдоскопът се смени и на другия ден плавах в свят, населен от джуджета.

На 11 февруари „Спрей“ заобиколи нос Вирхенес и влезе в Магелановия проток. Картината отново стана реална и мрачна: североизточният вятър духаше с щормова сила и носеше покрай брега бяла като перушина пяна. Вълнението беше такова, че можеше да потопи един лошо съоръжен кораб. Близо до входа на протока забелязах две могъщи течения, успоредни на моя курс. Едното се движеше близо до брега, а другото по-навътре в морето. Между тях, в нещо като канал, с рифовани ветрила плаваше „Спрей“, преодолявайки големи вълни. Бушуващото море го гони доста дълго време, след като навлезе в протока. Едно бурно течение го посрещна откъс носа, но той се справи с него и скоро затанцува в подветрената страна на нос Вирхенес, като с всяка измината минута навлизаше във все по-спокойни води. Под кила обаче заплашително се люшкаха дълги кафяви водорасли, растящи върху подводните скали. Останките от огромен параход, който се беше разбил до брега, придаваха мрачен вид на гледката.

Нямаше да се отърва лесно. Вирхенес^[2] щяха да вземат своята дан дори и от „Спрей“, когато заобикаляше техния нос. След североизточния щорм връхлетяха променливи северозападни шквалове, придружени с дъжд. Рифовах ветрилата и седнах в каютата да си отпочинат очите ми. Мисълта, че от природата мога да очаквам всичко, ме беше завладяла така силно, че докато дремех, дори и въздухът, който дишах, сякаш ме предупреждаваше за опасност. Сетивата ми доловиха предупредителен вик:

— Хей, „Спрей“!

Изскочих на палубата и се зачудих кой може да познава „Спрей“ толкова добре, че да извика името му в мрака. А мракът беше непрогледен и само далеч на югозапад се открояваше известната бяла дъга, ужасът на нос Хорн, гонена от югозападния щорм. Разполагах само с един миг, за да спусна ветрилата и да вържа здраво всичко, когато бурята избухна като топовен снаряд. През първия половин час имаше какво да се видя и запомни. Щормът продължи тридесет часа. „Спрей“ не можеше да носи нищо повече от три пъти рифован грот и стаксел. С помощта на тези ветрила продължи смело напред и бурята не го издуха от протока. През най-силните периоди в този щорм плаваше с голи мачти, а това се случваше често.

След тази буря последва един порядъчно силен вятър. На 14 февруари 1896 г. „Спрей“ хвърли котва в Пунта Аренас, като премина през теснините без премеждия.

Пунта Аренас е чилийско пристанище за зареждане с въглища и има население от две хиляди жители от различна националност. Преобладават чилийците. Като си изкарваха прехраната с овцевъдство и лов, заселниците в тази мрачна страна живееха доста добре. Но туземните жители — патагонци и индианци от Огнена земя — бяха толкова мизерни, колкото само контактът с безскрупулни търговци може да ги направи. Там процъфтяваше главно търговията с „огнена вода“. Дори и да е имало закон, който да забранява да се продава отровната течност на туземците, той не се е прилагал. Прекрасните представители на патагонската раса, облечени спретнато сутрин при пристигането си в града, през нощта се разкайвали, че изобщо са срещали белите хора — така животински се напивали. А да не говорим за кожите, които в същото време са им обирали. По това време пристанището беше свободно, а митницата се строеше. Събирането на пристанищни такси щеше да започне след завършването й. Пристанището се охраняваше от един военен полицай, а групата местни доброволци по поддържане на реда от време на време си намираха работа с пушките. Според мен те винаги екзекутираха този, когото не трябва. Малко преди моето пристигане губернаторът, по темперамент весел човек, беше изпратил отред младоци да плячкосат едно село от жители на Огнена земя и да го унищожат заради скорошното избиване на екипажа на шхуна, което беше станало на съвсем друго място. Накратко казано, в градчето кипеше живот. Струва ми се, че излизаха два ежедневника. Портовият началник, чилийски морски офицер, ме посъветва да взема на борда помощници, за да се отбраняваме от индианците в западната част на протока. Предлагаше ми също да изчакам някаква канонерка, за да ме преведе на влекала. Аз разгласих това в градчето, но се оказа, че има само един желаещ да се качи на борда, и то при условие че ще взема още един човек и куче. Но тъй като никой друг не се присъедини, а аз бях категоричен по отношение на кучетата, повече не казах нищо по този въпрос, а просто си заредих револверите. В това състояние ме свари предложението на капитан Педро Самблич — един добър австриец с голям опит. Той ми се притече на помощ и ми даде торбичка с кабарчета, които на Огнена земя стрували повече от всички войници и кучета. Аз заявих, че на борда нямам никаква нужда от кабарчета. Самблич се усмихна на моята липса на опит и продължи да твърди, че ще ми потрябват.

— Трябва да ги използваш предпазливо — да не стъпваш ти върху тях.

Този далечен намек за употребата на кабарчетата ми изясни положението и ми посочи как да си държа палубата „чиста“ през нощта, без да стоя на вахта.

Самблич проявяваше голям интерес към моето плаване. Освен кабарите, ми даде и чувалчета със сухари и голямо количество пушено еленово месо. Той заяви, че моят хляб, който беше обикновен трошлив сухар, е по-малко хранителен от неговия, който беше толкова твърд, че трябваше да се троши само с дървения чук. Освен това ми подари и компас от собствения си шлюп, който беше несъмнено по-добър от моя, а също така ми предложи да ми подари грота си, ако аз се съглася. Най на края този щедър човек извади от тайно кътче едно шише със златен прах, добит на Огнена земя, и ме помоли да си отсипя, колкото искам, защото можело да ми потрябва в плаването. Но аз бях сигурен в успеха си, без да ощетявам приятеля си. В това имах право, но кабарите на Самблич се оказаха по-ценни и от злато.

Нямах избор и бях решен да тръгна дори и сам. Като разбра това, портовият началник не възрази, а само ме посъветва, ако диваците се опитат да ме заобиколят с канутата си, да стрелям, без да се бавя, но по възможност да не убивам, с което аз охотно се съгласих. След тези прости разпореждания началникът ми даде разрешително да напусна пристанището, без да ми иска такса. Още същия ден, 19 февруари 1896 г., отплавах. Сега, когато навлизах в страната на дивите жители на Огнена земя, ме вълнуваше мисълта за странните и разнообразни приключения, които ме очакваха и които не бях преживявал в моя живот.

Благоприятният вятър, който духаше откъм Пунта Аренас, ме докара още същия ден до Сан Николас. Бяха ми казали, че тук мога да срещна диваци. Тъй като не забелязах никакви признаци на живот, закотвих се на дълбочина 8 сажена. Там прекарах цялата нощ в подножието на висока планина. На това място за първи път се сблъсках с ужасните шквалове, наричани „уилиуо“, които вилнееха по цялото протежение на Магелановия проток до Тихия океан. Това бяха сгъстени бури, които Борей^[3] запращаше надолу по хълмовете на продължителни пориви. Един уилиуо, духащ с пълна сила, може да обърне кораб с кила нагоре. Но както всички бури, така и тези бързо се пораждат и бързо спират.

На 20 февруари имах рожден ден. Празнувах го близо до нос Фрауърд — най-южната точка на южноамериканския континент, съвсем сам, като птица в небето. Изгревът на слънцето ме свари да подготвям кораба си за борбата, която ми предстоеше.

„Спрей“ измина трийсет мили с попътен вятър по курс, който го доведе до залива Фортескю, където сигналните огньове на туземците пламтяха от всички страни. През целия ден над планината от запад се носеха облаци; през нощта моят добър източен вятър стихна и на негово място скоро се разрази буря откъм запад. Хвърлих котва в дванайсет часа през нощта на завет до едно островче, а след това си сварих чашка кафе, което много ми беше нужно. Да си кажа правичката, трудното лавиране срещу течението през време на силните шквалове беше започнало да ме изтощава. Като се уверих, че котвата държи здраво, изпих чашата и нарекох мястото Островът на кафето. Той се намира на юг от остров Чарлз, от който го разделя само тесен канал.

С настъпването на деня „Спрей“ беше отново на път и след упорито лавиране хвърли котва в едно скалисто заливче на остров Чарлз, като измина две и половина мили по курса. Тук остана необезпокояван в продължение на два дни, като и двете котви бяха хвърлени на дъното в една туфа кафяви водорасли. Всъщност кой знае докога щеше да остане тук, ако вятърът не беше поутихнал; през тези два дни той духаше толкова силно, че нито един кораб не би имал смелостта да излезе в протока. Островите бяха безопасно място за закотвяне, понеже туземците бяха отишли на други ловни участъци. Все пак след свирепата буря настъпи хубаво време. Вдигнах котвите си и отново излязох в протока. Но сега пък канута с диваци от Фортескю се бяха впуснали да ме преследват. Вятърът стихна и те бързо ме догониха, като стигнаха на разстояние един вик. Тогава спряха да гребат, а един кривокрак дивак се изправи и ми викна:

— Ямашхуна! Ямашхуна!

С тази дума те обикновено просеха. Отговорих им с „не“. След това трябваше да им покажа, че не съм сам. Затова минах през каютата и се показах на предния люк, като си смених дрехите по пътя. Това правеше двама. После взех парчето от бушприта, което бях отрязал в Буенос Айрес и което още пазех на борда, дегизирах го като моряк и го сложих отпред на вахта, като го вързах с едно въженце да го подръпвам, сякаш се движи. Сега станахме трима и нямахме намерение за „ямашхуна“, но въпреки тези мерки диваците се приближаваха все по-бързо. Освен четиримата на греблата в най-близкото кану видях други да лежат на дъното. Те често се сменяха да гребат. На осемдесет ярда гръмнах с пушката над носа на най-близкото кану и всички спряха, но само за момент. Като видях, че те упорито се приближават, изпратих втория изстрел толкова близо до човека, който викаше „ямашхуна“, че той бързо смени решението си и изрева от страх:

— Bueno, yo via Isla.^[4]

След като седна в кануто, известно време той се криеше и любопитно надничаше през десния борд. Докато стрелях, се сетих за добрия съвет на пристанищния началник и, изглежда, съм се целил точно. Все пак за господин „Черния Педро“ — водач в няколко кървави акции — неуспехът си беше неуспех. А това беше той и никой друг. Той се отправи към острова и другите го последваха. Познах по изкълчения испански и голямата брада този злодей-мелез-ренегат и най-страшния убиец на Огнена земя. Местните жители нямат бради. Властите го търсеха от две години.

Този ден диваците повече не ме безпокоиха. В полунощ хвърлих котва в скалисто заливче на остров Три, на около двайсет мили от залива Фортескю. На отсрещната страна на протока видях сигнални огньове и чух кучешки лай, но на мястото, където бях, всичко беше спокойно. Там, където спокойно кацаха птици или тюлени лежаха по скалите, за мене винаги беше знак, че наблизо няма индианци. Тези води не изобилствуват на тюлени, но в заливчето на остров Три аз видях един на скалите. Имаше и други признаци за отсъствието на диваци.

На следващия ден отново се разрази щорм и макар че „Спрей“ беше в завета на сушата, опъваше котвите си. Трябваше да вдигна ветрила и с лавиране да вляза по-дълбоко в залива. Там спрях в едно тихо вътрешно заливче. При друго време и случай това щеше да е необмислена постъпка, но сега беше безопасно само защото щормът, който ме подгони да търся завет, щеше да попречи на индианците да пресекат протока. Като се уверих, че съм в безопасност, слязох на брега с пушка и брадва в ръце. На този остров не можех да очаквам изненада отникъде. Отсякох няколко дървета и нацепих около три кубика дърва за печката, които пренесох на няколко курса с малката лодка.

Макар да бях убеден, че наблизо няма диваци, докато прекарвах дървата, нито веднъж не изпуснах от ръце пушката си. С нея и с едно чисто пространство от около осемдесет ярда пред очите ми се чувствувах в безопасност.

Дърветата на острова, които бяха пръснати на всички страни, приличаха на бук и закърнял кедър, но и от двата вида стана добро гориво. Дори зелените клонки на бука горяха буйно в моята знаменита печка от бидон. Описах подробно начина, по който се запасих с дърва, и любезният читател, който ме е следвал досега, може да види, че и тук, както и във всички други части на моето плаване, вземах всички предохранителни мерки срещу изненади от всякакъв род, било то от животни или от природните стихии. В Магелановия проток се изискваше най-голяма бдителност. В дадения случай си давах сметка, че ме заобикаляше най-голямата опасност от цялото плаване — подлостта на коварните диваци, заради което трябваше да съм особено нащрек.

На сутринта след стихването на щорма, „Спрей“ отплава от залива на остров Три, но скоро пак трябваше да търси завет от новия щорм, който връхлетя неочаквано. На следващата сутрин пак вдигнах ветрила и след няколко мили стигнах до залива Борхия, където от време на време пристават кораби. По дърветата на брега имаше заковани дъски с изписани или издълбани имена на кораби и датата на приставането им. Не видях нищо друго, което да покаже, че там са ходили цивилизовани хора. Бях огледал мрачното място с бинокъла и тъкмо пусках лодката, за да отида на сушата и си взема бележки, когато се появи една чилийска канонерка („Уемел“) и офицерите, които се качиха на „Спрей“, ме посъветваха незабавно да напусна мястото. Не беше нужно голямо красноречие, за да ме убедят в това. Приех любезното предложение на капитана да ме вземат на влекало до следващото място за приставане — залива Ноч, на осем мили оттам. Така щях да съм далеч от най-опасните жители на Огнена земя.

Пристанахме в залива на смрачаване. От планините връхлитаха с буйни пориви шкваловете уилиуо. „Уемел“ — добре екипирана и много мощна канонерка — можа да илюстрира какво е времето в Магелановия проток. На другия ден тя се опита да продължи плаването си, но бурята така беснееше, че се принуди да се върне и отново да хвърли котва, докато щормът утихне. Имаше голям късмет, че изобщо успя да се върне!

Срещата ми с този кораб беше една малка божия благодат. Управляваха го първокласни моряци и хора с отлично образование. Импровизираното тържество, което стана на него в залива Ноч, трудно може да се случи на друго място. Един флотски юнкер пя песни на френски, немски и испански, а друг — на руски (поне така каза). Макар че публиката не разбираше думите на всички песни, това не беше пречка за веселието.

На другия ден останах сам, защото след стихването на щорма „Уемел“ продължи плаването си. Прекарах целия ден в работа, за да се запася с дърва и вода. Докато свърша, времето се оправи. Вдигнах ветрила и напуснах безлюдното място. От това, което споменах досега, едва ли има да се каже нещо повече за първото преминаване на „Спрей“ през протока. Той безброй пъти пристава и отплава и много дни лавира срещу течението с по някое и друго „отбиване встрани“, докато най-после стигна и хвърли котва в залива Тамар. Оттам на запад се виждаше нос Пилар. Тук почувствувах пулса на великия океан, който лежеше пред мен. Сега вече знаех, че зад гърба си съм оставил цял един свят, а пред мен се разкриваше друг, съвсем нов. Бях отминал свърталищата на диваците. Високите грамади на суровите и безжизнени гранитни планини бяха вече зад кърмата. По някои от тях никога не е расло дори едно петно мъх. Сушата имаше вид на току-що създадена и още недовършена. На хълма зад Порт Тамар беше набързо построен малък фар — знак, че там е имало човек. Помислих си, че трябва да е умрял от самота и мъка. Тази мрачна земя съвсем не беше място да се радваш на усамотение.

През цялото си плаване по протока не видях други животни, освен кучетата на диваците. Виждах ги често, а воят им се носеше денонощно. Птиците не бяха многобройни. Писъкът на някаква дива птица, която мислех за гмурец, от време на време ме стряскаше с пронизителния си плач. Понякога виждах патицата-параход да изпърхва и да побягва от някаква опасност. Наричат я така, защото се движи по повърхността на водата с помощта на крилете си и по тези движения прилича на миниатюрен параход със странични колела. Тя никога не лети, но като удря с криле по водата, се движи по-бързо от гребна лодка или кану. Няколкото тюлена, които видях, бяха много плашливи, а от рибите така и нищо не видях. Нито хванах някоя. Наистина, въдицата хвърлях много рядко през цялото плаване. Тук, в протока, открих голямо изобилие от прекрасни миди, които ядях в големи количества. Появи се и някаква птица, подобна на лебед, по-малка от мускусната патица. Можех да я сваля с пушката, но в усамотението на тази мрачна земя не намерих в себе си желание да унищожа един живот, освен ако трябваше да се защитя.