Джошуа Слокъм
Сам около света (3)

Трета глава

Подредих и закрепих здраво моите провизии, защото пред мен беше бурният Атлантик. Спуснах стенгата, за да увелича устойчивостта на „Спрей“. След това натегнах още веднъж талрепите, проверих бушприта и дали лодката е вързана здраво, защото дори и през лятото при пресичането на океана човек може да попадне на лошо време.

Всъщност лошото време се беше задържало вече много седмици. Но на първи юли след една внезапна буря вятърът задуха от северозапад, което беше много благоприятно за моето плаване. На другия ден насрещното вълнение беше утихнало и аз отплавах от Ярмут, като се простих за последен път с Америка. Записката за моя първи ден в Атлантика на борда на „Спрей“ е много кратка: „9,30 ч. сутринта отплавах от Ярмут, в 4,30 следобед минах покрай нос Сейбъл; разстояние три кабелта от сушата; скорост осем възла. Вятър от с.з.“

Преди да залезе слънцето, в тихата вода откъм подветрената страна на източното крайбрежие, край което „Спрей“ се носеше плавно, седнах да вечерям с ягоди и чай.

По пладне на 3 юли стигнах на траверс остров Айънбаунд. „Спрей“ отново беше в отлична форма. Тази сутрин една голяма шхуна излезе от Ливърпул, Нова Шотландия, и се отправи на изток. След пет часа „Спрей“ я остави зад кърмата си. В 6,45 часа вечерта наближих фара на нос Чебукто, близо до пристанището на Халифакс. Вдигнах флага и обърнах на фордевинд, като отминах остров Джордж преди мръкване, за да заобиколя откъм изток остров Сейбъл. По целия бряг има много фарове. Самбро — Скалата на воплите — също има фар, който обаче пътническият кораб „Атлантик“ не е видял в нощта на своята ужасна катастрофа. Навлизайки в безкрайния океан, аз гледах как светлина след светлина потъваха зад кърмата ми, докато и Самбро, последната от тях, остана зад хоризонта. Останал сам, „Спрей“ продължи по своя курс. На 4 юли в 6 часа сутринта взех два рифа на ветрилата, а в 8,30 ги отпуснах. В 9,40 вечерта съзрях само сиянието на фара на западния край на остров Сейбъл, който може да се нарече и Островът на трагедиите. Мъглата, която до този момент не ме безпокоеше, падна зад морето като плащеница. Попаднах в един облак, откъснат от цялата вселена. Повече не виждах никаква светлина. С помощта на лота, който хвърлях час по час, разбрах, че малко след полунощ съм минал източния край на острова, и скоро щях да се измъкна от опасностите на сушата и плитчините. Вятърът беше силен, макар че в мъглата ми се струваше да идва откъм юг-югозапад. Говори се, че остров Сейбъл се е скъсил в продължение на няколко години от четиридесет на двадесет мили. От трите фара, построени на него след 1880 г., два са били погълнати от водата и скоро щял да бъде пометен и третият.

След като беше плавал цял ден по развълнувано море, вечерта на 5 юли „Спрей“ си науми, че може да продължи без помощта на кърмчия. Насочвах го на юг-югоизток, но тъй като вятърът задуха от по-малък ъгъл, той пое курса на югоизток, като правеше по осем възла — едно от добрите ми постижения. Вдигнах всички ветрила, за да пресека бързо пътя на океанските кораби и да стигна благоприятните води на Гълфстрийм. Преди смрачаване мъглата се вдигна и аз успях да зърна слънцето точно когато докосваше морето. Наблюдавах го, докато изчезна от погледа ми. После обърнах поглед на изток и там, сякаш на върха на бушприта, видях усмихната и пълна луната да изплува от водата. Самият Нептун да се беше прехвърлил през борда, нямаше така да ме стресне.

— Добър вечер, господине — извиках аз, — радвам се да ви видя!

Оттогава започнаха дългите ми разговори с човека на луната. Той беше моят изповедник по време на плаването.

Около полунощ мъглата ме притисна още по-плътно откогато и да било. Човек просто можеше да „ходи“ по нея. Така продължи няколко дни, докато вятърът се усили и премина в щорм. Вълните станаха огромни, но моят кораб беше добър. Все пак мъглата ме потискаше и ме караше да се чувствувам самотен като насекомо на сламка сред природните стихии. Завързах щурвала и моят „Спрей“ продължи по курса, така че докато той плаваше, аз спях.

През тези дни ме обзе някакво особено чувство. Паметта ми работеше с поразителна сила. Зловещото, незначителното, великото, малкото, чудесното, обикновеното се редуваха в съзнанието ми в някаква магическа последователност. Спомнях си случки от моя живот, които ми се струваха така далечни, сякаш принадлежаха към едно по-предишно съществуване. В ушите ми звучаха гласовете на миналото и разказваха със смях или плач историите си, които бях чувал в различни краища на земята.

Чувството ми за самота се разпръсна веднага щом щормът се усили — вече имах много работа. Когато отново настана хубаво време, пак се върна онова чувство за самота, от което не можех да се отърся. Често си говорех на глас, като давах команди по управлението на кораба, защото ми бяха казвали, че ако непрекъснато мълча, мога да загубя говора си. Когато слънцето достигна меридианна височина, извиках: „Осма камбана“^[1], както е обичаят на големите кораби. Друг път от каютата си се провиквах на въображаемия кърмчия:

— Колко държиш сега?

Или пък:

— На курса ли си?

Но като не получавах отговор, още по-осезателно чувствувах самотата си. Гласът ми звучеше глухо в празния въздух и аз се отказах от този си навик. Но скоро се сетих, че като момче обичах да пея: защо да не опитам сега, когато няма на кого да досаждам? Моят музикален талант никога не е пораждал завист у другите, но там, насред Атлантика, трябваше да ме чуете как пея, за да разберете как стоят нещата. Трябваше да видите как подскачаха делфините, когато захласнато пеех на вълните и морето, и всичко живо, което беше в него. Стари костенурки с големи очи показваха глави от водата, докато пеех „Джони Бокър“, „Ние ще платим на Дарби Дойл за неговите ботуши“ и други подобни. Делфините, общо взето, ме оценяваха много повече от костенурките — те скачаха далеч по-високо. Един ден, докато си тананиках любима песничка (мисля, че беше „Вавилон пада“), един делфин скочи по-високо от бушприта. Ако „Спрей“ се движеше малко по-бързо, щеше да го загребе. Морските птици, които плуваха около яхтата, се държаха доста плахо.

На 10 юли, осмия ден в морето, „Спрей“ беше на хиляда и двеста мили източно от нос Сейбъл. Сто и петдесет мили за едно денонощие са добро постижение за такъв малък съд. Вечерта на 14 юли в прекрасно настроение всички моряци на борда извикаха:

— Виждам кораб!

Корабът беше една баркентина на три румба откъм наветрената страна. След това падна нощта. Моят кораб плаваше без кърмчия. Вятърът беше южен, а ние се движехме на изток. Ветрилата му бяха спретнати като ветрилата на наутилус^[2]. Те работиха безотказно през цялата нощ. Аз често излизах на палубата, но намирах всичко на мястото си. От юг духаше поривист ветрец. Рано сутринта на 15 юли „Спрей“ наближи непознатия кораб, който се оказа „Ла Вагиса“ от Виго. Вахтеният на топа на мачтата забелязал „Спрей“ предишната вечер. Когато го приближих, капитанът ми прати по едно въже бутилка вино, вързана за гърлото. Беше чудесно вино. Той ми изпрати и визитната си картичка. Казваше се Хуан Гантес. Според мен беше добър човек, както всички испанци, но когато го помолих да съобщи, че с мен „всичко е наред“, той вдигна високо рамене. А когато помощникът му, който знаеше за моята експедиция, му каза, че съм сам, той се прекръсти и си влезе в каютата. Вече не го видях. При залез-слънце неговият кораб беше на такова разстояние зад кърмата ми, на каквото беше предишната вечер пред носа ми.

Плаването вече съвсем не беше толкова монотонно, както в началото. На 16 юли вятърът духаше от северозапад, а океанът беше гладък. Един голям барк се появи откъм подветрения борд, като се движеше в моята посока. В 2,30 часа следобед бях на достатъчно разстояние от непознатия кораб, за да си говорим. Това беше баркът „Ява“ от Глазгоу, тръгнал от Перу за Куинстаун да вземе товар. Старецът капитан много ми приличаше на мечка, макар че в Аляска веднъж срещнах мечка, която имаше по-приветлив вид. Поне тя даде вид, че й е приятно да ме срещне, докато този посивял мечок… Предполагам, че моите викове са нарушили следобедния му сън, а пък това, че моят шлюп изпревари големия му кораб, му подействува като червено платно на бик. С леките ветрове в този и двата предидущи дни аз имах несъмнено преимущество пред тежките кораби. Вятърът беше слаб, неговият кораб беше тежък, с обрасло дъно и бавно се придвижваше напред, докато „Спрей“ с издут дори при слаб вятър грот беше бърз и пъргав.

— Откога е затишието тук? — изрева капитанът на „Ява“, когато се приближих достатъчно.

— Не знам, капитане — извиках с всичка сила, — не съм стоял тук много.

При тези думи помощникът на бака се ухили широко.

— Тръгнах от нос Сейбъл преди четиринадесет дни — добавих аз. (Бях вече преполовил разстоянието до Азорските острови.)

— Помощник — изрева той на първия си офицер, — помощник, ела да чуеш какви ги дрънка този янки. Свали флага, помощник, свали флага!

В края на краищата в най-добро настроение „Ява“ отстъпи пред „Спрей“.

Острата болка на самотата, която ме мъчеше в началото, вече никога не се появи. Бях проумял една тайна, сякаш бях излязъл от мъгла. Срещнах разярения Нептун, но той разбра, че аз не се отнасям към него с презрение, и ме остави да продължа да пътешествувам.

На 18 юли съм записал в дневника: „Прекрасно време. Вятър откъм юг-югозапад. Наоколо подскачат делфини. Параходът «Олимпия» мина в 11,30 сутринта на 34°50’ з.д.“

— Три минути остават до и половина — извика капитанът, когато ми даваше дължината и времето. Възхитих се на деловия вид на „Олимпия“; все пак имам чувството, че капитанът малко прекали, като настояваше на точността на своите изчисления за местонахождението си. Когато си в открито море, това не е опасно. Но прекалената самоувереност според мен беше причината за катастрофата на презокеанския лайнер „Атлантик“ и на много други като него. Капитанът прекалено разчиташе на изчисленията си. Около „Олимпия“ не скачаше нито един делфин. Делфините винаги предпочитат ветроходите. Капитанът беше млад човек и, предполагам, с добро име.

Земя! Сутринта на 19 юли един загадъчен купол като сребърна планина израсна в морето. Макар че сушата беше изцяло скрита от бялата като сребро и блестяща на слънцето омара, аз бях сигурен, че това е остров Флорес. В 4,30 следобед се намирах на траверса му. Омарата се беше разнесла. Флорес се намира на 174 мили от Фаял. Макар че е висок остров, той не е бил открит дълго след като основната група острови била колонизирана.

Рано на 20 юли видях Пику да се извисява над облаците откъм десния борд. Щом слънцето вдигна утринната мъгла, пред очите ми започнаха да се появяват ненадейно остров след остров. Когато ги наближих, започнах да различавам ниви и — „о, колко зелени бяха житата!“ Само този, който е виждал Азорските острови от палубата на кораб, може да разбере красотата на сушата сред океана.

В 4,30 часа следобед хвърлих котва във Фаял, точно осемнайсет дни след като тръгнах от нос Сейбъл. Американският консул ме посрещна в една елегантна лодка и ме отведе до вълнолома, а един млад морски офицер, който се страхуваше за сигурността на моя кораб, се качи на борда и си предложи услугите като лоцман. Младежът без съмнение можеше да се справи с един военен кораб, но „Спрей“ беше прекалено малък за натруфената униформа на гърба му. Все пак, след като разблъска всички съдове в пристанището и потопи една баржа, „Спрей“ пристана на кея, без да пострада особено. Разбрах, че този превъзходен „лоцман“ очакваше възнаграждение, но дали защото неговото правителство, а не аз щеше да плати за изваждането на баржата, или защото не потопи „Спрей“ — това и досега не ми е ясно. Но аз му прощавам.

Когато пристигнах на Азорските острови, беше сезонът на плодовете. Скоро на борда имаше толкова много плодове от най-различни сортове, че изобщо не знаех какво да ги правя. Островитяните обикновено са най-любезните хора на света, но аз никъде не срещнах по-сърдечни хора оттук. Азорските острови не са богата колония. Бремето на данъците е тежко, привилегиите са малко и въздухът, който хората дишат, е може би единственото нещо, което не се облага. Метрополията не допуска в пристанището чуждестранни пощенски кораби. Пощенският кораб от Орта трябва първо да спре в Лисабон, уж да се дезинфекцира, а в действителност да вземат такса от него. Моите писма, които пуснах в Орта, стигнали в Съединените щати шест дни по-късно от писмата, които изпратих тринадесет дни по-късно от Гибралтар.

На другия ден след моето пристигане беше празникът на някакъв голям светец. Лодки, натоварени с хора, пристигаха от други острови да празнуват в Орта — столицата и Ерусалима на Азорските острови. Палубата на „Спрей“ беше претъпкана от сутринта до вечерта с мъже, жени и деца. В деня след празника един добросърдечен островитянин запрегна конете си и целия ден ме разкарва по красивите пътища на Фаял.

— Защото — каза ми той на развален английски, — когато бях в Америка и не знаех нито една английска дума и ми беше много трудно, намери се човек, който има време да изслуша моята история. Тогава аз обещах на моя добър светия, че ако някога чужденец дойде в моята страна, ще се опитам да го направя щастлив.

За нещастие, този господин доведе преводач, за да мога аз „да науча повече за страната“. Този човек едва не ме умори с неговите неспирни приказки за кораби и плавания, за лодките, които е карал — изобщо за неща, които не исках и да чуя. Моят приятел и домакин така и не можа да си отвори устата. Преди да се разделим, ми даде такава гощавка, която би развеселила сърцето и на принц, но той беше съвсем сам в къщата си. „Жена ми и децата почиват ей там — каза той и посочи гробището на отсрещната страна на пътя, — а аз се преместих в тази къща, за да съм близо до мястото, където се моля всяка сутрин.“

Останах във Фаял четири дни — с два дни повече, отколкото бях предвиждал. Задържа ме сърдечността на островитяните и тяхната трогателна простота. Една девойка, невинна като ангел, дойде на кея и каза, че ще плава на „Спрей“, за да иде до Лисабон. Можела да готви летящи рибки, но най я бивало да приготвя треска. Брат й Антонио служеше за преводач и намекна, че във всеки случай той би искал да дойде на плаването. Сърцето му го теглеше към някой си Джон Уилсън и беше готов да обиколи и двата носа^[3], но да стигне Америка и да се срещне с приятеля си.

— Познаваш ли Джон Уилсън от Бостън? — извика той.

— Познавах един Джон Уилсън — казах, — но не от Бостън.

— Той има една дъщеря и един син — добави Антонио, за да идентифицира приятеля си.

Ако тези редове стигнат до търсения Джон Уилсън, имам поръчение да му предам, че „Антонио от Пику не го е забравил“.