Джошуа Слокъм
Сам около света (19)

Деветнадесета глава

Беше около обяд, когато „Спрей“ хвърли котва в пристанището на Джеймстаун и „целият“ екипаж веднага слезе на брега да засвидетелствува своята почит към негово превъзходителство сър Р.А. Стърндейл. Когато слязох на сушата, негово превъзходителство отбеляза, че в сегашните времена твърде рядко някой околосветски мореплавател се отбива на неговия остров. Той ме посрещна сърдечно и уреди да разкажа за своето плаване първо в Гардън хол на жителите на Джеймстаун, а след това в Плантейшън хаус — губернаторската резиденция, която се намира сред планините на една-две мили навътре в острова — за негово превъзходителство, офицерите от гарнизона и техните приятели. Господин Пул, нашият уважаван консул, ме представи в замъка и в хода на разговора обяви, че „морският змей“ всъщност е янки.

На екипажа на „Спрей“ бе даден „царски“ прием от губернатора. Останах в Плантейшън хаус няколко дни. Тъй като една от стаите в къщата, наричана „западната стая“, била обитавана от духове, икономът ме настани в нея като принц. За да се увери, че не е направена грешка, негово превъзходителство дойде да види дали съм настанен точно в тази стая и ми разказа всичко за духовете, които беше видял или за които беше чул. Той бил открил всички, освен един. След това ми пожела приятни сънища и изрази надежда, че ще имам честта да бъда посетен от неизвестния дух на „западната стая“. През цялата мразовита нощ аз оставих свещта да гори и често поглеждах изпод одеялата с надеждата, че ще успея да се срещна с великия Наполеон лице с лице. Но виждах само мебелите и конската подкова, закована над вратата срещу леглото ми.

Света Елена е остров на трагедиите, забравени след идването на корсиканеца. На втория ден от моето посещение губернаторът ме разведе по криволичещия път на острова. На едно място пътят се виеше между хребети и пропасти и образуваше серпентини във формата на буквата W с разстояние една от друга десетина метра. Макар пътищата да бяха криволичещи и стръмни, те се намираха в доста добро състояние. Аз бях поразен от огромния труд, положен за тяхното построяване. Въздухът по височините беше хладен и ободрителен. Казват, че след отменянето на бесенето за дребни провинения тук никой не е умрял, освен някой паднал от скалите или затрупан от сриващи се камъни. По едно време на Света Елена имало вещици, както у нас в Америка в дните на Котън-Медър. Сега престъпленията на острова са рядкост. По време на моя престой губернаторът Стърндейл получи чифт бели ръкавици от служителите на правосъдието в знак, че през тази година не е било гледано нито едно криминално дело.

Като се върнах от губернаторската къща в Джеймстаун, отидохме с моя съотечественик господин Кларк в Лонгууд — дома на Наполеон. Господин Морийо, френски консулски пратеник, поддържа мястото в добър вид и ремонтира редовно сградите. Жена му, която е местна жителка, и двете му дъщери имат много изискани обноски. Те прекарват тук дни, месеци и години, доволни от съдбата си, макар че никога не са видели света отвъд хоризонта на Света Елена.

На 20 април „Спрей“ беше отново готов за път. Преди да се кача на борда, аз обядвах в замъка с губернатора и семейството му. Лейди Стърндейл беше изпратила рано сутринта един огромен плодов кейк за път. Това не беше кейк, а цяла планина! И макар че ядох икономично, все пак не ми стигна за толкова, колкото предполагах. Последното парче изядох с първата чаша кафе в Антигуа, Антилските острови, което в края на краищата също беше голям рекорд. Кейкът, който сестра ми направи на малкия остров в залива Фънди в самото начало на плаването, ми стигна почти за същото време — четиридесет и два дни.

Следобед беше приготвена пощата за остров Възнесение — моята следваща спирка. След това господин Пул и дъщеря му дойдоха да се сбогуват със „Спрей“ и ми донесоха кошница с плодове. Вдигнах котвата чак късно вечерта и потеглих на запад, като оставих с неохота своите нови приятели. Отново свежи ветрове напълниха ветрилата на „Спрей“ и аз дълго гледах светлината на фара на Плантейшън хаус, докато островът изчезна в мрака зад кърмата и се сля с нощта. Към полунощ и светлината изчезна зад хоризонта.

Когато настъпи утрото, сушата вече не се виждаше, а денят продължи, както много други дни, с изключение на един малък инцидент. Губернаторът Стърндейл ми беше подарил една торба с небелено кафе, а американецът Кларк за зло качи на борда една коза „да мушка с рога торбата и да лющи шушулките на кафето“. Той настояваше, че животното, освен за полза, щеше да ми прави компания не по-лошо от куче. Скоро открих, че моят другар по плаване — това куче с рога — трябваше да бъде целият овързан. Направих грешка, че не го вързах с верига към мачтата, а с растителни въжета, което ми струваше скъпо. След първия ден, когато животното още не се беше разболяло от морска болест, за мен вече нямаше спокойствие. След това, обзето от своя пасбищен дух, това олицетворение на злото заплаши да погълне всичко — от летящия кливер до хекшприта. Това беше най-лошият пират, който срещнах през цялото плаване. Той започна своя опустошителен поход, като един ден изяде картата на Антилските острови. През това време аз си вършех работата на носа и бях сигурен, че тази твар е вързана здраво на палубата до помпите. Уви! На „Спрей“ нямаше въже, което да издържи на страшните зъби на тази коза!

От самото начало стана ясно, че нямам късмет с животни на борда. Такъв беше случаят с рака от Кокосовите острови. Щом си подаде щипците от кутията, в която беше затворен, той раздра на ленти закачената наблизо куртка. Окуражен от успеха си, счупи кутията и избяга в каютата, като разкъсваше всичко по пътя си, а най на края заплаши в тъмното и самия мен. Аз исках да занеса това същество живо у дома, но се оказа невъзможно.

Следващото нещо, което козата изяде, беше сламената ми шапка. Когато пристигнах в пристанището, нямах какво да сложа на главата си. Този невъзпитан жест реши съдбата й. На 27 април „Спрей“ пристигна във Възнесение, където имаше гарнизон, съставен от екипажа на един военен кораб. Боцманът на острова дойде с лодка до борда. Тъкмо когато слизаше от лодката, разбунтуваната коза скочи в нея и предизвика на бой боцмана и екипажа му. Аз ги наех незабавно да закарат на сушата това нещастно създание, което те с удоволствие направиха. Там козата попадна в ръцете на един чудесен шотландец, от когото никога нямаше да се отърве, а аз отново отплавах в бездните на самотата. Това обаче не ми влияеше зле; напротив, милосърдието и доброжелателството в моя характер се засилиха през тези възвишени мигове на размисъл в морето.

В мрачната самота на нос Хорн аз не се реших да отнема живота на нито едно същество, освен при самозащита. Тази отшелническа черта се засили в характера ми през време на плаването, докато дойде един момент, когато само мисълта за убиване на животно ми стана противна. Макар че на Самоа не се отказах от пилешката гозба, моето ново съзнание се разбунтува при мисълта, че можех да взема на борда пилета, които да коля и да ям по време на плаването. А госпожа Стивънсън, като чу за моя отказ, се съгласи с мене, че да убиеш спътниците си и да ги изядеш, е почти равно на канибализъм. Колкото до домашните животни, на „Спрей“ нямаше място за голямо куче на толкова дълго плаване. Аз отдавна знаех, че малките палета боледуват от бяс. Веднъж бях свидетел на смъртта на едно младо куче, причинена от тази страшна болест. Почти по същото време чух за смъртта (пак от бяс) на младия господин, който току-що ме беше застраховал. Виждал съм как целият екипаж на един кораб се катери презглава по такелажа, за да избяга от бясното куче, което препускаше по палубите. Би било много зле според мен екипажът на „Спрей“ да рискува с някое куче. И тъй като тези предубеждения бяха запечатани неизличимо в паметта ми, аз отговарях може би малко нетърпеливо на често задавания ми въпрос: „Нима нямахте куче?“ — с думите: „Аз и едно куче не бихме издържали дълго в една и съща лодка.“

Една котка би била твърде безобидна, но какво щеше да прави мацето на борда? Освен това тя е и много необщително животно. Вярно е, че на Кокосовите острови на борда се промъкна плъх, а на Родригес още един, който се скри заедно с една стоножка в трюма. Единият от тях изгоних от кораба, а другия хванах. Ето как се случи това: след като с огромни усилия направих капан да го хвана и унищожа, хитрият гризач подуши това и избяга още същия ден.

Според традицията, когато плъховете се качват на кораба, е успокояващ факт и аз имах намерение да оставя хитрия плъх от Родригес на борда, но едно нарушение на реда реши въпроса в негова вреда. Една нощ, докато спях, а корабът плаваше по курса си, той се осмели да ме обхожда, като започна от темето на главата — една много чувствителна за мене част. Аз спя леко. Преди неговото нахалство да го доведе и до носа ми, изкрещях: „Плъх!“ — сграбчих го за опашката и го изхвърлих през люка в морето.

Колкото до стоножката, аз и не знаех, че тя е на борда, преди една нощ да ме ухапе силно по главата. Това също беше повече, отколкото можех да понеса. Няколко пъти намазах с керосин отровното ухапване, което отначало ме болеше, но след това не ми създаде никакви грижи.

След този инцидент за известно време нито едно живо същество не нарушаваше моята самота. В моя кораб нямаше дори и насекоми, освен паяка от Бостън и съпругата му, които си имаха вече цяла сюрия млади паячета. Повтарям — нищо, докато не навлязох в последния етап на Индийския океан. Там ме връхлетяха стотици комари, които се раждаха в падащата от небето вода. Една бъчва с дъждовна вода стоя само пет дни на слънце на палубата и музиката започна. Моментално познах звука. Той беше същият, който се чуваше от Аляска до Нови Орлеан. Веднъж в Кейптаун по време на обяда бях очарован от песента на един щурец и моят домакин, господин Бранскоум, предложи да ми хване двойка щурци. Те бяха изпратени на другия ден в една кутия с надпис „Плуто и Скамп“. Оставих ги заедно с кутията в нактоуза и не им давах храна няколко дни, докато излязох в морето. Просто не знаех какво яде щурецът. Но, изглежда, Плуто е бил канибал, защото от бедната Скамп бяха останали само крилете, които се въргаляха счупени по пода на кутията. Но и за горкия Плуто не е било лесно, защото той лежеше по гръб вкочанен и вече никога нямаше да свири.

Остров Възнесение, където оставих козата, се нарича Каменната фрегата от Кралската флота и се смята за база на южноафриканската ескадра. Той се намира на 7°55’ ю.ш. и 14°25’ з.д. Разположен е в средата на зоната на югоизточните пасати и на около 840 мили от брега на Либерия. Това е една вулканична маса, изхвърлена от дъното на океана на 2818 фута, която е най-високата точка на острова. Възнесение е стратегическа точка и принадлежи на Великобритания открай време. Сред облаците, на върха на острова е покарала растителност. Там е създадено малко експериментално стопанство под ръководството на един канадец. В него има и няколко говеда и овце, предназначени за кухнята на гарнизона. Построени са големи резервоари за вода. С една дума, тази купчина от пепел и скали от лава е добре запасена и укрепена, за да издържи една обсада.

Скоро след пристигането на „Спрей“ аз получих бележка от капитан Блекслънд, губернатор на острова, в която изказваше благодарностите си за кралската поща, донесена от Света Елена, и ме канеше да обядвам с него, жена му и сестра му в щаба, недалеч от пристанището. Едва ли е необходимо да казвам, че незабавно се възползвах от гостоприемството на капитана. Когато слязох на пристана, там ме чакаше файтон и един широко ухилен моряк внимателно поведе коня нагоре по хълма към къщата на капитана, сякаш бях лорд от Адмиралтейството, а заедно с това и губернатор. Със същото внимание, когато се връщах, той поведе коня надолу. На другия ден посетих върха сред облаците със същия файтон и същия стар моряк. В този момент на острова нямаше нито един човек, който можеше да върви по-добре от мен. Морякът знаеше това. Най-после му предложих да си сменим местата.

— Дай ми юздите — казах аз, — да пазя коня да не препусне.

— Великата каменна фрегата! — възкликна той и избухна в смях. — Тоя кон мърда като костенурка. Ако аз не го дърпам постоянно, никога няма да стигнем в пристанището.

Аз вървях почти през целия път по стръмните скатове, а с моя водач, който беше моряк до мозъка на костите си, станахме приятели. Когато стигнахме на върха на острова, се запознах с господин Шанк, фермер от Канада, и неговата сестра, които живееха много удобно в една къща сред скалите. Той ме разведе из фермата, като ме преведе през тунел между нивите, които бяха разделени от непроходими планински хребети. Господин Шанк каза, че е загубил много крави, волове и овце, които загивали в стръмните пропасти. Понякога според думите му някоя крава бута с рогата си друга направо в пропастта и продължава да пасе равнодушно. За животните, подобно на човечеството по широката земя островната ферма, изглежда, беше твърде малка.

На 26 април, докато бях на брега, се вдигна голямо вълнение и направи невъзможно пускането на лодка. „Спрей“ беше вързан здраво за една шамандура на тихо място и дълбока вода, а аз — настанен в прекрасна квартира, слушах интересни истории за живота на офицерите от Каменната фрегата. На 29-и морето се успокои и аз се качих на борда, за да се приготвя за отплаване рано на другия ден. Когато се качвах на лодката, боцманът на острова и неговият екипаж ми стиснаха сърдечно ръката.

В името на научния интерес във връзка с екипажния списък на „Спрей“ поканих да ми бъде направено цялостно обследване в открито море. Много малко са били тези, които са го оспорвали, а занапред може би ще бъдат още по-малко. Но в интерес на тези, които могат да се усъмнят, исках да докажа неоспоримо факта, че за една експедиция около света изобщо не е необходимо една яхта да има екипаж повече от един човек и че „Спрей“ е плавал само с един човек на борда. И така по предварителна уговорка лейтенант Игълс дойде сутринта, точно когато се готвех да отплавам, и опуши яхтата така, че беше невъзможно някой да се скрие вътре. Така доказах, че „Спрей“ беше пристигнал само с един човек на борда. В този смисъл едно удостоверение, освен официалните документи от многото консулства, здравни учреждения и митници ще изглежда на много хора излишно, но историята на това плаване може да попадне в ръцете на хора, незапознати с работата на тези учреждения, с техния начин за проверка на редовността на документите на кораба и преди всичко с неговите медицински свидетелства.

След като лейтенантът направи удостоверението, „Спрей“ охотно изду ветрила и излезе в открито море покрай заливаните от вълните скали. Там приятните и освежителни пасати го понесоха по курса. На 8 май 1898 г. той пресече пътя, по който беше минал на 2 октомври 1895 г., т.е. в началото на плаването. През нощта минах на няколко мили южно от Фернанду ди Нороня и затова не видях острова. Изпитвах удоволствие от мисълта, че „Спрей“ е направил пълна обиколка на земното кълбо. Аз не се съмнявах в ползата от това плаване дори и само като едно приключение. Тогава си казах: „Каквото и да се случи, плаването е вече в историята.“ То беше извършено.