Джошуа Слокъм
Сам около света (18)

Осемнадесета глава

Нос Добра надежда беше най-издадената точка, която трябваше да заобиколя. От залива Тейбъл нататък можех да разчитам на свежите пасати, а след това „Спрей“ скоро щеше да си бъде у дома. Първия ден след тръгването от Дърбан настъпи затишие и аз седнах да си помисля за всички тези неща и за края на плаването. Разстоянието до залива Тейбъл, където имах намерение да се отбия, беше около 800 мили по едно твърде бурно море. За първите португалски мореплаватели, надарени с търпение, са били необходими шейсет и девет години борба да заобиколят този нос, само за да стигнат до залива Алгоа. А там екипажът се разбунтувал. Те слезли на един малък остров, наричан сега Санта Крус, където благочестиво побили кръста и се заклели, че ще прережат гърлото на капитана, ако той се опита да продължи плаването. Мислели, че отвъд тази точка е краят на света, за който вярвали, че е плосък. И понеже се страхували, че техният кораб ще падне от ръба, те принудили капитан Диаш да мине по обратния път, за да се завърнат благополучно у дома. Знае се, че една година по-късно Васко да Гама е заобиколил успешно „Носа на бурите“, както нос Добра надежда се е наричал по онова време, и открил Натал навръх Рождество Христово, а оттам и името. Оттук нататък пътят към Индия бил лесен.

Щормовете, бушуващи в района на носа, и сега бяха доста чести, като средно на всеки трийсет и шест часа връхлиташе по един. Всеки от тях обаче беше подобен на предишния, без да заплаши по-сериозно „Спрей“, освен да го носи по курса, когато е попътен, или да го връща по малко назад, когато е насрещен. На Коледа в 1897 г. аз достигнах ширината на носа. В този ден „Спрей“ се опитваше да се преобърне през носа си и ми даваше всички основания да вярвам, че ще постигне целта си. Много рано сутринта започна да се хвърля и да се мята по крайно необичаен начин. Трябва да отбележа, че докато бях на края на бушприта да рифовам кливера, той ме потопи три пъти под водата като за коледен подарък. Намокрих се целия и това съвсем не ми хареса. Никога друг път не ми се е случвало да се окъпя няколко пъти за толкова кратко време — за три минути. Един голям английски параход, когато минаваше наблизо, вдигна сигнала: „Пожелаваме ви весела Коледа!“ Мисля, че капитанът беше шегаджия — винтът на неговия кораб изскачаше над водата.

Два дни по-късно „Спрей“, след като си беше наваксал загубеното от бурята разстояние, заобиколи с благоприятен вятър нос Агуляс в компанията на парахода „Скотсмън“. Пазачът на фара на Агуляс размени сигнали със „Спрей“, а по-късно ми изпрати в Ню Йорк поздравления по случай завършването на плаването. Изглежда, за него минаването на два толкова различни кораба около носа си е струвало да бъде пресъздадено на платно и той се заел да нарисува тази картина. Така разбрах от писмото му. На такива усамотени места хората стават отзивчиви и състрадателни, дори поетични. Такива чувства бяха изразени към „Спрей“ по много скалисти брегове и когато приемах любезните сигнали, това ме изпълваше с благодарност към целия свят.

Още един щорм връхлетя върху „Спрей“ откъм запад след заобикалянето на нос Агуляс, но той го избягна, като се скри в залива Саймънс. Когато щормът утихна, „Спрей“ заобиколи с лавировка нос Добра надежда, където казват, че все още се среща „Летящия холандец“. Плаването вървеше вече към края си; знаех, че нататък всичко или почти всичко ще бъде лесно.

Тук пресякох климатичната граница. На север беше чисто и тихо, но на юг беше влажно и бурно и често връхлитаха коварни щормове. След суровото време „Спрей“ попадна в безветрие, където остана, докато над земята не изгря щедрото слънце и от морето не полъхна бриз.

В района на Лайънс Ръмп парният влекач „Алърт“, който беше излязъл да търси кораби, се приближи до „Спрей“ и по липса на по-голям кораб го откара в пристанището. Тъй като морето беше тихо, „Спрей“ хвърли котва в залива на Кейптаун и остана там един ден просто за да си почине от суетата на голямото пристанище. Добрият началник на порта изпрати собствения си парен катер, за да докара яхтата на стоянка в дока. Аз предпочетох да остана един ден сам в тишината на спокойното море и да си припомня с удоволствие плаването около двата велики носа. На другата сутрин „Спрей“ влезе в сухите докове „Алфред“, където остана около три месеца под грижите на пристанищните власти, докато аз пътувах от Саймънстаун до Претория. Колониалното правителство ми беше отпуснало безплатен билет за железниците в цялата страна.

Пътуването до Кимбърли, Йоханесбург и Претория беше приятно. В Претория се видях с господин Крюгер — президента на Трансваал. Негово превъзходителство ме посрещна много сърдечно, но моят приятел съдията Байерс, когато ме представи, спомена, че плавам около света. Той неволно нанесе голяма обида на уважаемия държавник, за която и двамата дълбоко съжалихме. Господин Крюгер поправи твърде остро съдията и му припомни, че земята е плоска.

— Вие искате да кажете не „около света“ — каза президентът. — Това е невъзможно! Искате да кажете „по света“. Невъзможно — повтори той, — невъзможно! — и повече не каза нито дума и на двама ни.

Спогледахме се със съдията. Той би трябвало да знае с кого има работа. Господин Крюгер гледаше кръвнишки и двама ни. На моя приятел съдията му стана неудобно, но аз бях възхитен. Тази случка ми достави по-голямо удоволствие, отколкото всичко друго. Това беше един бисер на Чичо Пол, известен със своите сентенции. За англичаните той е казал следното: „Първо те ми взеха палтото, а после панталоните.“ Казал е и друго: „Динамитът е крайъгълният камък за Южноафриканската република.“ Само един лекомислен човек би намерил, че президентът Крюгер е тъп!

Скоро след моето пристигане в Кейптаун, приятелят на господин Крюгер, полковник Сондерсън^[1], който беше пристигнал преди това от Дърбан, ме покани в Нюлендс Виниард, където се запознах с много приятни хора. Негово превъзходителство губернаторът сър Алфред Милнър намери време да се качи на борда с една компания. След като огледа палубата, той седна на една кутия в каютата, лейди Мюриъл седна на една бъчва, а госпожа Сондерсън седна на щурвала до капитана. Полковникът седеше в лодката и със своя „Кодак“ правеше снимки на яхтата и знаменитите й посетители. Доктор Дейвид Джил, кралски астроном, който също участвуваше в компанията, ме покани на другия ден да посетя известната кейптаунска обсерватория. Един час с доктор Джил беше един час, прекаран сред звездите. Неговите открития в звездната фотография са добре известни. Той ми показа грамадния астрономически часовник на обсерваторията, а аз му показах тенекиения часовник на „Спрей“. Ние разисквахме по въпроса за стандартното време на море и как се отчита то от палубата на малка яхта без помощта на какъвто и да е часовник. По-късно беше разгласено, че доктор Джил ще председателствува моята беседа за плаването на „Спрей“, и само това обстоятелство ми осигури пълен салон. Беше претъпкано и мнозина не можаха да влязат. Този успех ми донесе достатъчно пари да задоволя всичките си нужди в пристанището и из пътя към къщи.

След като посетих Кимбърли и Претория, аз се върнах и намерих „Спрей“ в доковете в отлично състояние. След това заминах за Устър и Уелингтън — градове, известни със своите колежи и семинарии, — като все още пътувах като гост на колонията. Дамите във всички тези образователни институции искаха да знаят как човек може да плава сам около света, което според мене означава, че в бъдеще ще имаме повече ветроходни капитанки, отколкото капитани. И това ще стане, ако ние, мъжете, продължаваме да казваме, че „не можем“.

В равнините на Африка пропътувах стотици мили през плодородна, но все още пустееща земя, на която растяха само храсталаци, опасвани от овцете. Те растяха на разстояние един от друг и достигаха доста голяма височина. Но място имаше за всички. Тук ме обзе желание да се установя в тази страна, голяма част от която беше още пустош. Но вместо да остана да садя гори и да разработвам земи, аз се върнах отново в доковете „Алфред“, където „Спрей“ ме чакаше в отлично състояние, точно както го бях оставил.

Често ме питат как моят кораб и всичко в него не е било изпокрадено в различните пристанища, където съм го оставял дни наред без пазач. Това беше така, защото „Спрей“ рядко попадаше на крадци. На Кокосовите острови, на Родригес и на много други места една стиска копра, мушната в ключалката на вратата, означаваше, че собственикът не е там, и пазеше вещите дори и от лоши очи. Но когато пристигнах на един голям остров по-близо до дома, бяха необходими здрави ключалки. Първата нощ в пристанището ми изчезнаха неща, които винаги бях оставял непокрити. Палубата, на която ги бях складирал, изглеждаше като пометена от вълна.

Приятното посещение на сър Хари Росън, адмирал от кралската флота, и семейството му беше последното обществено мероприятие на „Спрей“ на нос Добра надежда. Адмиралът, който тогава командуваше южноафриканската ескадра, а сега е командуващ на флота в Ламанш, прояви огромен интерес към миниатюрната „Спрей“ и преминаването на нос Хорн, който му беше добре известен. Трябва да призная, че бях възхитен от въпросите на адмирал Росън и се възползвах от някои негови предложения въпреки голямата разлика в нашите чинове.

На 26 март 1898 г. „Спрей“ отплава от Южна Африка — страната на големите разстояния и чистия въздух, — където бях прекарал приятно и полезно времето си. Парният влекач „Тигър“ изведе „Спрей“ от стоянката му на доковете „Алфред“ доста навътре в морето. Слабият утринен бриз, който едва изпълни ветрилата, щом влекачът го откачи, скоро съвсем изчезна и „Спрей“ остана да се клатушка върху силното мъртво вълнение, с добър изглед към планината Тейбъл и високите върхове на нос Добра надежда. За известно време величествената гледка разсейваше еднообразието. Един от старите мореплаватели, обиколили света (ако не се лъжа, сър Френсис Дрейк), когато за пръв път видял тази величествена грамада, запял: „Това е най-красивото нещо и най-величественият нос, който съм видял през цялата ми обиколка на света.“

Изгледът беше наистина красив, но на човек не му се иска дълго да се бави, за да се любува на природни картини по време на щил, и аз с радост забелязах най-после появата на къси и насечени вълни — предвестници на вятъра, който задуха на втория ден. Тюлените играеха около „Спрей“ през целия ден, преди да излезе вятърът, и ококориха очи, когато вечерта той престана да изглежда като ленива птица с прибрани криле. Те се разделиха с него и скоро най-високите върхове на планините изчезнаха зад кърмата на „Спрей“, а светът от панорамна гледка се превърна в озарен път към дома. Делфини, за които нищо не значеха 150 мили на ден, бяха негови спътници от няколко дни. Вятърът беше югоизточен и благоприятен и „Спрей“ се движеше по курса с най-добрата си скорост, а аз се потопих в книгите, които бях получил, и четях денонощно. На 30 март в тяхна чест постих. Четях, забравил глад, вятър и море, с чувството, че всичко върви добре. Тогава ненадейно една голяма вълна се прехвърли през кърмата и нахално плисна в каютата, като измокри дори и книгата в ръцете ми. Очевидно, беше време да рифовам ветрилата, за да не се клатушкаме по курса си. На 31 март свежият югоизточен вятър твърдо се задържа. „Спрей“ плаваше с един риф на грота, с пълен кливер и даже с летящ кливер, вдигнат на бамбуковия прът от Вайлима, докато аз четях прекрасната книга на Стивънсън „Пътешествие във вътрешността“. Яхтата продължаваше плаването си гладко, едва-едва се клатеше и се носеше сред делфините, които я съпровождаха от двете страни. „Спрей“ отново беше сред старите си приятели — летящите риби, интересни обитатели на морето. Като куршуми изскачаха те от вълните и се носеха с разперени криле по вятъра. Описваха грациозни криви, а после пикираха, докато докоснат гребена на вълните, за да намокрят своите нежни криле и да подновят полета. Така те ме развеселяваха от сутрин до вечер. Тези интересни риби представляват една от най-приятните гледки в океана в слънчев ден.

Човек не може да бъде самотен в такова море. Освен това четенето на прекрасни приключения повишаваше настроението. Аз се намирах едновременно на „Спрей“ и на „Аретуза“. Така „Спрей“ гълташе милите и правеше добър преход всеки ден чак до 11 април, който дойде, преди да се усетя. Много рано тази сутрин бях събуден от резкия писък на птица, която сякаш ме повика на палубата с думите: „Капитане, земя на хоризонта.“ Аз бързо изскочих и наистина далеч напред в здрача на разстояние от около 20 мили видях Света Елена.

Първото ми желание беше да извикам: „О, каква точица в морето!“ В действително този остров е дълъг девет мили и висок 2823 фута. Аз извадих шише портвайн от шкафа и отпих голяма глътка за здравето на моя невидим кърмчия — лоцмана на „Пинта“.