Джошуа Слокъм
Сам около света (17)

Седемнадесета глава

На 16 септември, след осем дни на почивка в царството на изобилието остров Родригес, аз вдигнах ветрила и на 19-и пристигнах в Мавриций. Още същия ден пристанах на карантинния кей. По-късно яхтата беше взета на влекало от катера на пристанищния лекар, когато той се увери, че съм събрал целия екипаж за преглед. Явно имаше някакви съмнения относно броя на екипажа, преди да провери документите, според които „Спрей“ се управлява от един-единствен човек през цялото плаване. Като видя, че съм достатъчно здрав, за да стигна толкова далеч съвсем сам, той ми даде без повече разправии разрешение да сляза на брега. „Спрей“ имаше още едно официално посещение. Губернаторът на Родригес беше любезен да ми даде, освен редовната поща и частни препоръчителни писма до свои приятели, като ми каза най-напред да се запозная с господин Дженкинс от пощенската служба — един много добър човек.

— Здравейте, господин Дженкинс! — извиках аз, когато лодката му се изравни със „Спрей“.

— Вие ме познавате! — каза той.

— Защо не? — отговорих аз.

— Откъде идва шлюпът?

— От обиколка на света — тържествено отговорих аз.

— Сам?

— Да, защо не?

— И ме познавате?

— Отпреди три хиляди години — извиках аз, — когато ние с вас имахме по-топли службици отсега. Тогава бяхте Дженкинсън^[1], но аз не ви обвинявам, ако сте си сменили името.

Господин Дженкинс излезе търпелив човек и разбра шегата. Тя направи на „Спрей“ добра услуга, защото из града плъзна слух, че ако някой се качи на борда по тъмно, дяволът веднага ще го хване. Така аз можех да оставям „Спрей“ през нощта, без да се страхувам от обир. В каютата все пак се вмъкнаха крадци, но това стана посред бял ден и те успели да задигнат само една кутия пушена херинга, когато пристанищният служител Том Ледсън ги хванал на местопрестъплението и ги пратил в затвора. Това обезкуражи крадците, защото те се страхуваха от Ледсън повече, отколкото от сатаната. Мамод Хаджи Аюб беше дневен пазач на „Спрей“. Веднъж в каютата се търкулна една консервна кутия, която го изплаши до смърт. Така и той вече не можеше да бъде нает за през нощта, та дори и до залез-слънце.

— Сахиб — викаше той, — това няма нужда! — И беше съвършено прав.

На Мавриций останах по-дълго, за да си взема дъх. „Спрей“ също даде почивка на крилете си, тъй като беше настъпил сезонът на хубавото време. Някой опитен капитан би казал, че девет десети от трудностите на плаването, ако изобщо е имало такива, вече са свършили, но аз все пак не можех да забравя, че Съединените щати са още много далеч.

За да ме направят по-богат и по-щастлив, любезните жители на Мавриций разкрасиха „операта“ си, която наричаха „Корабът Пантай“^[2]. Този кораб имаше само палуба, без дъно, но беше стабилен като църква. Докато изнасях беседи за приключенията на „Спрей“, аз имах пълна власт над него. От кърмата на „Корабът Пантай“ почитаемият кмет ме представи на негово превъзходителство губернатора. Аз отново трябваше да мина по целия път на плаването, чиято история вече ми беше добре известна. Как довърших разказа си, само аз си знам! Нощта се случи гореща и аз бях готов да удуша шивача на сакото, което бях облякъл за случая. Любезният губернатор разбра, че да се държа като човек от сушата е мъчение за мен, и ме покани в правителствения дом в Редуит, където се озовах сред приятели.

В района на нос Добра надежда беше все още зима, но бурите можеха да свирят там, колкото си искат. Реших да изкарам зимата на по-топлия Мавриций, като посетя Роуз хил, Курипепе и други места на острова. Прекарах един ден на гости у стария господин Робъртс — баща на губернатора Робъртс от Родригес — и с неговите приятели преподобните отци О’Луглин и Маккарти. На връщане минах през голямата оранжерия в Мока. Собственикът, който току-що беше открил ново устойчиво растение, за моя най-велика чест го нарече „Слокъм“. Това според него звучало съвсем по латински и му спестило труда да измисля нова дума. Добрият ботаник изглеждаше доволен от моето идване. Колко различни са нещата в различните страни! Както разбрах по-късно, един господин в Бостън, Масачузетс, платил по същото време трийсет хиляди долара, за да нарекат едно цвете на името на жена му. При това то било съвсем малко, докато „Слокъм“ беше голямо колкото кръмно цвекло и никой не беше молил да го нарекат така!

В Мока, Редуит и на други места ме приеха отлично! Веднъж бях поканен на обяд от седем млади дами, на които обясних, че мога да им върна гостоприемството, единствено като ги поканя на разходка със „Спрей“.

— Чудесно! Чудесно! — викнаха те в един глас.

— Тогава кажете кога? — казах аз, кротък като агне.

— Утре — казаха те. — Лельо, нали може да отидем, а после ще бъдем добри за цялата седмица? Кажи да, мила лельо!

И всичко това — след като казаха „утре“! В края на краищата момичетата на Мавриций са същите като нашите момичета в Америка. А тяхната мила леля каза:

— И аз идвам — както би казала всяка истинска добра леля в нашата страна.

Аз се видях в чудо, защото си спомних, че за същото това „утре“ бях поканен на обяд у портовия началник, но си казах: „Спрей“ набързо ще излезе в открито море с по-голямо вълнение, тези млади момичета ще ги хване морската болест, меракът ще им мине и аз ще имам достатъчно време да се прибера за обяда.

Нищо подобно! Ние влязохме толкова навътре в морето, че Мавриций почти изчезна от погледа, а те стояха на палубата и се смееха на вълните, които се разбиваха в борда, докато аз стоях на щурвала и се мъчех корабът да се клати колкото може повече. През това време разправях на лелята небивалици за морски змейове и китове. Но когато свърших с историите за чудовища, милата жена сметна за нужно да намекне за кошницата с провизии, които бяха донесли и които можеха да ни стигнат за цяла седмица.

Колкото повече „Спрей“ се мъчеше момичетата да хванат морска болест, толкова по-силно плескаха те с ръце и казваха:

— Колко е красиво! — Или: — Как красиво тя се носи по морето! — Или: — Колко красив изглежда нашият остров отдалеч! — и продължаваха да искат по-нататък. Ние бяхме навлезли на петнайсет и повече мили в морето, когато спряха да викат: „По-нататък!“ После яхтата обърна назад, а аз все още се надявах да се върна в Порт Луис навреме за срещата. „Спрей“ бързо приближи острова и полетя покрай брега. Аз обаче сбърках, че на връщане минах по крайбрежието, защото, щом се изравнихме със залива Томбо, моят екипаж беше очарован.

— О, нека спрем тук! — развикаха се те. На тази молба никой моряк в света не би отказал. След десет минути корабът хвърли котва, а някакъв младеж на скалата отсреща размаха шапка и извика:

— Vive la „Spray“!

Моите пътнички казаха:

— Лельо, може ли да поплуваме покрай брега?

Точно тогава се появи катерът на портовия началник, който беше излязъл да ни посрещне, макар че вече беше твърде късно яхтата да се прибере вечерта в Порт Луис. Катерът все пак дойде твърде навреме, за да откара моя нежен екипаж на брега да се изкъпе. Те обаче твърдо бяха решили да не напускат кораба. Междувременно аз стъкмих на палубата покрив за през нощта, а един прислужник бенгалец приготви вечерята. Тази нощ „Спрей“ остана да се полюлява на котва в залива Томбо със скъпоценния си товар на борда. Призори, когато на небето още имаше звезди, аз чух на палубата да се молят.

По-късно отново се появи пристанищният катер. Този път идваше лично капитан Уилсън, за да опита да вкара „Спрей“ в пристанището, понеже беше чул за нашето затруднение. Струваше си човек да чуе как един приятел разправяше по-късно, че добрият портови началник на Мавриций напълно сериозно заявил:

— Ще намеря „Спрей“ и ще го вкарам в пристанището!

Това, което той намери, беше веселият екипаж на борда. Те можеха като стари моряци да вдигат ветрилата и да ги нагласят, познаваха вече всички помещения на кораба. Като стари морски вълци обираха лота и всяка от тях можеше да лавира с яхтата. Нито един кораб не е имал по-красив екипаж!

Разходката стана най-голямата новина в Порт Луис. Дотогава беше нещо нечувано млади момичета да плават в залива!

Докато беше в Мавриций, „Спрей“ използва безплатно военните докове, а пристанищните служби го ремонтираха изцяло. Искрени благодарности дължа също така и на други приятели, които ме снабдиха с много неща, необходими за плаването, в това число и с няколко чувала захар от прочутите стари плантации.

Тъй като благоприятният сезон беше вече настъпил и аз бях добре екипиран, на 26 октомври „Спрей“ отплава от Мавриций. Островът бавно чезнеше, докато се отдалечавах с попътен вятър. На следващия ден се виждаше само планината Пюс близо до Мока. След още един ден „Спрей“ приближи Реюнион в района на Галет. Срещу нас се зададе лоцман, на когото предадох пакет от Мавриций, и продължих пътя си. Имаше силно вълнение и беше опасно да се излиза на брега. От Реюнион прочертах курса си право към нос Санта Мария на Мадагаскар.

„Спрей“ вече приближаваше границата на пасатната зона и силният вятър, който го беше тласкал с отпуснати шкотове много хиляди мили от Пясъчния нос в Австралия, ставаше по-слаб с всеки изминат ден, докато на 30 октомври настъпи пълно безветрие и шлюпът застина в безмълвния свят на неподвижното море. Вечерта навих ветрилата, седнах на палубата и се радвах на тишината на нощта.

На 31 октомври се появи слаб бриз от изток-североизток и по пладне яхтата мина покрай нос Санта Мария. На 6, 7, 8 и 9 ноември в Мозамбикския проток претърпях силен щорм от югозапад. За „Спрей“ това не беше по-голямо изпитание от всяка друга буря с изключение на щормовете, изживени при нос Хорн. Бурята се предшествуваше от силни гръмотевици и светкавици. От този момент до приближаването на яхтата към африканското крайбрежие аз минах през цяла серия от щормове, които отнасяха кораба в различни посоки, докато на 17 ноември той пристигна в Порт Натал.

Това очарователно място е търговският център на „Градинската колония“, тъй като самият град Дърбан е продължение на една градина. Сигналистът от наблюдателницата на скалите забелязал „Спрей“ от петнайсет мили. Вятърът се усилваше и когато той наближил на осем мили, предал: „Спрей“ намалява ветрилата, гротът беше рифован за десет минути. Един човек върши цялата работа.

Три минути по-късно тази новина била напечатана в един сутрешен вестник на Дърбан, който ми беше връчен с пристигането ми в пристанището. Аз не можех да удостоверя колко време ми е било нужно да рифовам грота, защото, както вече казах, минутната стрелка на моя часовник беше паднала. Знам само, че рифовах с възможно най-голяма бързина.

В отзиви за плаването, публикувани в същия вестник, се казваше: „Съдейки по бурното време, което преобладаваше в нашия район през последните няколко седмици, «Спрей» трябва да е имал едно много тежко плаване от Мавриций до Натал.“ Без съмнение моряците от който и да е кораб биха нарекли това време бурно, но то не причини на „Спрей“ никакви неприятности, освен забавянето поради насрещните ветрове.

На въпроса, как съм управлявал яхтата сам, който често ми беше задаван, може би най-добър отговор дава един дърбански вестник. Не бих повторил думите на редактора, ако не съществуваха неточни оценки по повод голямото майсторство и енергия, които се изискваха да се плава с един шлюп с малкия тонаж на „Спрей“. Чух един човек, който наричаше себе си моряк, да казва, че „са нужни трима мъже да вършат това, за което се твърди“, че аз съм го правил сам, и което за мен е било съвършено лесно да върша по няколко пъти на ден. Чувал съм и други да правят подобни нелепи забележки, като добавяха, че аз ще се съсипя от работа. Но ето впрочем какво пише дърбанският вестник: „Както накратко съобщихме, с екипаж от един човек «Спрей» влезе вчера в пристанището, извършвайки обиколка около света. «Спрей» беше вкаран много умело в Натал. Неговият капитан го преведе направо през канала покрай главното пристанище и хвърли котва в заливчето близо до стария «Форънър», преди някой изобщо да се качи на борда. «Спрей», естествено, стана предмет на огромен интерес за местните жители и неговото пристигане беше наблюдавано от огромна тълпа. Майсторството, с което капитан Слокъм прекара шлюпа между корабите в канала, беше удоволствие да се наблюдава.“

Когато пристигна в Натал, „Спрей“ не се озова сред новаци. Близо до пристанището лоцманският кораб — един прекрасен, мощен, парен влекач — излезе да го посрещне и поведе през плитчината, тъй като духаше силен шквал и беше твърде опасно да го вземе на влекало. Тънкостта на влизането научих, като наблюдавах парахода: трябваше просто да се придържам към наветрената страна на канала и да се държа срещу пенестите вълни.

Дърбан поддържа два яхтклуба, които развиват трескава дейност. Запознах се с членовете и на двата и плавах на фамозната яхта „Флорънс“ от Роял Натал, с капитан Спредброу и Хари Еском — премиер на колонията. Швертът на яхтата оставяше такива бразди по тинестите плитчини, които според думите на господин Еском Спредброу след това засаждал с картофи. Но в същото време, докато ореше земята на капитана си, „Флорънс“ печелеше състезания.

За мен беше голяма гордост да разбера, че в Южна Африка американският хумор се цени високо. Една от най-хубавите американски истории, които някога съм чувал, ми беше разказана от премиера. Докато един ден в хотел „Роял“ обядвах с полковник Сондерсън, член на британския парламент, неговия син и лейтенант Типинг, бях запознат с господин Стенли. Великият изследовател току-що се беше върнал от Претория, където разкритикувал жестоко президента Крюгер със своето язвително перо. Това нямаше никакво значение, защото всеки беше опитал да ухапе Чичо Пол, но никой на света не носеше майтап по-добре от него. Полковникът ме представи на изследователя и аз „притегнах шкотовете“, защото господин Стенли някога също е бил моряк и, естествено, моето желание беше да се представя в най-добра светлина пред човек с неговия опит. Той ме огледа изпитателно и каза:

— Какъв пример за търпение!

— Търпението е единственото, което е нужно.

После той ме попита дали моят кораб има водонепроницаеми прегради. Обясних, че целият е непроницаем и няма прегради.

— Ами ако се удари в скала? — попита той.

— Преградите няма да го спасят, ако връхлети върху скали по курса си — отговорих аз и добавих, — той трябва да стои далеч от скалите.

След доста голяма пауза господин Стенли каза:

— Ами ако риба-меч пробие корпуса?

Естествено, аз бях мислил за това като за една от опасностите на морето, както и за възможността да бъда ударен от мълния. Колкото до рибата-меч, осмелих се да кажа, че „първото нещо ще бъде да прибера меча“. Полковникът ме покани да обядвам със същата компания на другия ден, за да можем да продължим разговора си, така че аз имах удоволствието да се срещна с господин Стенли още един път, но вече не се отвори дума за мореплаване.

Звучи странно да чуеш учени и държавници да казват, че земята е плоска, но факт е, че трима бури^[3] с благоволението на президента Крюгер бяха написали научен труд в подкрепа на това твърдение. Докато бях в Дърбан, те дойдоха от Претория, за да получат данни от мен, и доста се ядосаха, когато им казах, че моят опит не доказва това. Посъветвах ги да извикат на помощ някой призрак от средните векове, а аз слязох на брега и оставих тези трима мъдри мъже да се бъхтят над картата с курса на „Спрей“, която обаче нищо не им доказа, защото беше меркаторска проекция и, естествено, беше „плоска“.

На другата сутрин срещнах един от тази компания в свещенически дрехи, с голяма библия под мишница — не по-различна от тая, която аз бях чел. Той ме подхвана с думите:

— Ако уважавате божието слово, трябва да признаете, че земята е плоска!

— Ако божието слово се крепи върху плосък свят… — започнах аз.

— Какво-о! — избухна той, като вдигна ръка, сякаш да ме намуши с африканско копие. — Какво-о! — повтори той с учудване и яд, докато аз отскачах настрани, за да избягна въображаемия удар.

Ако този добър, но заблуден фанатик беше въоръжен с истинско оръжие, екипажът на „Спрей“ щеше да умре като мъченик още същия миг. На другия ден го видях на улицата, поклоних се и очертах с ръцете си кълбо. Той отговори с няколко бързи хоризонтални движения, означаващи „земята е плоска“. Преди да отплавам от Африка за моя последен преход около земното кълбо, аз получих по пощата една брошура от тези трансваалски географи, която съдържаше аргументи от висши и низши източници, доказващи тяхната теория.

Когато правя това бегло описание на невежеството на тези учени мъже, аз трябва също да призная своето огромно възхищение от тяхното мъжество. Много от това, което видях в Трансваал и разбрах за бурите, беше възхитително. Общоизвестно е, че те са най-твърдите борци и са толкова великодушни към падналите, колкото са храбри пред врага. Истински упорит фанатизъм при тях може да се срещне само сред старците и той естествено ще изчезне, може би по-рано, отколкото ние самите ще се освободим напълно от него. Образованието в Трансваал е на доста добро ниво. Преподават се английски и холандски за тези, които могат да си позволят да изучават двата езика. Но митото върху английските учебници е толкова високо, че по необходимост по-бедните хора се придържат към трансваалския холандски и своята плоска земя. По същия начин в Самоа и на другите острови една погрешна политика принуждава туземците да говорят само канака^[4].

В Дърбан посетих много обществени училища и имах удоволствието да се срещна с много умни деца.

Но всички хубави неща трябва да свършат и на 14 декември 1897 г. екипажът на „Спрей“, след прекрасно прекараното време в Натал, вдигна своята лодка върху палубата на яхтата и отплава с утринния бриз от сушата. „Спрей“ премина плитчината и отново „пое своя път“, както казват в Австралия.