Джошуа Слокъм
Сам около света (16)

Шестнадесета глава

До Кокосовите острови оставаха вече само петстотин и петдесет мили, но дори и при този къс преход аз трябваше да съм много внимателен, за да не се отклоня от курса и да пропусна атола.

На 12-и се намирах на около сто мили югозападно от остров Кристмъс и видях антипасатни облаци, които се носеха от югозапад високо над постоянните ветрове. От няколко дни те бяха отслабнали, а пак от югозапад се беше надигнало едно по-голямо от обичайното вълнение. Разразяваше се зимен щорм по посока на нос Добра надежда. Аз съответно започнах да качвам по-остро срещу вятъра, като приспадах по 20 мили на ден за течението. И тук, изглежда, бях улучил, защото на този курс Кокосовите острови се появиха точно пред мен. Първият очевиден знак, че сушата е наблизо, беше посещението на бяла рибарка, която една сутрин се завъртя пъргаво над кораба и после отлетя на запад, като размахваше делово криле. Островитяните наричат рибарката „лоцмана на Кокосовите острови“. По-нататък се натъкнах на голям брой птици, който ловяха риба и се биеха за улова. Моите изчисления бяха правилни: покатерих се до половината на мачтата и видях кокосовите дървета да израстват от водата право пред мен. Очаквах да видя тази гледка, но все пак тя ме прониза като електрически шок. Свлякох се от мачтата, обзет от странни усещания, и като не можах да сдържа вълнението си, седнах на палубата и дадох воля на чувствата си. За хора, които си седят в стаята на сушата, това може да се стори слабост, но аз разказвам историята на едно самотно плаване.

Не докоснах щурвала, защото течението и вълните докараха яхтата точно до канала, през който се влиза в пристанището. Така дори и във военната флота не можеше да се направи! Регулирах ветрилата, хванах щурвала и за две мили и нещо я пришпорих, докато влязох в пристанището. На 17 юли 1897 г. в 3,30 часа следобед, след двайсет и три дневно плаване от остров Тързди аз хвърлих котва. Бях изминал разстояние от две хиляди и осемстотин мили по права линия — почти колкото едно хубаво атлантическо плаване. Това беше възхитителен преход! През всичките тези двайсет и три дена не ми се събираха и три часа стоене на щурвала, като в това включвам и времето за влизането в пристанището на Кокосовите острови. Аз просто връзвах щурвала и оставях „Спрей“ да си върви сам; дали вятърът беше халфвинд или фордевинд — това нямаше значение. Той никога не се отклоняваше от курса си. Нито една част от плаването ми до този момент не е била така съвършена, както тази!^[1]

Кокосовите острови, според адмирал Фитцрой от Кралската флота, се намират между 11°50’ и 12°12’ южна ширина и между 96°51’ и 96°58’ източна дължина. Били са открити в 1608–1609 г. от капитан Уилям Килинг^[2], който по това време служел в Източноиндийската компания. Южната група се състои от седем-осем островчета върху атола-скелет, който според теорията на кораловите рифове един ден трябва да стане непрекъснат остров. Северният Кокосов остров няма пристанище, посещава се рядко и е без никакво значение. Южните Кокосови острови са един малък странен свят със своя собствена романтична история. От време на време ги посещавал по някой прът от рангоута на пометен от ураган кораб или дърво, което течението докарвало чак от Австралия. Понякога вълните изхвърляли и някой обречен кораб, а най на края дошъл и човекът. Веднъж течението докарало даже и скала, здраво заклещена между корените на едно дърво!

След откриването на островите от капитан Килинг, техният първи забележителен посетител бил капитан Джон Клюнис-Рос, който в 1814 г. спрял там с кораба „Борнео“ на път за Индия. След две години капитан Рос се върнал заедно с жена си, децата, тъщата и осем моряци-занаятчии, за да направи островите свое владение. Но там вече се бил настанил някой си Александър Хеър, който си избрал малкия атол за нещо като земен рай заедно със своя харем малайки, докарани от африканския бряг. И колкото и да е странно, не друг, а самият брат на Рос прекарал Хеър и тълпата от жени на островите, без да знае за плановете на капитан Рос да окупира малкия свят. Така че Хеър бил вече там със своя екип, с намерение да остане да живее.

При предишното си посещение обаче Рос заковал английското знаме на една мачта на остров Хорсбърг. Две години по-късно останките от това знаме все още се веели на вятъра и моряците охотно се заели със завладяването на новото царство заедно с жените и всичко друго. Силата на четиридесетте жени под командата на един-единствен мъж не могла да изтласка осемте яки моряци обратно в морето.^[3]

Оттогава за Хеър настъпили трудни времена. Хеър и Рос не се разбирали като съседи. Островите били твърде малки и твърде близо за два толкова различни характера. Хеър имал „океан от пари“ и можел спокойно да си живее в Лондон, но той бил губернатор на една дива колония на Борнео и не можел да се ограничи с кроткия живот, който му предлагала прозаичната цивилизация. Така че, като останал на атола с четиридесетте си жени, той малко по малко започнал да отстъпва пред Рос и здравеняците му, докато най-после се намерил заедно с харема си на малкия остров, който до ден-днешен е известен под името Затворническия остров. Там като Синята брада той затворил жените си в този „замък“. Каналът между островите бил тесен, водата не била дълбока, а осемте шотландски моряци носели високи ботуши. Хеър вече не знаел какво да прави. Той се опитал да постигне компромис с ром и други лакомства, но тези неща само влошили положението.

В деня на първото празнуване на свети Андрей на острова Хеър, побеснял от яд и вече скъсал всякакви отношения с Рос, му надраскал една бележка: „Драги Рос, смятах, че когато изпратих ром и печено прасе на твоите моряци, те няма да нагазят в моята цветна градина.“ В отговор на това писмо и горящ от негодувание, капитанът извикал от средата на острова, където тогава се намирал:

— Хей, там, на Затворническия остров! Хеър, не знаеш ли, че ромът и печеното прасе не са раят за моряка?

Хеър по-късно казал, че силният глас на капитана можел да се чуе чак на Ява.

Незаконното съжителство скоро се разпаднало, като жените избягали от Затворническия остров, и потърсили защитата на Рос. Хеър заминал за Батавия, където по-късно бил убит.

Първото ми впечатление след стъпване на сушата беше, че обичаят да се убиват новородени деца не е достигнал до Кокосовите острови.

— Децата са дошли да ви поздравят с „добре дошъл“ — обясни господин Рос, като посочи стотината деца от всички възрасти и големини, които се бяха събрали на пристана. Хората от тази страна са доста стеснителни, но нито един човек — независимо стар или млад — не отминаваше, без да поздрави. Със своите музикални гласове те се питаха:

— Отиваш ли? Ялан, ялан?

— Ще дойдеш ли с мен? — отговаря другият.

Дълго време след като пристигнах, децата се отнасяха към „кораба с един човек“ с подозрение и страх. Някакъв местен жител бил отнесен в морето преди много години и те си говореха едно на друго, че той може да се е превърнал от черен на бял и да се е върнал. За известно време всяко мое движение внимателно се наблюдаваше. Особено се интересуваха какво ям. Един ден, след като почистих и боядисах корпуса до водолинията със смес от катран и други неща, аз седнах да обядвам капиново сладко. Сред децата настана оживление, а след това се юрнаха в паническо бягство и закрещяха:

— Капитанът яде катран! Капитанът яде катран!

Но те скоро разбраха, че същият този „катран“ беше много вкусен и че бях донесъл доста от него. Веднъж, докато мажех с много сладко парче корабен сухар за един хитър малчуган, аз ги чух да си шепнат:

— Чът-чът! — което означаваше, че акула ме е ухапала за ръката. Те явно бяха видели, че е малко саката. Оттогава ме смятаха за герой и пръстите на ръцете ми не достигаха за всички ококорени дребосъчета, които ме следваха навсякъде. Ако преди това протегнех ръка и кажех: „Ела!“ — те се дърпаха към най-близката къща и казваха „Дингин“ („Студено е“), или „Уджан“ („Ще вали“). Но сега вече разбраха, че аз не съм завърналата се душа на изчезналия туземец и приятелите ми станаха много и в дъжд, и в слънце.

Един ден се опитах да изтегля яхтата, но тя се оказа здраво заседнала в пясъка. Децата започнаха да пляскат с ръце и да викат, че един кпетинг (рак) го държи за кила, а малката Офелия, която нямаше повече от десет-дванайсет години, написа в дневника на „Спрей“:

Над сто мъже въртят брашпила,

Напъват се и викат: „Хайде, хоп!“

Разкъса се въжето от такава сила,

но корабът стои — на други сили роб, —

защото, мили, странното там беше,

че кетинг едър върху кила му стоеше.

Така или иначе беше решено мохамеданският свещеник — имамът Сама — за една кутия мармалад да помоли Мохамед да благослови плаването и да накара рака да пусне кила на кораба, което той наистина направи, и „Спрей“ излезе на вода още при първия прилив.

На 22 юли пристигна „Ифигения“ от Британската кралска флота. На борда бяха съдията Ендрю Лич и кралски офицери, които правеха инспекционна обиколка на британските колонии в Малайския архипелаг. Към него принадлежат и Кокосовите острови. Те трябваше да изслушват оплаквания и да устроят съдилища за онези, които се бяха провинили. Завариха „Спрей“, вдигнат на брега и вързан за едно кокосово дърво. Всъщност на Кокосовите острови не е имало повод за оплакване, откакто Хеър се изселил оттам, защото Рос винаги се е отнасял към островитяните като към членове на семейството си.

Ако на света има рай, то това са Кокосовите острови! Съдебен процес нямаше да има, но все нещо трябваше да се направи, защото в пристанището имаше цели два кораба — „Спрей“ и огромният военен кораб. Вместо съд бяха организирани танци и всички офицери, които можаха да напуснат кораба, слязоха на брега. Старо и младо от острова се събра в голямата зала на губернатора. Всички, които можеха да стоят на крака, танцуваха, а бебетата лежаха на купчини по ъглите и бяха доволни, че могат да гледат. Моята малка приятелка Офелия танцува със съдията. Колкото до музиката, две цигулки скрибуцаха и повтаряха безкрайно „Няма да си отидем до сутринта“. И ние не си отидохме.

Жените на Кокосовите острови не вършат всичката черна работа в семейството, както на много места, които посетих през плаването си. Сърцето на една жителка на Огнена земя би се развеселило, ако можеше да види как островният съпруг и повелител се катери по кокосовите дървета. Освен че се катерят по дърветата, мъжете от Кокосовите острови строят и изящни канута. В постройката на лодки те бяха най-добрите майстори от всички, крито бях виждал през плаването си. Под палмите на тези острови живеят много добри майстори. Скрибуцането на триона и звънът на наковалнята се чуваха от сутрин до вечер. Първите шотландски заселници бяха оставили там силата на северната раса и редица устойчиви навици. Нито едно благотворително дружество не е направило за островите толкова, колкото благородният капитан Рос и синовете му, които следваха неговия пример за работливост и пестеливост.

Адмирал Фитцрой от „Бигъл“, посетил тези места, където много неща са наопаки, споменава за „тези необикновени, макар и малки острови, където раците ядат кокосови орехи, рибите ядат корали, кучетата ловят риба, хората яздят костенурки, а мидите са опасни капани за хора“, и допълва, че по-голямата част от морските птици спят по клоните, а много плъхове си правят гнезда по върховете на палмите.

Тъй като моят кораб беше вече ремонтиран, аз реших да го натоваря с прочутите гигантски миди тридакни от Кокосовите острови, които можеше да се намерят в близкия залив. И точно тук, на един хвърлей от селото, аз почти бях загубил екипажа на „Спрей“ не защото си пъхнах крака в капана за хора, а защото лекомислено се отнесох към подробностите за едно пресичане на залива с лодка. Бях преплавал океани и бях обикалял по целия свят, но никога не съм бил толкова близо до нещастието, както при това плаване през лагуната. Бях оставил за всичко да се погрижи друг, а той, слабият смъртен, оставил всичко на мен. Както и да е, аз се оказах заедно с един нехаен африкански негър в разнебитена лодка, снабдена с изгнило платно. Един пристъп на вятъра го отнесе още в канала и ни остави да се носим безпомощно към морето, където бяхме направо загубени. Когато пред нас се разстла океанът, накъдето ни тласкаше вятърът, аз с ужас установих, че в лодката няма дори и едно гребло! Котва поне имаше, но въжето й беше толкова късо, че с него и котка не можеш върза, а ние бяхме вече в дълбоки води. За огромен късмет обаче в лодката имаше прът. Започнахме да гребем с всичка сила и с един съвсем случаен порив на вятъра тази лодка-капан беше изтласкана на плиткото, където с помощта на пръта можахме да я избутаме на брега. Като се има пред вид, че най-близкият подветрен бряг беше африканският — на три хиляди мили на запад, — а в лодката имаше само един мършав и гладен негър и нито капка вода, при всичкото желание на съдбата екипажът на „Спрей“ нямаше дълго да го бъде! Излишно е да казвам, че повече с такива рискове не се наемах. С тридакни се снабдих по-късно с една сигурна лодка. Трийсетте парчета, които натоварих, заеха мястото на трите тона циментен баласт, който изхвърлих през борда, за да направя място и да не наруша плаваемостта.

На 22 август кпетингът или това, което държеше „Спрей“ на островите, го пусна и той се плъзна към морето под всички ветрила, отново с курс към дома. Като се покатери по една-две големи вълни на ръба на атола, „Спрей“ отмина лъскавите от водата рифове. Много преди мръкване Кокосовите острови с хилядата души, които водеха може би най-безгрижния живот от всички смъртни, изчезнаха далеч зад кърмата. Изчезнаха от погледа, но не и от сърцето ми!

Морето беше бурно и „Спрей“ тежко се зариваше във вълните. Поех на бейдевинд с курс към остров Родригес и вълните започнаха да връхлитат на борд. Истинският курс към острова беше югозапад, с една четвърт на юг, а разстоянието беше хиляда и деветстотин мили. Но аз насочих яхтата доста по-наветрено от този курс, защото трябваше да приспадна влиянието на вълнението. По този курс плавах дни наред с рифовани ветрила. Естествено, изморих се от неспирното вълнение и най-вече от банята, която получавах при всяко показване на палубата. При тези тежки метеорологични условия „Спрей“ като че ли забави хода си. Отначало помислих, че това са причините, когато на петнадесетия ден след напускането на Кокосовите острови разликата между показанията на лага и моите изчисления за изминатия път достигна сто и петдесет мили. Все пак хвърлях по едно око да видя дали не се показва суша. По залез-слънце на същия ден забелязах кълбо облаци, което стоеше неподвижно право напред, докато другите облаци се носеха по вятъра — това несъмнено беше знак. Към полунощ на същото място, където бях видял неподвижните облаци, се появи черно петно. Макар че беше още далеч, аз не можех да го сбъркам — това беше високият остров Родригес. Прибрах механичния лаг, който влачех повече по навик, отколкото от нужда, защото отдавна бях опознал навиците на „Спрей“. Ако имаше нещо, на което можеше най-много да му се вярва в това плаване, то беше неизменната добра скорост и сигурност, макар че всеки момент аз бях готов да се усъмня в способностите му. Офицерите, които са прекалено сигурни в себе си, и „знаят всичко като по книга“, обикновено са тези, които разбиват най-много кораби и стават причина за смъртта на най-много хора. Причината за несъответствието между лага и моите изчисления беше съвсем обикновена — просто в него се беше блъснала някоя голяма риба и четирите перки бяха смачкани и изкривени. Това беше по всяка вероятност работа на акула. Като се успокоих за положението на кораба, аз легнах да си почина и да размисля и от това се почувствувах по-добре. На разсъмване островът беше на траверс на около три мили. Той имаше суров и обветрен вид, като захвърлено и носено от вълните парче земя сред Индийския океан. Наветрената страна беше негостоприемна, но в подветрената имаше хубаво пристанище и аз остро натегнах срещу вятъра, за да мога да вляза в него. Срещу мен излезе лоцман, за да ме преведе във вътрешния залив, в който се влизаше през тесен канал между коралови рифове.

Беше много странно как на всички тези острови действителните факти се представяха като нереални, докато най-невероятни неща се смятаха за установени факти. Така и тук, няколко дни преди моето пристигане, добрият абат разправял на хората си за пристигането на антихрист и когато видели „Спрей“ да влиза в пристанището, гонен от шквал и целият покрит с пяна, управляван само от един човек, те се разкрещели:

— Господ да ни е на помощ! Та това е той и идва с лодка! — което според мен е най-невероятният начин, по който „той“ би дошъл. При все това новината се разнесла светкавично из острова. Губернаторът господин Робъртс незабавно дойде на пристана да види за какво е цялата суматоха, в която беше изпаднало градчето. Някаква бабичка, която чула за моето „пришествие“, веднага си отишла вкъщи и се заключила. Щом чула, че минавам по нейната улица, тя барикадирала вратата и нито веднъж, докато бях на острова (а това продължи осем дни), не излезе от къщата си. Губернаторът Робъртс и семейството му не споделяха страховете на своите хора, а се качиха на борда на „Спрей“, докато беше вързан на пристана. Техният пример склони и други да ги последват. Момчетата на губернатора веднага се заеха с лодката ми и моето посещение, освен голямото гостоприемство, му струваше и построяването на една лодка за тях — същата като тази на „Спрей“.

Първият ден на тази обетована земя беше като приказка за мен. Бях прекарал много дни в изучаване на картите и пресмятане на времето за пристигане на това място като човек, очакващ да влезе на Острова на блажените. Очаквах го като крайна точка на последния дълъг преход, неприятен поради липсата на много неща, с които сега можех добре да се запася. И ето че „Спрей“ стои здраво вързан на кея в Родригес! През първата вечер на брега, попаднал сред салфетки и шлифован кристал, все още ми се мержелееха кълчищените кърпи и канчетата с отчупени дръжки. Вместо да ме подмята морето, аз бях в една ярко осветена зала на вечеря с губернатора и заобиколен от блестящо общество. „Аладин — казах си аз, — къде ти е лампата? Моят рибарски фенер, който купих от Глостър, ми показа по-хубави неща, отколкото твоята опушена горелка!“

Вторият ден от престоя беше прекаран в приемане на посетители. Първи дойдоха госпожа Робъртс и децата й, за да се „ръкуват“, както казаха те, със „Спрей“. Вече никой не се страхуваше да се качи на борда, освен бедната старица, която още настояваше, че антихрист се намира в трюма на „Спрей“, ако не е този, който е слязъл на сушата. Тази вечер губернаторът даде прием и любезно помоли „разрушителя на света“ да разкаже за себе си. Опасностите на морето бяха описани с цветисти подробности (това море, което той и много от смъртните биха направили гладко, ако зависеше от тях). С помощта на светлина и мрак той показа на стената картини от местата и страните, които беше посетил по време на плаването си (те обаче по нищо не приличаха на страните, които би създал). Показа и образи на хора, диви или не, като често изпъшкваше: „Грешен свят! Грешен свят!“ Когато с това се свърши, негово превъзходителство губернаторът след няколко думи на благодарност раздаде на всички по една златна монета.

На другия ден придружих негово превъзходителство и семейството му на посещение в Сан Габриел, който се измираше сред планините навътре в острова. Добрият абат от Сан Габриел ни посрещна царски в манастира, където останахме до другия ден като негови гости. Когато си тръгнах оттам, абатът каза:

— Капитане, прегръщам ви и каквато и религия да изповядвате, пожелавам ви успешно да завършите вашето плаване и нашият спасител Христос винаги да е с вас!

На тези думи на добрия човек отговорих със следното:

— Драги абате, ако всички религиозни хора имаха толкова широки възгледи, в света щеше да се пролее по-малко кръв.

На Родригес има всички удобства за запасяване с чиста питейна вода в неограничени количества, тъй като губернаторът Робъртс е построил сред планината над селото водохранилище и е прокарал тръби до пристана. По време на моето посещение при прилив дълбочината на пристанището достигаше пет и половина фута. Преди на острова са използвали кладенчова вода, но тя е ставала причина за болести. На острова може да се купи говеждо месо в неограничени количества и на умерена цена. Бататите бяха в изобилие и много евтини. Купих една голяма торба за около четири шилинга и те се запазиха необикновено добре. Аз просто ги натрупах в сухия трюм на яхтата. От плодовете наровете бяха в най-голямо изобилие. За два шилинга си купих един толкова пълен чувал, колкото можеше да изнесе магарето от градината, засадена от самата природа.