Джошуа Слокъм
Сам около света (15)

Петнадесета глава

Сутринта на 26-и се оказахме близо до остров Глостър, а вечерта „Спрей“ хвърли котва в Порт Денисън, където на един хълм е разположено красивото градче Боуън — бъдещият морски курорт на Куннсленд. Климатът на цялата тази област е много здравословен.

В пристанището се влизаше лесно, а заливът беше просторен и спокоен и предоставяше отлични възможности за закотвяне. Когато „Спрей“ пристигна, беше тихо. Добрите жители, които можаха да отделят по един час на втората вечер след неговото пристигане, се събраха в Художественото училище, за да чуят моя разказ за плаването. Това беше събитието на деня. За него своевременно съобщиха двете местни вестничета „Бумеранг“ и „Нъли-нъли“, като в едното съобщението излезе един ден преди беседата, а в другото — един ден след нея, което беше все едно за редактора, пък и за мен. Освен това бяха раздадени пищни рекламни листовки и за целта беше нает „най-добрият“ глашатай. Но по-добре да бях вързал този нещастник за кила на кораба заедно с неговия звънец и всичко останало! Аз и моята бъдеща публика обядвахме, когато той дойде на вратата на малкия хотел. Дрънченето и сатанинските му крясъци вдигнаха такъв шум, че можеха да събудят умрелите по целия път на „Спрей“, от „Бостън до Боуън — двете оси в колелата на света“, както по-късно писа „Бумеранг.“

Господин Майлс — съдия, портови началник, пълномощник, правителствен чиновник по златните залежи и т.н. — председателствуваше сбирката. Той ме представи официално, но защо — така и не разбрах. Може би за да ме накара да се почувствувам неловко и да ми огорчи живота, тъй като аз се бях запознал с всички жители на града още в първия час на брега. Познавах всички по име, а и те също ме познаваха. Все пак господин Майлс се оказа добър разказвач: опитах да го накарам да разкаже историята на моето плаване, докато аз щях да показвам картичките, но той отказа. Тази беседа беше илюстрирана със стереоптикон (двоен магически фенер). Изгледите бяха добри, но фенерът, който струваше трийсет шилинга, се оказа окаян със своята газена лампа.

Отплавах рано на другата сутрин, преди да са излезли вестниците, като сметнах това за най-доброто. Както научих по-късно, и двата вестника публикували благоприятни отзиви за това, което бяха нарекли лекция, а и за глашатая бяха казали няколко добри думи.

От Порт Денисън „Спрей“ пътуваше в зоната на постоянните пасати и продължи да плава денонощно без никакво спиране чак до Куктаун на река Индевър. Там пристигнах на 31 май 1897 г., гонен от яростна буря, която ни пресрещна на петдесет мили преди пристанището. На тази географска ширина пасатите бушуват с най-голяма сила, а в района на Куктаун често се превръщат в щормове.

Бях предупреден да плавам по този път с повишено внимание и постоянно да меря дълбочината. Опитният офицер от кралската флота, който ме посъветва да мина покрай Бариерния риф, ми писа, че британският кораб „Орландо“ е плавал по този път и ден, и нощ, но аз, който плавам под ветрила, рискувам да се натъкна на коралови рифове, ако предприема същото.

Между нас казано, съвсем нямаше да е лесно да търся котвена стоянка всяка вечер; надявах се, че тежката работа по отплаването всяка сутрин завинаги е свършила след излизането ми от Магелановия проток. Наличието на добри адмиралтейски карти ми позволяваше да продължавам плаването денонощно. Всъщност при благоприятен вятър и ясното време на този сезон плаването през канала на Бариерния риф е по-спокойно от пътуване по магистралата на оживен град и значително по-безопасно. Но на всеки, който замисля подобно начинание, ще кажа: пазете се от рифове и денем, и нощем.

„Спрей“ влетя в пристанището като птица — писаха вестниците на Куктаун на сутринта след неговото пристигане — и изглеждаше странно, че на борда му се виждаше само един мъж. Той наистина показа най-доброто, на което е способен, за по-сигурно побърза да намери спокойно местенце, за да хвърли котва преди мръкване.

Влязох с лавиране до самото дъно на пристанището. На залез-слънце се закотвих почти до паметника на капитан Кук, а на другата сутрин слязох на брега да се полюбувам на скалите, които е видял великият мореплавател. Намирах се на свещена за моряците земя. Но, изглежда, гражданите на Куктаун още не бяха решили къде е точно мястото, където неговият кораб „Индевър“ е докувал на борд, за да бъде ремонтиран по време на паметната му обиколка около света. Някои казваха, че мястото съвсем не е там, където сега се намира паметникът. Точно този въпрос се обсъждаше на едно място, когато аз случайно попаднах там. Една млада дама от присъствуващите се обърна към мен като към специалист по морските въпроси. Бях поласкан да поискат мнението ми. Не виждах защо капитан Кук, ако е решил да ремонтира кораба си на сушата, да не издълбае канал до мястото, където сега стои паметникът, а след това отново да го запълни. Защото капитан Кук е можел да прави почти всичко, а никой досега не е споменавал, че не е имал дълбачка със себе си. Младата дама изглеждаше склонна да възприеме моя начин на мислене. Тя отново поде темата за историческото плаване и ме попита дали съм посетил мястото навътре в пристанището, където великият мореплавател е бил убит. Този въпрос ме порази, но едно умно учениче се намеси, за да ме извади от неудобното положение. Като всички момчета, щом разбра, че се търси някакъв отговор, то веднага си предложи услугите:

— Капитан Кук изобщо не е бил убит тук, госпожо. Убили са го в Африка — един лъв го изял.^[1]

Тук си спомних за една печална случка в моя живот. Мисля, че беше през 1866 г., когато старият параход „Саушей“, на път от Батавия за Сидней, се отби в Куктаун да натовари пореч^[2] и „между другото“, да остави пощата. В списъка на болните на борда беше и моя милост, болен от треска. Така и не видях града, докато не се върнах след трийсет и една година на борда на „Спрей“. Сега видях как пристигнаха в града мизерни и съсипани миньори от Нова Гвинея, които се бяха превърнали в истински човешки развалини. Много от тях умрели по пътя и били погребани в морето. Само някой закоравял злодей би могъл да ги отмине, без да се опита да направи нещо за тях.

Всички жители се отнесоха със състрадание към тези мъченици, но градецът вече изнемогваше от многобройните жестове на благотворителност. Спомних си за подаръка на жената от Тасмания, който бях обещал да пазя като заем. Стана ми много неловко, като открих, че вече съм похарчил парите. Но добрите жители на Куктаун пожелаха да чуят нещо интересно за морето и как екипажът на „Спрей“ се е справил, когато на борда му се е появила болест. Презвитерианската църквица на хълма беше отворена и предоставена за беседата. Говорихме всички и пожънахме голям успех. Съдията Честър председателствуваше сбирката и затова успехът беше вързан в кърпа. Това беше същият човек, който присъедини Нова Гвинея към Великобритания.

— Когато аз се заех с тази работа — каза той, — присъединих най-цветущата част от острова.

В това изказване имаше някои нотки, които прозвучаха приятно за ухото на стария мореплавател. Германците обаче вдигнаха такъв скандал, че веднага получиха признание за участието си в това рисковано мероприятие.

Бях доволен, че дадох своята дан за каузата на миньорите от Куктаун, а целият град беше благодарен на съдията Честър за приятно прекараното време. Така стояха нещата, когато на 6 юни 1897 г. тръгнах отново на север.

На залез-слънце на другия ден стигнах до едно много удобно котвено място и останах там за през нощта на траверс с кораба-фар „Клермънт“. Това беше единственият път в цялото плаване през канала на Бариерния риф, когато „Спрей“ заставаше на котва, освен в Порт Денисън и на река Индевър. Но на следващата нощ за момент горчиво съжалих, че не застанах на котва преди мръкване, което лесно можех да направя в завета на един коралов риф. Случи се следното: „Спрей“ току-що беше отминал кораба-фар при рифа М, и светлината беше потънала зад кърмата, когато с пълна скорост и отпуснати шкотове се удари в северния край на самия риф М, където очаквах да има фар.

Той бързо се завъртя, една вълна го поде и с още един скок премина плитчината така ловко, че аз не можах да осъзная как стана всичко. Там нямаше фар или поне аз не го видях. Нямах и време да го търся, след като корабът се удари в рифа, а и вече не беше от особено значение дали ще го видя или не.

Така оттук „Спрей“ взе курс към нос Гринвил — следващата точка по пътя. Видях грозните каменни зъбери под кила на яхтата, докато минавахме над тях, и пресметнах наум, че буквата М, с която бяха кръстили рифа, е тринадесета в нашата азбука. А както бях забелязал години преди това, 13 е моето щастливо число. Жителите на нос Гринвил са известни с лошия си нрав и затова бях посъветван да ги отбягвам. И така от рифа М поех за всеки случай встрани от съседните острови. Като подскачаше от вълна на вълна, скоро след полунощ „Спрей“ отмина катраненочерния нос на остров Хоум и на фордевинд продължи с курс на запад. Не след дълго се натъкна на параход, който се движеше в южна посока и пипнешком си търсеше пътя в тъмнината, а черният му дим правеше нощта още по-мрачна.

От остров Хоум се отправих към остров Сънди и когато той се появи на траверса ми, аз намалих ветрилата, понеже не исках да стигна до остров Бърд преди разсъмване. Вятърът беше още силен, а островите бяха ниски и криеха опасности. В сряда на 9 юни 1897 г. остров Бърд се показа право пред носа на около две мили и половина, което ми се видя доста близо. Силно течение носеше яхтата напред. През нощта не бях намалил ветрилата съвсем навреме. Тук видях единственото австралийско кану по време на плаването, което с парцаливи ветрила идваше откъм континента по посока на острова.

Намерих на палубата една дълга и тънка риба, която беше скочила на борда през нощта. Изядох я на закуска. Това пъргаво рибе беше широко колкото херингата и много приличаше на нея, но беше три пъти по-дълго. То ми дойде много добре, защото и без това много обичам прясна херинга. В този ден, който беше един от най-приятните на божия свят, видях многобройни птици-рибари. С танцуване по вълните „Спрей“ влезе в протока Олбъни, а на запад слънцето се наклони ниско над хълмовете на Австралия.

След като премина протока, в 7,30 часа същата вечер „Спрей“ хвърли котва в едно заливче на континента. Това стана близо до един закотвен кораб за вадене на бисерни миди, на име „Тарауа“. Капитанът на кораба ме напътваше от палубата как да стигна до стоянката. Щом хвърлих котва, той дойде на борда да си стиснем ръцете. „Тарауа“ беше от Калифорния, а капитан Джонс беше американец.

На другата сутрин капитан Джонс донесе на борда две изящни седефени миди — най-съвършените, които някога бях виждал. Може би те бяха най-хубавите, които имаше, защото капитан Джонс беше душа човек. Той започна да ме уверява, че ако остана още няколко часа, някакви приятели от съседния Съмърсет ще ни дойдат на гости. Един моряк от екипажа, който сортираше миди на палубата, ме увери, че наистина ще дойдат. Първият помощник също ме увери. След като вторият помощник и готвачът също ме увериха, приятелите дойдоха. Гостите се оказаха господин Джардин, скотовъдец, и семейството му. Госпожа Джардин беше племенничка на вожда Малиетоа и братовчедка на красивата Фааму-Сами (Да подпалиш морето), която посети „Спрей“ в Апиа. Самият господин Джардин беше чудесен представител на шотландския род. Заобиколен от малкото си семейство, той беше доволен, че живее в това усамотено място и се радва на покоя.

След приятния разговор аз се сбогувах с хората от „Тарауа“ и с господин и госпожа Джардин, после отново вдигнах котва и се отправих към остров Тързди, който се виждаше добре по средата на Торесовия проток. Там пристигнах рано следобед. Тук „Спрей“ остана до 24 юни. Забавянето се оказа наложително, понеже бях единственият американски представител в града, а на 22 юни се празнуваше шейсетгодишнината на кралицата. Двата дни след това бяха, както казват моряците, „за свестяване“.

На острова прекарах няколко приятни дни. Господин Дъглас, местният мирови съдия, ме покани на еднодневна разходка с неговия параход из островите на Торесовия проток. Понеже това беше научна експедиция, поверена на Мейсън Бейли, професор по ботаника, ние прекарахме деня в бродене из островите Фрайди и Сатърди, където понаучих нещо за ботаниката. Госпожица Бейли, дъщеря на професора, придружаваше експедицията и ми показа много местни растения с дълги имена.

22 юни беше голям празник на остров Тързди не само заради рождения ден на кралицата, но и защото имаше великолепно увеселение за местните жители. За тази цел господин Дъглас беше докарал от континента около четиристотин туземни воини с жените и децата им. Те трябваше да придадат на празненството истински туземен характер. Във всеки случай веселието мина при небивал успех. То се състоя през нощта и изпълнителите, нарисувани с фантастични цветове, танцуваха и подскачаха около пламтящия огън. Някои бяха маскирани и изрисувани като птици и зверове, между които емуто и кенгуруто се срещаха най-често. Един туземец подскачаше като жаба. Други бяха нарисували върху телата си човешкия скелет и подскачаха заплашително наоколо с копие в ръка, готови да промушат въображаемия враг. Кенгуруто подскачаше и танцуваше с естествена лекота и грация и беше много приятно да се наблюдава. Всички танцуваха и подскачаха в такт с музиката, която беше вокална и инструментална. Инструментите представляваха парчета дърво, които се удряха едно о друго, или пък подобни на панички кости, които се държаха в дланите и при почукване издаваха тъп звук. Това беше колкото забавно, толкова и отвратително представление.

Войнствените аборигени, които видях в Куинсленд, бяха в по-голямата си част гъвкави и добре сложени, но имаха много неприятни черти, а жените им бяха още по-грозни.

Аз забелязах, че в деня на празника на специална площадка не се вееше никакъв друг чуждестранен флаг, освен американския. Той стоеше заедно с британския на входа и на много места из града. В разговор с господин Дъглас се осмелих да забележа честта, която беше оказана на моята страна.

— О — каза той, — това е семейно празненство, а ние не смятаме американското знаме за чуждо.

„Спрей“, разбира се, беше развял най-хубавото си флагче, а наред с него беше поставил възможно най-високо и британския флаг.

На 24 юни „Спрей“, добре екипиран и снабден с всичко необходимо, вдигна ветрила и пое по дългия път, който го чакаше през Индийския океан. При отплаването господин Дъглас му подари едно знаме. „Спрей“ беше вече отминал почти всички опасности на Коралово море и Торесовия проток, а те съвсем не бяха малко. Напред го чакаше плаване без трудности, по прав курс. Пасатите още бяха в силата си и аз можех да разчитам на тях до Мадагаскар, а даже и по-нататък, защото сезонът им беше в началото си.

Нямах никакво желание да пристигам в района на нос Добра надежда преди средата на лятото, а сега беше едва ранна зима. Веднъж минах покрай този нос през юли, което означаваше средата на зимата. Здравият кораб, който командувах тогава, беше посрещнат в този район от свирепи урагани и едва се отърва от тях. Сега нямах никакво желание да се боря със зимни щормове. Не че се страхувах да плавам на „Спрей“ и предпочитах голям кораб, а защото за всеки случай предпочитах хубавото време. Вярно е, че в района на нос Добра надежда човек може да налети на яростни щормове по всяко време на годината, но през лятото те са по-редки и непродължителни. И тъй като имах достатъчно време пред себе си, за да си позволя да спра на някой остров по пътя, аз поех курс към Кокосовите острови — група атолови острови на две хиляди и седемстотин мили. Когато рано сутринта отминах остров Буби, реших да мина покрай Тимор — един остров с високи планини.

Преди бях виждал остров Буби от борда на парахода „Саушей“, където ме беше съборила треската. Когато минавахме оттук, аз успях да изпълзя на палубата и да го погледна, така че ако бях умрял, щях да съм видял остров Буби. В онези дни минаващите кораби оставяха в една пещера на острова храни за корабокрушенци или изпаднали в беда пътници. Капитанът на „Саушей“ Еъри беше добър човек и изпрати една лодка до пещерата, за да остави и неговия дял към складираните там припаси. Провизиите бяха закарани благополучно, а на връщане лодката донесе от импровизираната поща над една дузина писма. Повечето от тях бяха от китобойци с молба първият кораб, който отива към тяхната страна, да ги вземе и да се погрижи да заминат по пощата. Такъв беше обичаят на тази странна океанска служба вече от много години. Някои от писмата, които донесе лодката, бяха адресирани за Ню Бедфърд, други за Феърхейвън, Масачузетс.

Сега на остров Буби има фар и редовна пощенска връзка с останалия свят, а красивата неизвестност, която съпровождаше оставените там писма, вече принадлежи на миналото. Аз не се отбих на малкия остров, но се приближих до него и размених сигнали с пазача на фара. След това „Спрей“ изведнъж се оказа в Арафурско море и дни наред плаваше ту в млечнобяла, ту в зелена или пурпурна вода. Имах късмета да вляза в това море при последната четвъртинка на луната и през тъмните нощи да наблюдавам великолепието на фосфоресциращата вода. Там, където минеше яхтата, морето лумваше в искри, така че на тяхната светлина можех да различа и най-малкия предмет на палубата, а дирята на „Спрей“ беше една огнена пътека.

На 25 юни „Спрей“ беше вече отминал всички плитчини и опасности и плаваше в спокойно море така уверено, както и преди, но скоростта малко спадна. Аз извадих летящия кливер, ушит на Хуан Фернандес, и го сложих за спинакер на най-здравото бамбуково стъбло, което госпожа Стивънсън ми беше дала на Самоа. Спинакерът дръпна като жребец, бамбукът издържа напрежението и „Спрей“ ускори хода си.

Няколко гълъба, които летяха от Австралия за островите, смениха курса си и направиха няколко кръга над „Спрей“. В обратната посока летяха по-малки птици. В началото Арафурско море беше плитко. На повърхността се виждаха да се мятат и извиват във вълните водни змии. Когато яхтата навлезе в по-дълбоката му част, змиите изчезнаха. В океана, където водата е синя, не видях нито една змия.

В хубави дни нямаше какво да правя, освен да чета и да си почивам, за да компенсирам колкото е възможно по-добре бурните дни в района на нос Хорн, който още не бях забравил, а и да се запася със спокойствие, преди да стигна нос Добра надежда. Корабният ми дневник етапа много еднообразен. Ето за пример записките ми от 26 и 27 юни.

„26 юни сутринта лек шквал. По-късно през деня задуха равномерен бриз.

Показание на лага по обяд	130	мили
минус корекция за приплъзване	10	,,
	120	,,
плюс течението	10	,,
	130	,,

Географска ширина по наблюдение на обяд — 10°25’ S. Географска дължина, както е отбелязано на картата.“

Не се искаше много ум, за да се води такъв корабен дневник. 27 юни е може би по-добър пример:

„Първо, днес имаше летяща риба на палубата. Изпържих я в масло.

133 мили по лага. Грешката на лага и течението горе-долу се компенсират, така че няма да ги изчислявам. Географска ширина по наблюдение на обяд — 10°25’ S.“

Вече от няколко дни „Спрей“ плаваше на запад по паралел 10°25’ S или по курс, който беше прав като косъм. А ако се е отклонявал от курса през деня или през нощта, което е било възможно, по обяд винаги се връщаше на същата географска ширина, колкото и странно да е това. Голямата наука обаче беше изчисляването на дължината. Моят единствен тенекиен часовник по това време вече беше загубил минутната си стрелка и сега показваше само часовете, което при такива големи разстояния беше достатъчно.

На 2 юли далеч на север се появи големият остров Тимор. На другия ден видях остров Дейна. Той не беше далеч и през нощта крайбрежният бриз донесе благоуханието на подправки и на какво ли не!

На 11-и на един румб откъм десния борд на плаващия под всички ветрила и със спинакер „Спрей“ се появи остров Кристмъс. Преди да падне нощта, бях на траверс на две и половина мили от него. Повърхността на острова изглеждаше равномерно оградена от морето, а в средата сушата се издигаше на доста голяма височина. Той имаше гладки като на риба очертания и в бреговете му се разбиваха дългите океански вълни, които го правеха да изглежда като неподвижно и заспало върху морето чудовище. Формата му наподобяваше на кит и когато „Спрей“ мина покрай страната му, където трябваше да е главата, аз видях дори и ноздри — една дупка в издадена напред скала. Всеки път, когато в скалата се разбиваше някоя вълна, пред нея изригваше фонтан от вода и това допълваше приликата на кит.

Много време беше минало, откакто за първи път видях този остров. Но аз все още не съм забравил какво възхищение изпитах към капитана на кораба „Танджоре“, на който тогава плавах, когато една сутрин той извика от капитанската си каюта:

— Някой от вас, който има очи, да се качи горе и да види остров Кристмъс!

И наистина, щом се качих на бомбрамстенгата, пред мен се показа островът! Това беше един от най-големите успехи на капитан М. Старши помощникът, който всяваше ужас сред нас, простите моряци, и който никога не отстъпваше на капитана, сега сви платна и кротко мина изцяло в подветрената страна.

Когато пристигнахме в Хонконг, в корабната поща имаше писмо и за мен. Аз бях с капитана в една лодка. Но нима можете да предположите, че той ще подаде писмо на един прост моряк? Никога! Когато се качихме на кораба, той го даде на първия помощник, първият помощник го даде на втория помощник, а той „скришом“ го остави на шпила, откъдето можех да си го взема!