Джошуа Слокъм
Сам около света (10)

Десета глава

Междувременно ни връхлетя нов щорм, но вятърът все още беше благоприятен и аз имах само още двайсет и шест мили до Порт Ангосто — едно твърде мрачно място, където обаче щях да намеря сигурно убежище да се потегна и да наредя товара. Плавах с много ветрила, за да стигна пристанището, преди да се стъмни. „Спрей“ почти летеше, а гъстият сняг го покриваше, докато най на края заприлича на зимна птица. Между отделните пристъпи на бурята успях да забележа носа на моето пристанище и вече се насочвах към него, когато един внезапен порив подхвана грота откъм подветрената страна, прехвърли го на другия борд и… о, боже! Това едва не стана причина за гибелта ми: шкотът се скъса, а гикът излезе от мястото си. Работих до мрак така, че пот започна да се лее от мен. Трябваше да поставя всичко на мястото му преди стъмване, а най-вече преди „Спрей“ да влезе в подветрената страна на тихото пристанище. Но дори и тогава не можах да закрепя гика обратно за бугела. Бях вече на входа на пристанището и още не можех да се справя. Трябваше или да обърна срещу вятъра, или да изпусна пристанището. Все пак като птица със счупено крило „Спрей“ влезе, както си беше, в пристанището. Причината за инцидента, който можеше да се окаже фатален за моя кораб и товар, беше едно дефектно въже, което използувах за шкот. То беше направено от сизал — коварно влакно, което моряците награждават с отбрани думи.

Не вкарах „Спрей“ във вътрешния залив на пристанището в Ангосто, а го отведох в подножието на един стръмен нос от лявата страна на залива. Това беше изключително уютно кътче. За да се подсигуря двойно срещу всякакви уилиуо, хвърлих две котви и привързах яхтата с вериги към дърветата. Там обаче не достигаше никакъв вятър, освен отклонените пориви от планините на отсрещния бряг на залива. Както навсякъде в този район, местността беше планинска. На това място трябваше да се потегна и оттук още веднъж да отплавам за нос Пилар и Тихия океан.

В Порт Ангосто останах няколко дни и през цялото време бях зает с работа. Пренесох сланината от палубата в трюма, подредих каютата си и взех на борда големи запаси от дърва и вода. Потегнах ветрилата и такелажа и поставих допълнителна мачта, която промени стъкмяването и от шлюп го превърна в йол. Но аз продължих да наричам „Спрей“ шлюп, тъй като бизанът беше временно приспособление.

Дори и в най-големия разгар на работата не забравях да държа подръка заредена пушка, защото все още се намирах в области, населени с диваци. При първото ми преминаване през протока бях видял на това място канута на индианци от Огнена земя. На втория ден след спирането ми там, докато работех по палубата, чух свистене във въздуха близо до ухото ми и нещо да пада във водата. След малко се усъмних, че това може да е било стрела. Точно тогава друга стрела изсвистя недалеч от мен и здраво се заби в гротмачтата, като продължи да вибрира от удара. Това беше истински индиански автограф. Някъде наблизо имаше дивак — не можеше да има съмнение. Той може би се целеше в мен, за да заграби шлюпа и товара му. Тогава вдигнах старата „Мартини-Хенри“ — пушката, която стреляше, без да спре, и с първия изстрел подплаших трима индианци, които изскочиха от един храсталак и хукваха презглава по баира. Изстрелях доста патрони, като се целех под краката им, за да им помогна в изкачването. Моята добра стара пушка разбуди хълмовете. При всеки изстрел и тримата диваци подскачаха, като че ли съм ги улучил, но продължаваха да тичат колкото може по-далече от „Спрей“. Взех мерки оръжието ми да бъде в ред и да имам винаги подръка достатъчно патрони. Но диваците не се върнаха и макар че всяка вечер посипвах палубата с кабари, не открих никакъв признак, че съм имал посетители. На сутринта отново грижливо премитах палубата.

Дните се нижеха и сезонът започна да става по-благоприятен. След шест опита да изляза от протока, при които бях издухван обратно, реших да изчакам при по-благоприятна възможност за отплаване. Лошото време при последното ми завръщане в Порт Ангосто докара в пристанището чилийската канонерка „Кондор“ и аржентинския кръстосвач „Асопардо“. Веднага щом хвърли котва, командирът на кръстосвача, капитан Маскареля, изпрати на „Спрей“ една лодка със съобщението, че ще ме вземе на влекало до Пунта Аренас, ако се откажа от плаването и се върна — нещо, което никога не ми беше идвало на ум. Офицерите от „Асопардо“ ми казаха, че когато плавали през протока след първото преминаване на „Спрей“, видели Черния Педро и разбрали, че ме е посещавал. Тъй като „Асопардо“ е чужд военен кораб, той нямаше право да арестува разбойника от Огнена земя, но капитанът ме обвини, че не съм го застрелял при идването му на шлюпа.

От тези кораби се сдобих с въжета и други дребни припаси, а офицерите ми събраха куп ватени долни дрехи, от които много се нуждаех. С всички тези попълнения към моята екипировка и с добре стъкмения кораб, макар и доста потънал под тежестта на товара, аз бях добре подготвен за нова битка с Южния, погрешно наричан Тихи океан.

През първата седмица на април югоизточни ветрове започнаха да раздвижват високите облаци. Те се появяват около нос Хорн през есента и зимата и носят по-хубаво време, отколкото през лятото. Още малко търпение и щеше да настъпи моментът да отплавам с благоприятен вятър.

В Порт Ангосто срещнах професор Дюсен от шведската научна експедиция до Южна Америка и тихоокеанските острови. Професорът беше разположил лагера си на брега на един ручей на носа на залива. Там растяха много и различни мъхове, от които той се интересуваше, а водата, според думите на аржентинския му готвач, беше muy rico^[1]. Професорът държеше в лагера си трима добре въоръжени аржентинци за защита от диваците. Те се възмутиха, когато се запасих с вода от едно малко поточе, близо до кораба, и пренебрегнах съвета им да отида до големия ручей, чиято вода била muy rico. Това бяха чудесни хора, но аз се чудех как не са хванали ревматизъм при този живот на мокра земя.

Нямам намерение да описвам всички добри и лоши случки със „Спрей“ в Порт Ангосто, както и многото опити да изляза в морето и всяко завръщане обратно на завет. Имаше много пречки, които ме задържаха, но на тринадесетия ден от април, за седми и последен път вдигнах котва от това пристанище. От всички страни обаче започнаха да се сипят такива трудности, и то по такъв странен начин, че ме обзе суеверен страх дали е трябвало да отплавам на тринадесето число, макар че в открито море духаше попътен вятър. Много от произшествията бяха комични. Веднъж например трябваше да освобождавам мачтата на шлюпа от клоните на дърво, след като той беше обиколил три пъти едно островче против волята ми. Нервите ми не издържаха и трябваше или да дам израз на чувствата си, или да пукна. Тогава се обърнах към „Спрей“, както нетърпеливият фермер се обръща към коня или вола си:

— Не ти ли беше известно — извиках аз, — не ти ли беше известно, че не можеш да се катериш по дърво?

Но горкият „Спрей“ беше понесъл толкова много неща в Магелановия проток, и то успешно, че сърцето ми омекна към него. Освен това той откри остров, около който ние обикаляхме, а на картата беше отбелязан като нос. Кръстих го Алън Ерик, на името на мой бележит приятел-литератор, с когото се бяхме срещали в странни и отдалечени кътчета на света. На острова забих табелка „Не гази тревата“ и мисля, че като откривател имах пълното право да го направя.

Най-после „Спрей“ ме измъкна, макар и на косъм, от Огнена земя, въпреки че гикът се удари в скалите откъм подветрената страна на залива. Това се случи на 13 април 1896 г. Но едно минаване на косъм и една едва избягната опасност не бяха нещо ново за „Спрей“. Този ден вълните в протока красиво сваляха белите си шапки пред него, гонели от югоизточния вятър — първия истински зимен вятър за този сезон. С пълни ветрила и за пръв път с благоприятен вятър, преди още да промени посоката си, „Спрей“ имаше шанс да заобиколи нос Пилар. Така и стана: вятърът духаше силно, както обикновено край нос Хорн, но „Спрей“ беше отминал силното течение при нос Пилар и най-отдалечените скали Еванхелистас. Аз останах на щурвала, за да водя моя кораб през идващите от всички посоки вълни, защото беше много бурно, и не смеех да го оставя на прав курс. Трябваше да го водя сред стръмните вълни, да ги посрещам колкото се може по-умело, когато връхлитаха отпред, и да ги избягвам, когато налитаха откъм борда.

На следващата сутрин, 14 април, на хоризонта се виждаха само върховете на най-високите планини. „Спрей“ бързо напредваше на северозапад и скоро съвсем ги изтри от хоризонта. Ура за „Спрей“! — виках аз на тюлените, чайките и пингвините; наоколо нямаше други живи същества, а яхтата се беше справила с всички опасности на нос Хорн. Освен това при пътуването около Хорн беше спасила стока, от която не беше изхвърлен нито един фунт. А как да не се радва човек на такъв неочакван успех!

Отпуснах един риф и вдигнах целия кливер, защото бях в открито море и можех да се спусна още два румба към фордевинд. По този начин вълнението остана откъм кърмата и „Спрей“ с повече ветрила стана по-устойчив. От време на време някоя стара югозападна вълна го заливаше откъм борда, но не причиняваше никаква вреда. С издигането на слънцето вятърът се усили, а въздухът, който сутринта беше мразовит, към обед омекна. Но тези неща не ми правеха впечатление.

Вълните ме заплашваха през целия ден. Вечерта една от тях, по-голяма от другите, която моряците наричат „вълна при тихо време“, се разби на шлюпа и го обля от носа до кърмата. Тази последна вълна, която заля „Спрей“ в района на нос Хорн, ме окъпа целия на щурвала и с това сякаш отнесе всички стари съжаления. Всички беди бяха останали назад — пред мен беше лятото и целият свят. Вятърът беше попътен. Моята „вахта“ на щурвала вече свърши. Беше пет часът следобед. Престоях на щурвала всичко трийсет часа, от 11 часа предишната сутрин.

Дойде моментът да си сваля шапката, защото плавах сам с бога. Необятният океан отново се простираше, докъдето ми видят очите, и нищо не нарушаваше линията на хоризонта. След няколко дни „Спрей“ се носеше под пълни ветрила и аз за първи път го видях да плава с бизанмачта. Това не беше голямо събитие, но все пак беше резултат на една победа. Вятърът все още беше югозападен, но вече поусмирен, а ревящото море се беше превърнало в ромолящи вълнички, които се къдреха и плискаха покрай бордовете на „Спрей“. Той се носеше сред тях, очарован от разказа им. Докато ние се приближавахме към тропиците, наоколо ставаха бързи промени. Започнаха да се срещат нови видове птици. Албатросите останаха назад и се виждаха все по-рядко и по-рядко. На тяхно място се появиха по-светли чайки и започнаха да кълват трохите в килватера.

На десетия ден след нос Пилар се появи акула — първата в тази част на пътуването ми, която попадна в беда. Надянах я на харпуна и извадих грозните й челюсти. Дотогава нямах никакво желание да убивам животни, но когато акулата се появи, състраданието ми се изпари. Вярно е, че в Магелановия проток оставих на мира много патици, от които би станала чудесна яхния, защото нямах желание в онова усамотено място да отнемам живота на което и да е живо същество.

От нос Пилар държах курс към Хуан Фернандес и на 26 април, след петнайсет дена плаване, забелязах този исторически остров точно пред носа на кораба.

Сините хълмове на Хуан Фернандес, зареяни високо сред облаците, се виждат от трийсет мили. Когато видях острова, аз бях разтърсен от силно вълнение и сведох глава на палубата. Може и да се подиграваме на ориенталското темане, но аз не намерих друг начин да изразя чувствата си.

Тъй като вятърът беше слаб, „Спрей“ достигна острова чак през нощта. Навътре в залива видях да трепка светлинка и дадох един изстрел с пушката си. Не получих никакъв отговор. Скоро светлината изчезна. През цялата нощ слушах бумтежа на разбиващите се в скалите вълни и разбрах, че има голямо мъртво вълнение, макар че от палубата на моя кораб изглеждаше малко. От гласовете на животните в планината, които се чуваха все по-слабо и по-слабо, разбрах, че някакво слабо течение отнася шлюпа навътре в океана, макар че през цялата нощ брегът се виждаше на опасно близко разстояние. Планините бяха много високи и създаваха това лъжливо впечатление.

Скоро след изгрев-слънце видях една лодка да се насочва към мен. Случи се така, че вдигнах пушката си от палубата, просто за да я прибера в каютата, но хората в лодката видяха оръжието в ръцете ми и бързо обърнаха към брега, който беше на около четири мили оттам. В нея имаше шестима гребци и аз забелязах, че греблата им са сложени на ключове, както при професионалните моряци. По това познах, че принадлежат към цивилизована раса. Но тяхното мнение за мен едва ли е било много ласкаво, когато разбраха криво моята цел с пушката и загребаха с всичка сила в обратна посока. Накарах ги да разберат със знаци, което ми струваше много усилия, че нямах намерение да стрелям, а просто прибирах оръжието в каютата си и че исках да се върнат. Когато разбраха какво искам да им кажа, те се върнаха и скоро бяха на борда.

Единият от компанията, когото останалите наричаха „краля“, говореше английски, останалите говореха испански. Всички знаеха за плаването на „Спрей“ от вестниците във Валпарайсо и копнееха да разберат нещо повече. Казаха ми, че между Чили и Аржентина избухнала война, а аз не бях чул, докато бях там. Понеже отскоро идвах от двете страни, казах им, че според последните съобщения в Чили се разчуло, че техният остров е потънал. (Слухът, че Хуан Фернандес е потънал, беше на мода и в Австралия, когато пристигнах там след три месеца.)

Сварих кафе и напълних една чиния с понички. След няколко вежливи отказа островитяните добре се справиха с тях и високо ги оцениха. След това взеха „Спрей“ на влекало и потеглиха към острова със скорост от цели три възла. Мъжът, когото наричаха крал, застана на щурвала и като го въртеше насам-натам, така започна да криволичи, че аз се запитах дали „Спрей“ някога ще може да се движи право. Останалите здраво опъваха греблата. Скоро разбрах, че кралят е крал само от уважение. Тъй като беше живял на този остров по-дълго от който и да е друг човек на света — трийсет години, — бяха му дали това име. Казаха ми, че Хуан Фернандес се управлява от губернатор от шведската аристокрация. Обясниха ми също, че дъщеря му може да язди най-дивата коза на острова. По време на моето посещение губернаторът заедно със семейството си беше във Валпарайсо, за да запише децата си в училище. Кралят беше напускал острова само веднъж, и то за една-две години. В Рио де Жанейро се оженил за бразилка, която последвала съпруга си на далечния остров, за да сподели там съдбата му. Самият той беше португалец, родом от Азорските острови. Беше плавал на китоловните кораби от Ню Бедфорд като кърмчия на китобойна лодка. Всичко това и много още аз научих, преди да стигнем брега. Морският бриз, който не закъсня да подухне, напълни ветрилата на „Спрей“ и опитният португалски моряк го преведе до защитена котвена стоянка в залива, където го вързахме за една шамандура до самото село.