Джошуа Слокъм
Сам около света (6)

Шеста глава

На 28 ноември „Спрей“ напусна Рио де Жанейро и веднага попадна в буря, която нанесе доста щети на брега и на корабоплаването. Добре, че бях далеч от сушата. Докато плавах покрай американския бряг, забелязах, че малките съдове, които срещах, изпреварваха „Спрей“ през деня, но през нощта ги оставяхме зад кърмата. За „Спрей“ нощта не се различаваше от деня; за другите явно имаше разлика. В един от хубавите дни, които настъпиха след Рио, параходът „Саут Уелс“ сигнализира на „Спрей“ и без да го моля, ми съобщи дължината, 48° запад, изчислена по хронометъра, доколкото мога да бъда точен, както каза капитанът. „Спрей“ със своя тенекиен часовник беше стигнал до абсолютно същия резултат. Аз доста разчитах на моя примитивен навигационен метод, но бях смаян от факта, че определих положението на кораба така точно, както и с хронометър.

На 5 декември на хоризонта се появи една баркентина и в продължение на няколко дни двата кораба плаваха заедно покрай брега на юг. Точно тук се появи някакво течение, насочено на север. Това наложи „Спрей“ да се приближи към брега и така можах да го опозная добре. Тук трябва да призная една своя грешка: движех се твърде близко до брега. С една дума, на 11 декември при изгрев-слънце „Спрей“ заседна на плажа. Това беше неприятно, но скоро разбрах, че опасността не е голяма. Измамният вид на пясъчните дюни под ярката лунна светлина ме беше заблудил и сега съжалявах, че изобщо се бях подвел по изгледи. Морето, макар и умерено спокойно, вдигаше вълни, които се разбиваха на брега. Пуснах малката дори от палубата във водата и хвърлих две спомагателни котви. Но вече беше твърде късно да изтегля „Спрей“, защото с настъпването на отлива той беше затънал на един фут. След това се заех да изнеса и хвърля голямата котва. Това не беше лесна работа. Щом натоварих крехката дори с котвата и котвените въжета, прибоят веднага я заля. Товарът беше прекалено голям за нея. Тогава отрязах част от котвеното въже. То беше дълго 40 сажена и освен котва имаше и шамандура. Най-после успях да го пренеса през прибоя, но докато отида на достатъчно разстояние, за да хвърля котвата, лодката беше пълна до планшира и потъваше. Нямаше време за губене. Виждах ясно, че ако сега не успея, всичко ще пропадне. Скочих на крака, вдигнах котвата над главата си и я хвърлих надалеч точно когато лодката се преобръщаше. Сграбчих планшира и увиснах на него, а тя се обърна с дъното нагоре. Тогава изведнъж си спомних, че не мога да плувам. Опитах се да я изправя, но, изглежда, съм вложил твърде много енергия, защото се преобърна един път и застана, както преди. Продължих да вися на планшира, целият потопен във водата. Запазих хладнокръвие и обмислих положението. Макар че вятърът беше умерен и духаше към сушата, течението ме отнасяше навътре в морето и трябваше да направя нещо. Три пъти се потапях под водата, като се опитвах да изправя лодката. И точно когато си казах, че с мен е свършено, бях обзет от решимост да опитам още веднъж, за да не може никой от злокобните прорицатели, които бях оставил у дома, да каже: „Нали ви казвах!“ Дали опасността беше малка или голяма — не знам, но мога честно да кажа, че това беше един от най-трезвите мигове в живота ми.

При четвъртия ми опит най-после оправих дорито, изкатерих се в него и с едното останало гребло загребах към брега. Лодката беше пълна почти догоре със солена вода и трудно се управляваше. Положението на кораба, който сега се намираше напълно на сушата, ме изпълни с безпокойство. Всичките ми мисли и усилия се насочиха как да го изтегля обратно във водата. Не беше никаква трудност да изнеса втората част на котвеното въже и да я вържа за първата, на която много предвидливо бях поставил шамандура. Още по-лесно вързах края на въжето на шлюпа. Аз дори започнах да се подсмихвам над нещастията си, когато осъзнах, че през всички тези премеждия моят разум или моят добър гений не ме бяха изоставили. От котвата, хвърлена надълбоко, въжето едва стигна да го захвана за брашпила на шлюпа. Котвата беше хвърлена на добро разстояние от кораба. Единственото нещо, което можех да направя сега, беше да натегна въжето и да чакам прилива.

След толкова работа и по-як от мене мъж можеше да капне и затова с най-голямо удоволствие се тръшнах да почина на пясъка над нивото на прилива. Слънцето вече беше изгряло и щедро обливаше земята с топлина. Положението ми съвсем не беше чак толкова лошо, но се намирах на див бряг в непозната страна и скоро разбрах, че съвсем не съм в безопасност. Малко след като легнах на плажа, чух равномерното тупкане на конски копита по твърдия бряг. Тупкането се приближаваше и изведнъж спря, когато се изравни с хълмчето, където се бях прикрил от вятъра. Надигнах се предпазливо и видях на гърба на една кранта може би най-изуменото момче по целия бряг. То беше намерило кораб! „Мой е — изглежда си мислеше, — не го ли видях аз първи на брега?“ И наистина, той беше там, изхвърлен на сушата, целият боядисан в бяло. То обиколи с коня си кораба и като не откри собственик, върза крантата за ватерщага и започна да тегли, за да го откара вкъщи. Естествено, той беше тежичък за един кон, но лодката беше нещо друго. То я повлече след себе си на известно разстояние и я скри зад една дюна сред туфа висока трева. Предполагам, че момчето беше решило да докара още коне, за да изтегли по-голямата плячка и тъкмо тръгна към селото за подкрепление, когато аз му се разкрих. Това го сконфузи и разочарова.

— Buenos dias, muchacho!^[1] — казах аз.

То измърмори нещо за отговор и ме погледна проницателно от глава до пети. След това така ме обсипа с въпроси, че и шестима янки не биха го наддумали. То искаше да знае откъде идва корабът и за колко дни е дошъл, а после ме попита какво правя на брега толкова рано сутринта.

— Твоите въпроси са лесни — отговорих му аз. — Моят кораб е от луната. Дойдохме тук за един месец, за да го натоварим с момчета.

Това обяснение щеше да ми струва доста скъпо, ако не бях нащрек; докато говорех, това дете на пампата си нави ласото и го приготви за хвърляне. Така че, вместо него да го отнесат на луната, то явно смяташе да ме върже за индианското си конче и да ме завлече за врата у дома си, през полята на Уругвай.

Точното място, където бях заседнал, се казваше Кастильо Чикос, на около седем мили южно от границата между Уругвай и Бразилия. Разбира се, неговите жители говореха испански. За да се сдобря с моя ранен гост, аз му казах, че на кораба имам сухар и че искам да го разменя за масло и мляко. Като чу това, лицето му се озари от широка усмивка, която показа, че моите думи са го заинтригували и че дори в Уругвай корабният сухар може да развесели сърцето на едно момче и да го направи твой най-близък приятел. То сякаш прелетя до вкъщи и се върна с масло, мляко и яйца. Бях попаднал в страната на изобилието. Заедно с момчето от съседните ферми дойдоха и други жители, стари и млади, сред които беше един германски заселник. Той ми оказа голяма помощ във всяко едно отношение.

Един войник от бреговата охрана във форт Тереса, който се намираше на няколко мили оттам, също се притече на помощ, „за да пазим имуществото ви от жителите на пампата.“ Аз използувах случая да му кажа, че ако той се погрижи за хората от неговото село, аз ще се заема с жителите на пампата. Посочих му конкретно непознатия „търговец“, който вече ми беше откраднал револвера и някои други дребни предмети от каютата. С един по-дързък ход аз успях да си ги възвърна. Човекът не беше уругваец по произход. И тук, както и на много други места, които посетих, туземците не бяха тези, които компрометираха страната.

Рано същия ден пристигна заповед от началника на порта в Монтевидео до бреговата охрана да окаже всякаква помощ на „Спрей“. Това обаче се оказа излишно, тъй като охраната вече беше под пара и беше вдигнала такъв шум и суетня, каквито биха отговаряли на корабокрушението на параход с хиляда пътници на борда. Същият пратеник донесе съобщение от началника на порта, че изпраща един парен влекач да отведе „Спрей“ до Монтевидео. Офицерът изпълни думата си — на другия ден помощният влекач пристигна. За да не се впускам в излишни подробности, ще кажа само, че с помощта на германеца, на един войник и един италианец, когото наричаха „Анхел от Милано“, аз вече бях пуснал „Спрей“ на вода и плавах към пристанището с издути от попътния вятър ветрила. Това приключение струваше на „Спрей“ доста удари о твърдото пясъчно дъно, от които загуби петата на ахтерщевена си и част от фалшкила. Имаше и някои други повреди, които бяха незабавно отстранени в пристанището.

На другия ден хвърлих котва в Малдонадо. Британският консул, дъщеря му и още една млада дама се качиха на борда с една кошница пресни яйца, ягоди, бутилки мляко и един голям самун подсладен хляб. Тук бях добре посрещнат, не както едно време, когато влязох в пристанището с изпадналия в беда екипаж на моя барк „Акуиднек“.

Водите на залива Малдонадо изобилствуваха от риба, а през периода на размножаване на острова срещу залива идваха и тюлени. Теченията покрай този бряг са силно повлияни от преобладаващите ветрове. Когато връхлети югозападна буря, покрай целия бряг на Уругвай се вдига приливна вълна, много по-голяма от нормалната, а когато духне североизточният вятър, приливът е много по-слаб. След една от тези вълни, който току-що се беше отдръпнала, подгонена от североизточния вятър, с чиято помощ „Спрей“ влезе в залива, по протежението на голяма част от брега се оголиха скали, целите покрити със стриди, макар и дребни. Беше пълно и с други вкусни миди и рачета. Събрах една тенджера стриди и миди, а в това време един местен жител хвърляше въдица с миди за стръв и успя да извади няколко едри морски платики.

Племенникът на рибаря — едно седемгодишно хлапе — заслужава да бъде споменат като най-големия богохулник, когото срещнах в плаването си. Той наричаше стария си чичо с всички най-мръсни думи под слънцето за това, че не му помогнал да пресече ивицата вода и да отиде при него. Докато хлапето ругаеше непрестанно във всички времена и наклонения на испански език, чичо му продължаваше да лови риба и от време на време поздравяваше надеждния си племенник за таланта му. Когато изчерпа богатия си арсенал, хлапето изчезна някъде из полето. Не след дълго се върна с букет цветя, които ми поднесе с невинността на ангел и много любезно. Спомних си, че няколко години преди това бях видял същите цветя по бреговете на реката, която течеше наблизо. Попитах малкия пират защо ми ги носи и той отговори:

— Не знам, така ми се искаше.

Каквато и да е била причината за този приятелски жест на това дете на пампата, той дълбоко се запечата в паметта ми. Скоро след това „Спрей“ отплава за Монтевидео, където пристигна на следващия ден, поздравяван от корабните сирени. Дори ми стана неудобно и съжалих, че не можах да вляза незабелязано. Моето самотно плаване до тази точка може би се е сторило на уругвайците достойно за почести, но пред мен стоеше още толкова път и ме очакваше такава сурова природа, че демонстрациите на този етап изглеждаха някак си прибързано хвалене. „Спрей“ едва хвърли котва в Монтевидео, когато представителите на кралската морска пощенска компания „Хъмфрис и ко“ ме уведомиха, че ще вземат яхтата на док, ще я ремонтират безплатно и ще ми дадат двайсет лири стерлинги. Те не само изпълниха, но и преизпълниха обещанието си. Работниците, които извършиха калафатенето, се постараха да направят „Спрей“ водонепроницаем. Дърводелците поправиха кила и спасителната лодка (дори), като я боядисаха така, че тя заприлича на пеперуда. Коледата на 1895 г. завари „Спрей“ подновен и дори преобзаведен, с една чудесна печка от голям железен бидон, целия надупчен, за да тегли; кюнецът излизаше направо през рубката на предната каюта. Това не беше обикновена печка. Тя беше винаги гладна, дори и за сурови дърва, а в студените и влажни дни покрай Огнена земя ми свърши прекрасна работа. Едната й врата се отваряше с медни панти, които един от чираците в корабостроителницата лъсна с такова усърдие, че те заблестяха като месинговия нактоуз на параход от компанията „П енд О“^[2]. „Спрей“ вече беше готов за отплаване. Но вместо да продължи пътя си, направи една екскурзия по реката. Отплавахме на 29 септември. Капитан Хауърд, родом от нос Код и мой стар приятел, известен по река Ла Плата, ме придружи до Буенос Айрес, където пристигнахме рано на другия ден. Щормовият вятър и течението бяха толкова благоприятни, че „Спрей“ надмина себе си. Радвах се, че имам на борда моряк с опита на Хауърд, за да види с очите си как „Спрей“ плава, без да има някой на щурвала. Той седна близо до нактоуза да наблюдава компаса, а „Спрей“ така неотклонно следваше курса си, че човек можеше да сметне картушката за закована. Тя не се отклони нито на четвърт румб от курса си. В течение на много години моят стар приятел беше плавал по реката на своя лоцмански шлюп, но това качество на „Спрей“ така го учуди, че най-после той извика:

— Да заседна на банката Чико, ако някога съм виждал такова нещо!

Може би той не беше давал на своя шлюп възможност да покаже какво може. Тук искам да обърна внимание, че освен другото „Спрей“ плаваше в плитчини, при силно течение и други трудни и необичайни условия. Капитан Хауърд взе това пред вид.

През всичките години, изживени далеч от родното си място, той не беше забравил изкуството да приготвя задушена риба със сланина и лук и за да го докаже, взе със себе си няколко морски костура и приготви гозба, достойна за кралската трапеза. Щом яденето стана готово, ние закрепихме тенджерата на пода между две кутии, за да не се обърне, и седнахме да ядем и да побъбрим, а „Спрей“ пътуваше сам нагоре по тъмната река. Докато яхтата с полюшване следваше курса си, Хауърд ми разказа разни истории за канибалите от Огнена земя, а аз му разказах за лоцмана от „Пинта“, който прекара моя кораб през бурята до Азорските острови. Не мога да обвиня Хауърд в суеверие — никой от нас не беше суеверен, но когато му заговорих за връщането ни в Монтевидео със „Спрей“, той поклати отрицателно глава и се върна с параход.

От доста години не бях ходил в Буенос Айрес. Мястото, където едно време бях слизал от пощенски параходи, сега беше застроено с великолепни докове. Огромни средства бяха похарчени за реконструкцията на пристанището; това най-добре знаеха лондонските банкери. Портовият началник определи една безопасна котвена стоянка за „Спрей“ и изпрати човек да ме поздрави и да ми предаде, че мога да се обърна към него за всякаква помощ, която ми е необходима в пристанището. Разбрах, че приятелството му е искрено. Добре се грижеха за „Спрей“ в Буенос Айрес: бях освободен от пристанищни и корабни такси, а яхтеното общество в града ме прие много сърдечно. Тук не открих такива големи промени, както на пристанището, и скоро се почувствувах като у дома си.

Едно писмо от сър Едуард Хеърби до собственика на „Стандарт“ господин Мълхол ми осигури топло посрещане от най-горещото сърце извън Ирландия. Веднага щом „Спрей“ хвърли котва, господин Мълхол пристигна на пристанището с един буен впряг и ме помъкна към къщата си, където бяха приготвили стая за мен. Беше първи януари 1896 г. „Стандарт“ подробно описа на страниците си плаването на „Спрей“.

Господин Мълхол много любезно ме разведе да видя големите промени, настъпили в града. Отидохме да потърсим някои от старите „забележителности“. Човекът, който продаваше лимонада на площада, когато за пръв път посетих този чудесен град, беше все още там и продаваше една чаша за два цента. Беше натрупал състояние от тази работа. Неговият инвентар се състоеше от казан и близкия водопроводен кран, скромен запас от полурафинирана захар и около шест лимона, които плуваха на повърхността на подсладената вода. Водата от време на време се сменяше, но лимоните бяха вечни, и всичко това само за два цента чашата.

Ние напразно търсихме човека, който едно време продаваше уиски и ковчези — настъплението на цивилизацията го беше помело и само името му се помнеше. Той беше много предприемчив търговец и аз с готовност бих го потърсил. Спомням си редиците от бъчви с уиски, наредени в единия край. В другия ъгъл на магазина, отделени с тънка преграда, бяха наредени огромен брой ковчези от всички размери. Оригиналното разпределение изглеждаше в реда на нещата, защото след като се изпразни една бъчва, може да се напълни някой ковчег. Освен евтино уиски и най-различни други питиета, той продаваше сайдер, който правеше от развалени стафиди от Малага. Неговото предприятие се занимаваше още и с продажбата на минерална вода, която далеч не отговаряше на всички санитарни изисквания. Този човек явно се грижеше за всички вкусове, нужди и състояния на своите клиенти.

На друго място в града обаче се беше запазил магазинът, в който собственикът беше изписал на стената думи да четат и се учат сериозните граждани: „Този грешен свят ще бъде унищожен от комета! По тази причина собственикът на този магазин е готов да го продаде на каквато и да е цена, за да избегне катастрофата.“ Моят приятел господин Мълхол ме заведе на другата стена, за да видя страшната комета с разперена опашка, нарисувана в големи размери от изплашения търговец.

В Буенос Айрес аз свалих мачтата на „Спрей“ и я скъсих със седем фута. Бушприта намалих с около пет фута, но дори и тогава ми се виждаше твърде дълъг. Много пъти след това, докато стоях на края му, за да рифовам кливера, съжалявах, че не го бях скъсил още един фут.