Джошуа Слокъм
Сам около света (4)

Четвърта глава

От Орта вдигнах ветрила рано на 24 юли. Отначало духаше слаб югозападен вятър. Заедно с изгрева връхлетяха шквалове, но аз предвидливо бях рифовал ветрилата. Едва успях да свърша това с грота и от планините връхлетя шквал с такава сила, че си помислих дали няма да счупи мачтата. Един от наветрените въжени талрепи беше отнесен, а друг се оплете. Тенекиеният ми леген, подхванат от вятъра, прелетя през един френски учебен кораб откъм подветрения борд. Общо взето, през целия ден, докато плавах в подножието на планините, бушуваха шквалове. Затова свих покрай един нос и влязох в малко заливче, за да оправя скъсаните от вятъра въжета. Едва бях спуснал ветрилата, когато една лодка с четири гребла изхвръкна от някакъв процеп в скалите с митничар на борда, който явно сметнал, че си има работа с контрабандист. С голяма мъка успях да го накарам да разбере истината за моя случай. Но другият от лодката, моряшко момче, разбра как стоят нещата и докато ние се разправяхме, то скочи на палубата и върза новите талрепи, които бях приготвил. После любезно ми помогна да „постегна такелажа“. Този жест промени нещата напълно и моята история изведнъж се изясни. Така е в живота — тежко на този, който остане без приятел!

„Спрей“ отмина остров Пику с изправен такелаж и се насочи към подветрената страна на остров Сан Мигел, с който се изравнихме сутринта на 26 юли, гонени от силен вятър. По-късно същия ден се разминахме с елегантната парна яхта на принца на Монако, която отиваше във Фаял. При едно предишно плаване принцът не уведомил за своето посещение, за да „избегне посрещането“, което старейшините на острова искали да му устроят. Не мога да си обясня, както и хората в Орта, защо толкова се е страхувал от овации? Откак бях стигнал островите, аз се хранех с пресен хляб, масло, зеленчуци и всякакви плодове. На борда на „Спрей“ най-много имаше сливи и аз ги ядях, без да ми се свидят. Имах и бяло сирене от Пику, което американският генерален консул, генерал Манинг, ми беше подарил. Ядях го заедно със сливите, но през нощта се запревивах от спазми. Вятърът доста се засили, а на югозапад небето тежко надвисна. Бях развил ветрилата, но сега отново трябваше да ги рифовам. Свалих как да е грота между две спазми, извадих някак си въженцата и ги вързах едно по едно за двойно рифоване. Тъй като бях в открито море, трябваше да спазя строго правилата на благоразумието, да сваля ветрилата и веднага да се прибера в каютата. В морето винаги съм бил предпазлив, но тази нощ в надигащата се буря оставих ветрилата. Макар и рифовани, те бяха твърде голяма площ за такова лошо време. А се погрижих дори и шкотите да са здраво вързани. С една дума, трябваше да остана на дрейф, а не го направих. Вместо това оставих кораба с двойно рифован грот и цял кливер и го насочих по курса му. След това слязох долу и се хвърлих на пода на каютата със страшни болки. Не мога да кажа колко съм лежал, защото не бях на себе си. Когато усетих да се съвземам, разбрах, че големи вълни подмятат шлюпа, и като погледнах през люка, с удивление видях един висок мъж на щурвала. Ръката му беше сграбчила твърдо дръжките на щурвала и ги стискаше като в менгеме. Човек може да си представи моето изумление. По дрехите личеше, че е чужденец. Голямата му червена барета беше килната над лявото ухо, а изпод нея стърчаха рунтави черни бакенбарди. Биха го взели за пират в което и да е кътче на света. Докато гледах втренчено застрашителния му вид, забравих за бурята и се чудех дали е дошъл да ми пререже гърлото. Той сякаш разбра моите мисли.

— Сеньор, не съм дошъл да ви сторя зло — каза той и си свали баретата. Една бегла усмивка, но все пак усмивка, заигра на лицето му, което щом заговори, стана по-приятно. — Дойдох не за да ви сторя зло. Плавал съм без заплащане, но никога не съм бил по-лош от контрабандист. Аз съм от екипажа на Колумб — продължи той, — аз съм лоцманът на „Пинта“ и дойдох да ви помогна. Лежете спокойно, сеньор, а тази нощ аз ще управлявам вашия кораб. Вие имате треска, но утре ще се оправите.

Помислих си, че самият дявол е решил да плава под ветрила. И той отново сякаш прочете мислите ми и възкликна:

— Пред нас е „Пинта“. Трябва да я настигнем. Давай, давай! Vale, vale, muy vale!^[1] — И като отхапа голямо парче тютюн от една черна кесийка, каза: — Сбъркахте, капитане, че смесихте сирене със сливи. На бялото сирене никога не вярвай, ако не знаеш от какво е направено. Quien sabe^[2], може да е от leche de Capra^[3] и бързо се разваля.

— Спри — извиках аз, — стига си ме поучавал!

Постлах един дюшек на коравия под и легнах върху него, но очите ми през цялото време не се откъсваха от странния гост. Той спомена още веднъж, че ще имам „само болки и температура“, подсмихна се и затананика някаква лудешка песен:

Високи са, високи са вълните,

раздира бурята просторите!

Писука птица морска в висините!

Високи са Азорите!

Стори ми се, че кризата минава, защото станах раздразнителен, и казах:

— Твоите песни са ми противни, а твоят Azor^[4] трябва да е в курника, ако беше една почтена птица!

Помолих го, ако смята още да пее, да върже останалата част от песента с едно въже. Все още бях зле. Огромни вълни се разбиваха върху „Спрей“, но с трескавия си мозък мислех, че са лодки, които небрежни докери хвърлят от вагони върху кея, където „Спрей“ беше вързан без кранци на бордовете.

— Ще си разбиете лодките, но „Спрей“ няма да нараните. Той е здрав! — виках аз.

Когато болките преминаха и температурата спадна, видях, че от палубата, бяла като зъб на акула от пяната на обливащите я вълни, бяха отнесени всички неприкрепени вещи. За мое удивление видях, че сега, посред бял ден, „Спрей“ препускаше като състезателен кон по същия курс, на който го бях оставил. През нощта и самият Колумб не би могъл да го държи по-точно по курса. „Спрей“ беше изминал деветдесет мили в бурно море. Бях благодарен на стария лоцман, но се поучудих защо не е свалил кливера. Бурята започна да стихва и към обед слънцето блесна. От кулминацията на слънцето и разстоянието, отмерено от лага, разбрах, че през цялото денонощие той е поддържал верния курс. Аз се бях пооправил доста, но нито този ден, нито на другата нощ вдигнах рифованите ветрила, макар че вятърът спадна. Проснах мокрите си дрехи на слънцето, легнах и заспах. И тогава, не щеш ли, пак ме посети моят стар приятел от предишната нощ, този път, разбира се, насън.

— Ти направи добре, че ме послуша снощи — каза той, — и ако нямаш нищо против, често ще те посещавам по време на плаването, просто от любов към приключенията.

Като каза каквото имаше да каже, той отново свали шапка и изчезна по същия тайнствен начин, по който се и появи. Навярно се беше върнал на призрака „Пинта“. Събудих се много ободрен и с чувството, че съм се срещнал с приятел и моряк с огромен опит. Събрах изсъхналите си дрехи и изхвърлих всички сливи през борда.

28 юли беше изключително хубав ден. От северозапад духаше лек вятър, а въздухът беше благоуханен. Прегледах гардероба си и избрах една бяла риза за случай, че приближа някое пътническо корабче. Изпрах си някои дрехи, за да ги изчистя от солта. След всичко това огладнях. Запалих печката, предпазливо сварих няколко круши и внимателно ги оставих настрана, за да си направя канче ароматно кафе. Сложих захар и сметана и на двете. Върхът на всичко беше гозбата от дребно нарязана риба, която стигаше за двама. Бях отново здрав и имах вълчи апетит. През време на обяда една голяма глава лук се опушваше на двойната лампа, за да я изям по-късно. Днес го ударих на живот!

Следобед „Спрей“ мина покрай една голяма костенурка, заспала върху вълните. Събудих я, ако изобщо е успяла да се събуди, като я промуших с харпуна през врата. Голяма мъка видях, докато я кача на палубата, но най на края успях, като закачих фаловете за една от перките й, защото тя тежеше едва ли не колкото кораба ми. Видях и други костенурки и съоръжих едно приспособление с два-три блока, за да ги вдигам на палубата: ако използвах фаловете, трябваше всеки път да свалям грота, а вдигането на огромното ветрило съвсем не беше лека работа. Пържолата от костенурка беше добра. Не можех да се оплача от готвача, пък и той не се оплакваше от мен. Никога не е имало толкова сплотен екипаж! Менюто за тази вечер включваше пържола от костенурка, чай с препечен хляб, пържени картофи и пушен лук; за десерт имаше компот от варени круши и сметана.

Същия следобед минах покрай една вахта, която плаваше свободно по вълните. Беше боядисана в червено и съоръжена с шестфутов прът.

Времето рязко се промени и повече не хванах нито костенурка, нито риба. На 31 юли от север връхлетя внезапна буря със силно вълнение и аз рифовах ветрилата. Този ден „Спрей“ измина само петдесет и една миля. На първи август бурята и вълнението продължиха. През цялата нощ „Спрей“ лавираше под рифован грот и кливер. В три часа следобед бурята скъса изцяло кливера от бушприта и го раздра на парцали. При падането на нощта вързах стаксела на един щаг. Колкото до кливера — хич не ме е грижа; запазих си няколко парчета от него да си бърша съдовете. На трети август бурята утихна и аз забелязах много признаци на наближаваща суша. Тъй като лошото време се беше отразило зле на камбуза, а аз си бях наумил да си изпека хляб, накладох огън в една тенджера на палубата. Една от най-забележителните черти на корабното готвене е, че апетитът на моряка винаги е добър — един факт, който осъзнах, докато работех като готвач на рибарско корабче през вече споменатите дни на моето юношество. След като свърших с обяда, седнах и с часове четох за живота на Колумб. С напредването на деня забелязах, че всички птици летят в една посока, и си казах: „Там е сушата.“

На 4 август рано сутринта „открих Испания“. Видях огньове по брега и разбрах, че страната е обитаема. „Спрей“ продължи по курса си, докато наближи брега някъде край Трафалгар. После мина през Гибралтарския проток и хвърли котва в три часа следобед на същия ден, след по-малко от 29 дена плаване от нос Сейбъл. В края на първия етап от това плаване здравето ми беше отлично. Не само че не бях преуморен или притеснен, но бях по-добре от всякога в живота си, макар и да приличах на рифщерт. Дълго след като хвърлих котва, видях през протока откъм Африка да минават два италиански барка, с които се бях изравнил при изгрев-слънце. „Спрей“ ги беше изпреварил, преди да стигне Тарифа. Доколкото на мен ми е известно, той надмина всички кораби при пресичането на Атлантика с изключение на параходите.

Дотук всичко добре, но бях забравил да си взема медицинско свидетелство от Орта и когато пристанищният лекар — едно свирепо старче — дойде на инспекция, на кораба избухна „пожар“. Това всъщност беше за добро. Ако искате да се разберете с един истински британец, трябва първо хубаво да се изпокарате с него. Това ми беше известно и затова посрещнах огъня с огън.

— Е, добре — съгласи се той най на края, — вашият екипаж е здрав без съмнение. Но кой знае какви болести са върлували в последното ви пристанище? — забеляза напълно разумно. — Вас трябва да ви затворим в крепостта, господине — заплашително се развика докторът, — но карай! Имате разрешението за влизане в пристанището, господине! Давай, кърмчия!

Повече не видях пристанищния лекар.

На другата сутрин един парен катер, много по-дълъг от „Спрей“, се приближи до борда, доколкото можа. Той донесе поздрави от адмирал Брус — командуващия морски офицер, — както и съобщението, че на кея на арсенала е отредено място за „Спрей“. Това беше някъде на новия пристан. Аз бях хвърлил котва сред местните кораби в старото пристанище, където беше неудобно и брегът беше неравен. Естествено, зарадвах се да се преместя и го направих при първия удобен случай, като си мислех за висшето общество, където щеше да се озове „Спрей“. Това бяха бойните кораби „Колингуд“, „Бафльор“ и „Комърънт“. По това време те стояха там на котва и по-късно бях приет по царски на борда им.

— Оставете я там! — бяха думите, с които ме поздрави адмирал Брус при посещението ми в Адмиралтейството. Благодарих му за любезността да ми предложи котвена стоянка, до която ме изтегли парният катер. — Колкото до пристана — нищо не ни струва, стига на вас да ви е удобно. Даже ще ви изтеглим, щом решите да тръгнете. А сега кажете, какъв ремонт искате да направим? Ало, „Хийб“, можете ли да пратите вашия майстор на ветрила? На „Спрей“ е нужен нов кливер. Работилницата за строеж и ремонт ли е? Ще се погрижите ли за „Спрей“? А бе, човече, ти трябва да си й взел душата, за да пресечеш сам океана за двадесет и девет дена! Но тук ще ти улесним живота!

В Гибралтар дори за кораба „Колингуд“ на нейно величество не са се грижили така, както за „Спрей“.

Същия ден по-късно чух, викове:

— Ало, „Спрей“, госпожа Брус иска да дойде на борда да се запознае със „Спрей“. Днес удобно ли е?

— Много! — извиках радостно.

На другия ден сър Ф.Карингтън, по това време губернатор на Гибралтар, придружен от други висши офицери от гарнизона и всички капитани на бойните кораби, дойдоха на борда и се подписаха в корабния дневник на „Спрей“.

И отново викове:

— Ало, „Спрей“, здравейте! Поздрави от командира Рейнолдс. Поканен сте „у дома“ на борда на парахода „Колингуд“ на нейно величество в 4,30 часа следобед. Не по-късно от 5,30.

Вече бях намекнал за бедния си гардероб и за това, че ролята на конте не ми допада.

— Господине, очакват ви в цилиндър и фрак!

— Тогава не мога да дойда.

— По дяволите! Елате така, както сте; ние това и искахме да кажем.

— Ест, сър.

Гощавката на „Колингуд“ беше хубава, а да си бях сложил и копринена шапка, висока до луната, пак нямаше да мога по-добре да се забавлявам и да бъда по-сърдечно приет. Даже и на огромния си боен кораб англичаните се отпускат, щом чужденец прекрачи трапа. А когато кажат „у дома“, те знаят какво говорят.

От само себе си се разбира, че човек не може да не хареса Гибралтар. Как да не обикнеш едно толкова гостоприемно място? Два пъти в седмицата от двореца на Адмиралтейството идваха зеленчуци, а мляко — всяка сутрин.

— Ало, „Спрей“, здравейте! — ще се провикне адмиралът. — Утре е зеленчуковият ви ден, господине!

— Ест, сър!

Из стария град скитах много, а един артилерист ме преведе през издълбаните в скалата галерии дотам, докъдето е разрешено да ходят чужденци. В света няма други изкопни съоръжения за военни цели, направени така майсторски, както в Гибралтар. Изправен пред изумителните укрепления, човек забравя, че се намира в онзи Гибралтар, който познава от малкия стар учебник по география.

Преди да отплавам, бях поканен на пикник у губернатора, офицерите от гарнизона и командирите от военните кораби в базата. Беше великолепно. Миноносец номер 91 откара нашата компания със скорост 22 възла до мароканския бряг и обратно. Денят беше отличен и прекалено безметежен, за да го прекараме на брега. Затова никой не слезе в Мароко. Миноносец номер 91 трептеше като лист, докато препускаше по морската повърхност с най-голяма скорост. Командуваше го младши лейтенант Баучър, на вид същинско момче, който се справяше с работата си с умението на опитен моряк. На следващия ден обядвах с генерал-губернатора Карингтън в къщата Лайн Уол, която някога е била францискански манастир. В тази интересна сграда са запазени останки от четиринайсетте обсади, които Гибралтар е преживял. На следващия ден вечерях с адмирала в резиденцията му — един дворец, който някога е бил сграда на наемните войски. Навсякъде, където отидех, ме посрещаха с едно здраво приятелско ръкостискане, което ми даваше сила да се преборя с очакващите ме дълги дни в морето. Трябва да призная, че отличната дисциплина, ред и бодрост, които царяха в Гибралтар, бяха най-забележителното нещо в знаменитата крепост. Огромният търговски оборот, който се извършваше там, не беше по-шумен от хода на добре екипиран кораб в тихо море. Освен някой помощник-боцман никой друг не повишаваше глас.

Господин Хорейшо Спрейг, консул на Съединените щати в Гибралтар, почете „Спрей“ с посещението си в неделя, 24 август. Той остана много доволен, като разбра, че нашите британски братовчеди са били така любезни.