Джошуа Слокъм
Сам около света (20)

Двадесета глава

На 10 май настъпи огромна промяна в състоянието на морето; вече не можех да имам съмнение относно дължината. Странни и отдавна забравени вълнички потрепваха по бордовете на „Спрей“ като приятна за ухото музика. Аз седях тихо, заслушан в нея, докато „Спрей“ следваше курса си. Това ме убеди, че той вече е в района на остров Рокас и е навлязъл в течението, което го мие. Ние, старите моряци, смятаме, че това течение се създава от пасатите. От тази точка нататък то се управлява от крайбрежната линия на Бразилия, Гвиана, Венецуела и както някои казват, от доктрината Монро^[1].

От известно време пасатите духаха твърде силно, а течението, което тук беше най-бързо, достигна четиридесет мили на ден. Като се прибави към това преходът на кораба по лага, получаваше се един добър денонощен преход от 180 мили в продължение на няколко последователни дни. От брега на Бразилия не видях нищо, макар че бях на няколко лиги от него и плавах неизменно в Бразилското течение.

Аз не знаех, че е обявена война на Испания и че можех още там да срещна врага и да бъда заловен. В Кейптаун много хора ми бяха казали, че според тях войната е неизбежна. „Испанецът ще те хване!“ — казваха те. На всичкото това можех само да отговоря, че дори и да ме хване, няма да спечели много. И в най-голямото напрежение около катастрофата с кораба „Мейн“^[2] аз не мислех, че ще има война. А не съм и политик. И наистина, преди още да се замисля по този въпрос, на 14 май малко на север от екватора и близо до дължината на река Амазонка видях на хоризонта първо мачтата с развяващото се върху нея американско знаме, а след това и бързо изплувалия „Орегон“, подобен на крепост. Той приближи и аз забелязах, че огромният кораб вдига сигнала: „Има ли наблизо военни кораби?“ Точно под тези флагове се вееше най-жълтото испанско знаме, което някога съм виждал, едва ли не по-голямо от моя грот. То ме караше да сънувам кошмари, когато си спомнех за него.

Различих сигналите на „Орегон“ чак когато мина отпред и успях да ги разчета по-добре, защото бяхме на разстояние две мили, а аз нямах бинокъл. Щом ги прочетох, вдигнах сигнала „Не“, защото не бях видял нито един испански военен кораб, нито го бях търсил. На моя последен сигнал „Нека да се движим заедно за взаимна помощ“ капитан Кларк, изглежда, не сметна за необходимо да отговори. Може би той не различи моите малки флагчета. Както и да е, „Орегон“ продължи под пълна пара в търсене на испански военни кораби. Големият флаг на „Орегон“ беше спуснат три пъти в отговор на сваления флаг на „Спрей“. И двата кораба бяха пресекли екватора само няколко часа по-рано. Тази нощ аз дълго размишлявах върху вероятността „Спрей“ да понесе риска на войната, след като беше избягнал всички или почти всички опасности на морето. На края надеждата надделя над моите страхове.

На 17 май на излизане от една буря, при изгрев-слънце, на два румба от „Спрей“ откъм подветрения борд се появи Дяволският остров. Вятърът все още беше много силен. Когато бяхме на траверс, ясно различих тъмносивите сгради на острова. Не видях нито флаг, нито признак на живот на това мрачно място.

Същия ден по-късно на хоризонта се появи френски барк, който плаваше на остър бейдевинд десен галс към Кайена. „Спрей“ също плаваше на остър бейдевинд с много ветрила, за да влезе по-навътре в морето на десен галс, тъй като силното вълнение през нощта го беше отнесло твърде близо до брега. Чудех се дали да не помоля за промяна на вятъра. Вече бях получил своя дял от благоприятни ветрове във великите океани и се питах дали ще бъде правилно, ако вятърът сега се обърне и напълни моите ветрила, вместо да помогне на французина в обратна посока. Насрещното течение, в което плаваше, заедно със слабия вятър вече беше достатъчно лошо за него. Затова си казах само: „Господи, нека нещата останат, както са, но не помагай на французина точно сега, защото това, което ще бъде от полза за него, мен ще ме съсипе!“

Спомням си, че като малък често бях чувал един капитан да казва как в отговор на молитвата му вятърът се променял от югоизточен на севорозападен — точно както той искал. Той беше добър човек, но дали хвалбата му носеше слава на създателя — владетел на ветровете и вълните? Освен това, доколкото си спомням, за него не се беше променил пасат, а един от тези непостоянни ветрове, които се променят, когато и да ги помолиш, ако, разбира се, ги молиш достатъчно дълго.

На 18 май 1898 г. в корабния дневник на „Спрей“ беше записано: „Тази вечер на 7° 13’ с.ш. за първи път от близо три години видях Полярната звезда.“ На следващия ден „Спрей“ измина 147 мили по лага. Към тях прибавям 35 мили за скоростта на течението, което го носеше напред. На 20 май около залез-слънце на хоризонта се показа остров Тобаго — на 22 мили северозападно от река Ориноко. „Спрей“ бързо приближаваше към дома. Късно през нощта с попътен и все още силен вятър аз бях стреснат край брега на Тобаго от внезапно проблеснали буруни недалеч откъм левия борд. Незабавно обърнах срещу вятъра и се отправих навътре в морето. След това смених галса и се насочих към острова. Но тъй като скоро след това се оказах много близо до сушата, аз отново обърнах навътре в морето, без да мога да избягна опасността. Беше ясно, че накъдето и да обърнех, „Спрей“ не можеше да заобиколи тези скали, ако не мине съвсем близо до тях. Следях хода му със страх, докато той лавираше несигурно срещу течението. Така минаха няколко часа и аз наблюдавах проблясъците, които се появяваха в такт с дългите океански вълни. Всеки път те изглеждаха по-близо. Очевидно това беше коралов риф и при това много лош. Но още по-лошо беше, че отпред можеше да има други рифове, които образуваха залив. Течението щеше да ме отнесе натам и да ме разбие. От дете не бях плавал в тия води и проклинах деня, в който бях позволил на борда ми да се качи козата, която изяде картата. Аз си напрягах ума да си спомня всичко, което знам за морето, за катастрофи върху подводни рифове и за пирати, прикрити сред коралови заливи, където други кораби не влизат. Но не можех да се сетя за нищо, което се отнася до остров Тобаго, освен за корабокрушението на кораба в романа за Робинзон Крузо, а това едва ли можеше да ми помогне срещу рифовете. Спомням си само, че Крузо си пазеше барута сух. „Ето че отново избоботи — извиках аз — и колко близко проблясва! Последния път вълната се разби почти на палубата! Но ти ще минеш, «Спрей», миличък! Вече е на борд! Още една голяма вълна! О, още една като тази и ти ще спасиш ребрата и кила си!“ И аз го потупах по транеца, горд от неговото последно благородно усилие да избегне опасността. В този момент една вълна, по-голяма от останалите, ме подхвърли по-високо отпреди и… виж ти! От гребена й се видя какво представлява рифът. Аз паднах назад в една бухта, занемял и слисан, но ликуващ. Еврика! Беше ме измамил големият въртящ се фар на остров Тринидад на 30 мили оттук, който хвърляше отблясъци върху вълните. Лъчът ту потъваше зад хоризонта, ту величествено огряваше морето. Но, драги татко Нептуне, аз бих се заклел, че това е риф, макар че толкова дълго време живея на море и съм минал през толкова коралови рифове! През цялата останала нощ виждах въображаеми рифове, без да знам в кой момент „Спрей“ ще връхлети върху истински. Лавирах до изгрев-слънце и се стремях да се придържам по-близо до курса. И всичко това само поради липса на карта! Искаше ми се да разпъна на палубата кожата на козата от Света Елена!

Държах курс към Гренада, за където носех писмо от Мавриций. Около полунощ на 22 май пристигнах на острова и хвърлих котва на рейда пред град Сейнт Джордж, а на разсъмване влязох във вътрешното пристанище. Бях пътувал 42 дни от нос Добра надежда. Направих добър преход и отново свалих шапка на лоцмана от „Пинта“.

В бележка до „Спрей“, получена в Порт Луис, лейди Брус пишеше, че Гренада е прекрасен остров и че би искала яхтата да се отбие там по обратния път. Когато „Спрей“ пристигна, открих, че на острова всички ме очакваха.

— Как така? — попитах аз.

— О, ние чухме, че сте били в Мавриций — казаха те, — а от Мавриций, където сте се срещнали с нашия предишен губернатор сър Чарлз Брус, разбрахме, че ще дойдете в Гренада.

Това беше очарователно запознанство с хора, които човек си струваше да познава.

„Спрей“ отплава от Гренада на 28 май и продължи във ветровата сянка на Антилите, докато стигна остров Доминика. Поради незнание аз хвърлих котва в карантинното пристанище. Все още нямах карта на островите и дори в Гренада не можах да се снабдя с такава. Но тук ме очакваше по-голямо разочарование в това отношение, а дори и бях заплашен с глоба за грешката, която направих при закотвянето. Нито на карантинния, нито на търговските рейдове имаше някакви кораби, затова не разбирах какво значение има къде съм хвърлил котва. Един негър обаче — нещо като заместник портови началник — смяташе, че има значение. Той ми нареди да се преместя на другия пристан, който вече бях огледал и не харесах поради силното вълнение откъм морето. Вместо да скоча да вдигна ветрилата и да се отправя към другата котвена стоянка, аз му отговорих, че ще тръгна веднага, щом си намеря карта, и го помолих да ми донесе една.

— Но аз казал ти трябва преместиш, преди получиш нещо — настоя той и толкова повиши гласа си, че всички хора по брега го чуха, — и сега веднага!

Когато на брега започнаха да се подхилват, като виждаха как екипажът на „Спрей“ седи спокойно на фалшборда, вместо да вдига ветрилата, той изпадна в дива ярост.

— Казвам ти тук карантина — извика много по-силно отпреди.

— Добре, генерале — отвърнах аз, — и без това искам да бъда сложен под карантина.

— Точно така, шефе — извика някой от брега, — точно така. Нека да ти наложат карантина.

Другите крещяха на заместник-началника да „накара бял глупак махне оттам“. Жителите на острова се разделиха надве — за и против мен. Човекът, който вдигна такава шумотевица, се отказа от по-нататъшни разправии, щом разбра, че искам да бъда сложен под карантина. Той изпрати да повикат един надут мулат, който скоро пристигна, колосан от главата до петите. Той стоеше изправен в лодката като самото олицетворение на важността.

— Карти — извиках аз веднага щом яката му се показа над борда. — Имате ли някакви карти?

— Не, мистър — отговори той с колосано достойнство, — не, мистър, карти не расте на този остров.

Без да се съмнявам в достоверността на информацията, аз незабавно вдигнах котва и се отправих под пълни ветрила към Сейнт Джон, Антигуа, където пристигнах на първи юни след много внимателно плаване — през цялото време по средата на протока.

„Спрей“, на който никога не му е липсвала добра компания, сега случайно срещна парния пристанищен катер. На борда му беше сър Френсис Флеминг, губернатор на подветрените острови. За радост на „целия екипаж“ той даде нареждане на един офицер да откара на влекало моя кораб в пристанището. На другия ден негово превъзходителство и лейди Флеминг заедно с капитан Бър от Кралската флота ми дойдоха на гости. В Антигуа, както и в Гренада, ми бяха предоставени безплатно залите на местните съдилища. И на двата острова една много интелигентна публика изпълваше залите, за да изслуша разказа за моретата, които „Спрей“ беше прекосил, и за страните, които беше посетил.