Джошуа Слокъм
Сам около света (1)

Първа глава

В красивата провинция Нова Шотландия, разположена край морето, има една планина, наречена Норт Маунтин. С едната си страна тя гледа към залива Фънди, а с другата — към плодородната долина на Анаполис. По северните й склонове растат жилави смърчове, от които са построени много кораби от всякакъв вид. Хората, обитаващи този бряг, са жилави, силни и издръжливи, занимават се с търговия и пътуват по целия свят. Така че един капитан може само да спечели, ако в кръщелното му свидетелство е записано, че е роден в Нова Шотландия. Аз съм роден в едно студено място в студената Норт Маунтин, в един студен февруарски ден, макар че съм гражданин на Съединените щати и съм натурализиран янки, ако изобщо се приеме, че жителите на Нова Шотландия не са янки в най-истинския смисъл на думата.^[1] И по двете линии моят род се състои от моряци, а ако някой от семейството не стане моряк, то той поне ще покаже склонност да дяла моделчета на кораби и да замисля плавания. Баща ми беше от хората, които, ако се окажат на пустинен остров след корабокрушение, ще намерят пътя към къщи, стига да имат нож и дърво. Той разбираше от кораби, но старият чифлик с глинеста почва, който по едно нещастие стана негов, го държеше като котва. Не го беше страх от вятъра.

Колкото до мен, чудесното море ме омагьоса от самото начало. На осем години аз вече плавах в лодка с други момчета из залива, с големи шансове да се удавя. Като юноша заех важната длъжност корабен готвач на една рибарска шхуна, но не останах дълго в камбуза, защото екипажът се разбунтува при появата на моя първи пудинг със сливи и ме „изхвърли“, преди да съм имал възможност да блесна като кулинарен майстор. Следващата стъпка към заветната мечта беше да се хвана прост моряк на един ветроход с право стъкмяване, който се отправяше на далечно плаване. Така стигнах до командуването на кораб не през офицерските каюти, а през кубрика.

Най-хубавият кораб, който съм командувал, беше великолепният „Нордърн Лайт“, на който бях отчасти и собственик. Аз имах право да се гордея с него, защото по онова време — осемдесетте години — това беше най-хубавият американски ветроход на вода. След това станах собственик и плавах на „Акуиднек“ — един малък барк, който смятах за най-близкия до съвършенство съд, направен от човешка ръка, и който при добър вятър не отстъпваше на параходите. Вече бях направил почти двадесетгодишна кариера на корабен капитан, когато след корабокрушение го изоставих на бразилския бряг. Заедно със семейството ми се завърнах в Ню Йорк на кануто „Либердаде“.

Всички мои плавания бяха до чужди страни. Пренасях товари главно до Китай, Австралия, Япония и Островите на подправките^[2]. Животът, който водех, никога не ме оставяше да мечтая за брега, чиито обичаи и закони бях почти забравил. Но за ветроходите настанаха лоши времена и аз се опитах да напусна морето. Какво друго можеше да направи старият моряк? Аз бях роден сред ветровете и като изоставих всичко друго, изучих морето така, както малко хора са го изучили. На второ място след мореплаването ме влечеше най-силно корабостроенето. Мечтаех да стана специалист и в двете професии и с течение на времето донякъде осъществих желанието си. От палубата на кораби, издръжливи на най-страшни бури, бях пресмятал какви трябва да бъдат размерите и вида на съда, който да издържи на всякакво време и вълнение. Затова плаването, за което ще разкажа сега, е естествен резултат не само от любовта ми към приключенията, но и от моя опит, събиран цял живот.

През един зимен ден в Бостън, където от една или две години, така да се каже, бях изхвърлен на сушата от стария океан и се чудех дали да се кандидатирам за някой кораб и отново да тръгна по моретата, или да се заловя в някоя корабостроителница, аз срещнах един стар познат, капитан на китоловен кораб, който ми каза:

— Ела във Феърхейвън и аз ще ти дам кораб. Само че има нужда от малък ремонт.

Условията на капитана ми се сториха повече от добри. Щях да получа всякаква помощ, за да подготвя съда за плаване. Приех с голяма радост, защото вече бях разбрал, че не мога да получа работа в корабостроителница, преди да платя петдесет долара на някакво дружество. А колкото до командуването на кораб — броят им беше много намалял. Почти на всички ветроходи им бяха отсекли мачтите, бяха ги превърнали в баржи за въглища и безславно ги теглеха за носа от пристанище на пристанище, докато много изпитани капитани трябваше да пуснат котва на брега.

На другия ден пристигнах във Феърхейвън, разположен срещу Ню Бедфорд, и разбрах, че моят приятел се е пошегувал с мене. Седем години преди това някой друг се бил пошегувал с него. „Корабът“ се оказа един много стар шлюп на име „Спрей“, за който съседите казваха, че бил построен в година първа на новата ера. Той беше грижливо поставен на подпори в полето, далеч от солените вълни, покрит с платнище. Няма нужда да казвам, че жителите на Феърхейвън са пестеливи и наблюдателни. В продължение на седем години те са се питали: Какво ли ще прави капитан Ибън Пиърс със стария „Спрей“? Когато се появих аз, клюкарската мрежа веднага заработи: най-сетне беше дошъл някой и за стария „Спрей“.

— Ще го трошите сигурно?

— Не, ще го преправям.

Учудването беше голямо.

— Струва ли си парите? — беше въпросът, на който повече от една година отговарях, че ще го направя да си струва.

Повалих наблизо с брадвата един голям дъб за кил. Фермерът Хауърд ми го превози заедно с още дървен материал, от който щях да направя набора на корпуса на новия съд. После пригодих един казан за пара и котел. Правите дръвчета, които щях да използвам за шпангоути, бяха рендосани и поставени на парата, докато станат гъвкави. После ги огъвах и ги връзвах здраво, докато получат нужната форма. Всеки ден изпод ръцете ми се появяваше нещо ново, а съседите правеха работата приятна.

Настъпи великият миг, когато в корабостроителницата на „Спрей“ новият й форщевен беше поставен и вързан на новия кил. Капитани на китобойни кораби пристигаха отдалеч, за да го огледат. Те твърдяха в един глас, че е превъзходен и че според тях можел „да разчупва лед“. Най-старият капитан топло ми стисна ръката, щом поставих форщевена, и заяви, че „Спрей“ спокойно може да отиде и до Гренландия. Възхваляваният от всички форщевен беше направен от стебло на най-хубавия вид дъб. По-късно, близо до Кокосовите острови, той разцепи едно коралово парче надве и не получи нито една драскотина. На земята не расте по-добро дърво за кораб от белия дъб. Форщевенът, както и всички шпангоути, бяха направени от това дърво, попарени и извити до необходимата форма според всички изисквания. Вече изтичаше март, когато се залових за сериозна работа. Времето беше студено, но все пак имах достатъчно наблюдатели, които да ми помогнат със съвет. Понякога на хоризонта се задаваше някой капитан и тогава аз просто се облягах на теслата си за малко и си бъбрех с него.

Ню Бедфорд — седалището на капитаните на китобойни кораби — е свързан с Феърхейвън с един мост и пътят не е дълъг. Аз никога не съм съжалявал, когато те се отбиваха при мен. Всъщност от техните пленителни разкази за арктически лов на китове се въодушевих и сложих двойни кници^[3] на „Спрей“, за да може да се измъква и от ледени блокове.

Пролетта дойде незабелязано и когато ябълките цъфнаха, аз едва бях приготвил шпангоутите. След тях разцъфтяха маргаритките и узряха черешите. Близо до мястото, където вече изчезваше старият „Спрей“, се намираше гробът на почитания Джон Кук — един от първите английски заселници по тези места. Така че новият „Спрей“ се раждаше на свещена земя. От палубата аз можех да протегна ръка и да си набера череши, които растяха на дървото над малкия гроб. Обшивката на новия съд, която скоро започнах да поставям, беше от един и половина инчови дъски от бор от Джорджия. Работата по поставянето на обшивката беше досадна, но когато най-после свърши, калафатенето се оказа лесно. От външния си край дъските не бяха плътно прилепнали, за да могат да се уплътнят с кълчища, но вътрешният им край така плътно прилепваше, че през него не проникваше дори и светлина. Дъските бяха здраво скрепени помежду си с болтове, така че да не създават неприятности. Много болтове и гайки (общо хиляда) бяха употребени и в други части на корпуса. Целта ми беше да направя един здрав и устойчив съд.

Има един закон в регистъра на Лойд, според който ако „Джейн“ изцяло се ремонтира и поднови напълно, то все пак си остава „Джейн“. „Спрей“ се променяше така, че беше трудно да се каже в кой момент умря старият и се роди новият кораб, пък и това нямаше значение. Направих фалшбордовете от 14-инчови пилерси^[4] от бял дъб и ги покрих с летви от бял бор, дебели седем осми от инча. Пилерсите бяха поставени в двуинчов планшир и уплътнени с тънки кедрови клинчета. Те и досега не са мръднали. Бимсите^[5] на палубата направих от жълт или джорджийски бор с размери шест на шест инча, поставени на разстояние три фута една от друга. Палубните отвори бяха един за предната рубка (шест на шест фута) за камбуз и един отвор по-назад (около десет на дванайсет фута) за каюта. И двете помещения се издигаха на около три фута над палубата и подът им беше спуснат ниско в трюма, за да се осигури достатъчно пространство за живот. На празното място покрай стената на каютата си направих койка за спане и рафтове за някои дребни неща, като не забравих да отделя място и за аптечка. В средното помещение под палубата между каютата и камбуза имаше място за запаси от вода, солено говеждо и т.н., които да ми стигнат за много месеци.

Когато корпусът на моя кораб беше здраво сглобен и различните помещения бяха оформени, аз се заех с калафатенето. Някои бяха изразили сериозни опасения, че в този пункт ще се проваля. Аз самият се замислих дали не е по-добре да се обърна към професионалист по калафатенето. Първото шпатловане беше според мен много сполучливо, но някои мислеха другояче.

— Ще изплюе! — извика един жител на Марион, минавайки с кошница миди на гръб.

— Ще избие! — извика друг от Уест Айлънд, когато ме видя да запушвам процепите между поясите с памук.

Бруно само махна опашка. Дори мистър Бен Дж. — прочут капацитет по китоловните кораби, за когото казваха, че е малко изкуфял — ме попита твърде самоуверено дали не мисля, че „ще се развлече“.

— Колко бързо ще се развлече? — викаше моят стар приятел капитанът, когото много буйни кашалоти бяха влекли на буксир. — Кажи ни колко бързо — викаше той, — за да можем да пристигнем в пристанището навреме.

Но аз набих кълчища върху памука, както го бях замислил от самото начало. И Бруно отново размаха опашка, а памукът изобщо не се „развлече“. Когато свърших с калафатенето, намазах дъното с два пласта медна боя, а надводната част и фалшбордовете с два пласта миниум. След това поставих руля и го боядисах, а на другия ден „Спрей“ беше пуснат на вода. Закотвен със старата си и изядена от ръждата котва, той стоеше върху водата като лебед.

Размерите на вече завършения „Спрей“ бяха: пълна дължина — тридесет и шест фута и девет инча, широчина — четиринадесет фута и два инча и газене — четири фута и два инча^[6]. „Спрей“ тежеше девет тона празен и 12,71 тона натоварен.

След това сложих мачта от един хубав смърч от Ню Хемпшир и всички други принадлежности, необходими за едно късо плаване. С приятеля ми капитан Пиърс вдигнахме ветрилата и полетяхме из залива Бъзърд. Изпитателното плаване мина чудесно. Единственото нещо, което сега тревожеше моите приятели на брега, беше „дали «Спрей» ще компенсира загубите“. Новият съд ми излезе 553,62 долара за материали и тринадесет месеца труд. Аз прекарах още няколко месеца във Феърхейвън, защото от време на време си намирах работа в пристанището по стъкмяването на някой китобоен кораб и това ме задържа по-дълго.