Жан дьо Лафонтен
Младата вдовица

Със плач изпраща се умрелият съпруг,

но безутешната все пак се утешава.

Със времето скръбта й неусетно отлетява.

Животът й е вече друг.

Особено като отмине

незабелязано година,

вдовицата съвсем не можеш я позна.

Каква бе другата, каква е тая!

Оная бе скърбяща, а тая е жена.

Фалшиво или не — въздишаше оная…

все същата осанка, все същата тъга…

И смятаха я за неутешима,

а то, изглежда, не било така.

От тая басня ще се убедиме,

от истината — още по-добре.

Дойде редът на млад мъж да умре.

А на изпращане за оня свят жена му

ридаеше над него: „Ще бъдем скоро двама,

душата ми при твоята душа ще отлети.“

Мъжът отиде си самичък.

Баща й поизчака да отмине всичко,

скръбта да се поукроти.

И каза: „Доста плака ти,

не ще го възкресиш, та с плач да се погубваш,

той няма нужда да съсипваш свойта хубост.

За живите, а не за мъртвите мисли.

Не казвам ти, че скоро трябва

скръбта да свърши с нова сватба

и болката да преболи.

Но след известно време, не се учудвай, може

млад, хубав мъж любов и брак да ти предложи.“

„Не, не — вдовицата отвърна изведнъж, —

на мен ми трябва манастир, не мъж.“

Бащата я остави сама да си говори.

Отмина месец… идва втори…

Тя почна да променя по нещо всеки ден

във дрехи… във бельо… в прическа.

във нагласа…

И траурът й за украса

като че бе приспособен.

Домът й стана оживен

от палави игри, от смехове, от танци.

Отмина тихата тъга.

И сутрин… вечер… все така…

отново радва се на младостта си.

И против скръб по мил покойник има лек.

А щом бащата оттогава не повтори —

„Къде е оня млад човек —

попита тя, — за който ми говори?“