Петер Кристен Асбьорнсен, Йорген Му
Мелничката на дъното на морето

Някога в стари, стари времена живели двама братя. Единият бил богат, а другият беден. Наближавало Коледа. Бедният нямал у дома си нищо за ядене: нито парченце сланина, нито трохичка хляб. Отишъл при брат си и го помолил да му даде нещо за ядене. Не за пръв път богатият трябвало да дава храна на бедния си брат и затова никак не се зарадвал, когато го видял.

— Ако направиш това, което ти кажа, ще получиш цяло парче шунка — казал той.

Бедният обещал веднага и дори благодарил.

— Ето, вземай и върви по дяволите — казал богатият и му хвърлил шунката.

— Това, което съм обещал, ще го изпълня — отвърнал бедният, взел шунката и поел по пътя си.

Вървял цял ден и привечер стигнал до едно място, което светело с ярка светлина.

„Трябва да разбера къде съм“ — помислил си беднякът.

Навън, до един навес стоял старец с дълга бяла брала и цепел дърва.

— Добър вечер — поздравил беднякът.

— Добър вечер. Къде си тръгнал толкова късно? — попитал старецът.

— Ако съм на прав път, трябва да стигна в ада при дяволите — отговорил беднякът.

— О да, на прав път си, тук е — казал старецът. — Когато влезеш вътре, всички дяволи ще искат да купят шунката, защото това е голяма рядкост в ада. Ти обаче трябва да я продадеш само срещу мелничката, която се намира зад вратата. Като излезеш навън, ще те науча как да си служиш с нея. Това е много важно и полезно.

Благодарил беднякът на стареца и похлопал при дявола. Когато влязъл вътре, станало така, както му казал старецът. Всички дяволи, малки и големи, го наобиколили и един през друг взели да го молят да им даде шунката.

— В същност жена ми и аз искахме да си хапнем шунка по Коледа, но като виждам колко много ви се яде на вас, ще ви я оставя — казал беднякът. — В замяна искам да получа мелничката, която се намира там, зад вратата.

На дявола хич не му било приятно, опитал се да се спазари с бедняка, но той държал на своето и накрая дяволът трябвало да отстъпи.

Когато излязъл навън, беднякът попитал дърваря как да си служи с мелничката и като разбрал, благодарил и забързал към къщи. Ала колкото и да бързал, не могъл да се върне преди дванадесет часа на коледната нощ.

— Какво стана с тебе, къде беше? — попитала го жена му. — Часове наред те чакам и не съм свършила нищо. Вкъщи имаме само две дръвчета, с които да стъкна огъня!

— Не можах да се върна по-рано, трябваше да търся нещо, а за да го намеря, изминах дълъг път. Но сега ще видиш — казал той, сложил мелничката на масата и поръчал да смели и нареди на трапезата толкова храна и пиво, колкото трябвало за коледната вечеря. Мелничката започнала да мели. Жената непрекъснато се кръстела и искала да узнае откъде е взел мъжът й тази мелничка, но той не й казал.

— Не е важно откъде съм я взел. Ти сама виждаш, че тя е хубава и водата й не замръзва — рекъл мъжът й. И докато траела Коледа, той приготвял храна, пиво и всякакви вкусни ястия. На третия ден поканил приятелите си вкъщи.

Когато богатият брат узнал за гостите, разсърдил се и се разгневил от завист.

— Срещу Коледа беше толкова закъсал, че дойде при мене и ми поиска малко храна, а сега дава угощение, като че ли е граф или цар — рекъл той на другите.

— От къде имаш всичкото това богатство? — запитал брат си.

— Ей оттам, зад вратата — отвърнал другият. Той нямал никакво намерение да споменава за мелничката, но късно вечерта, като си пийнал, не се сдържал и я показал.

— Ето откъде имам богатството си — казал той и заповядал на мелничната да приготви различни ястия.

Когато богатият видял всичко това, поискал на всяка цена да я притежава. Той трябвало да плати триста талера за нея, но щял да я получи чак когато започне коситбата. През това време, разбира се, мелничката не ръждясала от бездействие и когато наближила коситбата, богатият получил мелничката. Брат му обаче имал много работа и не могъл да го научи как да си служи с нея. Било привечер, когато богатият получил мелничката. На следния ден той помолил жена си да отиде и да покани косачите на обяд, който той сам щял да приготви.

Когато наближило обед, сложил мелничката на масата в кухнята.

— Приготви ми бързо вкусни херинги и каша! — казал той.

Най-напред се напълнили всички съдове с херинги и каша, а после потекло и по пода на кухнята. Мъжът се суетял и се опитвал да спре мелничката, но каквото и да правел, тя все мелела ли, мелела и кашата станала толкова много, че той за малко не се удавил в нея. Извадил вратата на стаята, но не се минало много време и стаята също преляла. Богатият с мъка успял да се хване за дръжката на вратата и течението го повлякло навън. След него кашата и херингите потекли по целия двор.

В това време жена му си мислела, че обедът отдавна трябвало да е готов.

— Можем да тръгваме, въпреки че мъжът ми още не ни е повикал. Той никога не е бил голям майстор в приготвянето на каша и ще му помогна, ако не е готов — казала жената на косачите.

Всички поели към къщи, но когато прехвърлили хълма, видели да тече срещу тях река от херинги, каша и хляб, а най-отпред, носен от течението, тичал богатият.

— Внимавайте да не се удавите в кашата — крещял той, като профучал покрай хората така, сякаш самият дявол бил по петите му. Помолил брат си да си вземе веднага мелничката.

— Ако мели още малко, цялото селище ще потъне в херинги и каша — казал той.

Но брат му не искал да си вземе обратно мелничката, преди да получи своите триста талера. Така и станало.

Сега бедният имал и пари, и мелничка, и не се минало много време, той си купил имот, много по-хубав и по-разкошен от този на брат си. С помощта на мелничката добил толкова много злато, че покрил целия двор със златни плочи. Дворът се намирал край морето, блестял и привличал погледа отдалече. Всички, които минавали покрай него, се отбивали да видят богатия човек и неговия златен двор. Там се отбивали и тези, които искали да видят с очите си чудната мелничка, защото за нея се разказвало на длъж и нашир.

Дошъл от далечни земи и един моряк, който искал да види мелничката. Попитал дали може да мели сол. Разбира се, че можела да мели и сол, казал стопанинът й. Като чул това, морякът поискал да я купи, колкото и да струвала. Ако имал тази мелничка, мислел си той, то тогава нямало нужда да плава по опасни места, за да търси сол.

Отначало стопанинът не искал да се раздели с мелничката, но морякът толкова много го молил, че накрая стопанинът му я продал за няколко хиляди талера. Морякът я нарамил и тръгнал, без да спира по пътя, защото се страхувал да не би стопанинът й да се разколебае и да си я поиска отново. Ала той изобщо нямал време да попита как работи мелничката. Бързо се качил в кораба и потеглил. Като изминал известно разстояние, извадил мелничката и казал:

— Смели бързо хубава сол!

Мелничката започнала да мели сол. Когато корабът се напълнил, морякът искал да спре мелничката, но каквото и да правел, тя продължавала да мели все така бързо и купчината сол ставала все по-голяма и по-голяма, докато накрая корабът потънал.

И до ден-днешен мелничката си стои на същото място на дъното на морето, продължава да мели сол и затова морето е солено.