Агата Кристи
Направление неизвестно (8)

8

Колко си приличат всички летища, мислеше си Хилъри. Създаваха чувството за някаква особена анонимност. Всичките бяха отдалечени от градовете, които обслужваха, и затова човек имаше усещането, че е попаднал в държава без граници, в ничия земя. Можеш да пътуваш до Лондон, Мадрид, Рим, Истанбул, Кайро, докъдето и да е, и ако пътуването е само със самолет, да не добиеш никаква представа как изглеждат тези градове! Ако успееш да ги зърнеш от въздуха, те приличат просто на карта с увеличени размери, сякаш са построени с детски строителни кубчета.

И защо човек винаги трябва да пристига на летищата толкова по-рано, питаше се раздразнено Хилъри, докато се оглеждаше наоколо.

Половин час вече седяха в чакалнята. Мисис Калвин Бейкър, която бе решила да придружи Хилъри до Маракеш, говореше без прекъсване, откакто бяха пристигнали. Хилъри й отвръщаше почти механично. Но в един момент забеляза, че словесният поток отклони посоката си. Мисис Бейкър насочи вниманието си към двамата пътници, които седяха до нея. И двамата бяха млади, високи и руси. Единият беше американец с широка сърдечна усмивка, а другият — датчанин или норвежец, имаше твърде сериозен вид. Датчанинът говореше бавно и тежко на старателен английски. Американецът видимо се зарадва, че среща свой сънародник. След малко мисис Бейкър добросъвестно се обърна към Хилъри:

— Мистър…? Бих искала да се запознаете с моята приятелка, мисис Бетъртън.

— Андрю Питърс, за приятели — Анди.

Другият млад мъж се тирани на крака, поклони се сковано и се представи:

— Торкил Ериксон.

— Е, вече всички се познаваме — обяви радостно мисис Бейкър. — Всички ли пътуваме за Маракеш? Моята приятелка отива там за първи път.

— И аз — намеси се Ериксон, — аз също отивам за първи път.

— Същото се отнася и за мен — добави Питърс.

Изведнъж високоговорителят се включи и един метален глас съобщи нещо на френски език. Думите почти не се разбираха, но изглежда това бе повикването им за самолета.

Освен мисис Бейкър и Хилъри, на борда имаше още четирима пътници Питърс и Ериксон, висок слаб французин и монахиня със строг вид.

Беше ясен и слънчев ден и условията за полет бяха отлични. Облегната на седалката, Хилъри изучаваше спътниците си с притворени очи, като по този начин се опитваше да отклони тревожните въпроси, въртящи се в главата й.

На предния ред от другата страна на пътеката мисис Калвин Бейкър, в сив пътнически костюм, приличаше на закръглена доволна патица. Върху синята й глава беше кацнала малка шапчица с периферия и тя разлистваше страниците на лъскаво списание. От време на време се навеждаше напред и потупваше по рамото седналия пред нея весел рус млад американец Питърс. Щом го тупнеше, той се обръщаше назад добродушно ухилен и откликваше енергично на забележките й. Колко са добродушни и сърдечни американците, помисли си Хилъри, Толкова различни от скованите англичани. Не можеше да си представи например мис Хедърингтън да завърже непринуден разговор с млад мъж в самолета, дори и да е неин сънародник, а и се съмняваше дали той би й отвърнал с добродушието, което проявяваше този американец.

До нея от другата страна на пътеката седеше норвежецът Ериксон. Когато погледите им се срещнаха, той и се поклони вдървено и като се пресегна, и подаде списанието, което току-що бе затворил. На седалката зад него седеше слабият мургав французин. Той бе протегнал крака и изглеждаше заспал.

Хилъри обърна главата си назад и погледна през рамо. Монахинята със сурово лице седеше зад нея и очите й — хладни и безучастни, срещнаха нейните, без да променят изражението си. Тя седеше неподвижно със сключени ръце. Странна шега на времето, помисли си Хилъри. Жена в такъв традиционен средновековен костюм да пътува със самолет в двайсети век.

Шест човека, мислеше си тя, които пътуват заедно няколко часа, тръгнали в различни посоки, с различни планове, и които в края на тези няколко часа ще се пръснат и сигурно никога повече няма да се срещнат. Бе чела роман на подобна тема, в който се проследяваше живота на шестима души. Французинът, реши тя, сигурно е тръгнал на почивка — изглеждаше толкова уморен. Младият американец вероятно бе студент. Ериксон може би започваше някъде работа. А монахинята без съмнение пътуваше за манастира си.

Хилъри затвори очи и забрави спътниците си. Продължи да си блъска главата, както и предната нощ, над дадените й инструкции. Връщане в Англия! Това беше пълна лудост! Дали пък не са решили, че нещо у нея липсва и не й се доверяват: ако не е успяла да каже определени думи или да представи доказателства за своята самоличност, каквито би представила истинската Олив Бетъртън? Тя въздъхна и се размърда неспокойно. „Какво пък — помисли си тя, — не мога да сторя нищо повече от това, което правя. Ако не съм успяла — значи не съм и толкова! Във всеки случай направих всичко, което беше по силите ми.“

Изведнъж я връхлетя ново прозрение. Анри Лорие беше приел като естествено и неизбежно това, че може би са я следили изкъсо в Мароко. Дали това не бе начин да се разсее съмнението към нея? След неочакваното завръщане на мисис Бетъртън в Англия противниците им безспорно ще решат, че тя не е отишла в Мароко, за да „изчезне“ като своя съпруг. Съмнението ще се оттегли — ще я сметнат за благонадеждна.

Ще замине за Англия с Еър Франс през Париж — и може би в Париж?

Да, разбира се в Париж. В Париж, където изчезна Том Бетъртън. Колко по-лесно е да се инсценира изчезване там. Том Бетъртън може би изобщо не е напускал Париж. Може би уморена от безплодни предположения, Хилъри заспа. Събуди се и пак задряма. От време на време поглеждаше без интерес списанието, което държеше.

Беше заспала по-дълбоко, но изведнъж се събуди, защото усети, че самолетът бързо губи височина и пикира. Погледна часовника си, но до пристигането им оставаше още доста време. Хвърли поглед надолу, но не забеляза никакви признаци на летище.

За момент изпита лека уплаха. Слабият мургав французин стана, прозя се и протегна ръце. После погледна навън и промърмори нещо на френски, което тя не разбра. Но Ериксон се наведе през пътеката и каза:

— Май ще кацаме тук — но защо?

Мисис Калвин Бейкър се обърна назад и закима енергично, когато Хилъри съобщи:

— Изглежда се приземяваме.

Самолетът кръжеше все по-ниско. Земята под тях приличаше на пустиня. Нямаше следи от къщи или селища. Колелата докоснаха земята с мощно разтърсване и заподскачаха напред, докато най-сетне спряха. Кацането беше малко трудно, но всъщност те се приземяваха насред ничия земя.

Дали има повреда в двигателя или горивото е свършило, чудеше се Хилъри. Пилотът — мургав, красив млад мъж, излезе от предната врата и тръгна по пътеката.

— Ако желаете, можете да слезете. — Той отвори задната врата на самолета, спусна къса стълба и застана до нея, докато те слизаха.

Пътниците се скупчиха на малка групичка отвън и потръпваха от студ. Тук беше хладно. Откъм планините в далечината духаше силен вятър. Възвишенията, както забеляза Хилъри, бяха покрити със сняг и изглеждаха неповторимо красиви. Въздухът беше мразовит и упойващ. Пилотът също слезе и се обърна към тях на френски:

— Всички ли сте тук? Да? Моля за извинение, но може би ще трябва да изчакате мъничко. А, не, виждам, че пристига.

Той посочи към хоризонта, откъдето се приближаваше една дребна точица. Хилъри попита леко озадачена:

— Но защо кацаме тук? Какво се е случило? Колко време ще останем тук?

Французинът се обади:

— Доколкото разбирам, пристига някаква кола. Ще се прехвърлим в нея.

— Да не се е повредил двигателят? — попита Хилъри.

Анди Питърс се усмихна весело:

— Ами, не бих казал. Двигателят си работеше нормално. Не, явно те са организирали нещо такова.

Тя го зяпна объркано. Мисис Калвин Бейкър промърмори:

— Леле какъв студ е тук. Това му е най-лошото на този климат. Изглежда слънчево и изведнъж свива такъв студ, щом слънцето започне да залязва.

Пилотът изруга нещо под сурдинка. На Хилъри й се стори нещо като:

— Toujours des retards insupportables^[1].

Автомобилът се приближи с бясна скорост. Шофьорът-бербер удари рязко спирачки. Скочи долу и пилотът веднага го засипа с гневни забележки. За най-голяма изненада на Хилъри мисис Бейкър се намеси в спора на чист френски език:

— Не губете време! — отсече тя със заповеднически тон. — Какъв смисъл има да спорите? Искаме да се измъкнем оттук.

Шофьорът сви рамене и отиде до колата. Откачи задната й част и тя увисна надолу. Вътре имаше огромен сандък. Заедно с пилота и с помощта на Ериксон и Питърс те го свалиха на земята. От усилието им ставаше ясно, че е доста тежък. Когато мъжът започна да отваря капака на сандъка, мисис Бейкър потупа Хилъри по рамото и я посъветва:

— На твое място не бих гледала, мила моя. Гледката не е приятна.

Тя я дръпна малко встрани, от другата страна на колата. Французинът и Питърс ги придружиха. Французинът попита:

— Тогава каква е тази маневра тук?

Мисис Бейкър подметна:

— Вие сте доктор Барон?

Французинът се поклони.

— Приятно ми е да се запозная с вас — рече тя и протегна ръка като домакиня, която посреща госта си на парти.

Хилъри попита съвсем объркано:

— Но аз не разбирам. Какво има в този сандък? Защо е по-добре да не гледам?

Анди Питърс я изгледа загрижено. Има симпатично лице, помисли си Хилъри. Излъчваше прямота и сигурност. Той отвърна:

— Знам какво има. Пилотът ми довери. Не е много приятно може би, но сигурно е необходимо — и той добави тихо: — Вътре има трупове.

— Трупове! — тя го изгледа втрещено.

— О, не са били убити или нещо подобно — окуражително се ухили той. — Набавени са по абсолютно законен начин — за медицински изследвания, нали разбирате.

Но Хилъри продължи да гледа като гръмната.

— Не разбирам нищо.

— Ами, виждате ли, това е краят на пътуването. На едното пътуване.

— Краят?

— Да. Телата ще се поставят в самолета, сетне пилотът ще довърши нещата и скоро след като се отдалечим оттук с колата, ще видим как в далечината се издигат пламъци към небето. Още един катастрофирал самолет, който се е разбил в пламъци без нито един оцелял пътник!

— Но защо? Това е безумие!

— Безспорно — сега се включи доктор Барон — вие знаете къде отиваме?

Мисис Бейкър се приближи към тях и рече весело:

— Разбира се, че знае. Но сигурно не го е очаквала толкова скоро.

Хилъри заговори след кратка пауза на пълно объркване:

— Ама всички нас ли имате предвид? — тя се озърна.

— Ние сме другари в пътя — нежно каза Питърс. Младият норвежец кимна с глава и повтори с почти фанатичен ентусиазъм:

— Да, ние сме другари в пътя.