Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Venturesome Voyages of Captain Voss, 1913 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly(2016)
Издание:
Автор: Джон Клаус Вос
Заглавие: Смелите пътешествия на капитан Вос
Преводач: Борис Миндов
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1980
Националност: канадска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 28.II.1980 г.
Редактор: Жана Кръстева
Художествен редактор: Владимир Иванов
Технически редактор: Добринка Маринкова
Рецензент: Юлия Бучкова
Художник: Стоян Желязков
Коректор: Мария Филипова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4119
История
- —Добавяне
Глава IX
Ниуа-фу
Островите Фиджи
След няколкодневна почивка в Самоа се отправихме към островите Фиджи, на около шестстотин мили разстояние в западна посока, и благодарение на силния източен пасат скоро високите планини изчезнаха зад хоризонта. На третия ден на разсъмване съзряхме остров Ниуа-фу и тъй като той беше точно на пътя ни, завихме край северната му страна и видяхме от западната страна едно доста голямо село. Веднага променихме курса си към селото и когато стигнахме до него, намерихме добро място за закотвяне, дълбоко петнайсет фадъма[1], с идеално гладка вода.
Вождът дойде да ни направи визита с кану, докато други туземци плуваха наоколо и между плувците имаше една млада туземка. „Тиликум“ беше закотвен на около двеста ярда от брега и догдето се усетим, девойката преплува това разстояние. Когато прекрасната девица стигна нашето корабче, тя се улови за перилата и се качи на палубата като истинска атлетка. После седна и каза нещо, което отначало не разбрах, но по-късно се изясни, че искала тютюн. Дадох ѝ парче тютюн за дъвкане, което тя запъхна в дългата си черна коса, спусна се във водата и се върна по същия начин, както бе дошла.
Жителите на Ниуа-фу и техните обичаи много приличат на самоанските, но тяхната кожа е по-тъмна на цвят. Островът има около пет мили в диаметър, при височина до пет хиляди фута, а на него виреят в изобилие всякакви тропически растения. Посрещнаха ни като обитателите на другите острови.
След еднодневен престой в Ниуа-фу се отправихме към островите Фиджи и след двудневен път при силен югоизточен пасат съгледахме северната им част. Първият остров, до който се доближихме, представляваше малък, нисък коралов риф, обрасъл с кокосови палми, където се разбиваше силен прибой. Щом минахме югозападния му край, видяхме от западната страна спокойна вода и там спуснахме котва на три фута дълбочина. Когато се закотвяхме, беше девет часът сутринта; помощникът ми веднага грабна пушка и камера и преджапа до брега. Аз останах на борда да почистя това-онова и същевременно да приготвя нещо за ядене. На пладне дадох няколко сигнални изстрела да уведомя помощника си, че обедът е готов, защото той беше от ония хора, които не мислят за ядене, когато са на лов. Почаках малко и тъй като той не се явяваше, дадох още един двоен изстрел, но не получих отговор. Хапнах надве-натри, после взех пушката си и слязох на брега. Мястото тук представляваше хубав коралов плаж, широк около триста фута от водата до кокосовите палми. Прекосих плажа и скоро се озовах между кокосовите дървета, където земята беше покрита с някаква остра трева, а през нея минаваше, както ми се стори, нещо като стара пешеходна пътека, водеща към вътрешността на острова. Нищо не се чуваше наоколо, освен песента на тропическите птици. Въпреки това бях вътрешно убеден, че на острова има или доскоро е имало хора.
Дадох още няколко изстрела, но пак не получих отговор. Тогава продължих в същата посока и не след дълго между дърветата забелязах нещо подобно на къща. Спрях и се взрях, но нито виждах движение, нито чувах някакъв звук, ала тъй като имах в пушката си десет сачми, престраших се и се приближих до къщата. Нямаше следа нито от помощника ми, нито от когото и да било друг. Къщурката се оказа една от оригиналните стари туземни колиби, а наблизо лежаха куп човешки кости.
До не много отдавна жителите на Фиджи са били смятани за най-страшните канибали в южната част на Тихия океан, затова предположих, че къщурката на острова е била място за такива пиршества. След като видях всичко това, закрачих обратно към плажа и насъбрах раковини. В четири часа, тъкмо се канех да се кача на кануто, забелязах да се приближава акула, чиято гръбна перка се подаваше от водата, и пак се върнах на брега. Тази дама беше от вида „тигър“, с жълти ивици, най-страшната и почти единствената истински човекоядна акула. Тя се въртеше непрекъснато около лодката. Госпожа акулата беше не повече от седем-осем фута дълга, но знаех, че ако ме стигне, ще ми стане доста тясно! Наблюдавах я известно време, после гръмнах и продупчих гръбната ѝ перка, след което тя побягна, а аз се прибрах спокойно на „Тиликум“. Едва стъпих на лодката и акулата пак довтаса. Тогава спуснах зад борда кука със закачено на нея парче сланина и след минута тя се набоде на куката. Тъй като човекоядната риба стоеше съвсем спокойно, вдигнах я на нивото на водата и в това положение продупчих главата ѝ с куршум, който я уби моментално. Когато измъкнах куката от устата ѝ, акулата потъна. За късо време цялата вода наоколо почервеня от кръв и видях други акули, големи и малки, с щръкнали над водата перки, всички устремени към трупа. Докато се усетя, мъртвата акула бе разкъсана на парчета и изядена от посестримите си, след което те изчезнаха отново в морските дълбини.
Към шест часа помощникът ми се върна с цял товар птици.
На другата сутрин при изгрев отплавахме за Сува. Времето беше хубаво и ясно и тъй като югоизточният пасат продължаваше да ни помага, цял следобед отминавахме остров след остров. Същия следобед забелязахме от дясната страна на носа си кораб. Следихме го известно време и понеже той не изменяше положението си, променихме курса, за да го огледаме по-отблизо. След малко видяхме, че корабът е заседнал. Той се оказа голям ветроход, но тъй като беше заобиколен от рифове и го обливаха големи вълни, не можахме да разберем нищо повече.
На 17 октомври в девет часа вечерта стигнахме входа на залива Сува, но поради тъмната и бурна нощ легнахме на дрейф извън него и влязохме едва на разсъмване. В залива ни посрещна парен катер. Командуваше го капитан Кларк, началник на пристанището Сува, а с него беше отец Уилямс от Нова Зеландия. Поканих двамата джентълмени на борда. Като моряк капитан Кларк се съобрази с размерите на „Тиликум“ и застана в средата на кокпита, поради което лодката почти не помръдна. Но преподобният джентълмен от Нова Зеландия, тежащ близо триста фунта, вместо да стъпи на борда по същия начин, сложи крак на планшира. „Тиликум“ моментално хлътна под тежестта и потопи палубата си под водата. Мистър Уилямс бързо се върна обратно в катера, заявявайки, че и оттам „Тиликум“ се вижда достатъчно добре. След като поговорихме малко, капитан Кларк ни взе на буксир и ни закара до пристана.
Сува, столицата на островите Фиджи, е приятно, чисто градче, населено, както ми казаха, от около шестстотин европейци. И там, както в Самоа, ни освободиха от всякакви пристанищни такси. Тоя ден обядвахме в хотел „Макдонъл“, а следобед отидохме да гледаме танци, изпълнявани от туземци и туземки от Соломоновите острови. Танците и музиката много наподобяваха тия, които бях виждал и слушал в Манахики и Самоа, но соломоиовците не бяха така привлекателни по външност, както онези. Те са с тъмна, лъскава кожа и черна къдрава коса. Имаше и няколко туземци от Фиджи. Те пък са много яки и с мощно телосложение.