Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (1)

Глава I
Рядък случай

Животът ми като моряк започна през 1877 година, когато бях съвсем млад, и го прекарах — до плаването ми със „Сора“ — на големи ветроходни кораби, през което време изпълнявах различни длъжности — от палубен юнга до капитан.

През всички тия години не бих повярвал, че такъв малък плавателен съд като „Сора“ може да преживее силна буря в морето, и, естествено, не бих и помислил да предприема продължително морско пътешествие с малък съд, ако не беше един джентълмен на име Джордж Хефнър, американски гражданин.

През лятото на 1897 година, когато се излежавах блажено на един фотьойл в хотел „Куийн“ във Виктория, Британска Колумбия, до мен се приближи някакъв джентълмен и запита:

— Вие ли сте капитан Вос?

Отговорих утвърдително. Тогава той ми се представи като мистър Хефнър, а същевременно ми подаде едно писмо и каза, че то било от стар мой приятел, който намерил смъртта си по море точно преди четиринайсет години и с когото той бил в последните му минути.

Писмото гласеше:

„Драги приятелю Джон, ще се учудиш, като разбереш, че сега съм на смъртно легло. Да, драги приятелю, в момента сме далеч някъде сред Тихия океан и никога вече няма да мога да видя земя, а ще ме погребат в морето като куче и Тихият океан ще бъде моят гроб.

Приносителят на настоящото е мистър Джордж Хефнър, който знае мястото на остров Кокос, където е скрито голямото съкровище. Довери му се и той ще те направи богат човек. Прощавай за кратката ми бележка, но съм много изтощен. Моля те да поздравиш от мое име всички стари приятели и да ми вярваш. Твоят умиращ приятел

Джим Демпстър.“

Близо пет месеца преди тази среща с Хефнър няколко предприемчиви жители на Виктория, между които и Демпстър, наели една около 75-тонна местна тюленоловна шхуна с намерение да стигнат остров Кокос и да търсят там голямото съкровище, което според предположенията било заровено на този остров.

Хефнър имаше позволително, издадено от правителството на Коста Рика, да вземе съкровището, ако го намери, и заяви, че когато тази тюленоловна шхуна, наречена „Аврора“, пристигнала на остров Кокос, той вече бил там от девет месеца, през което време търсил усилено съкровището и го намерил. Учуден от това, попитах недоверчиво защо не е докарал богатството във Виктория с „Аврора“. Той обясни, че когато пристигнал на остров Кокос с костариканския транспортен кораб, който извършва курс на всеки шест месеца, за да снабдява с провизии пазача на острова, срещнал екипажа на „Аврора“. Тъй като не знаел нищо за намеренията му, пък и капитанът не му харесал, не бил склонен да разкрие тайната си — къде е заровено имането.

— В това време — продължи той — екипажът на „Аврора“ работеше с всички сили и направи разкопки на много места, обаче без ни най-малък успех. На края на хората им омръзна, недоволни, че се трепят напразно. А и провизиите им бяха на изчерпване, тъй че се принудиха да се върнат във Виктория, като ме взеха със себе си.

Скоро след отплаването ни от остров Кокос Демпстър се разболя, а аз като пътник на борда изявих желание да се грижа за него. Правех всичко възможно да му помогна, но положението му все повече и повече се влошаваше и скоро ми стана ясно, че няма да мине много време и той ще умре.

Тъй като не познавам никого във Виктория и сам не съм моряк, хрумна ми да се свържа с някой сериозен местен човек, който да участвува с мен в експедиция до остров Кокос за докарване на съкровището. Затова реших да споделя с Демпстър тайната си, че съм намерил имането.

Много изненадан от това, Демпстър почти придоби нови сили, но по-късно разбра, че краят му е близък и че лично той не може да се възползва от разкритието ми.

Тогава го помолих да ми даде адреса на някой сигурен човек във Виктория, който да може да ми намери подходящ кораб и екипаж, с който да отплавам за остров Кокос и да прибера съкровището. Той спомена вашето име и написа писмото, което ви предадох преди малко.

Понеже още от първия ден, когато срещнах Демпстър на остров Кокос, до смъртта му се убедих, че е честен и сигурен човек, реших да се доверя на вас. Тъй че сега ви питам: можете ли и желаете ли да ми намерите кораб, да го екипирате както трябва, да тръгнете с мен за остров Кокос, да ми помогнете да натоваря съкровището на борда и да го докарам във Виктория? За награда ви предлагам една трета от всичко, което намерим на острова, тоест толкова, колкото ще бъде и моят дял, защото ще трябва да предадем също една трета на правителството на Коста Рика.

След това на запитването ми Хефнър обясни, че съкровището се оценява на повече от седем милиона лири стерлинги, тъй че всеки пай ще възлиза на близо 2 333 000 лири стерлинги, а понеже според сведенията имането се състои главно от златни кюлчета, общото количество на това злато ще тежи приблизително петдесет тона и ще има обем около сто кубически фута^[1].

Прехвърляйки наум тези огромни цифри, главата ми почти се замая. „Най-после, най-после — мислех си аз — думите на бедния ти стар баща ще се сбъднат!“ Той често ми казваше шеговито: „Щом пораснеш, Джон, аз ще те направя милионер.“

Когато на около шестнайсетгодишна възраст му напомних за обещанието му, той разсъди, че това ще му струва много пари, и ме посъветва да тръгна по широкия свят и с труд да си изкарам този милион. Каза ми, че ако работя добре и усърдно, непременно ще успея да стана милионер.

Разбира се, като добър син аз се вслушах в съвета на баща си, тръгнах по море и оттогава до деня, в който срещнах Хефнър, бях се трудил и трепал по целия широк свят, но все не успявах да започна кариера на милионер, да събера поне един милион японски сена^[2], тъй че когато се запознах с Хефнър — а тогава минавах вече четиридесетте, — бях почти загубил вяра в предсказанието на баща ми.

Този джентълмен ми обясни подробно къде е заровено имането и ми показа карта на острова, на която с кръстчета беше отбелязано местоположението му.

Всичко казано от Хефнър ми се стори толкова просто и ясно, че неминуемо ме накара да заключа, че богатството ми е в кърпа вързано и че действително ще стана милионер, не само в центове или долари, а и в лири стерлинги, и то двойно повече, отколкото бях очаквал.

Какво огромно самочувствие ме обзе мен, бедния човек, твърдо убеден, че скоро ще притежавам милиони, мисълта за които не ме напущаше нито денем, нито нощем!

Първата нощ след срещата с Хефнър сънувах, че двамата стоим на остров Кокос пред някаква голяма пещера, от която блестят подканящо лъскаво злато и искрящи диаманти.

Но, с две думи, аз действително се чувствувах най-щастливият човек в целия свят и не пропуснах да се възползвам предварително от изгледите да стана истински милионер.

Същевременно търсех подходящ кораб и намерих една стотонна шхуна. Хефнър обаче не я одобри, смятайки, че не е пригодена да носи такъв ценен товар, и един прекрасен ден заяви, че корабът е неподходящ, но че за щастие се запознал с адмирал Палистър от Северозападната английска ескадра, който се съгласил да отиде на остров Кокос и под ръководството на Хефнър да докара съкровището във Виктория със своя флагмански кораб „Емперийоз“.

Това съобщение ми подействува като гръм.

— Е, в такъв случай — рекох — мисля, че отпадам?

— Наистина много съжалявам — отвърна той, — но се надявам, че разбирате положението ми. За да прибера спокойно съкровището, трябва да имам добър кораб, и което е по-важно, закрила, а вие не можете да ми осигурите нито едното, нито другото. А като се облегна на адмирал Палистър, ще получа и двете.

Разбрах, че Хефнър е прав и вероятно на негово място и аз бих постъпил по същия начин. Ала се почувствувах искрено нещастен. Чувствувах се като че съм загубил душевното си равновесие. Всички въздушни замъци, които вече си бях построил, бяха изчезнали с този внезапен удар, но което беше още по-лошо — бях похарчил значителна част от спестяванията си, тъй че банковата ми сметка се намираше в отлив.

След като се разделих с Хефнър, отначало не вярвах на думите му, че някакъв английски военен кораб ще се наеме с такава експедиция. Но те се потвърдиха, когато адмирал Палистър излезе от ескуимолтското пристанище със своя флагмански кораб „Емперийоз“ с Хефнър на борда и ескортиран от един кръстосвач, потегли на юг.

Значи, мислех си аз, вместо да съм по пътя към богатството, трябва пак да се трудя, и то още по-здравата отпреди.

Тържествено се заклех никога вече да не строя въздушни замъци и да не си харча парите предварително за развлечения само поради някаква надежда за по-добро бъдеще, а да чакам, докато действително видя пари в ръцете си.