Пол Остър
Нюйоркска трилогия (10)

10

Стилман вече го нямаше. Старецът се бе превърнал в част от града. В точица, запетайка, тухла в безкрайната стена от тухли. Куин можеше всекидневно да кръстосва улиците до края на живота си и пак да не го срещне. Всичко се свеждаше до шанса, един кошмар от числа и вероятности. Липсваха следи, улики, указания.

Куин се върна мислено към началото на случая. Той всъщност беше нает да закриля Питър, а не да следи Стилман. Следенето бе само начин или по-скоро опит да се предотврати онова, което евентуално можеше да се случи. Теоретично, държейки Стилман под око, той се надяваше да разбере какви са намеренията му спрямо Питър. Цели две седмици бе вървял по петите на стареца. И какво научи? Почти нищо. Поведението на Стилман бе твърде мъгляво, за да му послужи като отправна точка.

Съществуваха, разбира се, и крайни мерки, които можеха да се вземат. Например, да предложи на Вирджиния Стилман да се снабди с нерегистриран телефонен номер. Така, поне временно, щеше да се отърве от обезпокоителните обаждания. Ако и това не даде резултат, двамата с Питър можеха да се преместят. Да се махнат от квартала, дори от града. А в най-най-лошия случай можеха да променят самоличността си и да заживеят под чуждо име.

Последната мисъл му припомни нещо важно. Даде си сметка, че до този момент нито веднъж не се бе замислял сериозно, нито бе поставял под съмнение обстоятелствата, свързани с неговото наемане. Всичко стана много набързо и той някак от само себе си прие да замества Пол Остър. Но от мига, в който направи този скок в неизвестността, престана да мисли за самия Остър. Защото, ако този човек наистина е толкова добър детектив, за какъвто го смятаха Стилманови, тогава той може би вече щеше да е постигнал нещо по-съществено по случая. По-добре Куин да си признае. Остър ще му прости и тогава заедно ще спасят Питър Стилман.

Погледна в указателя със служебни телефони, но не откри никаква детективска агенция „Остър“. В указателя с лични телефони обаче попадна на името. Имаше един Пол Остър, който живееше в Манхатън, на улица „Ривърсайд“, недалеч от къщата на Куин. Не се споменаваше за детективска агенция, но това, разбира се, все още не означаваше нищо. Напълно възможно е този Остър да е толкова претрупан с работа, че да няма нужда от реклама. Куин вдигна слушалката с намерението да се обади, но после се спря и премисли. Разговорът бе твърде важен, за да го провежда по телефона. Не искаше да рискува. След като Остър няма кантора, значи работи вкъщи. Куин ще отиде там и ще си поговорят на спокойствие.

Дъждът вече бе спрял и въпреки че небето все още се мръщеше, на запад между облаците се процеждаше тънък сноп слънчева светлина. Докато вървеше по улица „Ривърсайд“, той изведнъж осъзна, че за пръв път от дълго време не следва Стилман. Почувства се, като че ли е загубил част от себе си. В продължение на цели две седмици бе стоял като привързан с невидима нишка за стареца. Каквото правеше Стилман, правеше го и той; където ходеше Стилман, ходеше и той. Тялото му, все още непривикнало с тази нова свобода, извървя първите няколко пресечки със старата си забавена походка, като уморено тътреше крака. Задачата бе приключила, но тялото му още не знаеше това.

Сградата, в която живееше Остър, се намираше по средата на дълга пряка между Сто и шестнайсета и Сто и деветнайсета улица, южно от ривърсайдската църква и гроба на Грант^[1]. Беше добре поддържана, с лъснати брави на вратите и чисти прозорци, излъчваше буржоазно здравомислие, което, поне в момента, допадна на Куин. Апартаментът на Остър се намираше на единайсетия етаж и Куин натисна звънеца, като очакваше някакъв глас да му се обади по домофона. Но вратата изжужа без предварително обаждане, той я отвори, прекоси входното антре и взе асансьора.

Вратата на апартамента му отвори мъж. Висок, чернокос човек около трийсет и пет годишен, с раздърпани дрехи и двудневна брада. В дясната си ръка, между палеца и първите два пръста, държеше отворена автоматична писалка, леко вдигната, готова всеки миг да се плъзне по белия лист. Когато видя непознатия пред себе си, мъжът се озадачи.

— Какво има? — попита той колебливо.

— Очаквахте ли някого? — обади се Куин с възможно най-учтивия си глас.

— Всъщност, да. Жена ми. Затова и отворих входната врата, без да попитам кой е.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Куин. — Търся Пол Остър.

— Аз съм Пол Остър — представи се мъжът.

— Може ли да говоря с вас? Много е важно.

— Първо трябва да ми кажете за какво става дума.

— Почти не мога да се позная. — И Куин настойчиво изгледа Остър. — Боя се, че въпросът е доста оплетен. Доста.

— Имате ли име?

— Моля? Да, разбира се. Куин.

— Куин кой?

— Даниъл Куин.

Изглежда, името прозвуча познато на Остър, защото той се умълча, сякаш разсеяно ровеше из паметта си.

— Куин ли? — повтори си той полугласно. — Това име ми е познато отнякъде. — Пак се умълча, като че ли още по-усърдно затърси отговора. — Не сте поет, нали?

— Бях — отвърна му Куин. — Но отдавна не съм писал нищо.

— Преди няколко години издадохте една книжка, нали? Мисля, че се казваше „Несвършена работа“. Тънка книжка със синя корица.

— Да. Точно така.

— Много я харесах. И оттогава все се надявам отново да срещна името ви. Дори по едно време се чудих какво ли е станало с вас.

— Ето на̀, тук съм. Нищо ми няма.

Остър отвори вратата по-широко и покани Куин да влезе. Вътре беше много приятно. Апартаментът имаше странно разположение и няколко дълги коридора, навсякъде се виждаха книги, а по стените — картини от неизвестни нему художници, както и пръснати по пода детски играчки: червено камионче, кафяво мече, зелено космическо чудовище. Остър го заведе във всекидневната, поднесе му стол с протрита тапицерия, покани го да седне, а после отиде в кухнята да донесе по една бира. Върна се с две бутилки, постави ги върху дървена щайга, която служеше за масичка, и седна на канапето срещу Куин.

— За литература ли искахте да говорим? — започна Остър.

— Не — отвърна му Куин. — Де да беше за литература. Всъщност нещо съвсем различно.

— И какво е то?

Куин млъкна, огледа стаята с невиждащ поглед и се опита да обясни.

— Имам чувството, че е станало ужасно недоразумение. Дойдох тук, за да говоря с Пол Остър, частния детектив.

— Частен детектив ли? — изсмя се Остър и този смях изведнъж разби всичко на пух и прах. Куин разбра, че говори глупости. Със същия успех можеше да каже, че търси и Седящия бик.

— Частен детектив — повтори той тихо.

— Страхувам се, че аз не съм същият Пол Остър.

— Но вие сте единственият в телефонния указател.

— Възможно е — отвърна Остър. — Ала не съм детектив.

— Какъв сте тогава? С какво се занимавате?

— Писател съм.

— Писател ли? — Повтори Куин с тон, с който обикновено се изказват съболезнования.

— Съжалявам — отвърна му Остър. — Но така или иначе с това се занимавам.

— Щом е тъй, значи няма никаква надежда. Всичко е било лош сън.

— Не разбирам за какво говорите.

Куин му разказа. Започна от началото и стъпка по стъпка прекоси цялата история. Много се притеснил, откакто Стилман изчезнал през онази сутрин. Обясняваше му многословно, като буквално го заливаше с потоци от думи.

Разказа му и за телефонните обаждания, за това как търсели Пол Остър, за това как по съвсем необясними причини приел да се занимава със случая, как се срещнал с Питър Стилман, как разговарял с Вирджиния Стилман, как изчел книгата на Стилман, как започнал да го следи още от Централната гара, разказа му за всекидневните разходки на Стилман и платнената му торба, в която събирал какви ли не изхвърлени предмети, за странните карти на неговите лъкатушения, които изписват букви от азбуката, за разговорите му със стария Стилман и за изчезването му от хотела. Накрая попита:

— Как мислите, луд ли съм?

— Не — отвърна му Остър, който най-внимателно бе изслушал монолога на Куин. — На ваше място сигурно и аз щях да постъпя по същия начин.

Тези думи много успокоиха Куин. Олекна му. Прииска му се да прегърне Остър и да му се закълне във вечно приятелство.

— Виждате ли — продължи Куин. — Не си измислям. Разполагам и с доказателства. — Той извади от портфейла си чека за петстотин долара, който Вирджиния Стилман му бе написала преди две седмици. Подаде го на Остър.

— Виждате ли? — продължи той. — Издаден е на ваше име.

Остър внимателно огледа чека и кимна:

— Изглежда ми напълно редовен.

— Ваш е — каза му Куин. — Държа да го вземете.

— Не мога да приема такова нещо.

— Аз и без това не мога да го използвам. — Куин огледа апартамента и посочи с ръка. — Купете си нови книги, или пък играчки за детето.

— Това са спечелени от вас пари. Вие ги заслужавате. — Остър спря за миг. — Но аз мога да направя нещо за вас. Тъй като чекът е на мое име, ще го осребря вместо вас. Утре сутринта ще ида в банката, ще го депозирам на моя сметка, после ще изтегля парите и ще ви ги дам.

Куин не каза нищо.

— Съгласен ли сте? — попита Остър.

— Да — отвърна Куин, след като се позамисли. — Нека видим какво ще излезе от това.

Остър постави чека върху импровизираната масичка, с което искаше да каже, че въпросът е решен и приключен. После се облегна назад и погледна Куин в очите.

— Има нещо много по-важно от чека — каза той. — Това, че името ми е замесено в тази история. Нищо не разбирам.

— Имали ли сте някакви неприятности с телефона си напоследък? Линиите често се преплитат. Човек се опитва да набере даден номер и дори когато го избира най-внимателно, пак попада на чужд човек.

— Да, такова нещо ми се е случвало. Но дори и телефонът ми да не е бил в ред, това пак не обяснява истинския проблем. То може да обясни само защо обаждането е стигнало до вас, ала не и защо всъщност са търсели мен.

— Познавате ли някои от хората, за които стана дума?

— Никога не съм чувал за никакви Стилмановци.

— Може би някой е искал да се пошегува с вас.

— Такива сред моите познати няма.

— Човек никога не знае.

— Работата е там, че това не ми прилича на шега, а на истински случай, в който са замесени реални хора.

— Да — каза Куин след известно мълчание. — Така е.

Бяха стигнали до края на всичко, което можеха да си кажат. Отвъд беше пусто: блуждаещите мисли на хора, които не знаят нищо. Куин реши, че е време да си тръгва. Беше стоял почти цял час. Освен това трябваше да се обади на Вирджиния Стилман. Но въпреки това не му се мърдаше. Столът бе удобен, а главата му — леко замаяна от бирата. Този Остър беше първото интелигентно същество, с което разговаряше от дълго време насам. Бе чел книгата на Куин, беше я харесал и дори очакваше следващата. Куин, естествено, се чувстваше приятно поласкан.

Останаха така известно време, без да говорят. Най-накрая Остър вдигна рамене, с което като че ли искаше да признае, че са стигнали до задънена улица. Изправи се и каза:

— Ще приготвя нещо за хапване.

Куин се поколеба. Сякаш Остър бе прочел мислите му, отгатвайки онова, което най-много му се искаше — да хапне, тоест да има извинение, за да поостане още малко.

— Трябва да тръгвам — каза той, — но малко храна няма да ми навреди.

— Какво ще кажете за един омлет с шунка?

— Звучи прекрасно.

Остър се оттегли в кухнята. Куин искаше да си предложи помощта, но просто не му се мърдаше. Тялото му бе натежало като олово. И тъй като нищо друго не успя да измисли, затвори очи. Навремето този начин на изключване от света му помагаше. Сега обаче Куин не откри нищо интересно в главата си. Там всичко бе замряло. После, от мрака дочу глас, идиотски напевен глас, който замънка монотонно: „Омлет без счупени яйца не става“. Повтори го няколко пъти. Той отвори очи, за да прогони думите.

Появиха се хляб и масло, още бира, ножове и вилици, сол и пипер, салфетки и омлети — два на брой, в бели чинии. Куин взе да яде настървено и за секунди облиза чинията си. След това се помъчи да изглежда спокоен. Неизвестно защо сълзите напираха в очите му и когато заговори, гласът му трепереше, ала все пак успя да се овладее. За да покаже, че не е някой самовлюбен неблагодарник, взе да разпитва Остър за неговото творчество. Остър не обичаше да говори за това, но най-накрая сподели, че работи върху томче есета. Последното, което пишел в момента, било върху „Дон Кихот“.

— Една от любимите ми книги — каза Куин.

— На мен също. Нищо не може да се сравни с нея.

Куин го помоли да разкаже повече за въпросното есе.

— То е само едно размишление, тъй като не се опитвам да докажа нищо ново. Всъщност написано е с лека ирония. Творчески прочит, нещо такова.

— И за какво става дума?

— Става дума за авторството на книгата. Кой я е написал и как е написана.

— Има ли нещо неясно по този въпрос?

— Разбира се, че не. Но аз имам предвид книгата вътре в книгата, онази, която Сервантес си представя, че пише.

— А!

— Много е просто. Сервантес, ако си спомняте, полага огромни усилия, за да убеди читателя, че не той е авторът. Книгата, казва той, била написана на арабски от Сиде Амете Бененхели. Сервантес описва как съвсем случайно един ден намерил ръкописа на пазара в Толедо. Наел човек да му го преведе на испански, а той скромно се представя само за редактор на превода. Всъщност той не може дори да гарантира верността на самия превод.

— Но все пак твърди — добавя Куин, — че историята на Дон Кихот, така както е разказана от Сиде Амете Бененхели, е единствената истинска версия, която съществува. Всички други били фалшиви, написани от самозванци и шарлатани. Той непрекъснато внушава, че всичко, описано в книгата, наистина се е случило в действителност.

— Точно така. Защото в крайна сметка книгата е обвинение срещу опасностите, които крие светът на измислиците. А той не може да направи това с произведение, което е плод на литературна измислица, нали така? Принуден е да твърди, че ръкописът е автентичен.

— И все пак винаги съм подозирал Сервантес, че с удоволствие е поглъщал онези стари рицарски романи. Не можеш да мразиш така силно нещо, без някаква част от теб да го обича. В известен смисъл Дон Кихот е самият Сервантес.

— Съгласен съм с вас. Каква по-добра препоръка за един писател от това да покаже омагьосан от книгите човек?

— Точно така.

— Във всеки случай, тъй като се предполага, че книгата е истинска, от това следва, че историята трябва да бъде написана от свидетел на събитията, които се случват. Но Сиде Амете, набеденият автор, никога не се появява. Нито веднъж не твърди, че е присъствал на случилото се. Така че моят въпрос е следният: кой е Сиде Амете Бененхели?

— Разбирам за какво говорите.

— Теорията, която излагам във въпросното есе, е, че той всъщност представлява комбинация от четири различни личности. Разбира се, свидетелят е Санчо Панса. Друг кандидат за тази роля няма, тъй като той единствен придружава Дон Кихот по време на всичките му приключения. Но Санчо не може нито да чете, нито да пише. Следователно, той не може да бъде авторът. От друга страна, знаем, че Санчо е човек речовит и сладкодумен. И въпреки глупавите си малапропизми, той може да те залее с поток от думи за всеки един от героите в книгата. Според мен, напълно възможно е именно той да е диктувал историята на някой друг, по-точно на свещеника или бръснаря, добрите приятели на Дон Кихот. Те са написали историята в подобаващ литературен вид — на испански — и после са прехвърлили ръкописа на Самсон Караско, бакалавъра от Саламанка, който го е превел на арабски. Сервантес намерил ръкописа и го дал да се препреведе на испански, а след това публикувал книгата „Приключенията на Дон Кихот“.

— Но защо им е трябвало на Санчо и останалите да си правят целия този труд?

— За да излекуват Дон Кихот от неговата лудост. Искали са да помогнат на приятеля си. Спомнете си, в началото те изгарят неговите рицарски романи, но това не помага. Рицарят на печалния образ не се отказва от своята мания. После, след време, те всички тръгват да го търсят, предрешени по най-различен начин — като изпадналата в беда жена, като храбрия Рицар на огледалата, като Рицаря на бялата луна, — само и само да го примамят обратно вкъщи. В края на краищата успяват. За тях книгата е само още една тактика или примамка. Идеята им е била да изправят огледало пред лудостта на Дон Кихот, да опишат всяка една от смешните му и абсурдни измами, така че накрая, като прочете книгата, сам да види собствените си грешки.

— Тази постановка ми допада.

— Да. Но има и още нещо. Според мен Дон Кихот не е бил луд. Не истински луд. Само се е преструвал. Всъщност той сам е нагласил цялата тази история. Спомнете си: в книгата Дон Кихот не спира да говори за бъдните поколения. Непрекъснато се тормози дали неговият хроникьор ще запише вярно събитията. Това предполага познание от негова страна; той знае предварително, че хроникьорът съществува. И кой друг може да бъде той, ако не Санчо Панса, верният оръженосец, когото Дон Кихот е избрал именно за тази цел? По същия начин е избрал и останалите трима да играят предопределените за тях роли. И не друг, а именно Дон Кихот е измислил квартета Бененхели и не само че е подбрал авторите, по всяка вероятност именно той е превел арабския ръкопис отново на испански. Не бива да го подценяваме. За човек, който е толкова опитен в маскировъчното изкуство, не би представлявало никаква трудност да боядиса кожата си по-тъмна и да се наконти с дрехите на мавър. Обичам да си представям онази сцена на пазара в Толедо. Сервантес наема Дон Кихот да му разгадае историята на самия Дон Кихот. В това има нещо красиво.

— И все пак още не сте казали защо човек като Дон Кихот ще иска да наруши спокойния си живот и да се хвърли в една толкова заплетена игра.

— Ето, това е най-интересното. По мое мнение, Дон Кихот е извършвал експеримент. Искал е да провери лековерието на своите приятели. Искал е да узнае дали е възможно да се изправиш пред света и с твърда убеденост да избълваш най-невероятни лъжи и глупости, да твърдиш, че вятърните мелници са рицари, че бръснарският леген е шлем, че куклите са живи хора. Искал е да види дали ще успее да накара хората да го слушат, дори когато не му вярват. С други думи, искал е да види доколко хората са готови да търпят богохулства, клевети и измишльотини в името на забавлението. Отговорът е ясен, нали? До безкрай! И доказателството е това, че продължаваме да четем тази книга и днес. Тя все още ни забавлява. А в крайна сметка какво друго очаква човек от една книга, освен да го забавлява?

Остър се облегна назад, усмихна се с иронично самодоволство и запали цигара. Той несъмнено се забавляваше, но същността на това забавление убягна на Куин. Приличаше му на беззвучен смях, на недоизказана шега, на шумна, но безжизнена веселба. Куин се канеше да каже нещо в отговор на изложената от Остър теория, но не успя. Тъкмо да си отвори устата, и откъм външната врата се чу дрънкане на ключове, шум от отваряща се врата, шум от затръшната врата и възбудени гласове. При тези звуци лицето на Остър се оживи. Стана от мястото си, извини се на Куин и бързо се упъти към външната врата.

От антрето долетя смях, първо женски, после детски — висок, писклив, стакато от рикоширащи шрапнели, — след това глухият басов тътен на Остър. Детето се обади:

— Татко, виж какво намерих!

А после жената обясни, че го е намерил на улицата и защо да не го вземе, като изглеждало съвсем здраво. След миг детето се затича по коридора и влетя във всекидневната, видя Куин и спря на място. Русо момченце на пет-шест години.

— Добър ден — каза му Куин.

Момченцето се смути и едва измънка едно „здрасти“. В лявата си ръка държеше предмет, но Куин не можеше да го види и затова го попита какво носи.

— Йо-йо^[2] — отвърна момченцето и разтвори ръката си, за да му го покаже. — Намерих го на улицата.

— В ред ли е?

Момченцето вдигна рамене и направи недоумяваща физиономия.

— Не знам. Сири не знае как се пуска, нито пък аз.

Куин попита дали може да го види. Момченцето се приближи и го постави в дланта му. Докато разглеждаше играчката, долови дишането на застаналото до него дете, което го наблюдаваше напрегнато. Йо-йо-то беше пластмасово, подобно на онези, с които си бе играл навремето, но някак по-сложно, творение на космическата ера. Куин завърза примката в края на връвта за средния си пръст, изправи се и го пусна. Йо-йо-то изсвистя приглушено и взе да пада, а отвътре проблеснаха искри. Момченцето ахна, но в този миг йо-йо-то се свлече на земята.

— Един велик философ е казал — промърмори Куин, — че няма разлика между нагоре и надолу.

— Но ти не успя да го вдигнеш нагоре — каза му момченцето. — А само надолу.

— Сега ти ще опиташ.

Куин развиваше връвта, за да подготви играчката за втори опит, когато Остър и жена му влязоха в стаята. Вдигна очи и погледът му падна първо върху жената. В същия миг отмаля. Беше висока слаба блондинка, изключително красива, която излъчваше толкова живот и радост, че от тази светлина човек не можеше да види нищо друго. Куин не издържа. Угнети го усещането, че Остър го дразни с нещата, които сам бе загубил, и той се изпълни със завист и гняв, с раздиращо го самосъжаление. Да, и той би искал да има тази жена и това дете, по цял ден да дрънка глупости за стари книги, обграден с йо-йо, омлети с шунка и автоматични писалки. Помоли се на себе си за избавление.

Остър видя йо-йо-то в ръката му и каза:

— О, вие вече сте се запознали. Даниъл — обърна се той към момченцето — това е Даниъл.

А после се обърна със същата иронична усмивка и към Куин.

— Даниъл, това е Даниъл.

Момченцето се разсмя и извика:

— Всички са Даниъл!

— Точно така — каза Куин. — Аз съм ти, ти си аз.

— И всичко се върти, върти, върти — извика момченцето, разпери ръце и се завъртя като пумпал.

— А това — Остър се обърна към жена си — е съпругата ми, Сири.

Жената се усмихна особено, каза, че се радва да се запознае с Куин, и без излишно любезничене му подаде ръка. Той я взе, усети нещо странно при допира с крехките й пръсти и я попита дали името й не е норвежко.

— Малцина знаят това — рече тя.

— Норвежка ли сте?

— Не съвсем — каза му тя. — Аз съм от Нортфийлд, Минесота. — След това се изсмя особено и на Куин отново му прималя.

— Ако имате време, защо не останете да вечеряте с нас? — попита го Остър.

— О! — въздъхна Куин и мислено си обеща да не се подава на изкушението. — Много мило, но наистина трябва да потеглям. Бездруго вече съм закъснял.

Направи още едно последно усилие, усмихна се на жената и махна за сбогом на момченцето.

— Сбогом… Даниъл — каза той и прекрачи прага.

Момченцето го погледна от стаята и се изсмя:

— Довиждане, аз! — каза то.

Остър го изпрати до вратата и каза:

— Ще ви се обадя, щом парите от чека пристигнат. Има ли ви в телефонния указател?

— Да — отвърна Куин. — Аз съм единствен.

— Ако имате нужда от мен — продължи Остър, — просто звъннете. С удоволствие ще помогна с каквото мога.

Остър протегна ръка за довиждане и в същия миг Куин осъзна, че продължава да държи йо-йо-то. Пъхна го в дясната ръка на Остър, леко го потупа по рамото и си тръгна.