Пол Остър
Нюйоркска трилогия (1)

1

Всичко започна от една грешка. Посред нощ телефонът иззвъня три пъти и гласът отсреща търсеше някакъв непознат. По-късно, когато вече можеше да обмисли всичко, той щеше да заключи, че не съществува нищо по-реално от случайността. Но това щеше да стане много по-късно. В началото бе само случката и последствията от нея. Дали нещата можеха да се развият другояче или всичко е било предопределено още от първата дума, излязла от устата на непознатия, не е важно. Важна е самата история, а какъв е смисълът от нея и дали такъв изобщо има, не е работа на историята.

Що се отнася до Куин, няма какво да си губим времето. Кой е, откъде е и какво прави, са все неща, които малко ни интересуват. Знаем например че е трийсет и пет годишен. Знаем, че някога е бил женен, някога е бил баща и че както жена му, така и синът му са починали. Знаем още, че навремето е писал книги. И за да бъдем по-точни, писал е криминалета. Тези негови творби са излезли под псевдонима Уилям Уилсън; произвеждал ги е по една на година, което му осигурявало приличен доход, за да може да живее скромно в малък нюйоркски апартамент. И тъй като написването на един роман не му отнемало повече от пет-шест месеца на година, с останалото време разполагал както намери за добре. Четял книги, гледал картини и филми. Лете зяпал бейзболните мачове по телевизията; зиме посещавал операта. Но от всичко най-много обичал да се разхожда. Почти всеки ден, независимо дали грее или вали, той излизал от апартамента си и тръгвал да се разхожда из града — без цел, просто следвал хода на собствените си крака.

Ню Йорк е неизбродимо място, лабиринт от безчет накъсани улички, и колкото и да вървял, колкото и добре да познавал околните квартали и булеварди, у него винаги оставало безпомощното усещане на човек изгубен. Изгубен не само в града, но и във вътрешния си мир. Всеки път, когато тръгнел да се разхожда, той сякаш изоставял себе си и така по-лесно се отдавал на движението, превръщал се само в едно гледащо око и избягвал задължението да мисли, а това, повече от всичко друго, го успокоявало и изпълвало с целебна празнота. Светът съществувал извън него, около него, пред него; скоростта, с която непрекъснато се променял, го обезсилвала и той не можел да задържи вниманието си върху абсолютно нищо. Същността е в движението, в това действие, когато поставяш единия си крак пред другия и се оставяш на ритъма на собственото си тяло. Когато се скиташ безцелно, всички места стават еднакви и тогава вече няма значение къде си. При най-добрите си разходки Куин успявал да усети какво означава да си никъде. А в крайна сметка той друго не искал, освен да бъде никъде. И Ню Йорк беше никъдето, което бе избрал за себе си. Добре знаеше, че няма намерение да се разделя с него.

В миналото беше по-амбициозен. Като съвсем млад бе публикувал стихосбирки, пиеси, литературна критика и бе направил няколко доста обемисти превода. Но съвсем ненадейно се отказа от всичко. Една част от него бе умряла, така каза на приятелите си, и повече не желаеше тя да се връща и да му напомня за себе си. И именно тогава си измисли псевдонима Уилям Уилсън. Куин вече не беше онази част от него, която умееше да пише книги, и въпреки че в много отношения не бе изчезнала, той не съществуваше повече за никого другиго, освен за себе си.

Разбира се, не спря да пише, защото това бе единственото нещо, което чувстваше, че му се удава. Криминалетата му се струваха добро разрешение. Без никакво усилие измисляше заплетени сюжети; освен това писането му вървеше, дори когато не се стараеше кой знае колко много. Чисто и просто имаше перо. И тъй като не се смяташе за автора на това, което пишеше, не чувстваше и никаква отговорност и не му се налагаше да го защитава пред собственото си сърце и съвест. В края на краищата Уилям Уилсън беше една измислица, която, макар и родена у самия Куин, сега вече си водеше съвсем самостоятелен живот. Куин се отнасяше към него с уважение, понякога дори му се възхищаваше, но така и не повярва, че той и Уилям Уилсън са един и същ човек. И именно затова така и не се показа иззад маската на своя псевдоним. Имаше си литературен агент, с когото никога не се бяха виждали. Връзката им беше само под формата на кореспонденция и за целта Куин бе наел пощенска кутия в близката станция. Същото се отнасяше и до издателя, който му изплащаше всички хонорари, други парични суми и авторски права чрез агента. Никога книга на Уилям Уилсън не бе излизала със снимка на автора или с биографична бележка за него. Уилям Уилсън не беше включен в нито един указател с писателски имена, изобщо не даваше интервюта, а на писмата, които получаваше, отговаряше секретарката на литературния му агент. Доколкото зависеше от Куин, той беше сигурен, че никой не знае неговата тайна. В началото, като видяха, че окончателно се е отказал от писането, приятелите му все го подпитваха как възнамерява да се прехранва оттук нататък. На всички отговаряше едно и също: че е наследил от жена си пари, поставени под попечителство. А истината бе, че жена му никога не бе имала пари. Както бе истина, че той вече нямаше приятели.

Оттогава бяха изминали пет години. Вече не мислеше толкова много за сина си, а неотдавна махна и снимката на жена си от стената. Само понякога, съвсем неочаквано се замисляше как бе държал тригодишното си момче на ръце — но то не беше точно замисляне, не беше дори и спомен. Беше физическо усещане, един останал в тялото му отпечатък от миналото, върху който той нямаше власт. Тези моменти сега го навестяваха по-рядко и нещата като че бяха тръгнали да се променят. Преди всичко вече не му се искаше да умре. Същевременно обаче не можеше да се каже, че и много му се живееше. Но поне не изпитваше неприязън към факта, че е жив. Беше жив и упоритостта на това състояние взе постепенно да го очарова — сякаш бе успял да надживее себе си, или по някакъв начин водеше посмъртен живот. Вече не спеше само на запалена лампа и от много месеци насам не си спомняше нито един сън.

 

 

Беше нощ. Куин лежеше в леглото си, пушеше цигара и слушаше почукването на дъжда по стъклата. Почуди се кога ли ще спре да вали и дали на сутринта ще бъде в настроение за дълга разходка или бързо-бързо ще се прибере. На възглавницата до него лежеше отворен екземпляр от книгата на Марко Поло „Пътешествия“. Откакто бе завършил последния си роман под псевдонима Уилям Уилсън, което стана преди две седмици, започна да линее. Макс Уърк, частният детектив, от името на когото се водеше повествованието, бе успял да разгадае изключително заплетена серия от престъпления, бе преживял няколко побоя, от които се бе измъкнал на косъм, и поради всички тези негови неимоверни усилия Куин се чувстваше страшно отпаднал. С течение на времето Уърк и Куин се бяха сближили доста. Докато Уилям Уилсън продължаваше да бъде една абстрактна фигура за Куин, то Уърк все повече и повече добиваше плът и кръв. В тази триада от личности, в която Куин се бе превърнал, Уилсън играеше ролята на нещо като вентрилоквист^[1], самият Куин представляваше куклата, а Уърк беше живият глас, който придаваше смисъл на начинанието. Дори и само като илюзия, Уилсън оправдаваше живота на другите двама. Но и без да съществува, той пак представляваше моста, по който Куин можеше да премине от себе си към Уърк. И така, полека-лека Уърк бе станал постоянното присъствие в живота на Куин, негов духовен брат и приятел по самота.

Куин отново взе книгата на Марко Поло и зачете първата страница. „Ще разкажем за нещата така, както са били видени, за нещата така, както са били чути, за да може книгата ни да представлява достоверен дневник, напълно лишен от измислици. За да могат всички, които прочетат тази книга или чуят за нея, да имат пълно доверие в написаното, защото тя съдържа само истината.“ Тъкмо бе започнал да разсъждава върху смисъла и категоричността на горните изречения, телефонът иззвъня. Много по-късно, когато успя да си възстанови събитията от тази нощ, той щеше да си спомни, че в същия миг бе погледнал часовника си и видял, че минава полунощ. Учуди се кой ли го търси по това време. Сигурно, помисли си, му се обаждат с някаква лоша вест. Измъкна се от леглото, отиде гол до телефона и вдигна слушалката при второто позвъняване.

— Да?

Последва дълга пауза и дори в един момент Куин реши, че онзи отсреща е затворил. После, сякаш от огромно разстояние, се чу глас, който не можеше да се сравни с нищо. Едновременно механичен и емоционален, не по-силен от шепот, но в същото време съвършено отчетлив и толкова равен, че не успя да определи дали принадлежи на мъж или жена.

— Ало? — каза гласът.

— Кой е? — попита Куин.

— Ало? — повтори гласът.

— Слушам — каза Куин. — Кой се обажда?

— Пол Остър ли е? — попита гласът. — Бих искал да говоря с мистър Пол Остър.

— Тук няма човек с такова име.

— Пол Остър. От детективска агенция „Остър“.

— Съжалявам — каза Куин. — Дали са ви погрешен номер.

— Много е спешно — настоя гласът.

— Нищо не мога да направя за вас — каза Куин. — Тук няма никакъв Пол Остър.

— Нима не разбирате? — каза гласът. — Всяка секунда е ценна.

— Тогава опитайте се отново да наберете номера. Тук не е детективско бюро.

Куин затвори телефона. Остана така върху студения под, забил поглед в пръстите на краката си, в коленете си, в увисналия си член. За миг съжали, че се бе държал така рязко с човека по телефона. Може би щеше да е по-добре, помисли си той, ако си бе поиграл известно време. Може би щеше да попадне на интересен случай, или да помогне с нещо.

— Когато стоя прав, трябва да се науча да мисля по-бързо — каза си той наум.

 

 

Както повечето хора, и Куин не знаеше почти нищо за престъпността. Никога не беше убивал човек, никога не беше крал, а и не познаваше някого, който да го е правил. Никога не беше влизал в полицейски участък, никога не беше виждал частен детектив, никога не бе говорил с престъпник. Всичко, което знаеше за тези неща, бе научил от книгите, от филмите и вестниците. Но съвсем не смяташе, че това е някакъв недостатък. В историите, които описваше, той се интересуваше не от тяхната връзка със света, а от връзката им с други истории. Дори и преди да стане Уилям Уилсън, Куин беше страстен читател и почитател на всякакви мистерии. В интерес на истината повечето от тях бяха толкова зле написани, че не издържаха никаква критика, и все пак самият сюжет го увличаше и той захвърляше само най-лошите. Докато вкусът му за други книги бе изтънчен до тесногръдие, при мистериите проявяваше необяснима липса на взискателност. Като се случеше в настроение, поглъщаше по десет-дванайсет книжлета наведнъж. Сякаш това бе страшен глад, или неутолим апетит, но само към определен вид храна и никога не спираше, преди да се насити.

В тях най-много му харесваше чувството за пестеливост и за изобилие. В добрата мистерия няма нищо излишно, нито едно изречение, нито една дума без значение. И дори когато не е много важна, тя потенциално може да се окаже такава, което е едно и също. Светът на книгата оживява, гъмжи от възможности, загадки и противоречия. И тъй като всичко видяно или казано, дори най-незначителното или най-тривиалното, може да допринесе за развоя или изхода на историята, нищо не бива да се пренебрегва. Всичко е съществено; центърът на книгата се премества заедно с всяко ново събитие, което я придвижва напред. Центърът следователно е навсякъде, а без него никаква окръжност не може да се очертае, преди книгата да е стигнала до своя край.

Детективът е онзи, който гледа и слуша, който пробива път през това тресавище от предмети и явления в търсене на хрумването, на идеята, която ще свърже всички тези неща в едно, придавайки им смисъл. Всъщност писателят и детективът са взаимно заменяеми. Читателят вижда света през очите на детектива и пряко участва в неговото създаване детайл след детайл. Наясно е с всички заобикалящи го предмети, сякаш те биха могли да му проговорят, сякаш, поради вниманието, с което ги удостоява, биха могли да придобият допълнително значение, по-различно от простия факт, че съществуват. Частно ченге. За Куин този термин имаше троен смисъл. Зоркото око на ченгето, окото на примката, на която увисват престъпниците, и физическото око на писателя, който съзерцава действителността и изисква от нея да му се разкрие. В продължение на цели пет години Куин бе живял с това дълбоко свое убеждение.

Той, разбира се, отдавна бе престанал да мисли за себе си като за нещо истинско. Ако въобще продължаваше да живее, то бе в свят доста отдалечен, и съществуването му в него ставаше единствено чрез въображаемата персона на Макс Уърк. Но неговият детектив трябваше да бъде истински. Същността на книгите му го изискваше. И ако Куин си бе позволил да изчезне, да се оттегли в пределите на едно странно и херметично затворено битие, то Уърк продължаваше да живее в света на другите и сякаш колкото повече Куин изчезваше, толкова по-убедително ставаше присъствието на Уърк. Докато Куин се чувстваше все по-неловко в собствената си кожа, Уърк ставаше по-агресивен и находчив, и където и да попаднеше, навсякъде бе като у дома си. Всичко, което за Куин представляваше проблем, за Уърк бе съвсем в реда на нещата и той крачеше през лабиринта от приключения с лекота и безгрижие, които дълбоко впечатляваха неговия създател. Не можеше да се каже, че Куин иска да е като Уърк, нито че иска да прилича на него, но той му даваше сили да продължава да се преструва, че е Уърк, докато пише книгите си, да знае, че реши ли, винаги може да бъде Уърк, макар и само мислено.

Същата тази нощ, щом се унесе в дрямка, Куин опита да си представи какво би казал Уърк по телефона на един непознат. В съня си, който по-късно забрави, се бе видял да стои сам-самичък в стая и да стреля с пистолет срещу гола бяла стена.

 

 

На следващата нощ го свариха неподготвен. Куин бе решил, че историята е приключена, и въобще не очакваше непознатият отново да се обади. Така се случи, че когато телефонът иззвъня, той седеше върху тоалетната чиния. Беше по-късно от предишната нощ, един без десет или дванайсет минути. Куин точно бе стигнал до главата с пътешествието на Марко Поло от Пекин до Амой и книгата лежеше разтворена в скута му, докато той си вършеше работата в тясната тоалетна. Звънът на телефона го раздразни. За да се обади, би трябвало да изтича, без да се избърше, а на него никак не му се искаше да препуска из апартамента в този вид. От друга страна обаче, ако трябваше да си свърши работата на спокойствие, със сигурност щеше да изпусне телефона. И все пак не му се помръдваше. Телефонът в никакъв случай не беше любимият му предмет и той много често си мислеше, че трябва да се отърве от него. Ненавиждаше го заради страшния му деспотизъм. Не само че имаше наглостта да го безпокои в най-неподходящи моменти, но и самият той се оказа податлив на тормоза му. Този път обаче реши да устои. На третото позвъняване червата му вече бяха изпразнени. На четвъртото успя да се избърше. На петото си вдигна панталоните, излезе от тоалетната и спокойно прекоси апартамента. На шестото позвъняване вдигна телефона, но никой не се обади. Онзи от другата страна бе затворил.

На по-следващата нощ обаче Куин бе подготвен. Беше се проснал на леглото и прелистваше страниците на спортния вестник в очакване непознатият да се обади за трети път. От време на време, когато нервите му не издържаха, ставаше и започваше да крачи напред-назад из апартамента. Сложи една плоча — операта на Хайдн „Човекът на Луната“^[2] — и я изслуша от началото до края. Продължаваше да чака. Най-накрая в два и половина се отказа и си легна.

Очакването продължи и през още по-следващата нощ и през нощта след нея. Точно когато се канеше да се откаже от плана си, проумявайки, че по всяка вероятност е сгрешил в догадките си, телефонът пак иззвъня. Беше на деветнайсети май. Помнеше датата, защото тогава родителите му честваха годишнината от сватбата си, или по-скоро биха чествали, ако бяха живи, а освен това майка му бе споменала веднъж, че е заченат още през първата брачна нощ. Този факт много му харесваше — да знаеш с точност още първия миг на своето съществуване — й той винаги тайничко си бе празнувал рождения ден именно на тази дата. Последното позвъняване се оказа по-ранно в сравнение с другите две — преди единайсет часа, — но щом протегна ръка към телефона, неизвестно защо реши, че сигурно се обажда някой друг.

— Ало? — каза той.

Отсреща мълчание. И тогава Куин разбра, че това е непознатият.

— Ало? — повтори той. — Какво обичате?

— Да — обади се гласът най-накрая. Същият механичен шепот, същото отчаяние в интонацията. — Да. Нужно е сега. Незабавно.

— Какво е нужно?

— Да говорим. На минутата. Да говорим още сега. Да.

— С кого искате да говорите?

— Пак с него. Остър. Онзи, дето се нарича Пол Остър.

Този път Куин не се поколеба. Знаеше какво иска да направи и тъй като моментът бе дошъл, направи го.

— На телефона — каза той. — На телефона е Остър.

— Най-накрая! Най-накрая ви открих. — Усети облекчението в гласа, внезапно обзелото го осезаемо спокойствие.

— Точно така — потвърди Куин. — Най-накрая. — Умълча се за миг, за да могат думите добре да се разберат както от него самия, така и от другия. — Какво мога да направя за вас?

— Нужна ми е помощ — каза гласът. — Положението е опасно. Разправят, че вие сте най-добрият в тези работи.

— Зависи за какви работи става дума.

— Става дума за смърт. Искам да кажа смърт и убийство.

— Това не е съвсем по моята част — каза Куин. — Не се мотая по улиците, за да убивам хора.

— Не, разбира се — сприхаво отвърна другият. — Имам предвид точно обратното.

— Някой се кани да ви убие, така ли?

— Точно така. Да ме убие. Точно така. Много скоро ще ми видят сметката.

— И вие искате да ви пазя, така ли?

— Точно така, да ме пазите. И да хванете човека, който се готви да ме убие.

— Нима не знаете кой е той?

— О, знам, разбира се. Как да не знам. Но не знам къде е.

— Можете ли да ми разкажете нещо повече?

— Не сега. Не по телефона. Опасно е. Трябва да дойдете тук.

— Какво ще кажете за утре?

— Чудесно. Утре. Утре рано сутринта.

— Десет часа?

— Добре. Десет часа. — Гласът продиктува адрес, който се намираше на Шейсет и девета източна улица. — Да не забравите, мистър Остър. Непременно трябва да дойдете.

— Не се безпокойте — отвърна му Куин. — Ще дойда.