Хари Харисън
Зима в рая (31)

29

— Внимание, спешност, внимание, спешност!

Пристигналата илане повтаряше това несвързано като фарги. Амбаласи вдигна поглед от работата си, готова да даде воля на острия си гняв. Забеляза обаче, че покритото с кал същество се тресе от безпокойство и страх, затова само направи знак за подробно-обяснение.

— Една е ранена по време на риболова. Ухапване, много кръв.

— Изчакай, след това ме заведи при нея.

Амбаласи пазеше готов медицински пакет специално за такива спешни случаи. Тя го намери и го подаде на другата.

— Носи това и ме води.

Те се провряха през кръга от възбудени Дъщери, за да открият Енге коленичила в калта да поддържа главата на покрита с кръв илане.

— Бързо — настоя тя. — Това е Ефен, която ми е най-близка. Запуших раната, за да попреча на изтичането на кръвта.

Амбаласи погледна надолу към напоената с кръв стиска листа, която Енге придържаше към страната на ранената.

— Умно действие, Енге. Дръж го там неподвижно, докато й дам малко облекчение.

Мъничката змия лежеше в кошчето си навита и плъзгава. Амбаласи я хвана зад главата и я притисна така, че устата й да се отвори и да оголи единствения дълъг зъб. Със свободната си ръка измъкна един нефмакел и го разгъна, за да открие влажната му долна част, след това избърса с него кожата на корема на Ефен. Той не само почистваше калта, но и унищожаваше бактериите с антисептичното си действие. Тя го захвърли и притисна влажната кожа на Ефен, за да открие пулсиращата артерия, после с внимателен натиск заби острия зъб в нея. Модифицираната отрова се изля в кръвта на Ефен, и само след мигове тя изгуби съзнание. Едва тогава Амбаласи откри раната.

— Чисто ухапване. Откъснало е доста мускули, но не е проникнало в перитонеума. Само ще се наложи да го почистя малко.

Струнният нож премахна разкъсаната плът. Раната започна да кърви отново, Амбаласи разви по-голям нефмакел и го постави върху засегнатата област. Създанието залепна, спирайки кръвта и запечатвайки напълно раната.

— Отнесете я някъде да си почива. Всичко ще бъде наред.

— Благодарност към Амбаласи както винаги — каза Енге, надигайки се бавно.

— Измий се, изцапана си с кал и кръв. Какво точно я е ухапало?

— Това — Енге посочи към брега. — Заплете се в мрежата ни.

Амбаласи се извърна, за да погледне… и за пръв път в живота си изгуби дар слово.

То беше живо и се гърчеше по земята, мачкаше храсталаците и малките дръвчета. Голямо, ивичесто сиво тяло, дебело колкото тялото на фарги, изпънало се по земята по дължината на две-три илане — и част от змиеподобната му форма още се криеше във водата. Челюстта му от големи костени плочки беше широко зяпнала, мъничките му зли очи се пулеха невиждащо.

— Открихме го — изрече накрая Амбаласи с огромно удовлетворение. — Ти видя змиорковите ларви насред океана. Това е възрастната форма.

— Змиорка? — Енге изобрази възхищение и разбиране. — Този нов свят Амбаласокей наистина е свят на много изненади.

— Същността му е такава, че няма как да не бъде — каза Амбаласи, върнала се към нормалното си поучително поведение, щом първият шок от разпознаването отмина. — Съмнявам се, че си способна да разбереш теорията на тектоничните плочи и континенталния дрейф, няма да претоварвам ума ти с нея. Но си способна да разбереш изводите. Тази земя и далечният Ентобан някога са били едно. Всички същества са били еднакви. Това е било скоро след излюпването на яйцето на времето. Оттогава бавното диференциране и процесът на естествения подбор са довели… трябва да са довели до големи промени във видовете. Предполагам, че ще открием и други, макар и надали толкова драматични като тази.

Само до няколко дни Амбаласи щеше да си спомня с огорчение думите си. Може би най-погрешното твърдение в живота й.

Раната на Ефен оздравя бързо. Добрата страна на произшествието беше откриването на огромната змиорка. Гигантска и много вкусна, тя стигна да се нахранят всички и дори остана много. Направиха по-здрави мрежи, действаха по-предпазливо и прехраната им беше осигурена. Омекотена от ензими, това беше най-добрата храна, която бяха вкусвали откакто ги затвориха в Йебеиск.

Щом ситото урукето се върна, прекосиха с него реката до мястото на новия им град. Дъщерите бяха нетърпеливи да видят това толкова важно място, за експедицията имаше предостатъчно доброволци.

— Ще ми се това желание за работа да беше по-равномерно разпределено — промърмори Амбаласи.

Подбра само най-силните и разгони останалите. Веднага щом се качиха, въпреки протестите им нареди всички да слязат вътре и остана на върха на перката само с Енге и Елем.

— Отбележете си, че вашите сестри избягват всякаква истинска работа, но са винаги готови за нещо интересно — нареди Амбаласи. — Може би трябва да помислите за някаква система от поощрения за работата, щом не можете да им нареждате да я вършат.

— Както винаги в казаното от теб има много истина и ще помисля — отвърна Енге. — Разбирам техните чувства, но знам също и че трябва да измислим някакъв начин да си разделяме работата. Ще разуча мислите на Угуненапса по-внимателно, защото може и тя да е обсъждала този въпрос.

— Разучавай по-бързо или ще останем гладни. Предполагам, че вече си забелязала разпадането на доброволната ти риболовна организация? По-ранните десетки сега се чувстват измамени, защото по-късните десетки не работят колкото, преди да започне ловът на змиорки. Вече настояват за промяна на системата.

— Съжалявам. Цялото ми внимание е насочено в това.

Урукетото трепна под тях — изви настрани, за да заобиколи плаващо дърво, носено от реката право към тях. Горски гигант, подмиван от течението, докато не беше рухнал в него. Над все още зеления му листак летяха птички. По нареждане на Елем урукетото зави отново и доближи ивицата суша, която трябваше да стане техен град.

Амбаласи се спусна първа и прецапа до брега. Земята беше покрита с пожълтели, мъртви храсталаци, над тях стърчаха голите клони на мъртвите дървета. Учената направи рязък жест на задоволство.

— Бръмбарите скоро ще видят сметката на стволовете и пъновете. Прати Дъщерите на работа, да чупят клоните и малките дръвчета. Хвърляйте всичко в реката. А пък ние ще огледаме оградата от тръни.

Амбаласи тръгна напред бавно заради жегата. Преди да стигнат до зелената стена, трябваше да спрат в рядката сянка на оголено дърво, за да се охладят.

— Жега — каза Енге затруднено, устата й беше разтворена.

— Няма как, точно на екватора сме — географски термин, който не ти е известен.

— Линия по повърхността на сфера, която е еднакво отдалечена от полюсите, отбелязващи оста на въртене. — Енге гледаше към оградата и не забеляза раздразнения жест на Амбаласи. — В опитите си да разбера трудовете на Угунеиапса открих, че философията й е основана отчасти на изучаваните от нея естествени науки. Реших да следвам възхитителния й пример…

— Подражавай на моя възхитителен пример и хайде да продължим. Трябва да сме съвсем сигурни, че в оградата няма дупки. Ела.

Вървяха край стената от плоски листа и остри тръни, Амбаласи бъркаше между клоните, за да откъсне зрелите семенни шушулки, и ги даваше на Енге. Стигнаха до брега на реката и Амбаласи посочи празнината между оградата и водата.

— Винаги в преходите е така — отбеляза тя. — Ще посадя още семена тук, както и тези семена на гъсти храсти, които пускат корени във водата. Задръж ги за малко.

Възрастната учена разрови бразди в калта с отработен замах на ноктите на единия си крак, докато балансираше на другия, след това се наведе с пъшкане и оплаквания, за да посади семената.

Енге гледаше към реката малко по-надолу, където проточе се присъединяваше към по-голям приток. Нещо там се движеше, някаква голяма риба. Тя се загледа с любопитство как друго подобно същество се показва от водата за миг.

— Още семена — обади се Амбаласи. — Внезапен пристъп на глухота? — добави тя сърдито, когато се обърна и забеляза Енге да стои мълчаливо загледана в реката. — Какво има?

— Там във водата, видях го, скри се.

Енге говореше с модификатори за такава голяма важност, че Амбаласи се обърна веднага, но не видя нищо.

— Какво си видяла?

Енге се обърна към учената с движения за важност на живот и смърт. Поколеба се мълчаливо, преди да заговори.

— Помислих съсредоточено за всички живи същества, които ми е известно да приличат на това. Няма нито едно, с което мога да го сбъркам. Първото не видях ясно. Второто си показа главата над водата. Разгледах го. Не греша. Наистина беше такова.

— Желание за обяснение — заяви Амбаласи нетърпеливо в настъпилата тишина.

Енге дълго я гледаше в очите, преди да заговори:

— Разбирам важността на това, което ще кажа. Но не съм допуснала грешка. Там, в течението, имаше млад елининиил.

— Невъзможно. Ние сме първите илане на това място, тук няма мъжкари, значи няма яйца, които да се излюпят, няма малки, които да навлязат в морето, няма елининиил, които да пораснат във фарги. Невъзможно. Освен…

Този път беше ред на Амбаласи да замълчи и да застине, само отсенките на мисли помръдваха мускулите й. Мина много време, преди да заговори:

— Не е невъзможно. Току-що проявих присъща на вида ни етноцентричност. Ние, илане, сме на върха на екологичната пирамида, затова смятаме, тоест аз смятам, че сме сами там, нещо специално и уникално. Разбираш ли какво говоря?

— Не. Лична незапознатост с използваните концепции.

— Разбираемо. Ще обясня. Далечният Ентобан е наш — градовете ни там се простират върху всички обитаеми места между океаните. Но сега сме в нов свят, където живите същества са се развивали по различен начин. Няма основание да предполагаме, че нашият вид е ендемичен за Ентобан. Може да го има и тук.

— Тогава елининиил ли съм видяла?

— Твърде е възможно. Изводът е допустим. Да наблюдаваме, за да видим дали си права. Ако наистина си го видяла, това вероятно е най-важното събитие, откакто се е излюпило яйцето на времето. Ела!

Амбаласи зашляпа навътре в реката и се хвърли във водата с излишък от научно настървение. Енге бързо я последва, изплашена от мисълта какви опасности може да има в тези кални води. Течението в това тясно проточе беше слабо, Амбаласи бързо стигна до средата и пое нагоре по него. Стигаше й само до кръста, оказа се по-лесно да ходи.

Енге избърза и задмина възрастната учена, за да води. Над течението висяха ниски клони, въздухът беше тежък и влажен, пълен с хапещи насекоми. Течащата вода ги охлаждаше приятно, но когато каналът се разшири, те се гмурнаха под повърхността, за да се спасят от насекомите. Изплуваха, прецапаха през плиткото, огледаха се, неспособни да предават друго освен най-прости концепции, докато не се покатериха на тревистия бряг.

— Определено сме на друг остров, разделен от нашия с този страничен проток на реката. Топла вода с постоянна температура, достатъчно плитка, за да пречи на едрите хищници да навлизат. Ако — и подчертавам това „ако“ — тук има илане, това ще е идеално място за родилни плажове. Води, защитени от едрите форми на живот в реката, достатъчно риба, за да могат младите да ядат. И лесен достъп до реката и морето, когато малките пораснат и станат елининиили.

— Това може да е пътека из острова — каза Енге и посочи към земята.

— Може да е и животинска пътечка. Ще тръгнем по нея.

Енге вървеше първа и започваше да съжалява за прибързаното им приключение. Бяха невъоръжени, в джунглата може би се криеха всякакви същества.

По пътечката се вървеше лесно. Завиваше около ствола на голямо дърво с дълги корени, протегнати навътре във водата, и продължаваше към пясъчен бряг, обрамчен от мека трева. Веднага помислиха едно и също: чудесно място за родилен плаж. Нещо плесна във водата, но когато погледнаха натам, то беше изчезнало, оставяйки само кръгове по гладката повърхност.

— Усещам, че ни наблюдават — обади се Енге.

— Продължавай напред.

Пътеката се отдалечаваше от брега и навлизаше между гъсти дървета. Те спряха, опитваха се да различат нещо в полумрака под гъстите листа. Енге направи рязък жест на безпокойство.

— Мисля, че стигнахме достатъчно далеч. Трябва да се върнем при другите. Ще дойдем пак тук, когато се подготвим по-добре.

— Трябва да научим повече факти.

Амбаласи заяви това категорично, изрази първостепенност-на-познанието и мина напред покрай Енге.

С кресливо врещене иззад дърветата изскочи някакво създание, хванало голям паяк между разперените си пръсти. Навря го в лицето на Амбаласи.