Хари Харисън
Зима в рая (27)

25

Ерефнаис гледаше зашеметена. Главата й беше отпусната тежко. Тя прокара прозрачните мембрани над очите си, за да ги очисти от последните остатъци от солена вода.

— Керик? — попита замаяно.

— Същият.

Екипажът се обърна при звука на гласовете им и изрази объркване и загриженост.

— Издай им заповед — каза Керик, използвайки формите на най-висша към най-низши. — Кажи им да не правят нищо, да ти се подчиняват. Ако постъпят така, няма да пострадат. Разбираш ли?

Ерефнаис изглеждаше потресена и неспособна да осъзнае какво й се казва. Керик разбра, че всички са в това състояние. Ерефнаис посочи към мъртвото или умиращо животно и заговори бавно с прости изрази като фарги:

— Първото под моя команда. Видях го за пръв път скоро след като се роди, хранех го сама с прясно уловена риба. Така трябва да прави командващата. Те са с ограничен ум, но го имат. То ме познаваше. Помагах в обучението му, правех каквото ми наредяха инструкторките. Знам, че животното е вече старо, на петдесет и пет, почти петдесет и шест години, те не живеят много повече, но още беше силно. Трябваше да останем навътре в морето, това никога нямаше да се случи, не биваше да се пъхаме в този тесен канал точно по време на буря. Но такава беше заповедта. — Тя обърна безнадеждния си поглед към Керик. — Ти си плавал вътре в него, помня. Беше добро пътуване, преживяхме буря, но никакви проблеми.

Другите илане се бяха изправили и слушаха, защото те също бяха живели на урукетото. То беше техният дом, техният свят. Една отново се отпусна на пясъка и движението привлече вниманието на Керик. Не, не беше седнала, измъкваше нещо измежду съдовете и вързопите на брега.

— Махни се оттам — нареди Керик с модификатори на спешност и огромна опасност.

Тя не го слушаше, изправи се с хезотсан в ръце.

Керик изкрещя и стреля, видя как стреличката удари един съд. Отворът на другото оръжие се завъртя към него и той се хвърли на пясъка, претърколи се във вдлъбнатина и чу как онази стреля. Вдигна оръжието си за нов изстрел.

Този път по-сполучлив. Стреличката се заби в гърдите й и тя рухна по лице на пясъка. Керик притича, преди другите да реагират, и грабна втория хезотсан със свободната си ръка, завъртя се и насочи своя към екипажа.

Изминаха само мигове, но всичко се промени. Още една илане лежеше настрани мъртва. Стреличката, която пропусна него, беше улучила нея. Керик посочи към Ерефнаис и другите две оцелели.

— Предупредих те, заповядах ти да ги спреш. Това можеше да не се случи. Сега се дръпнете всички назад от тези вещи. Две са мъртви. Стига толкова.

— Още осем мъртви в урукетото — рече Ерефнаис толкова тихо, че той трудно чуваше звуците, крайниците й едва помръдваха в квалификаторите.

— Разкажи ми за града — каза високо Керик, със спешност-на-искането в резките си движения. — Какво стана тук? Разкажи ми за Алпеасак.

— Не беше ли там? — запита Ерефнаис, когато значението на думите му най-сетне стигна до нея.

Керик изрази бързо отрицание, стрелна с поглед другите две и пак се вторачи в командващата.

— Бях много далеч. Току-що се връщам. Какво се е случило?

— Вейнте каза, че няма да има битка, но сбърка. Ейстаа я слушаше и я подкрепяше, защото зимните ветрове духат над Икхалменец, искаше й се да вярва. Вейнте й разказа за този град, потърси помощта й, дойде тук и обеща, че няма да има битка. Семената бяха разпръснати, устузоу трябваше да измрат и Алпеасак отново да принадлежи на илане. Но устузоу нападнаха островната ни база откъм морето и бяха победени. Аз возех Вейнте с това урукето и знам. Отначало се надуваше от гордост с победата си, но когато откри, че това е само уловка, гневът й беше такъв, че фаргите около нея умираха.

— Уловка ли? Каква уловка? — попита Керик с движения за обяснение и желание за повече яснота.

— Само малка част от тях нападнаха нашия остров. Смятаме, че всички те са мъртви. Но докато това ставаше, всички други в града се измъкнали, избягали, били проследени, но не и уловени. И това няма край. — Ерефнаис се обърна към Керик, помъчи се да се изправи, колкото й позволяваше изкривеният й гръб, и заговори страстно: — Защо тя прави това, Керик-устузоу? Ти я познаваш. Каква омраза я движи? Градът отново принадлежи на илане, за това дойдохме тук, за това умряха толкова много. Но тя пак говори с ейстаа, убедила я е, че устузоу ще се върнат, разговаряше с нея на перката на моето урукето, затова знам. И ейстаа се съгласи с нея, намислили са да преследват и нападат отново. Ще умрат още илане.

— Ще умрат и устузоу, Ерефнаис — каза Керик и отпусна хезотсана. — Аз също не искам това да продължава.

Ерефнаис сякаш забрави за него. Гледаше към морето, отвъд мъртвото тяло на урукетото.

— Ентеесенатите са обезпокоени — виж колко високо над водата подскачат. Но те са умни създания и няма да останат тук. Ще се върнат в пристанището, ще бъдат дресирани да следват и хранят друго урукето. Ние също трябва да вървим. Ще докладваме за случилото се…

— Не. — Керик отново насочи оръжието. — Не можете да го направите. Не бива да разказвате на Вейнте за идването ми. А ще й кажете, нали?

Ерефнаис изрази съгласие и неразбиране.

— Когато докладваме, твоето присъствие ще бъде отбелязано.

— Знам. Дори ако можехте да лъжете, нямаше да го направите.

— Не ми е известен изразът „лъжете“. Молба за изясняване.

— Това е термин, въведен от Вейнте, за да опише свойство на устузоу, неприсъщо на илане. Няма значение. Важното е, че не мога да ви позволя да се върнете. Тя ще ме преследва, птиците ще полетят и ще бъдем намерени. Предполагам, че мъжкарите ще останат живи, но не задълго. Знам как те ще платят за опита си да бъдат свободни. Родилните плажове, толкова пъти, колкото се наложи. Съжалявам, но не можете да се върнете.

— Ще вземем моите карти — каза Ерефнаис, докато ги събираше. — Те не трябва да остават тук. Другото може да остане. Ще дойдат други и ще съберат всичко ценно…

— Спри! — заповяда Керик. — Какво правиш?

— Взимам си картите — отвърна Ерефнаис, ръцете й бяха пълни така, че говорът й не се разбираше. — Те са уникални и много ценни.

— Къде смяташ да ги носиш?

— В Алпеасак.

— Не може. — Хезотсанът беше прицелен. — Била си ми приятел, никога не си ми причинила зло. Но животът на другите е по-важен. Ако се опиташ да тръгнеш, ще те застрелям. Ясно ли е?

— Но моето урукето сега е мъртво. Остава ми само градът.

— Не.

Чул острия вик, Керик се завъртя. Едната от екипажа тичаше надолу по брега. Той се прицели, стреля и тя падна. Керик се обърна бързо към другата. Вече беше късно — тя беше избягала и от него, и от самия живот. Лежеше настрани на пясъка с отворена уста и очите й вече се изцъкляха.

— Ти разбираш — изрече Ерефнаис. — Урукетото е мъртво. Тя щеше да бъде жива, ако можеше да се върне в града. Но ти я спря и тя умира, все едно е отхвърлена от ейстаа. — Тя обърна угрижените си очи към Керик. — Нито пък аз ще командвам някога.

— Не — извика Керик, — недей!

Ерефнаис се извърна и тежко седна на пясъка. Керик хукна към нея, не искаше тя също да умре, но командващата рухна на мокрия пясък, преди стигне до нея. Погледна надолу към нея, обърна се и видя другите две илане, мъртвата и умиращата, и усети загубата им. Не искаше те да умрат — но нямаше как да го предотврати. Това просто беше загуба, ужасна загуба.

В морето ентеесенатите се отдалечаваха бързо. Те знаеха, че урукетото е мъртво, тук нямаше какво да правят.

Керик ги гледаше как изчезват и внезапно разбра, че тук е в опасност. Когато се върнат сами, ще се вдигне тревога, защото съществата не изоставяха своето урукето. Ще започне търсене, ще бъдат разпратени лодки, може би ще дойде и друго урукето. Вдигна очи към небето. Имаше достатъчно време, можеха да пристигнат, преди да падне мракът. В него започна да се надига паника и той се насили да я потисне. Трябваше да помисли, не беше толкова спешно, остатъкът от деня беше негов. Първо и най-очевидно — не биваше да остави никакви следи от присъствието си тук.

Погледна към ясната линия от негови стъпки, проточила се надолу от дюните. Дъждът вече отслабваше, можеше и да ги заличи, но нямаше как да е сигурен. Остави хезотсана настрани и внимателно продължи по следите си до мястото, където се появяваха от грубата трева. Достатъчно. След това се наведе и тръгна заднешком, заглаждайки стъпките с длани. Дъждът щеше да замаже тези белези достатъчно бързо.

Сега мъртвите. Измъкна стреличките от двете тела и закопа смъртоносните остриета в пясъка. След това един по един завлече тежките трупове на илане до прибоя и навътре в бучащите вълни. Ерефнаис остави последна, хватката й беше силна дори в смъртта — наложи му се да насили стиснатите й пръсти, преди да освободи картите и да ги пусне на пясъка.

Прерови измъкнатите на брега вързопи, но нямаше нищо, което да му е от полза. Храна и вода, по-добре да ги остави. Щеше, разбира се, да вземе другия хезотсан. Остави го до своя, след това завлече вързопите в океана при телата. Сега можеше да бъдат и изхвърлени на брега, все едно. Той щеше да заличи всички следи по земята, след това да тръгне на север покрай прибоя. Ако присъствието му останеше незаподозряно, всичко щеше да изглежда като естествена трагедия. Урукетото — изхвърлено при буря, екипажът му — удавен, докато се опитвали да спасят нещо.

А картите? Смяташе да хвърли и тях в океана, но промени решението си. Можеха ли да му подскажат нещо за новата ейстаа? Ерефнаис спомена, че всички илане са от Икхалменец. Запомни името, но не знаеше къде се намира този град. Не че имаше каквото и да било значение. Просто беше неправилно да ги изхвърля, без поне да ги разгледа, а сега нямаше време. Щеше да ги вземе заедно с оръжията. Застана до колене в прибоя и за последен път огледа пясъка. Така щеше да мине някак си. Навлезе още малко в пенливите вълни и тръгна на север. Вървеше все по-леко, докато си припомняше. Беше толкова зает на брега, че забрави за миг.

Те бяха живи! Някои се измъкнали, преди градът да падне, това каза Ерефнаис, може би повечето от тях. Всички оцелели щяха да се върнат в долината на саску, тану също щяха да отидат с тях. Вейнте се е заклела да ги последва, но още не го е направила. Те бяха живи!

През нощта отново заваля, но скоро след изгрев-слънце спря. Керик искаше да върви бързо, обаче под дърветата беше твърде влажно и горещо. Слънцето се издигна, ярки снопове лъчи пронизваха зелената завеса над главата му, но от листата още капеше. Мъхът и тревата под краката му правеха тихото ходене лесно, поне докато внимаваше. Хезотсанът беше готов в ръцете му, другият — окачен на гърба му заедно с картите, защото наоколо имаше хищници. А също и дивеч, въпреки че не му се губеше време за лов. Искаше да се върне при лагера край езерото колкото се може по-скоро.

— Чух те да идваш — обади се Харл иззад едно дърво. — Отначало те взех за мургу.

Керик се обърна изненадан, след това се усмихна на момчето. Харл беше тану, израсъл в горите. Керик знаеше, че никога няма да стане толкова добър следотърсач или ловец.

— Какво става в лагера? — запита той.

— Убих вчера сръндак, мъжкар, имаше седем разклонения на рогата си…

— Значи всички ще ядем добре. Имаше ли… някакви трудности?

— За мургу ли питаш? Те стоят по-далеч от нас, никога не ги виждаме. — Очите на момчето не спираха нито за миг, оглеждаха непрекъснато гората, претърсваха на всички страни. Уж не поглеждаше къде стъпва, а не вдигаше никакъв шум, докато скрита в тревата суха пръчка изпука под крака на Керик. — Ще тръгна напред да им кажа, че идваш.

— Добре.

Да занесе добрата вест или да е по-далеч от мастодонтското му тъпчене? Керик се усмихна, когато момчето бързо се скри от погледа му.

Когато се върна в лагера, всички вече го чакаха. Арнуит изтича с радостен писък и беше подхвърлен високо във въздуха. Армун се усмихваше. Ортнар се опираше тежко на патерицата си, смръщен както винаги. Керик веднага им разказа какво откри.

— Самадите вече не са в Деифобен, но са живи. Донесох още една пръчка на смъртта и тези карти. Има и още за разказване, но ми дайте първо вода, вървях много.

Плисна водата върху главата си и отпи няколко големи глътки. После седна и им описа какво видя и какво се случи.

— Но ти не знаеш къде са самадите — възрази Ортнар накрая.

— Само на едно място могат да отидат — обратно в долината. Саску познават пътя добре. Имат много пръчки на смъртта и за мургу ще е трудно да ги убиват.

— И все пак онова мургу е казало, че ще бъдат преследвани и нападнати — рече Армун загрижено. — Не трябва ли да отидем при тях и да ги предупредим?

— Те го знаят.

Думите му бяха мрачни като мислите му. Какво можеше да направи той? Или който и да е друг? Нямаше ли някога убиването да свърши? Това беше дело на Вейнте. Без нея убиването можеше да има край. Но тя беше далеч от неговото копие или стрела, нямаше как да бъде убита.

Нищо не може да се направи — това беше отговорът. Нищо. Самадите щяха да бягат, а илане — да ги преследват. Това беше отблъскващата, но неотвратима истина.