Хари Харисън
Зима в рая (2)

Пролог: Керик

Животът вече не е лесен. Твърде много неща са различни, твърде много вече са мъртвите, зимите са твърде дълги. А преди не беше така. Родих се в малък стан, обитаван само от три семейства. През топлия сезон се настанявахме край бреговете на обширно езеро, богато на риба. Първите ми спомени са точно от онзи воден простор. Гледах над езерото към далечните високи планини и виждах как върховете им побеляват с първите зимни снегове. Когато снежинките поръсеха нашите палатки и тревата наоколо, значи беше време ловците да се запътят към планините. Толкова ми се искаше да порасна бързо, за да повалям заедно с тях големите елени и сръндаците.

Но онзи ясен свят на простички радости си отиде завинаги… Всичко се промени, и то не за добро. Понякога се будя нощем със силното желание да не се бе случило онова, което ни сполетя. Глупави мисли, защото светът си остава какъвто е — напълно променен. Онова, което смятах за цялата вселена, се оказа нищожно нейно кътче. Моето езеро и моите планини са само частица от огромен континент между два безмерни океана. Чух за западното море от наши ловци, които са вкусили месото на тамошните риби.

Знаех за мургу и се научих да ги мразя, още преди да ги зърна. Колкото е топла нашата плът, толкова е студена тяхната. Имаме коси на главите си, а ловците гордо носят и бради. Животните, които убиваме за прехраната си, също имат топли тела и са покрити с козина. Мургу не са такива. Те са хладни, гладки, покрити с люспи, имат нокти и зъби, с които изкормват и разкъсват, огромни и ужасни са. Вдъхват ужас. И омраза. Знаех, че живеят в топлите води на океана на юг от нас и в сгретите от слънцето южни земи. Не понасят студа, затова не стигаха чак до нас.

Всичко се промени толкова страшно, че миналото никога няма да се върне. Така е, защото съществуват мургу, наречени илане, и те са разумни точно както тану са разумни. Чувствам се окаян и нищожен, защото разбрах, че нашите земи са само затънтено ъгълче от света на илане. Живеем в северната част на голям континент. И на юг от нас, от бряг до бряг, гъмжи от илане.

Но не това е най-лошото. Отвъд океаните има още по-големи континенти и там изобщо няма ловци. Никакви. Само илане, пълно с илане. Целият свят е техен, освен мъничката наша част.

Сега ще ви кажа и най-лошото за илане. Мразят ни както ги мразим ние. Нямаше да е толкова пагубно, ако всички бяха големи глупави зверове. Щяхме да си стоим далеч от тях в студения север.

Но има мургу, които по ум и свирепост не отстъпват на никой ловец. Не можем да ги преброим. Стига ни да знаем и това, че са заели всички земи по огромното кълбо, което обитаваме.

Зная тези неща, защото бях пленен от илане, израснах сред тях и се учих от тях. Ужасът, който преживях, когато баща ми и всички други бяха убити, помръкна с годините. И щом се научих да говоря като илане, аз станах един от тях, забравих, че съм ловец, и дори започнах да наричам народа си устузоу, твари на мръсотията. Тъй като всички заповеди и нареждания сред илане идват надолу от върха, имах много високо мнение за себе си. А аз бях близо до Вейнте, ейстаа на града, неговата господарка, гледах и на себе си като на господар.

Живият град Алпеасак беше новоотгледан на тези брегове и заселен с илане от другата страна на океана, които зимите, ставащи с всяка година все по-студени, прогонили от техния далечен град. Същият студ, който бе подтикнал баща ми и другите тану да тръгнат на юг в търсене на храна, беше накарал илане да прекосят океана. Те отгледаха града си на нашите брегове и когато видеха тану на тях, ги убиваха. Точно както тану убиват илане, щом ги зърнат.

Много години не знаех това. Израснах сред илане и мислех като тях. Когато те воюваха, аз виждах враговете си като мръсни устузоу, не като мои братя тану. Това се промени едва когато срещнах пленника Херилак. Самадар, предводител на тану, който разбираше нещата в мен много по-добре, отколкото ги разбирах сам. Докато аз говорех с него като с враг, чужденец, той говореше с мен като с плът от неговата плът. Когато езикът от моето детство се върна, се върнаха и спомените от топлия предишен живот. Спомените за майка ми, семейството, приятелите. Сред илане няма семейства, яйцеснасящите гущери нямат бебета-сукалчета. Там, където управляват тези студени женски, където мъжките са заключени далеч от чужди погледи доживотно, не е възможно приятелство.

Херилак ми показа, че аз съм тану, не илане, аз го освободих и двамата избягахме. Отначало съжалявах, но нямаше връщане назад. Нападнах и почти убих Вейнте, повелителката. Присъединих се към самадите, родовите групи на тану, тръгнах с тях в бягството им от атаките на тези, които някога бяха за мен свои. Но вече имах други свои и приятелство, каквото никога нямаше да имам сред илане. Имах Армун, която дойде при мен и ми показа това, за което не бях и подозирал, събуди чувства, които никога нямаше да позная, докато живеех сред онази чужда на мен раса. Армун, която роди нашия син.

Но все още продължаваме да живеем под постоянна смъртна заплаха. Вейнте и ордите й преследваха самадите безмилостно. Ние се биехме — и понякога побеждавахме, дори пленявахме някои от живите им оръжия, смъртоносните пръчки, които убиват и най-големите животни. С тях можехме да проникнем далеч на юг, да се храним добре със стадните мургу и да убиваме хищните, когато атакуват. За да побегнем отново, когато Вейнте и бездънният й запас бойци, дошли през морето, отново ни намираха и нападаха.

Този път оцелелите отидоха там, където нямаше как да бъдем последвани, през замръзналите планински хребети към земята отвъд тях. Илане не могат да живеят в снеговете. Мислехме си, че ще бъдем в безопасност.

И бяхме, дълго време бяхме. Оттатък планините намерихме тану, които живеят не само от лов, но и отглеждат растения в скритата си долина, могат да правят съдове, да тъкат плат и умеят много други чудни неща. Това са саску и те са наши приятели, защото се кланят на бога — мастодонт. Ние пристигнахме при тях с мастодонтите си и оттогава сме един народ. Животът в долината на саску беше добър.

Докато Вейнте не ни откри отново.

Когато това стана, аз разбрах, че не можем да бягаме повече. Трябваше да се обърнем и да се бием като приклещени на тясно животни. Отначало никой не искаше да ме слуша, другите не познаваха врага като мен. Но успяха да разберат, че илане не познават огъня. Щяха да научат за него, когато подпалехме града им.

Това и направихме. Изгорихме града им Алпеасак и прогонихме няколкото оцелели обратно към техния свят и градове отвъд морето. Това беше добро, понеже една от оцелелите беше Енге, моя учителка и приятелка. Тя не обичаше убиването както всички останали. Измъкна се с малката си групичка, наречени Дъщери на живота, вярващи в неприкосновеността на живота. Да можеха само те да са оцелели…

Но оцеля и Вейнте. Това създание на омразата преживя унищожаването на своя град и избяга с урукетото, голямата жива лодка, която използват илане, отплува в морето.

Това е миналото. Сега стоя на брега, вятърът развява пепелта на града около мен и се опитвам да мисля какво ще стане сега, какво трябва да се направи през годините, които тепърва ще дойдат.