Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (9)

Глава осма

„Северна звезда“

Паченко повлече Авилов към контролната кабина.

— Колко стъпки има до първия люк? — попита тихо той.

— Двадесет — отговори Авилов нетърпеливо. — Толкова бяха и вчера, и оня ден. Не могат да се променят, нали?

Паченко не обърна внимание на грубостта му.

— Като стигнеш, хвани се за парапета и помни, че трябва да вдигнеш крак, иначе ще паднеш.

— След това други дванадесет до контролната кабина — привърши Авилов с нисък глас. — Аз ослепявам, Юри. Не бъди глупав. След толкова преминавания през последните два дена съм запомнил. Не го ли направих идеално последните десет пъти?

— На кораб, който не се движи и по чиито коридори не минават хора. Не ставай самонадеян, Пери Иванович. Единадесет часът е. Семьон Карански.

— Здравейте, капитане — поздрави мъжът, когато се разминаваха.

— Добър ден, Карански — поздрави Авилов мъглата. — Не продължи ли много тази ваканция, а?

— Никой не може да задържи Ястреба в клетка, ако самият той не го желае — отговори Карански уверено. После го погледна въпросително. — Може ли да ви попитам защо броите толкова много навсякъде?

— Правя измервания за новата компютърна система.

— О-о!

Авилов подуши въздуха.

— Юри, намирал ли си алкохол някъде на борда?

— Никъде. Защо?

— Защото го имаше в неговия дъх. Провери каютата му по-късно.

— Разбира се. Но аз не усетих нищо! — той се взираше в Авилов. — Дали това, което съм чувал, е вярно? Другите ти сетива се усъвършенстват, за да компенсират липсата на зрение!

— Може и така да е — отговори Авилов замислен. — От километър разстояние мога да чуя, че пада пирон. Все едно че натоварваш мускули, които не си използвал. Те стават по-силни. Сега обръщам по-голямо внимание на нещата. Звук след звук. И миризми.

— Хайде да се върнем отново.

Авилов се скова.

— Стига толкова. До контролната каюта са дванадесет стъпки. От тук до машинното — деветдесет. Знаеш, че мога да ходя по стълбите със затворени очи, защото съм го правил много пъти. — Направи четири стъпки и ръцете му плеснаха — търсеше вътрешния телефон. Не улучи кутията с десетина сантиметра.

— Прекрасно — отбеляза сухо Паченко.

Това не отчая Авилов. Той опипа стената и натисна бутна.

— Машинно, тук е капитанът.

— Да, капитане?

— Какво е състоянието на батериите ни?

— Напълно заредени.

— Благодаря. Изключвам. — Обърна се към Паченко. — Видя ли?

— Виждам, че един от нас е доволен. Твърдоглавият.

— Дните минават, Юри. Трябва да се махаме от тук.

— Ти не си готов.

— Колкото повече чакаме, толкова повече кораби ще докарат. Дори може да блокират Куба. Не ми възразявай. Веднъж вече го направиха. Началото на месеца има само десет дни. Трябва да тръгваме, и то по-скоро!

Винаги може да се спори. След това или си за, или против. Паченко взе решение.

— На твоите заповеди, капитане.

Лицето на Авилов се отпусна. През малкото петно на своето зрение можеше да види образа на своя подчинен. Той беше спокоен.

— Дванадесет — броеше Авилов, докато се отдалечаваше. — Единадесет… десет…

Отидоха в кабината с локаторите и през слушалките се заслушаха в шумовете, идващи от водата.

— Идентифицирахме пет разрушителя и три подводници — тип „Лос Анжелис“ — докладва лейтенант Иван Пушкин, командващият ехолота офицер.

Той беше служил с Авилов дълго, колкото и Паченко. Разгадаваше звуците така добре, както диригент разпознава инструментите в оркестъра. Работеше усърдно на своя плавателен съд. За него нямаха значение дежурствата и смените. При важни битки никога не беше оставял Авилов без своето присъствие в кабината с хидролокаторите.

Авилов помириса одеколона, който използваше Пушкин, както и субстанцията, с която приглаждаше гъстата си черна коса. Приличаше му много на иглите на бодливо прасе. Чуваше слабото пукане в коляното му всеки път, когато Пушкин станеше. Чудеше се дали това не бяха първите сигнали на артрита. Опипа стола пред себе си и потъна в него.

— Никога не съм виждал нещо подобно преди, капитане — каза Пушкин. — Толкова много кораби?! Трябва да е много важна тази ваксина?

— Да. Има ли брожение между хората от екипажа? Бъди честен с мене, Иване.

— Някои приказват — започна Пушкин колебливо. — Не са много. Това е… защото наоколо има толкова много вражески съдове, а Ястреба се разхожда из коридорите и… брои. Капитан Авилов — попита Пушкин, — и вие ли не можете да ни изкарате от тук? Тези странности не са на добро.

— Тогава трябва да бъдем страшно умни, нали?

Пушкин се усмихна:

— Предполагам, че ще бъдем.

— Подай ми слушалките. Искам всички да чуят.

Авилов нагласи хидрофона и се облегна на стола. Той и Звездата бяха две слепи същества във война. Само ушите им улавяха звуците на океана. Чуваха сигналите на всички вражески кораби. Те бяха наоколо, нямаше съмнение. Насочи слуха си по-надалече. Имаше звуци и на самия океан. Басовото бучене на подводните планини беше толкова голямо, че притискаше всичко към дъното. Свистенето на гигантските изригвания дълбоко под океана наподобяваха същества от друг свят. Профучаваха крадешком акули, игриви делфини, а зад тях далечината… Струваше му се, че съзнанието искаше да скъса физическата връзка, която го държеше към кораба. За момент се почувства част от морето. Не помнеше — минути или часове беше прекарал в това замечтано състояние? Когато осъзна, че е в кабината на хидролокатора, Паченко и Пушкин го наблюдаваха.

Авилов усети аромата, който се излъчваше от Пушкин. Досега не беше забелязал колко чисто ухаеше на мента.

— Изолирайте шумовете.

— Да, господине.

Заедно елиминираха честота след честота. Филтрираха всички заобикалящи ги шумове. Остана само един, който Авилов беше избрал.

— Това е.

Пушкин се вслуша. Преценяваше разстоянието.

— Близо е.

— Знам — каза Авилов щастливо. — Ела, Юри.

Командирът влезе в командната кабина, преброи три стъпки и се изкачи на площадката с перископите. Парапетът му вдъхваше увереност.

— Господа, готов съм да напусна това място. Има ли някой, който да иска да остане?

— Да не би американците да са ни поканили на обяд? — попита Степов.

— Още не. Сега ме изслушайте. Четири дена се бяхме затаили и четири дена врагът се чуди дали още сме тук. Най-малка грешка от наша страна и те веднага ще ни нападнат. Възможно е дори да изстрелят торпедо срещу нас.

— Как ще се измъкнем от този риф? — попита Мишкин.

Авилов отговори със спокойна увереност:

— Ескортът пристига.

Мишкин нищо не разбираше.

— Капитане, в тази зона нямаме наши кораби.

— Няма значение. Оператор, на какво разстояние е контактът?

— 2000 метра и приближава.

— Стрелкови офицер Вашовски, посока и скорост на контакта.

Вашовски беше кротък човек с душа на поет и ум на боец. Прекарваше времето си в четене на Евтушенко и слушане на музика, която звучеше като автомобилен сблъсък. Никой не разбираше достатъчно лаконичния особняк, но на подводница колкото по-дълго живеят заедно, всеки намира своето място.

— Сигналът се приближава в посока 270, дълбочина 70 метра скорост три възела, капитане.

— Оператор, включи говорителя.

Последва какофония от шумове, която постепенно се оформи във високи пискливи звуци. Всички се спряха и се заслушаха. Гласовете се редуваха със самотни викове. От голяма дълбочина, те имаха оттенък на ледения студ на Арктика. Същевременно сякаш бяха докоснати и от топлината на тропиците.

— Китове! — възкликна Паченко.

— Доказателство, че има Господ — каза доволно Авилов. — Какво ли е харесал на бедни глупаци като нас? — Пръстите му напипаха вътрешния телефон. — Машинно, ще използваме само резервния двигател. Никакъв шум. Изключи реактора. Никакви помпи.

— Капитане, ще ни отнеме време да стартираме и да се изкачим нагоре, ако искате голяма скорост.

— Ако онези разрушители ни чуят, цялата бързина на света няма да ни помогне. Искам просто тихо да се измъкнем от тук. Сега изпълнявай заповедите.

— Да, капитане.

— Господин Паченко, осигурете безшумно движение и изтегляне. Хората от бойния възел, тихо!

— Да, господине. — Паченко напусна командната кабина.

Тъжните звуци на приближаващи се китове изпълниха кабината.

— Оператор, разстоянието?

— 800 метра. Посока 270.

Кръвта на Авилов се разгорещи от предизвикателството. Чувстваше, че с ускорения пулс в него се завръща животът. Дори и сляп, искаше да бъде единствено тука. Въпреки опасността, тук се чувстваше в най-голяма степен жив.

— Рулеви, приготви се за курс 270. Навигатор, нужна ми е постоянна корекция на посоката, за да останем в стадото. Бъдете внимателни.

— Готов съм, капитане.

— Контактът се приближи на 500 метра.

Авилов обърна полуслепите си очи към екипажа:

— Издухай основния резервоар с въздух. Четири секунди продухване. Ъгълът два градуса нагоре. Направи дълбочината 70 метра. Работи бавно, само с резервния двигател. Рулеви, насочи точно към 270.

„Северна звезда“ се издигна нагоре и се доближи към китовете.

— Капитане, операторът. Приближиха на 50 метра от нас. Компютрите ги определят като сини китове. Най-малко десет са. Може би и повече.

Китовете бяха близо до корпуса. Чуваха се през говорителите. Авилов си представи огромните красиви създания, грациозни и гъвкави. Бяха приблизително три пъти по-малки от подводницата. Разместиха се настрани, за да направят място на големия нов, тъмен братовчед да плува между тях.

— В стадото сме — каза Пушкин. В гласа му се долавяше страхопочитание.

— Дълбочина 70 метра — докладва Мишкин.

— Предполагам, че ще искате надясно 0 градуса, капитане.

— Рулеви, премести кормилото надясно с 10 градуса. Закрепи на 280 — заповяда Авилов.

Внезапно Звездата залитна. Нисък стържещ звук изпълни контролната кабина.

— Стълкновение — каза тихо Мишкин.

— Може би мислят, че сме друг кит и сега ни разглеждат — отбеляза Степов невинно.

— Предполагам, че ще искате допълнителни 10 градуса надясно, капитане — каза Башовски строго. Разбра се. Той смяташе операцията за вятърничава.

Авилов си мислеше, че ако могат да останат в стадото през следващите два часа, трябваше да бъдат на съответното разстояние, дълбочина и ниска скорост. Щеше да бъде истинска случайност, ако ги откриеха отново.

— Капитане, операторът е. Китовете завиват на север.

— Признавам. Рулеви, кормилото 10 градуса надясно.

— Насочвам нов курс 350 — каза Степов и след като се замисли, добави: — Капитане, какво ще правим, ако те поискат да се чифтосаме?