Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (26)

Глава двадесет и пета

На Картър му се стори, че чува как Бел чука по преградната стена, но знаеше, че това е невъзможно. Тя беше прекалено дебела. Беше се подготвил. Трудно беше да се открие подходящият момент. Беше планирал да доведе реактора до критичната му маса и да я задържи около десет секунди. Това беше достатъчно Бел да абсорбира необходимата радиация. След това щеше „да се досети“, че Бел е там и щеше да го измъкне. Замисълът беше абсолютен, веднага след дозиметъра докторът щеше да го свали от кораба. Кариерата му щеше да бъде прекратена. Както Рансъм искаше. Това беше изходът на Картър. Да разруши тялото на Бел, за да спаси душата му. Душите и на двамата.

Файет го пресрещна. Искаше да се увери, че отделението на реактора е било проверено и изчистено. По-късно си спомняше, че беше казал:

— Аз мислех, че той беше точно зад мен.

— Чисто е — отговори Картър. — Дайте команда реакторът да стартира. Започнете оттегляне на буталните лостове. Задействайте основните охладителни помпи на ниска скорост.

— Започвам оттеглянето на лостовете. Задействам основните охладителни помпи на ниска скорост.

— Отдръпни група едно — заповяда Картър.

 

 

„Северна звезда“

„Наистина съжалявам за това, което трябва да направя“ — мислеше Авилов.

— Още ли имате постоянно решение върху „Джаксънвил“? — попита той.

— Да, капитане — отговори Вашовски. — Тя не прави усилия да прикрие позицията си.

— Разстоянието до формацията е пет хиляди метра — информира го Паченко. — Локаторът е готов за вашите команди.

— Много добре. Център за атаките, подгответе лулата за стрелба.

Авилов беше съсредоточен. Сякаш стоеше на носа на кораба. Само Паченко знаеше, че погледът в безоблачните очи на Ястреба беше абсолютно незрим.

— Една минута до точката на потапяне, капитане — обяви Степов.

— Център за атака, имате ли решение за двете цели — „Адри“ и американската подводница? — попита Авилов.

— Да — отговори Вашовски, — но не препоръчвам огън по „Адри“. Той още е зад нас.

— Съгласен съм — каза Авилов меко.

— Тридесет секунди до точката на потапяне, капитане. На перископа е Морей пас — информира Пушкин от локатора.

— Постави го на екрана — нареди Паченко. Изображението потрепна и след това се задържа — сиво и неясно при тази дълбочина. Проливите на Флорида бяха разположени между американския и големия бахамски бряг. Под върха на Флорида се разширяваше в триъгълник от вода, който граничеше с Куба, на изток — с остров Андрос, на запад — с бреговете на Флорида. В центъра, на около двадесет километра от брега на Куба, се намираше Кей сал. Огромни наноси лежаха на дъното на океана. Те образуваха подводни планини с височина повече от хиляда метра. Над водата се показваше само един малък пясъчен остров, прорязан с пукнатини, а в дълбочина — с множество проходи и пещери.

Проходът Морей пресичаше подводната планина. Като че беше създаден за бегълци. Нямаше го на картата. През него подводницата би могла да се промъкне и да надхитри врага. Това дело обаче беше достатъчно трудно дори и за компютърно насочван кораб. По отвесните стени стърчаха скали, остри като нож. Отломъци от подводни земетръси често задръстваха тесните проломи. Паченко съзнаваше, че досега не бяха предприемали такова опасно бягство. Но ако можеха да се промъкнат, ако можеха да преодолеят пълния с опасности път, можеха да напуснат проливите на Флорида, да преминат през канала Никълъс и да плуват направо към Сабана кей.

— Днес всички ли сте с мен? — попита Авилов.

Нито един глас не се издигна срещу него.

— Много добре. Юри, спри машините.

Маневрите на Авилов се наричаха от американците „лудият Иван“. Да спреш и да обърнеш. Да объркаш плановете на противника. Ако имаше някой след теб, той трябваше да обърне и да бяга или да налети точно на витлата ти.

— Приготви се за смяна на посоката чрез остро завъртане на кормилото, Мишкин. Искам да действаш бързо, когато заповядам.

— Готов съм, капитане.

— Контролна, операторът е. „Адри“ намалява, намалява.

Либийците бяха прекалено близо до Звездата. Трябваше да обърне, защото щеше да се блъсне в нея.

— Накъде завива тя? — попита Авилов.

— Не мога да кажа… Надясно, капитане. Обръща надясно.

— Остър завой надясно. Веднага, Мишкин! Оператор, командната е. Действай активно.

Мишкин завъртя кормилото до края. Звездата се завъртя около оста си и влезе в кръга на „Адри“. Вашовски имаше отлична позиция за стрелба.

— Имам решение върху „Адри“ — рапортува той. — Разстояние хиляда метра.

— На точката за потапяне сме! — извика Степов.

Тук се събираха всички пътища. Проходът Морей беше точно отдолу. Двата вражески кораба бяха в полезрението им. Шумът на Звездата би могъл да замаскира „Адри“ от американците. Поне в първите няколко критични минути. Беше време да се хвърлят заровете.

— Дула едно и две, огън по „Адри“! Дула три и четири, огън по „Джаксънвил“! Бързо осигуряване. Спешно потапяне! Ултра тихо.

 

 

„Джаксънвил“

— Командна, операторът е. Торпеда във водата. С високоскоростни двигатели. Четири са, сър. Две са насочени към плитката зона, две — към дълбоката. Може да бъдем улучени само в по-високия пласт.

— Спомагателният двигател, старт! — заповяда Маккензи веднага. Двуличието на Авилов му подейства като плесница. Беше заклещил „Джаксънвил“ отгоре и отдолу. И досега е бил надхитрян, но не с такава безочливост. Къде, по дяволите, беше този реактор? Той се нуждаеше от мощност.

— Рулеви, по моя заповед ще завъртите кормилото надясно. Много бързо на сто и осемдесет градуса. Господин Рандъл, максимум повтаряне. Насочете курс 090. Маневрирайте. Пълен напред!

— Маневриране, разбрано.

— Командна, оператор. Контактът се приближава.

— Контрол по стрелбата, следете Звездата. Веднага ме информирайте, щом имате решение.

— Контрол на огъня, разбрано. — Денвърс изглеждаше разтревожен.

Маккензи би предпочел да разполага с Флин, Бел и Картър, но не можеше да отмени заповедта си.

Какво ставаше с този реактор?

Когато лампата за тревога при нападение светна, първият импулс на Картър беше да се втурне към командната. Корабът беше в опасност. По говорителите звучаха заповеди. Гласът на Денвърс трепереше. Маккензи имаше нужда от тях. Животът на сто и петдесет човека беше в опасност само защото не беше казал на Рансъм да върви по дяволите.

— Оттегли група две — заповяда той. Сякаш се гледаше отстрани. Наблюдаваше се как върши това, което не беше и сънувал, че може да направи. Оправдаваше се с това, че всъщност помагаше на Бел. Рансъм никога нямаше да го остави. Щеше да търси отмъщение. По такъв начин и той самият щеше да се освободи. Да започне нов живот без преследване. Когато и група три бъде оттеглена, реакторът щеше да достигне критично разпадане. Фатално. Но ако Картър задържеше този процес, би могъл да осъществи намерението си. Бел със сигурност чуваше, че реакторът работи и умираше бавно с всяка команда. Дали дращеше по стената, докато ръцете му се разкървавят, подобно на герой от роман, погребан жив от някой луд?

— Сър, група три е готова.

По говорителя звучеше разтревоженият глас на Денвърс:

— Торпедата от горното ниво ще ни ударят.

Картър долови страха в гласа на поелия командната кабина. Той достигна до сърцевината на неговата същност. Докосна се до ценностите, които му бяха насаждани още от дните в Академията. Неговият кораб, неговият колега, приятел… В края на краищата това беше чертата, която не можеше да пресече. Едно нещо бе да го планираш, а друго — да го извършиш. Съзнаваше, че всяка стъпка, която беше направил, го влечеше надолу към падението. Сега имаше единствен шанс да внесе корекция. Той не можеше да направи това. Без значение беше как го тласка към него Рансъм. Нямаше значение какво щеше да му стори. Щеше да се намрази завинаги. Оттегли командата в последния момент.

— Чакайте. Оставили сме гаечен ключ вътре. Сигурен съм в това. Трябва да го намеря.

— Сър?

— Осигурете реактора. — Картър вече беше на последното ниво за отваряне на люка. Изплашен и изтощен, Бел се измъкна навън. Картър бързо затвори отново. Реакторът можеше да стартира. Мощността му овладя целия кораб.

— Рег, какво, по дяволите, се случи? — попита Бел, останал без дъх. — Ти не знаеше ли, че съм вътре? Реакторът почти…

Картър му призна. Всичко му призна.

— … Господи, съжалявам много, Марк. Опитах се да кажа на Маккензи онзи ден, но не можах. Рансъм така ме сграбчи, че не можех да мисля. Заплахите, снимките… Просто не можах!

— Познавам Рансъм — каза Бел горчиво. — Дойде да ни види след инцидента. Каза, че баща ми е виновен за него. Изхвърлих го навън.

— Той никога не забравя — каза Картър. — Той е луд.

— Господи, Рег, как можа да го направиш? Та аз съм твой приятел!

Упрекът беше абсолютно излишен. Болката се излъчваше от него като топлина.

— Аз самият ще си задавам този въпрос много дълго време. Но не сега. Ела, трябва да намерим Джейми.

— Командна, машинното е. Имаме пълна мощност, капитане.

— Благодаря. Рулеви, осигурете сто и осемдесет градуса високоскоростен завой надясно. Господин Рандъл, максимално потапяне.

— Сто и осемдесет градуса високоскоростен завой надясно. Максимално потапяне.

— Оператор, командната е. Къде е Звездата? — попита Маккензи.

— Отправят се надолу, сър. Съвсем тихо. Но има нещо… Още не съм сигурен. Засякохме някакви странни шумове. Като че ли собствената й риба се обръща надолу. Нещо отива надолу. Нужно ми е още малко време. Все още следим двете торпеда на горното ниво, тръгнали към нас.

— Значи ето как Авилов си е представял, че ще направи последната крачка от своето бягство — каза Маккензи. — Като излъже врага, че го залавя. Колко умно! — Внезапно му стана ясно, че това беше единственото нещо, което жертвата можеше да направи с хрътките, които лаеха пред вратата й. Бяха му осигурили свободен достъп през проливите на Флорида и сега само „Джаксънвил“ стоеше между него и кубинските води. Две торпеда се приближаваха към американската подводница. Мак потисна гнева си от това предателство. Хладнокръвно и трезво. Ето как трябваше да отговори:

— Контрол на огъня, стреляйте по торпедата от дула едно и две!

— Дула едно и две. Контрол на огъня, разбрано.

— Командна, маневрен. Движим се право напред.

— Благодаря. Рулеви, завий остро надясно. Кормилото на нов курс 090. След нея, веднага щом завие.

— Остро надясно кормилото, разбрано.

— Машини, стоп!

— Машини, стоп. Разбрано.

— Контрол по стрелбата, определи огневата си позиция и стреляй.

— Контрол на огъня, разбрано. Дуло едно… заредено. Издигам. Огън. Дуло две… заредено. Огън.

— Пълен напред! — заповяда Маккензи.

„Джаксънвил“ достигна максималната скорост, която можеше да осигури реакторът й. Завъртя се почти на сто и осемдесет градуса. Пореше океана с витлата си. Зад нея имаше цял облак пяна. Всички хора вътре трябваше да се хванат за нещо, за да не паднат.

— Минаваме 080 — съобщи Рандъл. — Кормилото е готово за нов курс.

— Командна, операторът е. Контакт на 400 метра и се приближава.

Маккензи сякаш усети, че във врата му диша торпедо.

— Оператор, действай на максимален обхват. Нужно ми е покритие на 360 градуса. Помещение за торпедата, презареди дула едно и две.

— Оператор, разбрано!

— Помещение за торпедата, разбрано!

Главният оператор включи локатора на максимална мощност. Насочените звуци с високите си децибели сякаш започнаха да стрелят. Подводните планини увеличаваха стържещите шумове, като ги прекъсваха и отразяваха. Локаторът на зарядната бойна глава внезапно получи стотици обекти, от които трябваше да избира. Избра погрешната. Торпедото премина през облака от пяна, разцепи мехурчетата, насочи се към подводните планини и избухна.

— Командна, операторът е. Първата единица експлодира. Изпуснахме целта, капитане.

— Командна, операторът е. Сър, контактът, който следим, изглежда, няма охлаждащи помпи. Има някакви странни честоти на екраните ни… Някак по-бавни. Не знаем какво ги предизвиква. Във водата има прекалено много звуци. Сър, какво става? Как можа Звездата така да промени поведението си?

— Следим второто торпедо на второто ниво — съобщи Денвърс. — От нас е на 500 метра.

Нямаше време да се мисли за промяната на „Северна звезда“.

— Спешно потапяне — заповяда Маккензи. — Направете дълбочината 1500 метра, господин Рандъл. Намалете пяната с тридесет степени.

Предната част на „Джаксънвил“ рязко се наклони и корабът потъна с пълна скорост. Корпусът изпука. Докато подът се пригаждаше към увеличеното налягане, сякаш стенеше и скърцаше.

— Второто торпедо на горното ниво продължава да се приближава — докладва Денвърс.

— Контрамерки, освободете примамката. Шумообразувателите се отдалечиха от кораба и се стрелнаха като фишеци, за да заблудят локатора на торпедото.

— Командна, операторът е. Нищо не става, капитане. Още е по петите ни.

— Приближава се — каза Денвърс. Гласът му трепереше. Маккензи нямаше избор. Потопи „Джаксънвил“ по-дълбоко.

— Направи дълбочината ни 2000 метра, господин Рандъл.

— Сър, трябва да ви предупредя, че това е под нивото на смазване — каза нервно Рандъл.

Маккензи си представи как някъде Авилов се усмихва. „Добре — помисли си той — негодникът ме подценява. Ще бъда проклет кучи син, ако не запратя едно торпедо точно във витлата му.“

Но първо трябваше да избегне вражеското торпедо.

— Потапяй!

Бел и Картър откриха Флин превит на две върху пода. Беше мъртвешки блед.

— Викай доктора, Рег. — Бел коленичи до Флин. Той потръпна от болка. Очите му блуждаеха трескави.

— Какво! О, ти ли си, Марк? Само…

— Лежи си. Докторът идва. Какво се е случило?

Флин се изкашля. В слюнката му имаше кръв.

— Паднах снощи. От балкона на едно момиче. Бях пиян. Почувствах се зле от… Не мога да имам Джесика. Просто не мога.

— Не говори, Джейми.

Бел повдигна ризата на Флин и се стресна. Имаше множество черни и жълти натъртвания. Изглежда, имаше и счупени ребра. Сигурно го болеше нетърпимо. Защо, по дяволите, не беше казал нищо? Защо не беше потърсил помощта на приятелите си? Защото беше Флин — най-гордият от тях. И най-уязвимият заради своя диалект. Не можеше да преживее това, че беше се влюбил за пръв път в живота си. И то нещастно. На никого не беше показал своето отчаяние, което го беше принудило да скочи от балкона.

Бел се чудеше дали изобщо можеше някой да прозре чувствата на човека до себе си. Джейми чезнеше по Джесика. Картър беше принуден от Рансъм да върши мръсотии. Наистина, кой би могъл да каже как би постъпил в такава ситуация? Вътрешните демони на Бел бяха разрушили способностите му да командва. Всеки човек е луна и има тъмна страна, която никога не показва. Но как да поправиш стореното?

Картър се върна с доктор Прайс. Той беше дундест африкано-американски фармацевт, който вероятно знаеше за травмите толкова, колкото и всеки хирург на земята. Коленичи до Флин и го прегледа.

— Счупени ребра. Шок. Вътрешен кръвоизлив. Превързан е лошо. Може да има пробит бял дроб. Трябва да се откара в болницата.

— Предстои ни атака — заяви Картър. — Нужен ни е тук.

Докторът се колебаеше.

— Мога да го превържа и да му дам антибиотици и болкоуспокояващи. Ако това не помогне…

— Ако това не помогне — каза с отслабнал глас Флин, — дайте ми малко уиски.

Бел и Картър го вдигнаха.

— Да го пренесем в кабинета ви, докторе — предложи Картър. — По пътя Джейми ще ти разкаже една история.

Маккензи беше разтревожен. Торпедото продължаваше да ги преследва. Колкото и да потъваха, не можеше да потопи „Джаксънвил“ по-дълбоко, без да повреди корпуса й извън нормите. Нямаше и секунда да помисли върху по-големия проблем къде беше „Северна звезда“ сега и колко удобна беше неговата подводница за нова атака!

— Продължавайте да следите тази риба, господин Денвърс. Аз…

— Сър — прекъсна го Бел, — позволете да се върна към задълженията си.

— Мисля, че ти казах…

— Сър — каза Картър. Стоеше зад него. — Ако старата ми длъжност все още е свободна…

— Днес е подходящ ден за малка караница, нали, капитане? Сър? — каза Флин с лек акцент. Под скъсаната си риза беше бинтован от шията до кръста. Все още беше блед, но по-силен.

За момент Маккензи почти щеше да откаже. Но беше научил, че доброто възпитание допуска и да отстъпиш. Животът създава живот. На това го беше научила учителската професия.

— Заемете местата си, господа. На опашката си имаме гореща риба, която не иска да се откъсне. Свободен сте, господин Денвърс.

— Разбрано, сър. Добре дошли отново, господин Флин.

— Приятно ми е, че се върнах. Сега какво имаме тука?

— Командна, операторът е. Торпедото е на 2000 метра и приближава.

„Сигурно има начин да се разклати тази риба“ — мислеше Маккензи ядосано.

— Машинно, увеличи мощността на реактора до 110 процента. Готови за бой.

— Реакторът готов за бой, капитане — каза загрижено главният инженер.

— Оператор, командна. Каква е дистанцията на торпедото?

— Увеличаваме скоростта, капитане. 2000 метра. Няма промяна. Държи се стабилно.

Резултат е равен. Колкото по-дълго задържат тази скорост, торпедото няма да ги стигне. Но трябваше да се надпреварва с времето. Би ли могла „Джаксънвил“ да издържи изключителното усукване при избягването на торпедото?

Нужен му беше изход, и то незабавно.

 

 

„Адри“

Досега Авилов беше толкова покорен, че Зилах не можа да разбере какво става. Мислеше, че „Северна звезда“ има проблеми с двигателя, когато спря толкова наблизо. Това беше страшна грешка. Когато Зилах беше заповядал да завият надясно, Звездата се беше обърнала срещу него и беше изстреляла две торпеда. Забавянето му беше повече от определяне на местоположението. Неговият кораб беше много по-бавен от Звездата. Максималната му скорост беше само двадесет възела. Нямаше избор. Беше надхитрен, затова бягаше. Едно от торпедата на Авилов не улучи и се заби в дъното. Другото го преследваше. Зилах чу огъня на американците от последната позиция на Звездата. Но самата тя вече беше далече. Беше изчезнала от неговите екрани. Това беше един от номерата на Авилов. „Наричаха го грешника“ — мислеше Зилах. Трябваше да го нарекат призрак.

Началниците нямаше да му простят този провал. Чакаше го понижение, може би дори затвор за това, че беше загубил Звездата. Освен ако не грабнеше друг приз. Това му хареса. Ловджийските му страсти бяха по-щастливи, когато се биеха, а не когато бягаха.

— Оператор, къде е американската подводница?

— Много дълбоко, капитане. Бяга от торпедото на „Северна звезда“.

Зилах си помисли, че Авилов ги разиграва и двамата като послушни риби. Принуди ги да бягат, за да може той да се скрие. Добре, „Адри“ щеше да бяга. Но не и преди да довърши американците.

— Зареди дула две и три. Готови за стрелба.