Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (25)

Глава двадесет и четвърта

АЦПИК

Подводният транспорт беше доставил в АЦПИК площадка за хеликоптери SH-53. С него бяха осигурени два водолазни екипа. Единият се командваше от командир Лий Джаксън, а другият — от Пейпър Торес. Джесика си мислеше, че с рошавата си глава Джаксън прилича повече на уличен музикант, а Торес приличаше повече на мексиканец, отколкото на водолаз. Докато събличаха ризите си, тя можа да преброи коремните им мускули. Между тях се забелязваха следи от куршуми. Когато стигна до десет, спря да брои.

Подводният транспорт на водолази беше истинско чудо, изградено от машини и леки сплави с компютърен дизайн. Корабът имаше овална форма с плексигласов прозорец върху блестящата си предница. Екипажът беше в херметически затворено отделение. С контролната повърхност се свързваха чрез радиосигнал.

— ПТВ-1 не е хубаво название — каза тя. — Трябва да си има истинско име. — Прокара ръка по блестящата повърхност. — Неговите братовчеди се казваха „Евалон“ и „Мистичен“. Кръщавам те… „Камелот“.

В контролната база на АЦПИК Джъстин топло стисна ръката на Лий Джаксън.

— Как сте, госпожо? — попита мускулестият Джаксън с широка усмивка. — Не съм ви виждал от болницата. Изглеждате страхотно.

— Вие също, Лий. Нищо не личи.

— Само тази коса. — Вдигна ръка към яката си. Кожата на врата около ушите му беше грапава и на петна, сякаш е била торена. Само че беше измръзнала. — Кучешките белези и липсващите пръсти на краката не са голяма загуба.

— Най-изплашена бях за лицето си — довери му Джъстин. — Но онзи забележителен мъж спаси кожата ми. Американският доктор каза, че никога не е виждал такова нещо. Искаше да вземе образец и да го патентова.

— Той трябва да е открил първо Стивън върху леда — каза Джаксън.

Преди няколко години бяха изпаднали в безизходно положение сред полярния лед. Само забележителните способности на един руски специалист, обучен от ескимосите, ги бяха спасили.

— Информирани ли сте вече? — попита тя.

— Операция за евакуиране на цивилни. Познавам местността. Четирима са, нали? Две жени, момче и момиче.

— Няма да бъде лесно.

— Предполагам, че работата ми с тебе ще ми донесе щастие.

— Благодаря. Кой е твоят номер две? — попита тя.

— Лейтенант Хуан Пепита Торес. От Лос Анжелос. Наричаме го Пейпър, защото е много лют. Бърз е почти колкото тебе.

Джъстин се усмихна.

— Не съм вече толкова бърза, колкото бях.

Джаксън се усмихна скептично.

— А кой е?

Торес приключи с разтоварването на екипировката им. Той харесваше горещото слънце, особено това на Южна Калифорния. Там растителността беше буйна. Усещаше се истински въздух.

Обичаше да казва, че дължи живота си на киното. Веднъж баща му качил семейството си в разнебитен стар „Буик“, но той се счупил в Бевърли Хилс. Появил се полицай и един камион, който ги затеглил със скоростта на охлюв. Тракащото возило стреснало коня на едно малко момиче. Той се заклещил напречно между къщата и пътя. Бащата на Хуан, който отглеждал коне в Пуерто Рико, направил идеален скок, хванал юздите и детето било спасено.

Оказало се, че таткото на момичето бил филмова звезда и добър човек — една необичайна комбинация. Внезапно семейството на Хуан се намерило на ново място, където да живеят. Баща му управлявал местната конюшня — академията за яздене, както я наричали. Торес работел по художественото оформление на сцените. Там за пръв път срещнал истински каскадьори. Той харесвал това, което правели, и те започнали да го учат. Бил надарен, смел, умен и бърз. Казвали, че загубили един свой много добър колега. Когато навършил осемнадесет, постъпил във флота. Каскадьорството загубило, но подводният флот спечелил. Подобно на баща си, през всичките тези години той направил няколко великолепни нападения.

— Командир Моран?

— Стои пред вас.

Той козирува.

— Пейпър Торес. Свалих екипировката от хеликоптера. Ще ми покажете ли къде да я отнеса?

— Ето там. — Мургавият, добре сложен мъж с гъста чуплива коса и приятна усмивка повдигна няколко брезентови чувала с лекота и се насочи към „Камелот“. Звукът, който се чу, когато ги остави, й подсказа, че те бяха всичко друго, само не и леки.

— Вие управлявате кораб за подводен транспорт на водолази? — попита той.

— Да.

Той я изгледа. Усети нейната увереност.

— Добре — каза Торес.

— Мразя това — мърмореше Джъстин, докато се промъкваше в ПТВ.

Екипажът се увери, че въжетата, които свързваха хеликоптера с ПТВ, бяха стабилни и дадоха на пилота знак да тръгва. Откъснаха се от земята и скоро океанът заплува край тях с шеметна бързина. „Аугуста“ вече се беше насочила към мястото на срещата им в канал Сантеран. След около час полет щяха да бъдат там. Лежаха по корем в „Камелот“, която се люлееше, вързана за опънатия кабел. Приличаше на алпинист, който боядисва отвесна стена.

Джесика се опитваше да го контролира, но издаде чувствата си.

— Никога не съм мислила, че ще завидя на сардината.

— Гледай на нещата по този начин — каза приветливо Пейпър. Мускулестото му тяло я притесни. — Това ще накара подводницата да се почувства по-просторна.

Всъщност да бъдеш сардина до красивия Пейпър Торес може би не беше толкова лоша съдба?

Водата се промени от кристално зелено в мънистеносиньо. Преминаха под плитките води на големия Бахамски бряг и вече летяха над дълбоките води на канал Сантеран. Сега от Куба ги отделяха около стотина километра.

— Ето — каза Джъстин, — наляво. Виждате ли ги?

„Аугуста“ пореше водите на повърхността, за да даде възможност на пилота да я види. Когато намали, зад нея се появи диря. От витлата й се изтласкваше светлосиня вода.

Джесика включи радиостанцията.

— Пилот, „Камелот“ е. Пристигнахме.

— „Роджър“, „Камелот“. Гогови ли сте да плувате?

— „Роджър“ — отговори Джесика, — определихте ли координаторите на „Аугуста“?

— Определени са. Елате при татко на 190 метра.

— „Роджър“, „Аугуста“. „Камелот“ се отделя.

„Аугуста“ се потопи. Хеликоптерът се отдели на безопасна дистанция от нея и освободи „Камелот“ във водата. Бордът на Джесика се разлюля. Първите няколко секунди тя беше замаяна. Плавателният съд се люлееше като лек самолет. Силните течения лесно го удряха. Скоро обаче се успокои.

— Садист — простена Джъстин мрачно. — И ти харесваш това?

Да, на нея й беше приятно. Без да съжалява, че през всичките тези години й бяха отказвали да стане командир на подводница, тя ги беше използвала, за да усъвършенства уменията си. Все едно да караш триколка, след като си управлявал състезателна кола. Но тя го направи много добре, както се справяше с всичко. Направи един завой и после се настани над люка на „Аугуста“, сякаш това беше правила през целия си живот.

— Ако можех да движа ръцете си, бих ръкопляскала — поздрави я Джъстин.

— Чувствай се свободна да си свиркаш.

Скоти ги очакваше:

— Как се справи тя, командире?

— Като в сън.

— Добре. Нека хората ви се преоблекат. Ще бъдем на мястото за излитане след тридесет минути.