Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (21)

Глава двадесета

Мак и Джъстин се срещнаха с екипа за вечеря. „Джаксънвил“ щеше да бъде ремонтирана и да отплува след около час. Специалистите работеха извънредно. Факторът време тежеше върху всички. Оставаха три дена. „Аугуста“ вече беше в морето.

Бел се чувстваше като пред срив. Бяха го обучили да се бори с външни врагове. Как обаче да се справи с вътрешните?

— Сър, дали адмирал Тъкър ви е съобщил нещо за проучването? — попита той по време на вечерята.

— Няма да има такова. Лентите са разказали историята.

— Поздравления, Марк — каза Джъстин.

— Наистина вече съм по-спокоен.

— Нали ти казах, че няма за какво да се безпокоиш — обади се Джесика.

Появи се Флин, който покашляше.

— Какво има? — попита Маккензи.

— Нищо, освен старата болка, която не минава, сър.

— Съжалявам. Скоро слизаме под водата. Опитай с аспирин.

Колкото до Картър, времето също го притискаше. Ясно беше, че трябва да действа с Бел. Дали би могъл?

— Всички изглеждате разнебитени, по дяволите — отбеляза Маккензи нещастно.

Проучването му сигурно щеше да открие още неща, но се появи Колби с четирима от своите хора. Насочи пурата си обвинително към Бел.

— Време е да уредим това. Чух какво си казал оня ден, лейтенант. Капитанът тук говореше красиво, но ти още не си ми обяснил защо падна Рико, момче.

Картър се усмихна без хумор.

— Гледай ти? Това е едно от любимите ми забавления. Твоето също, нали Джейми?

— Може би ще ни позволи да го цитираме, Рег?

— Опитах се да направя най-доброто за вашия човек, сър — започна Бел.

— Не му доставяй удоволствие — прекъсна го Джесика.

— Върви си, Колби — подкани го твърдо Маккензи. — Това е заповед.

— Някой трябва да плати за Рико. Може би вие, сър?

Маккензи пламна. По дяволите, точно сега нямаше нужда от това.

— Колби, ти знаеш кой е виновен. Аз също. Ако твоят пилот не се страхуваше толкова много от теб, ако ти не беше толкова жесток човек, той нямаше да се разбие. Нямаше да рискува себе си и другарите си, за да открие подводницата, въпреки че вече беше загубил. За някои командири човек се хвърля в огъня, а за други — само в безопасни операции. Както за теб.

— Ти, кучи сине — заекна Колби. — Мислиш, че можеш да се скриеш зад хората си и жените тука?

— Колби, недей — предупреди Мак, но вече беше късно.

Колби сграбчи Джъстин, но тя направи нещо толкова бързо, че той не успя да реагира, внезапно се озова прегънат. Ръцете му бяха извити в нейните. Тя го запрати в дървото. Ударът можеше да се чуе на половин километър. Маккензи се опита да спре това, но другите пилоти скочиха. Страхотни боксови удари повалиха Флин. Той извика. Със следващия удар сигурно щеше да бъде осакатен, но Джесика се спусна нататък. С право кроше просна мъжа до него на пясъка.

Гласът на Бен Гарвър изгърмя като изстрел.

— Всички спрете веднага!

Телата им замръзнаха.

— Някой с по-добро дар слово да ми обясни какво става тука — нареди той.

— Адмирале — един моряк се беше надвесил над Колби. — Сър, аз съм лекар. Този мъж се нуждае от помощ.

— Прегледайте го.

— Това е без значение, сър. Бих предпочел да го забраним — каза Маккензи.

Джъстин изтръскваше пясъка от роклята си. Зад Гарвър стоеше мъж на средна възраст. Изглеждаше изискан в сивия си костюм.

— Здравей, Артър — поздрави го тя.

— Джъстин? Забавлявате ли се?

— Обсъждаме някои въпроси.

— Имате късмет, че нямам време за глупости — каза Гарвър. — Всички да се върнат в ескадрилата. Мак и Джъстин — при мен. Вземете и екипа БКО.

Светлинното табло в командния пункт беше включено. Корабите на повърхността бяха отбелязани със зелени лампи. Под тях бяха цифрите, които указваха местоположението им. Беше отбелязана и посоката им. В североизточния ъгъл проблясваше червено кръгче.

— Ето я „Северна звезда“! — възкликна Маккензи. — Пожарът е бил номер.

— „Съобщенията за моята смърт са били силно преувеличени“ — цитира Бел.

— Човек със здрави нерви — отбеляза Гарвър. — От седмици се опитваме да го изтикаме от водата, а той изведнъж започва да се мотае в обхвата ни, като че ли сме го поканили. Не е въпрос само на психика. Този човек има мозък в индустриални мащаби.

— Появи се в Североизточния осигурителен канал преди около три часа — съобщи Уайнсток.

— Той трябва да знае, че е засечен — досети се Маккензи.

— Съгласен съм. Това говори за интересни замисли.

Артър Уайнсток от ЦРУ беше шеф на Джъстин. Строг и въздържан, той беше един от хората с най-подвижен ум, които Маккензи някога беше срещал. Един от най-авторитетните в своята област, той виртуозно управляваше операциите, включително и секретните, което го правеше един от най-опасните мъже в света.

— Това означава, че имаме две възможности — започна Уайнсток. — Да я разрушим, нещо, което се опитваме да направим от доста време без успех, или да отидем там и да проверим какво иска. Надявам се, че просто има предвид някаква сделка. Семейството му срещу „Северна звезда“. Ние имаме средствата, той — подводницата.

— Няма начин той да знае, че ние сме разбрали за ситуацията със заложниците — вметна Джъстин.

— Така е — отговори Уайнсток. — Но защо се появява в обхвата ни, след като толкова пъти се опитваше да изчезне? Допускам, че иска да ни каже нещо или да предложи размяна. Можеш ли да отговориш на това, Джъстин?

— Това променя нещата. Тук не става дума просто за подводен бой. Би трябвало да струпаме оръжия и на брега. Да сме готови за внезапно нападение.

Маккензи се намеси.

— Да подготвим брега е по-трудно, отколкото си мислим. Военноморският флот на Куба не е сериозен съперник, но все пак имат брегова охрана. На десет километра от Сабана кей всяка подводница може да бъде засечена.

Уайнсток се намръщи:

— Трябва да се приближим бързо и безшумно. Иначе няма смисъл да го правим.

— Вихте могли да използвате силите на подводното спасяване — предложи Маккензи. — Подводният транспорт на водолази беше създаден точно за такива ситуации. През дулата за торпедата се изстрелват едноместни бойни единици. По-големите могат да пренасят осем човека. Носят се върху корпуса точно както в подводното спасяване.

— Адмирал Гарвър? — беше Джесика Моран.

— Да, командир?

— Сър, бих желала да управлявам този транспорт. Работила съм с такива като него.

Гарвър погледна Маккензи:

— Мак?

— От всички тук тя има най-голям опит. „Аугуста“ ще спусне кораба за подводен транспорт на водолази, ще го скрие и ще го подготви за издигане.

— Добре. Ще предадете на Авилов, че сме готови за сделка.

— Да, сър.

Докато пресичаше стаята, Бел почувства студ. Друго нападение над Авилов. Щеше ли да се справи добре? Веднъж вече беше бит. Какво ли ще му донесе този сблъсък?

— Сър, той напуска обхвата! — възкликна Картър.

Компютърното изображение се придвижваше върху картата. Всеки от присъстващите мълчаливо размишляваше. Опасяваше се, че току-що се е променила посоката на живота му.

 

 

Болницата на АЦПИК

Колби мразеше начина, по който оправиха лицето му. Направиха го да изглежда така, сякаш говори с корема си. И нещо по-лошо. Една дяволска жена му беше причинила всичко. Опитваше се да не мисли за това. Докторът му беше казал, че ако просто мълчи и му разреши да го лекува, ще се оправи след ден-два.

Не разбираше защо толкова се колебае да се види с Рико. Повече не можеше да отлага срещата. Според лекарите ключицата на Рико зарастваше добре. Счупените му ребра също се оправяха, въпреки че го боляха. Нямаше да има усложнения. Колби едва се сдържаше. Ако проклетият кучи син беше се върнал, както му беше наредил „Рентген“, това нямаше да се случи. Приказките за прекъсната радиовръзка бяха измислици. Той знаеше това. Но и подводницата трябваше да бъде по-внимателна. По нейна вина Рико беше тука. Но дали беше така?

Той влезе в малката болнична стая на Рико. И двете му очи бяха посинели. Лицето му беше тежко контузено от ударите в предното стъкло на хеликоптера. Цялата горна част на тялото му беше бинтована. Рамото му беше обездвижено. Колби знаеше, че и краката му бяха нарязани лошо, но не се виждаха под чаршафите. Още от вратата Колби се опита да направи гласа си сух и весел.

— Слушай, срещнах се с адвоката на зет ми. Той ще ти помогне да получиш обезщетение. Ако ги съдиш, ще получиш много пари.

Рико присви очи. Колби мислеше, че той би трябвало да е поласкан от посещението му. Вместо това оня изглеждаше ядосан, но опита да се пошегува.

— По дяволите, защо не? Всеки би го направил.

— Как си, Рико? — попита Колби.

— Не съм зле, капитане. Хей, защо звучиш като шибан борсов агент?

— Малко недоразумение с една дама.

— Бива си я дамата.

Колби се направи, че не чува.

— Докторите казват, че ще се върнеш след месец. Ако искаш, отиди си вкъщи. Мога да го уредя.

Рико се опита да вдигне рамене, но превръзката му попречи.

— Искам по-скоро да се върна в ескадрилата.

— Както кажеш.

Последва момент на неловкост. След това Рико попита:

— Подводницата избяга ли?

Колби кимна.

— Да.

— Такъв е животът.

— Виж, трябва да ми кажеш какво се случи там, Рико. Не ми трябва за официално съобщение. Вече е квалифицирано като инцидент, причинен от комуникативна грешка.

Рико се усмихна.

— Да, но това са глупости.

— Знам. Как стана така, че пална?

— Бях близо до онези, капитане. — Рико подрипна. Повдигна палеца на крака си. — Чух заповедта за прекъсване на издирването, но вече имах някакъв шум и мислех, че мога да стрелям. Не ми се искаше пак БКО да я спипат. Помниш моя план, нали?

— Да, спомням си го.

— Трябваше да хвърля кабела на локатора по-близо. Може дори „Рентген“ да го е видял на екрана и да се е опитал да ми съобщи по радиостанцията, но аз, разбира се, не можех да го чувам повече. В края на краищата, никой не е пострадал.

— Вече си проверил?

Рико кимна:

— Това беше първото нещо.

Колби замълча за малко:

— Не е трябвало да рискуваш, Рико. Знаеш това. Беше изгубена кауза.

— Не и за тебе, шефе. Знам, че е така. Просто съжалявам, че се провалих. Виж, ще компенсирам. И относно друг залог…

— Това не е важно, Рико. — Колби стана. — Ти само се подобрявай. Ще летиш във въздуха веднага щом се оправиш. Разбрано?

— Благодаря, сър. Но ако ти ме смениш…

— Глупости — изръмжа Колби. — Искам да имам поне още десетина като тебе. — Рико изглеждаше изненадан. Колби помисли, че трябва да е бил поласкан. — Виж, трябва да тръгвам. Останалите момчета ще дойдат по-късно.

— Ще бъде хубаво да ги видя.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.

— Капитане, има едно нещо. Онова момче, Бел. Онзи, който направи облога и командира на БКО — Маккензи. Мисля, че те отърваха задника ми във водата. Ако ги видиш, благодари им от мое име.

Колби започна да се изпотява.

— Разбира се, ще го направя.

Рико го спря:

— Наистина съжалявам, капитане!

— Ти просто се подобрявай, Рико. И се връщай обратно.

— Ще се върна. Благодаря за посещението.

— Няма нищо.