Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (2)

Глава първа

Украйна

Вятърът нахлу от Черно море през кея на Севастопол. Завладя града и отне поне двадесет градуса от температурата. Това обещаваше славен юнски ден. Капитан първи ранг Пери Авилов загърна плътно черната си мушама. Започна да набира вътрешния телефон на „Северна звезда“. Това беше неговата подводница, тип „Акула“.

— Кормилото десет градуса надясно — нареди Авилов в микрофона и слушалките, които го свързваха с командната кабина. — Направи минимален завой.

Движението беше почти незабележимо. „Северна звезда“ се провря през пристанището подобно на ленива видра. Нещо се стрелна на хоризонта. Очите на Авилов трепнаха, за да го уловят. Не беше птица. Просто същото дяволско сиво петно, което се появяваше в периферното му зрение с натрапчиво постоянство. Последва остра болка в главата. Авилов опипа челото си. Опита се да намери мястото, откъдето се появяваше тя. Но, както винаги, не успя да го докосне.

— Добре ли си, Пери?

Старши лейтенант Юри Паченко, първият офицер на Авилов, беше смел, мургав и чернокос дребен мъж, с бързи движения и рамене на борец. Оглеждаше с бинокъл водното пространство пред тях. Изглеждаше загрижен.

— През първите няколко часа свежият въздух ми причинява болка, Юри — отговори Авилов. С това приключи темата. Паченко беше служил почти две години под негово ръководство. Въпреки разликата във възрастта, бяха станали добри приятели.

Паченко прие обяснението и продължи да оглежда пристанището. Познаваше добре своя капитан. Пери Иванович Авилов беше най-добрият командир на подводница във военноморския флот. Легендарните му подвизи и тактическата интелигентност му бяха спечелили прозвището Ястреба. Той му съответстваше и физически. Носът му изпъкваше и се извиваше надолу като клюн. Имаше корона от посребрени коси. Острите му, небесносини очи фиксираха човека като хищник. Дори и на петдесет и три, Авилов продължаваше да прилича на тази царствена птица. Беше известен като човек, който сдрусва всеки от екипажа, ако не си изпълнява задълженията.

— На кого ще се представим? — попита Паченко. — Знаеш ли вече?

— Нямам други заповеди, освен онези, за които си вече уведомен — отговори Авилов. — „Върнете се в базата незабавно. Прибирайте се вкъщи“. — Той се намръщи. Вкъщи. Какво ли означава това сега?

— Означава, че вие избирате на чия страна сте — отбеляза трезво Паченко. — Това е демокрацията.

Радистът се затича по стълбата и напъха съобщение в ръцете на капитана.

Авилов го прочете.

— Ще бъдем посрещнати.

Паченко взе хартията и се намръщи:

— Какво, по дяволите, означава Висша комисия по морските дела?

— Не знам. Променят се всяка седмица. Знам, че се ръководи от адмирал Рушков. Докато той е главният, Русия няма да предаде Черноморския си военен флот.

— Поне надеждата трябва да ни крепи — каза тъжно Паченко. — Погледни това!

Кораби от различен клас и размер лежаха в пристанището, загубили своите способности за бой. Това не беше пристан, а гробище. „Северна звезда“ плуваше мълчаливо покрай бездейните корабчета, снабдяващи големите с гориво. Петролните танкери приличаха на скръбни роднини при погребение. Пристанищните кранове стърчаха изоставени. Тромави, грозни. Тяхното време беше дошло и си беше отишло. Ръждясали жици и кабели се заплитаха в сложна паяжина. Вятърът се блъскаше в нея и издаваше гласове, които приличаха на скръбна пристанищна песен.

Авилов тъжно си помисли, че това беше и негова песен. Беше в края на своята кариера. Той и съпругата му трябваше да се приютят в красива къщичка в провинцията. Поне така му бяха обещали от флота. Но какво добро имаше в тези обещания сега? Икономиката се беше скапала. Парите бяха без стойност. Най-вероятно трябваше да се върнат в комуналното жилище, където живееха по десет-петнадесет семейства. Бяха сковани от шперплат сякаш за временно ползване, с обща кухня и баня. Това ли трябваше да бъде неговото бъдеще?

— Забави машините с една трета. Изправи кораба! — заповяда Авилов.

„Северна звезда“ нежно докосна кея. Екипажът започна да я привързва към дока.

— Всички машини стоп! Осигури подводното наблюдение.

— Пери? — Паченко посочи към сивата военна лимузина, спряла на пътя над кея.

Авилов говореше по микрофона с корабния навигатор.

— Питър, поемаш командването. Установи наблюдение върху пристанището. Разреши на екипажа да си почине на брега. Юри и аз ще се върнем след няколко часа. Чакайте ни.

— Слушам, капитане.

Когато прекосиха подвижното мостче, пристанищната охрана ги поздрави. За пръв път от седмици стъпваха по твърда земя. Авилов мразеше първите си стъпки по земя. Те го отделяха от кораба и го отвеждаха към сухоземния живот. Едно прехвърляне, което не можеше лесно да преодолее. В него винаги имаше малко тъга.

Шофьорът на колата беше набит здравеняк. Цивилен. Би трябвало да ги вземе военен шофьор.

— Капитан Авилов? — запита той.

— И старши лейтенант Паченко. Къде точно се намира Висшата комисия по морските дела?

— Извън града, команд… господине.

— Да тръгваме тогава — каза Авилов, като тръшна вратата.

Караха по булевард „Приморски“. Бяха се насочили на изток, покрай брега. Минаха край спортния център на военноморския флот. Паченко изпука с пръсти в знак на нетърпение.

— Какво те безпокои? — попита Авилов лениво.

— Нямаме известие от Ирина и Катя. Мислиш ли, че им е добре на минералните бани?

— Може ли да ти кажа нещо? — подкачи го Авилов благо.

— Какво?

— Със своите безпокойства ми приличаш на бабичка. — Авилов опипа челото си, сякаш го болеше глава. — Жена ти е по-компетентна от теб в много отношения. Повече от моята дори, въпреки че е по-млада. Ако имах твоята Ирина за свой заместник, щяхме да ядем повече плодове в това пътуване.

— Не аз забравих консервираните праскови — ядоса се Паченко. — Но дори и да го бях направил, как може идеална репутация да бъде помрачена от едни обикновени праскови?

Авилов трябваше да се засмее:

— Това говори за снижаване на професионалните ми стандарти. Но обещавам да не го прибавям към идеалната ти репутация.

— Бъдещите поколения ще те възпеят — измърмори Паченко.

По пътя си вече срещаха само случайни извори и вили. Бяха завили по някаква алея, заградена с внимателно подрязани храсти. Тя ги водеше към модерна бяла сграда. Стъклените й стени отразяваха морето. Красив басейн блестеше от едната й страна. В гаража се виждаха мерцедес и ролс-ройс. Обстановката намекваше за сила и богатство. Авилов улови погледа на Паченко. Къде, по дяволите, бяха попаднали?

— Оттук, моля — покани ги шофьорът.

Къщата беше с обли бетонни стени. Въведоха ги във всекидневната, която гледаше към морето. Посрещнаха ги многоцветно дърво, керамични вази и скулптури. Заобикаляха ги огромни прозорци. Система от тераси водеше надолу направо в морето.

Човек, който цял живот е работил, не можеше да си позволи такава къща. Авилов командваше кораб за милиарди рубли. Можеше да разруши цяла държава, ако поискаше, но сега сякаш не беше на себе си.

— Това те кара да се замислиш, нали капитан Авилов?

Авилов беше като хипнотизиран от къщата. Не беше забелязал, че там имаше още някой. Адмирал Владимир Рушков стоеше на терасата, обърнат към морето. Авилов дойде на себе си и поздрави.

— Тази къща е като от приказките — продължи адмиралът. — Говори за други ценности. Те нямат нищо общо с тези, на които посветихме живота си. Успокойте се, Пери Иванович. Вие също, господин старши лейтенант.

Авилов се отпусна. Рушков командваше Черноморския военен флот. Набит мъж с голяма глава, дебел врат и широки плещи. Той беше ветеран на много успешни морски операции. Интелектът му беше легендарен. Но беше от старата гвардия и много от новото правителство искаха да го свалят от поста му.

— Нещо за пиене? — предложи Рушков. — За вас също, господин старши лейтенант?

— Не, благодаря, адмирале — отказа Авилов.

Паченко се приведе и седна предпазливо. Никога не си позволявай да се отпускаш в бърлогата на лъва.

Рушков си приготви напитка. Изглеждаше в добро настроение.

— Спомняте ли си операцията, която командвахте на африканския бряг, Пери Иванович?

Авилов си позволи да се усмихне.

— Да, адмирале.

Черните очи на Рушков блеснаха. Той се обърна към Паченко:

— Красиво нещо беше, господин старши лейтенант. Ние трябваше да заловим един специален отряд и да ликвидираме вражеския командир. Американците обаче бяха обсадили здраво страната. Ястребът измъкна назад цялата бойна група и се нахвърли срещу отряда. После отплува обратно под двойка риболовни траулери. Когато накрая американците разбраха какво става, той изпрати едно торпедо в поддържащия им танкер. След това избяга сред огън и объркване. — Намигна на Авилов: — Славни дни бяха, а?

— Те изпуснаха момента — съгласи се Авилов. Тук имаше някаква опасност. Чувстваше я, но не знаеше каква е.

— Сега всичко е свършено — продължи Рушков тъжно. — Ние и американците. Подобно две подводници, тръгнали на състезание, които се гмуркат все по-дълбоко. Но те имаха възможност да изплуват, докато ние се разбихме на дъното. Нашето време изтече. Вие сте видели корабите в Севастопол. Подобни купища вехтории има и в Кам Ранх Бей, и в Наджин, дори в Кола Бей. Как стана така, че нашите бойни единици се превърнаха в безполезни корабчета? И ще се съгласиш с мене, Пери Иванович, ние доста приличаме на тях. Военните офицери живяха привилегирован живот, заобиколени с внимание и глезене. Как така и ние заприличахме на ненужните си кораби?

— Винаги ще има нужда от нас, адмирале — каза Авилов.

— Вие да не сте късоглед? — подигра го Рушков. — Нас вече са ни зарязали. Но аз няма да позволя на политиците да ме погребват в гробището на моите кораби.

Авилов сви рамене:

— Аз съм само командир на подводница, адмирале. Тези неща не ме засягат.

— О, напротив, Пери Иванович — възрази Рушков. — Те директно ви засягат. Кажете ми как се почувствахте в тази къща? Само не ме лъжете. Аз наблюдавах лицето ви.

Авилов се колебаеше. Тъмните очи на Рушков непрекъснато го наблюдаваха. Почувства, че и Паченко го гледа.

— Почувствах се… нищожен.

Адмиралът беше удовлетворен, почти признателен. Като че Авилов беше споменал, че страда от същото неразположение. Рушков обхвана с жест стаята.

— Има хора, за които тази къща е дрънкулка. Винаги могат да я хвърлят в морето — каза Рушков. — Бихте ли искали да сте един от тях, Пери Иванович?

Авилов беше разтревожен. Само преди час той се притесняваше, че ще се превърне в стар мърморко, който седи по пейките в парка, хвали се с минала слава и проси от децата хляб и водка. Сега Рушков му предлагаше богатства.

— Елате. Искам да ви запозная с едни хора. — Домакинът заговори на английски. Това даде възможност на капитана да се окопити.

Авилов го последва в библиотеката. Паченко закрачи след него — мълчалив и нерешителен.

Очакваха ги двама.

— Позволете да ви представя господин Фазах ал Зави — каза Рушков. Авилов се здрависа с мъжа. — А също и с господин Франклин Лернър. Пристигнали са отдалеч, за да се срещнат с тебе.

— Радвам се, че дойдохте — каза Ал Зави — чистокръвен арабин с много тъмни очи, черна коса и малки, тънки мустачки. Сивият му костюм и обувките към него струваха колкото няколко месечни заплати на Авилов. Протегнатата ръка беше с идеален маникюр и украсена с пръстен от злато и диаманти. Авилов я пое.

Рушков започна:

— Пери Иванович, господин Лернър е военен търговец. Обикновено споразуменията му са с Министерството на отбраната. Разпадането го принуди да работи с този, който има пряк контрол върху нещата. Господин Ал Зави е негов клиент.

Лернър беше висок над метър и осемдесет, с кафяви очи и кестенява коса. Кожата му беше толкова загоряла, че приличаше на полирано дърво. Сякаш току-що се беше освежил в своя клуб.

— Удоволствие за мен е да се срещна с човека, когото наричат Ястреб. Имате завидна репутация, капитане.

Авилов кимна. Ласкателството на този човек не го трогна. Би говорил по такъв начин и с долнопробен убиец, само за да му продаде своята секира.

Лернър продължи:

— Баща ми въртеше търговия с добитък в Далас. Знаете ли къде е това?

— В Тексас.

— Точно сред големите пари. Веднъж купихме стадо и го оградихме, докато наемем хора. За нещастие дъските не бяха заковани както трябва и добитъкът избяга. Така изгубихме голяма част от печалбата, която очаквахме. Това ми беше за урок. Едно нещо е да имаш, съвсем друго е да го задържиш. Интересува ли ви как да станете богат, капитан Авилов?

— За да бъда честен, трябва да ви призная, че не съм мислил много върху това.

— Добре познавам хората, господине — възрази Лернър. — Вие мислите за това от минутата, в която влязохте тука. Старият Съветски съюз изпращаше армия по целия свят. Америка още го прави. Разликата е, че сега за пръв път ще имате полза.

— Какво точно искате от мене? — попита Авилов.

Шлифованата реч на Ал Зави издаваше култура и образование, получени в чуждестранни университети.

— Либийското правителство е купило подводница тип „Акула“, капитан Авилов. Вашата подводница „Северна звезда“.

— Невъзможно — отсече Авилов категорично.

— Седемдесет и пет милиона долара — съобщи Лернър. Произнесе цифрата с такава лекота, сякаш обявяваше цената на чифт обувки. — Вие и вашият старши лейтенант ще получите три милиона долара и съответно още по един, ако я доставите в базата ни в Сабана кей в Куба — Лернър се усмихна сърдечно. — Това е свободният пазар, за който сте слушали толкова много преди.

— А защо не в Средния изток? — попита Авилов.

— „Северна звезда“ никога няма да оперира от името на Либия — каза Ал Зави. — Тя е предназначена за специални мисии.

— Мисии, с които Либия не би искала да бъде свързвана?

— Вие сте умен човек, капитане — каза арабинът. — Бъдете умен по-дълго време и ще имате огромна полза.

— Може би ще ръководя флота още само няколко дена — намеси се Рушков. — Звездата трябва да бъде далеч от тука след седмица. Когато сте на около триста километра от Сабана кей, ще причините пожар и ще изоставите кораба. Екипажът ще се чувства добре в топлите води, докато дойдат да ги приберат. Като смел човек, вие ще останете долу с кораба си. Трябва да изглежда така, сякаш „Северна звезда“ е изчезнала в морето. Всъщност вие ще я докарате в Сабана кей.

— Бихте могли да заповядате на други офицери да отведат Звездата до Куба. Защо предлагате милиони за нещо, което можете да направите без пари?

Лернър заусуква верижките на часовника си. Първият нервен жест, който Авилов забеляза в този мъж.

— Американците са научили, че Звездата пристига. Уведомил ги е агент на Мосад в Сабана кей. Внезапно в Атлантическия океан се установи безпрецедентна военноморска активност. Връзката е очевидна. Мъжът, който ще прекара „Северна звезда“ през Атлантика, трябва да може да бие американците. Човекът, който имахме, беше добър, но не е най-добрият. Вие сте най-добрият. И преди сте ги били. Затова сега сте тук.

Авилов трябваше да признае, че беше съблазнен. Една последна битка срещу старите му противници. И парите. Представи си, че дава на децата си добро образование, коли, красиви дрехи. Как наричаха американците това? Да… хубав живот. Срещу едно последно бягство през Атлантика.

— Бих казал, че три милиона долара са доста добра цена дори за такова пътуване, нали? — каза Лернър.

— Не мога да кажа, че не е. — Авилов улови кимването на Паченко и продължи: — Но морският офицер трябва да служи на своето правителство. Така е, защото ние сме задължени на народа за подготовката и привилегиите си. Вие искате Звездата за една цел. Господин Ал Зави и ние двамата знаем каква е тя. Тероризъм. — Чуваше острото им дишане. — Не може да я имате!

Лернър беше бърз, но Авилов го изпревари. Беше закрепил пистолет под кашмирената си куртка. Когато Лернър стана от стола с ръка в сакото си, Авилов скочи от своя. Наведе се и го ритна в корема. Оня се прегъна на две. Капитанът насочи пистолет към тях.

— Юри, позвъни в Министерството на отбраната в Москва. Разкажи им какво сме чули преди малко.

— Да, господине — каза учтиво Паченко. Започна да набира номера. — Убеждавам се, че не сте толкова стар и бавен все пак. За момент си помислих…

— Аз също си помислих за момент.

Лернър се отлепи от пода разгневен. Рушков само поклати глава — сякаш умен ученик внезапно се е превърнал в глупак.

— Оставете телефона. Пери Иванович, има нещо, което трябва да видите. След това може да позвъните, ако желаете. Моля, за ваше добро е.

Лернър с два пръста измъкна бял плик. Подхвърли го на командира. Чакаше мълчаливо, като оправяше дрехите си. Авилов подаде пистолета на Паченко, за да може да отвори плика. Още първият поглед го скова.

Гласът на американеца беше самодоволен.

— Вие сте последното парче от мозайката, която отне година от живота ми и доста пари. Когато адмирал Рушков ми показа вашето досие, разбрах, че това ще бъде трудна сделка. Постарах се този път оградата да бъде здрава. Как мислите, капитане, здрава ли е?

— Какво е това, Пери? — попита Паченко.

Авилов му подаде плика. Обикновени тридесет и пет милиметрови снимки показваха неговата съпруга и малкия му син Миша. Той лудуваше по плажа на Куба. Виждаха се и съпругата на Паченко Ирина и дъщеря им Кара. Други снимки ги показваха как пазаруват в Хавана, хранят се, яздят. Снимките не бяха подправени. Авилов беше акостирал там достатъчно пъти и познаваше града. Имаше и ръчно написана бележка.

Скъпи Пери,

Колко е хубаво, че ни изненада с такава ваканция. Много лошо, че дъщеря ни не можа да дойде, но семейните и служебни ангажименти отнемат много време. Както виждаш от снимките, ние с Миша, Ирина и Кара се забавляваме чудесно. Времето е великолепно. Казаха ни, че ти и Юри ще пристигнете скоро във военната база на Сабана кей и ще се срещнем тук. Благодаря още веднъж за прекрасната изненада.

С много любов:

Катя

— Ето защо не са се обаждали — каза Авилов. Насочи пистолета към Лернър.

— Сега разбирате ли? — попита американецът.

Авилов кимна.

— Историята с оградата. Разказахте ни я.

— Да. И още нещо…

Цевта на пистолета му се заби в главата на Авилов. През целия му череп премина болка. Зрението му се разби на хиляди частици и пред очите му стана черно. Когато дойде на себе си, разбра, че Паченко го придържаше.

— Никога не оставяй сметките си неуредени — каза Лернър и се обърна към Паченко. — Вие ще правите това, което ви нареди капитанът. Помнете: вашето семейство също е там.

— Аз съм човек на капитан Авилов — отговори гордо старши лейтенантът, след което добави звучно: — Ти, гадно копеле такова.

Лернър не се ядоса, само сви рамене. Не може да риташ всеки за всяко дребно нещо.

— Капитан Авилов иска да спечелите, както и всички ние. Докарайте „Северна звезда“ в Сабана кей в началото на юли и ще бъдете богат човек. Обещавам ви, че семейството ви ще ви очаква на кея и ще гледа как изплувате. Също така ви давам дума, че ако ме измамите, никога няма да ги видите отново.

Рушков подаде на Авилов пакет с указания.

— Запасете се с оръжие. Може да ви потрябва всичкото. Предчувствам, че до Западното Средиземноморие няма да имате неприятности.

Пред погледа на Авилов още танцуваха сиви точици. Зад тях океанът тъмнееше от залеза. Къщата с цялото си великолепие стана виолетова, когато последните лъчи на слънцето се отразиха в морето. Паченко хвана своя командир за лакътя и го поведе навън.

— Няма да се срещнем пак, Пери Иванович — каза Рушков. — Желая ви късмет във вашето бягство в Атлантика. Помнете колко много зависи от него!