Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (15)

Глава четиринадесета

„Северна звезда“

Командната кабина сега беше бърлогата на Авилов. Напускаше я рядко да поспи няколко часа или да хапне в каютата си. Сега възприемаше своя кораб по нов, непознат за него начин. Звездата се вслушваше в заобикалящия я свят с неговите сетива. Чувстваше, че я преследват. Той я възприемаше не като обикновена конструкция от стомана и жици. Тя беше идея. Едно съвършенство, недокоснато от външната реалност. Каква възвишена и прекрасна дързост! Дали някаква сила на земята беше по-силна от човешкия егоизъм? Да се запечатиш в чуплива черупка и да бягаш без очи през океанските дълбини… Авилов се чувстваше свободен като бог. Слепотата беше отворила очите му.

Какви неща само не е забелязвал преди? Нямаше по-прекрасна гледка. Дори обичното красиво лице на жена му бледнееше пред нея. Чудеше се къде ли беше Катя сега. Седеше на брега на Сабана кей, грижеше се за децата. Вероятно го очакваше, както беше правила толкова много пъти досега. Не подозираше опасността. Никога не беше я предавал по време на двадесетгодишния им брак. И сега нямаше да го направи. Щеше да достигне до Сабана кей, та ако ще и да носи Звездата на гръб.

Американците му създаваха проблеми. Бяха много и нямаше начин да ги победиш, колкото и да си добър. Авилов прилагаше хитрост след хитрост, но само успяваше да ги държи надалече. Имаше нужда от повече. В този случай слепотата му помагаше. Разбра, както никога досега, колко изобретателен трябваше да бъде слабият, за да оцелее.

Паченко само клатеше глава изумен:

— Трябва да са изпратили половината си флот тука!

Авилов чуваше това.

— С големи усилия се прокрадваме покрай тях. Във водата има повече торпеда, отколкото някога сме могли да заобиколим. Нуждаем се обаче от бързина. Изоставаме. Остават само пет дена.

— Те ще ни чуят — каза спокойно Паченко.

— Може би. Колко са големи куршумите ти, Юри?

— Моля?

— Кажи ми, какво мислиш, че очакват от нас да направим?

Паченко се замисли.

— Да се потопим дълбоко и тихичко да се опитаме да преминем покрай тях.

— Правилно. Вероятно са потопили подводници и ни очакват. Корабите на повърхността само дебнат плячката да се втурне към тях. Е, какво остава на бедната жертва да направи? Глупавото създание се втурва към оръжията им и чака да хвръкне главата му. Да, но аз не съм глупаво животно.

Паченко си помисли, че Авилов просто се развлича.

— Какво означават размишленията ти по зоопсихология?

— Ако животното беше по-умно, то би разбрало, че единственото безопасно място за него е сред ловците.

Паченко пребледня.

— Не искаш да кажеш, че…

— Най-добре за слепия мъж е да се бори гол. Ще проникнем тихо в бойната група. Подготви за ултра тихо. Оператор, определи мястото на самолетоносача.

 

 

„Червен лъв“, 610

Рико толкова много искаше да изстреля своите торпеда, че чак жлъчката го присви. Беше потопил подводния локатор три пъти повече, но нищо не беше открил. Други три хеликоптера стояха на станцията. Техният резултат беше същият. Разрушителите се плъзгаха около самолетоносача като доверчиви хрътки. „Форестал“ се носеше по вълните. Сега беше неговият шанс и той не искаше да го изпусне. Предаде по радиото:

— „Рентген“, 610 иска друга зона за разчистване.

— „Роджър“, 610.

Рико беше добър пилот и усещаше своя самолет. Той прецени техническата ситуация. Опитваше се да мисли като капитан на подводница, концентрираше се върху проблема. Трябваше да се вгледаш и там, където операциите бяха ограничени. Подводницата се крие сред шум. Има нужда от бурна вода, за да замаскира собствения си звук. Включи радиостанцията.

— „Стоджи“, „Рейсър“ е. Дойде ми идея.

— Давай — отговори Колби. — Може да я запазим и в тайна.

Рико превключи радиото на честотата на ескадрилата.

— Капитане, какво ще кажеш да оставим „Рустър“ тих, за да чака, а „Кели“ да го пази? Цялата група рязко да увеличим скоростта и да претърсим основно вдясно. Ти и аз ще кръжим и ще чакаме. Ако е тук някъде, можем да го изкараме от скривалището му.

— Нека да проверя какво ще каже „Рентген“.

Рико поемаше риск, като доброволно предлагаше план за действие. Сега всяко действие можеше да бъде от полза. А този екип бъдещи командири дяволски го дразнеше.

— „Рейсър“, „Стоджи“ е. Имаш творчески ден. Планът ще мине. Сега всичко е в твоите ръце. Не се връщай без подводница.

Колби се надяваше на успех. Приличаше на древните спартанци — върни се с щита си или върху него. Ако планът на Рико се окажеше удачен, той щеше да има полза. Ако не… По дяволите, не му се мислеше за това.

— „Роджър“, „Стоджи“ е. Той е мъртъв. Оператор, пилот, вдигнете подводния обсег. Преустановете потапянето.

— „Роджър“, пилотът е. Вдигам обсега. Минавам 300 метра.

През следващите петнадесет минути „Рентген“ разместваше пилотите.

— Изглежда това, което имаш в главата си е добро, 610.

— „Роджър“, „Рентген“.

Хеликоптерите се подредиха пред и зад самолетоносача. Колби от лявата, а Рико — от дясната му страна. „Рустър“ и „Кели“ вече бяха потопили своите локатори във водата. Време беше да пипнат подводницата.

 

 

„Джаксънвил“

— Самолетоносачът се обръща — каза Флин изненадан.

— Да видим какво са намислили — каза Маккензи. — Господин Бел, от тук всичко е във ваши ръце.

Бел трябваше да положи усилия, за да запази гласа си професионално неутрален.

— Да, сър.

На носача бързо се прегрупираха. Той беше в идеална позиция да се засили, ако открият руската подводница. Това беше идеално преследване в Атлантика. Нямаше място за съмнения.

— Контролна кабина, операторът е. Отдалечава се от всички контакти.

— Благодаря. Маневрен, пригответе двигателите за максимална мощност. Ще се движим бързо. След това внезапно ще спрем, за да изстреляме торпедата, ако се наложи. Внимавайте налягането да не се промени, докато забавяме.

— Маневрен, разбрано. Готови сме, капитане.

— Рулеви, приготви се да направим бързо завоя.

— Рулеви готов, сър.

— Господин Флин, бъди готов да вземеш решение за стрелба. — Бел се съмняваше, че руснаците са тук. — Това ще бъде пасивно попадение на локатора. Не се надявам да стане активно.

Внезапно долетя възбуденият глас на оператора:

— Контакт, капитане. Има поведение, сякаш те са… там компютрите работят върху идентифицирането му… 090…, разстояние 1000 метра. Посоката е… 270. Има шумове от витло. Това е руската подводница.

Бел би могъл да танцува жига. Тя беше под самолетоносача. Тя беше тука.

— Маневрен, пълен напред — заповяда той.

„Джаксънвил“ се насочи към вътрешната зона. Боботенето на машините на „Махън“, което толкова дълго ги бе съпътствало, спря внезапно, след като свалиха защитата си от нея.

— Рулеви, обърни кормилото към новия курс 295! — заповяда Бел.

Картър говореше нещо относно движението на кораба, но Бел не можеше да се концентрира в този момент. Моран рапортуваше за увеличаване скоростта на самолетоносача и нещо за хеликоптерите около него. Как би могъл да мисли човек при целия този шум в главата му? Водата. Нещата в нея… Сякаш превърташе. Той трябваше да се концентрира.

— Започнете да се подготвяте за стрелба. Рулеви, завий наляво към 265 градуса. Снижи ъгъла на подводницата с 20 градуса! — заповяда той.

— Сър, наклонът на предницата не е проверен — отбеляза Картър.

Бел беше оплескал нещата. Обърка се. Беше насочил целта в грешна посока. Господи, главата му щеше да се пръсне. Беше се пренесъл в друго време, на друго място. Бореше се. Молеше се Господ да не позволи това да му се случи отново.

— Само повърхността не се променя — обади се Маккензи. Стоеше близо до него.

Учителят беше до ученика си. Искаше да го успокои. Марк започна да вижда. Маккензи му припомни, че всяка битка между подводници е като война на догадки и предположения. Само зрението и повърхността бяха действителни. Бел трябваше да си изгради версия. Разстояние, скорост, посока и звук. От тези елементи се нуждаеше, за да вземе решение.

— Поправка. Надясно 20 градуса. Пяна — нула. Помещение за торпедата, отвори външните капаци на дулата!

— Отварям външните капаци, разбрано.

— Решението е готово — рапортува Флин.

Маккензи каза:

— Те трябва да се потопят, за да избягат, Марк. Обезпечи и по-дълбоките пластове, за да предпазим и самолетоносача.

— Обезпечавам долните пластове, разбрано.

— Подготви за стрелба дуло едно и две! — заповяда Бел.

Моран се оплака, че не може да чува от шума на останалите кораби. Какво, по дяволите, казваше операторът? Къде са хеликоптерите? Кой би могъл да мисли с този шум в главата си? О, Господи, не позволявай да те изгубя!

— Корабът е готов. Решението е взето. Помещението за торпедата е готово — съобщи Флин.

— Маневрен, всички машини, стоп.

„Джаксънвил“ намали ход. Бел се надяваше, че правилно е снижил ъгъла, че торпедата ще спазят посоката, че никой няма да разбере какво му става. Каза твърдо:

— Гръмотевицата е добра, впечатляваща, но светкавицата върши работа. Стрелят дула едно и две.

— Зареди, готови, огън!

— Изстреляно торпедо от дуло едно.

— Зареди, готови, огън!

— Изстреляно торпедо от дуло две.

 

 

„Северна звезда“

— Капитане, трябва да намалим скоростта.

— Не можем — предупреди Авилов. Те трябваше да се придвижат до самолетоносача, иначе щяха да ги хванат. Шумът вече намаляваше.

— Машинно, рапортувайте.

— Има проблем в спомагателните съоръжения… Не, почакайте. Аз мисля… Пълна мощност, капитане. Блокирали клапи. Ще ги имате след една минута.

Авилов затвори телефона. Прекалено късно. Някой ги беше чул.

— Капитане, торпеда във водата. Високоскоростни. Два контакта. Откъм лявата ни страна се приближава американска подводница.

Подводница? Къде, по дяволите, е била? Тя идваше към него. Под разрушителя. Друга лисица в стадото. Не беше хитър единствено той. Авилов имаше само няколко секунди, за да вземе правилно решение. Иначе той и хората му щяха да бъдат мъртви. И семейството му щеше да умре с тях.

— Капитане, торпедата се приближават. На 500 метра са. Преследват ни.

— Офицер по контрамерките, изстреляй примамката.

— Примамката е във водата.

— Контрол по стрелбата, имаш ли решение за тази подводница?

— Само една е — отговори Вашовски. — Останалите от групата са разпръснати. Горе е лудница.

— Торпедо на 400 метра и приближава.

— Приготви дула едно и три! — заповяда Авилов. — Готови за стрелба. Отворете външните капаци на дула едно и три.

— Дуло едно… готово. Дуло три… готово.

— 300 метра и приближава… капитане!

Гонеха ги две торпеда. Трябваше да се гмурне, за да избяга от пътя им. Заповедта беше на езика му, когато внезапно помисли колко умни са американците да се скрият под разрушителя. Хитро, те искаха да го накарат да се потопи. Авилов предизвика съдбата. Хвърли най-големия си залог.

— Юри, спешно изплувай!

— Но ние сме под самолетоносача — извика Паченко.

— Прави каквото ти казвам!

Паченко ритна лоста за издухване. Компресираният въздух десет секунди изхвърляше водата. „Северна звезда“ се изкачи около 60 метра и се удари в корпуса на самолетоносача. След сблъсъка последва адски трясък. Спойките се пропукаха и водата нахлу вътре през шуплите над главите им. Корпусът изстена. В електрическата инсталация последва късо съединение с парлива миризма. Водата повлече конзолите.

— Торпедо на 20 метра… 10… Капитане, торпедата минаха под нас.

Авилов триумфално удари с юмрук.

— Те не могат да стрелят прекалено високо, за да не засегнат самолетоносача. Бързо, Пери, качвай се на горната страна на корпуса. Отстранете наводнението.

Паченко го изгледа с гордост и признателност, докато се катереше нагоре.

— Ястребът пак победи!

— Не още, Юри. Първо трябва да се измъкнем оттук. Степов, потопи ни много надълбоко. 600 метра. Използвай само резервния двигател. С целия шум тука никой няма да ни чуе, че напускаме веселбата.

 

 

„Джаксънвил“

— Командна кабина, операторът е. Торпеда във водата. Приближават ни.

Маккензи пристъпи напред веднага.

— Поемам командването. Спешно потапяй надолу. Намали пяната с двадесет степени. Пълен напред.

Вниманието на Бел беше раздвоено между това как да избегнат вражеското торпедо и надеждата, че собственото му страдание е отминало напълно.

— Команда, операторът е. Високоскоростните мотори заглъхват. Трябва да избегнем техните торпеда, капитане.

— Какво става с нашите? — попита Бел.

— Няма контакт, сър.

Бел се обърна към Маккензи.

— Усетили са ги, нали?

— Може и така да е. — В гласа на учителя имаше само респект. — Бях се долепил до локатора. Точно преди да ги докоснат торпедата, се чу скриптящ звук. Мисля, че са се изкачили нагоре под носача. „Рибите“ са профучали под тях.

— Вдигнали са се нагоре?

Маккензи кимна.

— Казвали са ми, че никой не може да победи този човек — каза той, като прокара уморено ръка по косата си под кепето. — Може би са били прави.

— Съжалявам, провалих ви, сър.

Маккензи постави ръка на рамото му.

— Марк, изобщо не съм и помислял да те обвинявам. Просто този човек е професионалист от висока класа.

— Какво ще правим сега, сър? — попита Джесика Моран.

— Ще опитаме друга тактика, за да го победим — отговори Мак. — Господин Бел, върнете на заден ход.

 

 

„Червен лъв“, 610

Първата мисъл на Рико беше, че Колби иска да го убие. Не можа да повярва, като чу „Рентген“ в слушалките:

— Торпеда във водата. Подводницата е под носача.

Съобщението беше придружено с ужасни псувни, които се разнасяха по всички кораби и самолети.

Кучият му син е бил под самолетоносача! Завоят го е принудил да се открие. Но бъдещите командири го бяха спипали първи. Рико силно ритна дросела. Той беше на не повече от 500 метра от тях. Лицето му пламтеше, докато слушаше гласовете по канала. Не му харесваше да бъде надхитрян. Подводничарите може и да бяха усетили руснаците първи, но пък ги бяха изпуснали.

Флотът беше в безредие. Корабите блуждаеха около мястото на удара. Ако Авилов се беше потопил, със сигурност го бяха изпуснали.

— „Рентген“, 610 е. Искам разрешение за независимост.

— Упълномощен сте за самостоятелност.

Рико предупреди екипажа си да наведат глави и обърна към водата. Сега имаше пълномощия да провери дълбоките места сам. Вражеската подводница беше стреляла наслуки и беше се отдалечила. Накъде? На запад?

— Оператор, пилотът е. Потопи хидролокатора.

— „Роджър“, потапям.

Рико сканира с радиолокатора. Нищо. Колби продължаваше да трупа своите глупаци отгоре му. Можа да съзре голямото му грозно лице в самолета му, докато предвождаше останалите.

— Велик план, Рико. Следващият път ще е по-добре да си държиш устата затворена.

Типично за Колби.

Рико заповяда да се издигне обхватът. Придвижи хеликоптера, преди да е прочистил водата. Движеше се много бързо. Отчаяно търсеше подводницата. Не спазваше процедурите. Това беше опасно. По такъв начин загиваха хора. Офицерът по локацията се разкрещя в слушалките по Рико:

— Какво, по дяволите, правите капитане?

— Търся руската подводница. Това притеснява ли ви?

— Не, ако го вършите по правилния начин!

— Само гледай съоръжението ти да е във водата.

— Макарата не може… — Мъжът при локатора внезапно млъкна. — Има нещо…

Най-сетне Рико я откри. Ето го потрепването.

— „Рентген“, 610 е. Целта е открита. Искам разрешение за прочистване и използване на оръжията. — Ръката му вече опипваше за ключа, който трябваше да изстреля торпедата. Чакаше само заповедта да стреля.

— 610, „Рентген“. Приключваме. Върни се при Майката.

— Близо съм, „Рентген“. Кълна се.

— Не можем да проверим това, 610. Съжалявам. Просто се завръщай в депото.

— „Рентген“, само ми разреши…

— Изключено. Заемете мястото си в бойния ред.

Рико изключи напълно радиостанцията си.

— Не точно сега — измърмори той.

За последен път той потопи хидролокатора и го прекара по водата.

— Оператор, пилотът е. Потопи обхвата.

— Капитане, аз не… По дяволите. Оператор, разбрано.

 

 

„Джаксънвил“

Маккензи не можеше да не се възхити от Авилов. Гениален беше руският капитан. А той самият още веднъж беше загубил.

— Контролна, операторът е. Улавям наблизо шум от хеликоптер.

— Рулеви, кормилото надясно 10 градуса — заповяда Бел. — Господин Рандъл, направете дълбочината ни 600 метра.

— 600 метра, разбрано.

Внезапно ги спря силен звук. Такъв не бяха чували досега.

— Какво, по дяволите, е това? — учуди се Флин на глас.

По-късно Бел не можеше да обясни как беше разбрал или защо. Просто в съзнанието му се бяха плъзнали внезапно струпали се факти. Реагира, без да мисли. Беше сигурен само в едно — всяко отлагане би убило пилота.

— Остави тази заповед за гмуркане! Спешно на повърхността! — изкрещя той. — Освободи главния резервоар за равновесие. Изтласквай десет секунди.

— Обясни защо — спря го Маккензи.

— Сър, мисля, че локаторният кабел на пилота над нас се е закачил за подводницата. Ако се потопим, ще повлечем и самолета с нас.

Маккензи бързо завъртя перископа.

— Той е прав, хеликоптерът се е закачил. Спешно на повърхността! Марк, Джейми, Джесика — отивайте на палубата, за да го откачите! Господин Картър, поемете контролната кабина! — Грабна микрофона на радиостанцията: — Хеликоптер се е заплел в плавателния ни съд. Нужна ни е спешна въздушна помощ!

 

 

„Червен лъв“, 610

Рико почувства, че се е закачил и прокле лошия си късмет. Беше решил да прочиства само пет минути, а това щеше да му коства локатора. Всичко в този ден беше против него. Мразеше да изхвърля товар от самолета при авария. Би бил щастлив, ако се отърве от всичко това, без да го подведат под отговорност.

— Оператор, пилотът е. Изхвърли локатора!

— Пилот, устройството не функционира. Макарата е смачкана, капитане. Може би от това мятане нагоре-надолу?

— Прережи кабела — нареди Рико, като се бореше с насрещния вятър.

— Добре — намръщи се офицерът по локацията. — Освен нас други дълбочини няма. Някои умни хора се прибраха.

За пръв път страхът прободе Рико. Вятърът бързо се усилваше, а той беше привързан към подводницата. Бореше се, за да може да лети.

— „Рентген“, 610 е. Заплетохме се. Помощ! Помощ!

Той почти загуби контрол. Опитваше се да раздвижи подводницата, подобно риба на кука. Може би беше успял да я дръпне малко. Точно когато си помисли, че може да се освободи, отдолу въжето беше дръпнато силно така, че той се разклати във въздуха. Хеликоптерът хлътна. Пилотът се опитваше да го издигне, като се бореше за всеки сантиметър надморска височина.

— Откачи дяволското приспособление от палубата! — крещеше той в микрофона. — Освободи ни!

Сега вече вятърът идваше на диви тласъци. Стана му ясно, че при още едно такова дръпване от подводницата, той ще падне в морето.

Майката на Рико веднъж му беше казала, че е имала видение на Дева Мария. В този момент беше сигурен, че то не можеше да се сравни с гледката на изплуващата подводница отдолу. Бяха се досетили. Спасителният самолет вече беше на път. Може би те го бяха извикали? Рико никога нямаше да разбере. Почувства как самолетът се наклони надясно, след това внезапно наляво. Почти не му остана време да се учуди какво причиняваше това люлеене, когато се откъсна опашният ротор. Хеликоптерът чувствително се отклони от курса си надясно, след това предницата му потъна с десет градуса. Рико разбра, че беше в много тежка ситуация. Може би лагерната кутия на върха на опашката не функционираше добре. Машината излезе извън контрол. Започнаха бързо да пропадат. Друсането беше ужасно. Роторните перки се люлееха надлъжно. Рико се опита да ги овладее, за да спре дивашкото клатене. Това беше последното нещо, което успя да направи между молитвите си.

Хеликоптерът силно се тресна във водата и се заби в нея.

 

 

„Джаксънвил“

Бел последва Флин и Джесика на мостика. Флин носеше огромни ножици. Морето беше развълнувано. Кабелът на хидролокатора се беше закачил под дясната носеща повърхност. Беше я счупил. Бел и Джесика трябваше да балансират рисковано, за да откачат кабела и да го придърпат към Флин, за да може той да го пререже. Но точно когато жицата беше между челюстите на ножицата, тя се разхлаби.

— Хеликоптерът пада! — извика Бел, разбрал на какво се дължи това.

На около 100 метра от тях той се заби във водата. Изглеждаше като че се огъна. Крилете му се сгърчиха. Щръкнаха като краката на гигантски рак. Джесика грабна корабния микрофон.

— Капитане, хеликоптерът падна. Обърни кормилото надясно десет градуса. Бавно напред. Има хора във водата на около 90 метра вдясно от предницата ни.

— Стойте горе и ни насочвайте, госпожице Моран — долетя гласът на Маккензи.

— Разбрано, сър.

Екипажът беше успял да се измъкне от хеликоптера. Над водата се виждаха главите им. Плуваха. Забелязаха лицето на един мъж. Той щеше да се удави, ако някой не стигнеше бързо до него. Бел се паникьоса. Морето му се присмиваше. Всичко се случваше отново. В гърлото му загорча. Спасителният хеликоптер беше на около два километра разстояние. Щеше да пристигне прекалено късно. Бел се изкачи на страничната плоскост, за да скочи във водата и… се скова!

Спомни си топлия вятър и миризмата на пържено месо на плажа около пристанището на Сидни. Австралийците празнуваха в чест на завръщането на флота. Празникът им можеше да съперничи на тържествата, организирани на 4 юли. Самолетоносачът вече беше прибрал витлата си. Подводницата на Бел лежеше на около два километра разстояние от него. Позволяваше на местните да й хвърлят прощален поглед от своите лодки. Бел стоеше на палубата и се любуваше на стадо делфини, когато една моторна лодка се обърна.

— Марк! — извика Джесика. — Какво има?

Бел осъзна, че се притиска към стълбата с двете си ръце. Дланите му не можеха да се отлепят.

— Някой трябва да се добере до онзи човек, преди да се е удавил! — изкрещя Флин. Той все още се опитваше да освободи кабела.

На мостика се появи Маккензи. Бел погледна нагоре към него. Защитаваше се с очи. Отпусна прегръдката и скочи във водата. Тя покри главата му. Шептящият глас, обсебил сънищата му, заговори отново: „Колко тихо и хубаво, потъни надолу, забрави, няма да има повече лица, колко е лесно. Забрави телата във водата… телата във водата…“

Но животът, който беше в опасност, го накара да се осъзнае. Заплува към давещия се пилот. Маккензи също плуваше. Достигнаха до мъжа и дръпнаха главата му нагоре. От сбръчканата му плът навън стърчеше назъбено бяло парче от ключица. Беше се промушила в спасителната му жилетка и забождаше главата му във водата. Бел повърна настрани.

Маккензи бутна обратно костта. Бел потисна гаденето си. Придържаше главата на човека изправена. С пръсти почистваше устата му. Очите на пилота бяха плътно затворени. Бел не можеше да каже със сигурност дали е жив или мъртъв.

До тях достигна боботенето на спасителния хеликоптер. Перката му диплеше водата около тях. Хвърлиха се спасители, които прикрепиха удавника към ремъци. Хеликоптерът го издигна нагоре.

Бел го наблюдаваше. Един от екипажа на самолета седна в края на люка. В ръцете си държеше автоматична пушка, готова да стреля, ако се приближат акули. Бел осъзна, че краката му треперят. Бяха толкова крехки, толкова уязвими!

Той извика към обърналата се лодка и се хвърли във водата. Децата нямаше да издържат дълго. Спомни си тишината на дългото, бавно гмуркане, което го доближи до лодката. Край него се стрелна делфин. Той не разбираше спешността на случая. Мъжът се беше вкопчил в корпуса, в жена си и дъщеря си. Крещеше към сина си, като се опитваше да помогне на момичето да не потъне.

Бел се гмурна в бистрата, зелена вода. Голямото налягане, което усещаше в ушите си, сякаш щеше да пръсне белите му дробове. Но той беше твърдо решен да не се връща без детето. Някъде зад него се чуваше боботенето на собствената му подводница. Звучеше така, сякаш беше засякла вражески контакт. Беше ли момчето наблизо? Показа се на повърхността и отново се гмурна. Почувства нечие присъствие край себе си. Добре. Готвеше се вече да издърпа момчето, когато във водата блесна нещо метално. Никога не разбра как събра толкова въздух, за да се задържи под водата. Трябваше да почисти ушите си, преди налягането да пръсне черепа му. Пръстите му се вкопчиха в малкото юмруче, толкова крехко и малко. Приличаше на крилце в дланта му. Дробовете му бяха в огън от отчаяното бързане под водата. Повърхността беше блестящо крило от светлина, което лежеше само на няколко загребвания от него…

Докато играеше, Марк беше удрян, но никога с такава ярост и сила. Мислеше, че го е ударила подводницата…

Изтръгна се от мислите си и се върна към действителността. Спасителят усука ремъците около него и Бел полетя в небето, сякаш силни ръце го дърпаха към търбуха на хеликоптера. Просна се на пода като изтощена купчина. Наблюдаваше как останалите членове на екипажа на катастрофиралия самолет се издигаха нагоре в мъглата. Мятаха се като кукли на конци.