Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (14)

Глава тринадесета

„Червен лъв“, 610

За лейтенант Франки Рико това беше въпрос на чест.

Рико беше от Детройт, от времето, когато беше жизнен, както винаги добавяше той. Често повтаряше: „Научил съм едно правило — никога не бъркай в лайна“. Това беше негово верую.

Сега се рееше с хеликоптера си на 120 метра над океана. Проверяваше с хидролокатора си следата на самолетоносача. Ако можеха, подводниците биха се скрили там. Работата на Рико беше те да не успеят. Ултрачувствителният локатор AQS-13E чрез кабел можеше да бъде потопен на дълбочина 1300 метра и да предава сигнали към оператора в хеликоптера. Ако целта бъдеше открита, Рико трябваше да изстреля MK-48 торпеда. В своята кариера беше пропуснал да открие доста подводници и затова не искаше да пропусне тази на Авилов. И което беше още по-лошо — да позволи на някой сополанко от екипа бъдещи командири да потопи пръв руския кораб. Особено пък на женската. Потръпваше само при мисълта за това. Колби трябваше да спечели облога. Искаше това, въпреки че не харесваше особено своя началник. Сега го дразнеше Флин. Кой беше позволил на това копеле да се мисли за нещо? Така обиждаше капитаните.

Рико се съсредоточи в работата си. Районът беше чист.

— Оператор, капитанът е. Издигни хидролокатора.

— „Роджър“… Кабелът е с наклонен край. — Помощник-капитанът включи куплунга. — Готов е.

— Издигай! — заповяда Рико.

— „Роджър“. Повдигам кабела. Спирам на 1066 метра. — Когато водата беше проверена, мъжът от екипажа рапортува: — Следата е чиста.

Сега Рико можеше да отмести самолета. По телефоните се мълчеше. Макарите навиваха кабела. Когато стигнеха от 18 до 30 метра под хеликоптера, автоматично се изключваха.

Колби повика „Рентген“ — координатора от самолетоносача.

— „Рентген“, 610. Преустановявам потапянето. Следващо проучване — станция „Майка“, 180 към 3. — Така идентифицира той следващата позиция. Тя беше на 6 километра зад Майката — самолетоносач, в посока 180.

— „Роджър“, 610.

— Разшири зидарията си, „Рейсър“. — Това беше Колби. Използваше 615 — личния номер за повикване на Рико. Нареждаше му да разшири площта на своите радиохидроакустични шамандури. Трябваше да хвърли повече звукови локатори във водата.

— Над него съм, „Стоджи“ — отговори Рико. — Сигурен съм, че тази нощ ще ги хванем.

— Радвам се да чуя това, „Рейсър“.

Рико беше близо до полето на потапяне — три четвърти от квадратния километър, по посока на вятъра.

— „Рентген“, 610. Маркирай потапянето.

— „Роджър“, 610.

Рико често се чудеше какво ли щеше да бъде, ако е в подводницата и нападне с нея бойната група. Как ли би изглеждала тактическата картина отдолу, а не отгоре? Колкото и да беше загрижен, той си имаше своите предимства. Имаше толкова много места, откъдето подводницата можеше да бъде ударена. Откриването на правилното често беше процес на елиминиране. „Какво бих направил, ако бях командир на подводница?“ — винаги се питаше той. Обикновено отговорът беше „звукът“. Шумът беше основната характеристика на подводницата. Шумът — обичан и мразен. Той можеше да замаскира движенията им, или да ги предаде.

Беше слънчев ден. В небето плуваха високи и малки облачета. Вятърът леко се усилваше, но океанът все още беше спокоен. Разбира се, това бързо можеше да се промени. Рико искаше да направи Колби щастлив. Обтегнатите им отношения бяха станали направо жестоки. За да ги успокои, Рико работеше особено упорито.

Гледката отпред стана неочаквано красива. На няколко пъти на Рико му се струваше, че сякаш лети по магистрала. Внезапно, без видима причина, всички коли и камиони започваха да се движат с еднаква скорост. Изглеждаше така, сякаш пътят под колите се движеше по-бързо от самите коли. Останалите хеликоптери от ескадрилата балансираха над блестящото, бързо посребряващо море. Кабелите се люлееха подобно вериги за връзване на животни. Самолетоносачът ги водеше — огромният град върху кораб си проправяше път сред вълните. Отстрани и зад кърмата бяха патрулите. Разрушителите пореха остро водата от двете страни на триъгълната формация. Един танкер и обслужващ кораб се мятаха наоколо, подобно игриви делфини. За един дълъг момент като че всичко беше замряло. Едни и същи ритмични кръгове и движения. Рико се наслаждаваше на гледката като на живописна картина. Последва някакво внезапно раздвижване, което сякаш разпръсна картината на парчета и тя се разпадна на отделните си елементи.

— Оператор, пилотът е. Потопи хидролокатора.

— „Роджър“, пилотът е. Стеснявам обхвата. Локаторът е потопен.

— „Роджър“… — Рико изчака, докато го чуят.

— Пилот, операторът е. Обхватът е на 900 метра. Започвам пасивно издирване.

След това Рико предаде по радиото на „Рентген“, че продължава да търси вражеската подводница.

 

 

„Джаксънвил“

Картър държеше „Джаксънвил“ на 1200 метра дълбочина. Беше стабилизирал кораба с резервния двигател и резервоарите за равновесие. Добре изпипана маневра му беше позволила да заеме позицията тихо. Всички в контролната кабина бяха изключително напрегнати. Кратките команди се изпълняваха с мрачни лица. Всеки момент операторът можеше да извика „Торпедо във водата“ и да започне истинската война.

Картър се подготвяше да командва „Джаксънвил“ през следващата фаза на преследването.

— Задава се разрушител с голяма скорост, Рег — съобщи Джесика от станцията за контрол на стрелбата. — Приближава 3000 метра.

— Предлагам да ни изтеглиш няколкостотин метра на север — каза Бел.

— Скоростта му е 20 възела — обяви Джесика. — 2000 метра и приближава.

— Зареди дулата с торпеда — заповяда Картър.

— Да заредя дулата, разбрано.

— Внимавайте с тази голяма скорост — предупреди ги Маккензи.

— 1000 метра и приближава — съобщи Бел.

— Контролна кабина, операторът е. Той отива там, сър. Рязко увеличава скоростта. Близо 30 възела.

Това беше той. Разрушителят си оставяше дистанция, докато се насочваше право към тях. Машините работеха в своя максимум.

— Господин Бел, поемете контролната кабина. Добра работа свършихте, господин Картър. Поемете навигацията. Госпожица Моран е помощник-командир. Господин Флин — контрол на стрелбата.

— Поемам контролната — рапортува Бел. Адреналиновата атака в него беше огромна. Сякаш никога не беше се чувствал така. Нито един момент от футболното поле не можеше да се сравни с този. Футболните емоции от юношеството му избледняваха като незначителни. За него сега те нямаха значение. Искаше да хване „Северна звезда“ повече от всичко на света. Предполагаше, че и за в бъдеще нямаше да желае нещо по-силно.

— Господин Рандъл, направете дълбочината 600 метра. Увеличете пяната с пет степени.

— 600 метра, пет степени повече пяната, разбрано.

— Той е върху нас — каза Флин.

— Пълен напред! — заповяда Бел.

— Пълен напред, разбрано.

Нямаше място за грешка. Звуците на огромното корабно витло проникваха в кабината. Отначало като глупаво трополене. После нараснаха до звучно и постоянно разбиване.

— Пазете ушите си, оператор — предупреди Бел.

Те трябваше да се приближат повече до „Махън“, отколкото до „Карън“. Гърмящото боботене беше достатъчно, за да строши кости. Дълбочината от кила до повърхността постоянно се измерваше, както и от кила до дъното. Височината на кораба трябваше да бъде извадена от разстоянието до корпуса. От 300 метра разстояние трябваше да останат само 120 от дъното на „Махън“ до върха на „Джаксънвил“.

Бел взе телефона:

— Говори капитанът. Приближаваме се към изискваната позиция. Няма опасност. Направете всичко, за да изолирате шума.

— Движат се на зигзаг — каза Флин.

Картър беше готов.

— Предлагам кормилото да се измести 10 градуса наляво, капитане. Не… 15.

— Кормилото наляво 15 градуса — заповяда Бел. Той не искаше да мисли за това, което е навън във водата. За всичко във водата. До сега няколко пъти беше изпитал страх, слабост, но беше успявал да се концентрира върху задачите си и всичко беше отминавало. Толкова време никой не беше забелязал. Той трябваше да продължи да командва. Всичко зависеше от него.

— Те търсят Авилов — каза Маккензи. — Тази промяна беше, за да позволят на онзи хеликоптер да изчисти дирята на „Махън“.

— Ще се приближим — каза Бел. — Направи дълбочината 270 метра.

— Още малко и може да го докоснем — обади се Джесика.

— 270 метра, капитане — рапортува Рандъл спокойно.

— Те завиват — каза Флин.

— Предлагам кормилото да се завърти 10 градуса надясно, капитане.

— Кормилото 10 градуса надясно — заповяда Бел.

Шумът от витлото беше непрекъснат. Всички си запушваха ушите с ръце или с памук.

— Премести кормилото. Задръж, докато преминаваме! — заповяда Бел.

Маккензи наблюдаваше работата на екипа. Сега трябваше да опита друга комбинация. Усещаше, че това съчетание беше най-доброто. Бел беше техният естествен лидер. Маккензи беше уловил съобщение от радио офицера.

— Изглежда сме имали някакъв контакт със Звездата. Самолетоносачът е на мнение, че са някъде наблизо.

Джесика наблюдаваше обхвата, който засича Флин, през рамото му. Кимаше към Бел и се навеждаше по-близо, за да може да се вслуша в шума.

— Крайцерът се е раздвижил. Стесняват вътрешната зона за ескадрилата.

Флин доближи глава до техните.

— Хеликоптерите отново летят. Не отстъпват правата си.

Напрежението в контролната кабина беше осезаемо. Пулсът на всички беше учестен, изравнен с този на великанското витло отгоре. Беше опасно да се приближават много близо до „Махън“. Няколко метра по-нагоре или внезапна промяна на морското течение и можеше да последва сблъсък. „Северна звезда“ беше някъде отвън.

— Ела при татко — прошепна Бел.