Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (8)

Глава седма

Екипът бъдещи командни офицери се спускаше надолу, за да се качи на „Джаксънвил“. Говореха малко, тръпнеха от очакване, подобно на ловджийски хрътки, надушили следа.

В станалата светлозелена от изгрева вода, подводницата беше като черна сянка. Плавателните й плоскости се протягаха като ръце. Беше достигнала скорост четири възела. Бризът беше лек. Имаха удивително усещане, че техните намерения съвпадат с тези на великолепния спокоен кораб. Екипажът на подводницата спусна въжена стълба отстрани. Матросите от транспортния кораб им хвърлиха въже. То падна наблизо. Картър го грабна. Това изненада Маккензи.

— Аз ще го направя — отсече Картър.

— Да, сър — отговори мъжът, като се намръщи.

Когато за пръв път влезеш в подводницата, те обхваща чувство на потиснатост. Слабо чувство, което обаче с пулсираща сила те сграбчва и държи, защото тук всеки сантиметър е пресметнат така, че да върши работа. Коридорите са малко, таваните са опасани с множество електрически кабели и тръби. Всички боядисани в бяло, за да създават илюзия за височина. Обшитите панелни стени са голи. За всеки случай бяха поставени плакати за близост и противопожарни костюми.

Маккензи отново почувства радост от пристигането си на борда. Като че ли мощните съоръжения очакваха единствено неговите заповеди, за да се гмурне корабът дълбоко в океана, където можеше да прояви истинските си сили и предимства.

Машинният инженер на „Джаксънвил“, лейтенант командир Каил Фейет, го пресрещна в коридора.

— Добро утро, капитан Маккензи. Добре дошли на „Джаксънвил“, най-хубавия кораб във флота.

— Благодаря, господин Фейет. Не се съмнявам в това — каза Маккензи. — Вие тримата продължавайте напред — добави той и закрачи, за да инспектира кораба.

Каюткомпанията беше и офицерска столова. В нея имаше маса, достатъчна да събере десет човека. Това я правеше удобна и за оперативки. Столовете бяха закрепени неподвижно. Под всеки беше поставен противогаз за спешни нужди.

Маккензи се върна доволен.

— Току-що огледах наоколо. Корабът е добър. Том Травърс: е свършил добра работа при ремонта.

— Щастлив съм да чуя това, сър — отбеляза глас откъм люка. — Заработихме здраво, след като разбрахме, че пристигате вие.

— Господин Рандъл! — извика Мак възторжено. — Не съм те виждал от дните, прекарани на „Морски вълк“. Как си?

— Добре съм, сър. Наистина е удоволствие да ви служа отново.

— Запознай се с моя екип бъдещи командири, Реджи Картър, Джейми Флин, Джесика Моран и Марк Бел. Те ще ни покажат как се работи.

— Ще се изненадам, ако те ви научат на нещо, сър — каза Рандъл, като приглаждаше червената си коса. Имаше младежко лице, сини очи и очарователна усмивка. Уважението и привързаността му към Маккензи бяха очевидни.

— Лейтенант Рандъл е най-добрият дълбоководен офицер — каза Маккензи.

— Благодаря, сър. Готови сме да отплуваме — отговори Рандъл.

Маккензи беше мислил дълго и задълбочено за това, как да подреди екипа си.

— Господин Бел, вие сте действащ командир, господин Картър — координатор, госпожица Моран поема пункта за стрелбата, господин Флин — помощник-командир. Ако се наложи, ще променяме назначенията. Господин Рандъл, заемете мястото си.

— Слушам, сър. — Рандъл напусна каюткомпанията.

— Капитане?

— Да, господин Бел?

— Ние всички искахме да ви кажем… Ние говорихме и искаме да знаете, че сме ви много благодарни за доверието, което имате към нас.

— Няма да ви подведем — допълни Джесика Моран.

Маккензи ги изгледа. Толкова млади и неопитни… Непроверени в битка. А той ги беше взел със себе си на война. Дали всички щяха да се завърнат след издирването на „Северна звезда“?

— Просто запомнете, че няма командир във флота, който да изпитва това, което вие чувствате. Знаете, че ако не бяхте добри, нямаше да сте тук. Един съвет: не действайте след първото хрумване. Добре обмисляйте и запазвайте спокойствие.

— Да, сър.

— Много добре, пирати. А сега на работа.

Бел се изкачи в командната кабина. Застана до платформата с перископите.

— Господин Бел — каза Рандъл, като зае мястото си зад рулевия и навигатора, — господин Кроули е шеф на наблюдението, а господин Спрингфийлд — нашият навигатор.

— Добре дошли на борда, господине.

— Господин Спрингфийлд, господин Кроули — благодари Бел.

— Господин Бел, командната кабина е ваша — каза Маккензи.

Бел пое дълбоко въздух и прие задълженията си с подходящия отговор:

— Поемам командването, сър. — Чудеше се дали климатичната инсталация е повредена, та му беше така дяволски горещо. „Успокой се!“ — заповяда си той.

Екипът беше готов за атака. Действащият командир издаваше заповедите. Постоянно получаваше информация от офицера, отговарящ за стрелбата. С помощта на координатора обработваше постоянно променящата се тактическа картина.

Рандъл стоеше точно пред Бел, вперил очи в топографското табло на стената. Както повечето мъже, той беше обут в удобни кецове. Върху работния гащеризон беше облякъл пуловер. Навигаторът Спрингфийлд беше до масичката зад перископите. Негова основна грижа беше позицията на кораба. А така също предпазването му от дъното и сблъсъка с други предмети.

Джесика Моран зае мястото си в пункта за стрелба. Застана в дясната страна на помещението. Тя определи курса, скоростта и възможния обхват на торпедата в четирите дула, разположени по средата на кораба. Проследи и мерниците им.

Мястото на Картър беше до това на навигатора. Понякога го наричаха пазач на фактите. Отговаряше за изпълнението на всички заповеди и нареждания. Ако компютърът на Моран се повредеше, изстрелите трябваше да се задействат с ръчно управление.

Хидролокаторът беше крайният елемент от решаващо значение за атаката. Офицерът, който го обслужваше, също беше свързан с екипа. Телефонът му беше прилепен точно до контролния пункт. Когато при бойни ситуации в него се съберяха около тридесет и пет човека, оставаше място като в малка гостна.

— Зоната е чиста — каза уверено Бел, като правеше пълен оборот с перископа. — Господин Флин, какъв е статусът на кораба?

— Корабът е готов за подводно плуване, както и за потапяне.

Бел откачи слушалката на вътрешния телефон.

— Машинно, тук е капитанът. Бъдете готови да изпълнявате команди за маневриране.

— Готови сме за всякакви заповеди, капитане. Тука сме, за да служим.

— Право на борд, капитане — рапортува най-висшият по чин. — Всички люкове са осигурени. — Най-важното беше всички люкове да са херметизирани по време на потапяне.

— Командна кабина, оператор. Локаторът е в готовност.

— Звукът?

— 763 клафтера.

— Рулеви, готов за курс 090.

— 090, готов!

— Горната част на корпуса е чист и готов за потапяне — докладва Флин.

Бел се почувства с повишено настроение, въпреки напрежението. През целия си живот щеше да помни как „Джаксънвил“ е потеглила под негово командване.

— Потапяй кораба — заповяда той. — Господин Рандъл, направете дълбочината 600 метра. Понижете пяната с пет степени.

— 600 метра, 5 степени понижение на пяната, разбрано.

Морскосините води на Бахамите се затвориха над „Джаксънвил“.

— Две трети напред. Рулеви, готов за курс 090. Рег, на координаторския пункт. Джейми, и ти, Джесика, също — заемете местата си.

— Да, сър.

Маккензи наблюдаваше като зрител.

— Посочи ни позициите, Рег — заповяда Бел.

— Тука е бойната група — докладва Картър. Определи върху картата мястото на всеки кораб.

Дори докато говореше, призрачните ръце на Рансъм го достигаха и го докосваха. Двадесет пъти през нощта му се искаше да вдигне телефона и да позвъни на Маккензи. Измъчваше се. Рансъм го гризеше като червей. Чувстваше се така, сякаш в него живееха двама души. Този на повърхността правеше нормални неща, а скритият интригантстваше и заговорничеше. Чувстваше се омърсен, след като беше насилен да надзърта в живота на Марк Бел чрез медицинските му показатели. Картър беше чувал за проблемите на Марк в Австралия, но те избледняха, преди да се потвърдят. В папката имаше документи, които говореха за характера на момчето и как е успял да оцелее, след като е бил в затруднение.

Рансъм искаше Картър да се възползва от тези рани, за да го унищожи. Ако тези данни станеха известни, Бел щеше да бъде уязвим. Физическата болка явно не беше неговата цел. Той искаше да смачка голямата душа на Марк. В края на краищата Картър беше скрил папката. „Има стотина мъже, които биха се заклели…“ Но можеше ли наистина да го направи? Тази мисъл го ядоса. Трябваше да намери изход!

— Самолетоносачът „Форестал“ е в полето на триъгълника — съобщи Картър. — Следват го два разрушителя и два патрулиращи кораба. Има един петролоносач и няколко танкери — цистерни. — Взря се в по-далечния квадрант в океана. — Звездата е била забелязана тук, където е „Аугуста“.

Бел прецени тактическата обстановка и взе следното решение:

— Рулеви, насочи към 235. Ще се придвижим успоредно на бойната група.

— 235, разбрано.

Бел вдигна телефона и избра главния канал. Искаше да го чуят всички екипажи.

— Говори капитанът. Добро утро от „Джаксънвил“. Вече мога да констатирам, че корабът ни е добър. Бъдете готови за бързи реакции в непредвидени случаи. Уверете се, че всички сте в безопасност.

Внезапно обратно завъртане при висока скорост на главния двигател разбърка водата като при експлозия. Шумът от пукане на мехури би могъл да бъде засечен от всички хидролокатори в района. Флин отбеляза с най-добрия си диалект:

— Браво. Ще ни чуят чак в Норфлок.

— Да се надяваме, че „Северна звезда“ също ни чува — каза Бел кротко. — Право на борд. Поддържайте курс 235. Реакторът да действа с мощност 110 процента. Помпите да охлаждат до максимум.

— Машинно, разбрано.

Бел съзнателно пренебрегваше предпазливостта. Най-голямото предимство на подводницата беше, че може да прави фалшива следа. Той проигра маневрата още пет пъти, на всеки двадесет минути, докато пукотевицата не прикри истинския й курс — 235.

— Сега променяме. Господин Флин, приготви се за ултра тихо.

— Ултра тихо, разбрано.

— Машинно, превключи на резервен двигател. Господин Рандъл, коригирайте дълбочината на 3000 метра. 5 степени понижение на пяната. Красиво и леко. Без шум.

— 3000 метра, разбрано.

— Обясни плана си, Марк — изиска Маккензи.

— Сър, бойната група се движи на югозапад и аз се надявам да сме убедили всички, че се движим с нея. Сега възнамерявам да променим посоката и да се насочим от другата й страна.

— Защо?

— Сър, ако Авилов успее да мине покрай „Аугуста“, той ще се срещне с останалите кораби. Вие казахте, че той е гений и прави това, което най-малко очаквате. Мисля си кое ли е мястото, което би избрал, за да премине?

— Ти ми кажи.

— Точно между тях. Ще се скрие при целия този шум и ще се промъкне под самолетоносача. Бих искал да го изпреваря. „Махън“ е по-бавният от двата разрушителя. Нека да се скрием под него и да чакаме. Да видим дали ще се покаже.

— Ти мислиш, че ако „Махън“ освободи дупка в заслона и ние я видим, Авилов също може да я види. Оператор, може ли да потвърдите това?

— Сър, такава ситуация е твърде възможна. На всеки час той трябва да освобождава парните си котли. Това е съпроводено с голям шум.

Маккензи трябваше да се възхити от досетливостта им. Погледна отново Бел:

— Защо само ние?

— Той няма да очаква самостоятелна единица. И още нещо, сър. Знам, че предчувствието ми е точно.

„Божичко — чудеше се Маккензи. — Как може Бел да притежава такава интуиция? Толкова рано в своята кариера! Дали наистина притежаваше това дяволско чувство?“

— Нека да проверим дали е правилно предчувствието ви, Бел — каза Маккензи. — Действайте.

— Да, сър. Рулеви, обърни бавно! Машинно, осигури резервния двигател! Две трети напред! Разчитайте на естествения поток за охлаждане. Без помпане. Без шум и пяна.

— Две трети, разбрано. Естествен поток, разбрано.

Бел седна за момент. Не можеше да прецени дали е забравил нещо. Корабът се движеше в добра тактическа позиция. Имаше шанс да застане под разрушителя незабелязан. Тогава какво го безпокоеше?

— Капитан Бел, може би ще имате нужда от оръжие, в случай че преминем покрай някакъв враг? — внимателно го смъмри Маккензи.

По дяволите!

— Госпожице Моран — каза ужасен Марк, — какво е състоянието на дулата?

— Сър, и четирите са празни като джобовете на бедняк.

— Зареди с MK-48 торпеда. — „Хубава работа“, мислеше Бел. Беше забравил да провери оръжието.

Всички действаха много точно. Бяха добър екип. Флин управляваше кораба като съвършен диригент. Аналитичният ум на Моран беше точно това, от което се нуждаеше един командир. Спокойствието на Картър го правеше съвършен координатор.

Колкото до Бел, това му се случи, след като бяха пътували шест часа. Внезапно командната кабина сякаш се стопи. Връхлетя го ужасна умора. Изплаши се, че може да загуби съзнание. Навън, във водата, точно зад корпуса… „Тела във водата… тела във водата и неща, идващи от тях към него… махайки“. Тогава разбра. Почувства, че идва пристъп на клаустрофобия. Нещо го караше да пробие корпуса с нокти, за да достигне до повърхността. Отчаяно се бореше да запази самообладание.

— Господин Бел, добре ли сте? — попита Маккензи.

— Да, сър — успя да промълви Марк. Той трябва да изтръгне това от себе си. Да пропъди демоните. Скова се от смут и вълнение.

— Кога за последен път сте се хранили?

— Снощи, сър.

— Трябва да хапнете нещо. Госпожице Моран, поемете задълженията.

— Слушам, сър.

Бел трябваше да се успокои, за да може да излезе. Много трудна задача, когато сякаш всички деца на дявола те преследваха!