Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (7)

Глава шеста

„Северна звезда“

Авилов беше успял да промъкне Звездата през проливите на Гибралтар. Беше достигнал до Северен Атлантически океан. Сега обаче се озова срещу редици от кораби, но те можеха да сплашат само дребния човек. Авилов се занимаваше с безконечната писмена работа, проклятие за всеки командир. Паченко почука на вратата му.

— Влизай, Юри.

Паченко седна на койката в каютата.

— Как е главата ти?

Авилов премълча за неотслабващото главоболие, започнало преди часове, когато го беше ударил Лернър.

— Главата ми не е нашият проблем. Толкова много кораби! Още отсега става все по-трудно.

— Ти ще ни закараш до там. Не се съмнявам в това. Но какво ще правим след това? В момента, в който доставим Звездата, с нас е свършено. И двамата знаем това — каза Паченко.

— За съжаление, това е вярно. Лернър няма да плати за нещо, което вече притежава. Такива като него нямат чест. Трябва да помислим как да се справим с него, след като пристигнем в Сабана кей.

— Интересен беше моментът с парите — размишляваше Паченко на глас. — Той наистина помисли, че вие ще приемете. Странно е как някои хора считат, че лесно се правят мръсотии, престъпления. Само вдигни падналия на улицата портфейл и го пъхни в джоба си. Но портмонето започва да те гори, а парите те карат да се страхуваш. От такива работи не чакай добро — завърши простичко той. Големите мускули на плещите му се движеха под черната униформа. — Той сгреши, като отвлече семействата ни.

Авилов кимна:

— Дванадесет дена ни трябват, за да стигнем до Сабана кей. И малко време като резерв за безопасност. Сега да отидем в контролния пункт. Искам да се огледам наоколо.

Случи се точно когато ставаше. В полето на зрението му отново затанцуваха сиви петна, но сега се разпростряха и го покриха напълно. Загуби равновесие и щеше да падне, ако Паченко не беше скочил от леглото, за да го прихване.

— Какво има, Пери?

Авилов беше като ослепял. Виждаше само частични очертания на предметите, сякаш някой беше разкъсал зрителното му поле.

— Помогни ми да седна — успя да промълви той.

Паченко го постави на леглото и се запъти към вратата:

— Ще извикам доктора.

— Не! — Авилов стисна силно очи. Болката се беше забила като кинжал в черепа му. Притисна глава с двете си ръце, за да я прогони.

— Това не ти се случва за първи път, нали? — каза Паченко. — Като онзи ден при отплуването?

— Да. Но никога не е било толкова лошо.

— Трябва да те отведем в болницата.

— А какво ще стане със семействата ни?

— Мога да закарам кораба до Сабана кей — настоя помощник — капитана.

Гласът на Авилов прозвуча болезнено раздразнен:

— Не мога да ти прехвърля такава отговорност.

— Би могъл и да умреш!

— Ти ще поемеш командването, ако аз отпадна, но не и по-рано. — Авилов стискаше главата си. Болката пулсираше и не стихваше. Не му позволяваше да мисли.

Паченко имаше един последен аргумент.

— Ще накарам Рушков да повика по радиото медицински екип. Ще се убеди, че не симулираш. Ще бъде принуден да прекъсне мисията.

Болката му пречеше да се концентрира.

— Не. Никой не трябва да знае.

— Но защо?

Страданието го беше направило избухлив.

— Помисли малко, Юри. Ако мисията ни бъде прекъсната, семействата ни губят стойността на заложници.

Паченко тъжно поклати глава.

— Какво ще правим?

Периферното зрение на Авилов беше изчезнало напълно, а по-голяма част от централното беше сиво и замъглено.

— Още не знам. Ако не стане по-лошо…

Болката започна да отслабва. Вече успяваше да се съсредоточи. Той стана. Главата му не се замая, но отворената врата беше само черна мъгла, обгърната от светлина.

— Как виждаш сега? — попита Паченко.

— Страхувам се, че не много добре.

— Това е лудост — каза Юри. — Как би могъл да командваш?

Авилов милваше боядисаната стена като стара любовница.

— Ако това те тревожи, Звездата и аз сега си приличаме. Тя няма очи. Движи я само звукът. Щом тя може да го прави, защо аз да не мога?

— Това ми прилича на метафора, измислена от някой пиян поет. Става дума за нашия и на семействата ни живот, а и на всички мъже на кораба. Ще можеш ли да командваш? — Паченко говореше спокойно.

— Още не знам — отговори честно Авилов. — Ще се опитам.

Вътрешният телефон изпиука.

— Капитане, контролната кабина. Бихте ли се качили горе?

— Капитанът слуша. Тъкмо тръгвах натам.

Авилов сграбчи ръката на Паченко.

— Винаги си ми бил приятел, Юри. Сега ми бъди гид. Помогни ми да стигна до контролната кабина.

— Пьотър, доложи! — произнесе Авилов. Беше се добрал до главния перископ.

— Няма повече пламъци в дълбокия тиган на камбуза, господине. Предполагам, че това е добър знак за прогреса на екипажа — отговори лейтенант Пьотър Степов. — Кислородните бутилки са пълни. Скоростта е десет възела. Дълбочината — 400 метра. Курсът е 270.

Хората харесваха Степов, защото беше забавен. Притежаваше способността да насити с хумор и най-простите доклади. Обикновените звуци от едрия, плешив навигатор с гъсти татарски мустаци и късогледи очи можеха да разсмеят оператора до сълзи. Въпреки че никога не рапортуваше според приетия начин, винаги беше топло приеман от всичките си началници.

— Хидролокаторът казва, че сме били засечени от американска подводница, капитане — продължи Степов. — Трябваше да се прикрием за десетина минути и да се потопим до 400 метра. Не мога със сигурност да кажа, че са ни загубили. — Свали очилата си и ги избърса в носна кърпа, която винаги се подаваше от задния му джоб. Примижа няколко пъти. — Никога не съм виждал такава активност, капитане.

— Както ти казах, ваксината, която носим, ще спаси много хора в Куба. Силите в американското правителство, които не приемат Кастро, се противопоставят на тази мисия. Виждаш резултата.

— Ако някой успее да ни преведе, това ще сте вие, капитане.

— Благодаря, Пьотър. Успя ли да разчетеш надписа?

— Хидролокаторът казва, че това е американска подводница тип „Лос Анжелос“, „Аугуста“.

— Пьотър, нека да погледна мястото върху картата.

Степов я разпростря върху масата. Авилов използваше перископа за равновесие и водач.

— Трябва да се скрием някъде.

— Работих върху това. Погледнете тези възвишения. Какво мислите?

Картата беше като в мъгла. Колкото и да се опитваше, Авилов не можа да фокусира тънките линии и знаци. Наложи му се да блъфира.

— Мислите ми са капитански. Ако имаш някакво предложение, ще ми кажеш какво мислиш.

Степов беше щастлив от възможността да демонстрира уменията си.

— Има един плосък риф на дълбочина 300 метра. Широк е около 100 метра. Идеално прикритие. Дори и да ни търсят с локатор, ще достигнат само до скални формации. Ще стоим, докато си отидат.

Паченко пристъпи напред и потвърди:

— Нашият навигатор мисли като капитан. Това е добър избор.

— Много добре. Установи курса, Пьотър — заповяда Авилов. — Отиваме на 350.

— Рулеви, обърни бавно на курс 350. Павел, направи дълбочината 260 метра.

— 260 метра — потвърди лейтенант Павел Мишкин — офицерът по спускането във водата. Дребен мъж с каменно лице, Мишкин беше пълна противоположност на Степов. Вършеше си работата със строга съсредоточеност. Приемаше шегите в контролната кабина като смъртен грях.

— Отиваме към 350, капитане — рапортува рулевият.

— Над рифа сме, капитане — съобщи Степов.

— Много добре. Пригответе се за придъняване. Всичко да се спре — заповяда Авилов. — Бавно се промъкваме надолу. Машинно, подготви се за минимална ротация. Изключете реактора и осигурете всички помпи.

С дълбоко скърцане Звездата заседна върху рифа на 300 метра дълбочина.

— Сега ще чакаме — каза Авилов.

 

 

САЩ, „Аугуста“

Капитан Винс Скоти издаде заповед: „Разгъни опашката!“ Дългата редица от пасивни хидрофони завъртя макарата и повлече тръбата далеч от хоризонталния стабилизатор. Дебелият 2–3 сантиметра кабел се хлъзна назад около 700 метра. Така осигури още сто действащи хидрофона в морето, Скоти целеше допълнителна чувствителност на хидролокатора. Въпреки че бяха изгубили контакт, дълбоко в себе си той чувстваше, че „Северна звезда“ е все още някъде в тези води. Наистина беше по-близо, отколкото му се вярваше.

— Все още нищо, капитане — рапортува операторът. — Още са тук някъде.

— Да, сър.

Всяка подводница в Северния Атлантик търсеше „Северна звезда“ след заповедта, дошла от Командния център на остров Андрос. Само за една нощ бяха струпани повече разрушители и платформи за хеликоптери, отколкото бяха виждани в Атлантическия океан за една година. Скоти не можеше да си обясни какво прави това преследване толкова спешно, но предполагаше, че трябва да е дяволски важно.

— Мислиш ли, че са се придънили? — попита Пол Лейн, неговият помощник. Прокара ръка през късата си светла коса и отговори сам на въпроса си. — Изглежда руснакът е доста опитен.

— Тази местност има достатъчно хребети и подводни пещери, за да се скрият — каза спокойно Скоти. — Никой не може да избяга толкова бързо, при това без шум. Все още са тук.

— Обаждат се от „Синсинати“, командире — съобщи радио офицера. На станцията са. Готови са да патрулират по ваша заповед.

— Къде е „Кей Уест“?

— Ще бъдат в станцията след десет минути — отговори Лейн.

Скоти оформяше капана внимателно. Отчиташе и морското течение. Определяше вътрешната патрулна зона за „Синсинати“ и „Кей Уест“. Разрушителите щяха добре да пазят гърба им във външната зона. Така щеше да се избегне шумът, който вдигаха. Това помагаше на хидролокаторите. Създал беше и вторичен заслон, който „Северна звезда“ щеше да се опита да разкъса. Той трябваше да предотврати това. Водите тук бяха прекалено дълбоки, а морското дъно — прекалено насечено. Ако сега изпуснеха Авилов, вероятно нямаше да го пипнат никога.

— „Кей Уест“ докладва, че са на станцията, сър.

Скоти трябваше да постави „Синсинати“ на 900 метра, „Аугуста“ — на 1800, а „Кей Уест“ — на 3000 метра дълбочина. Всеки щеше да отговаря за една третина от кръга, в който трябваше да търсят вражеската подводница. Всяка щеше да напредва много бавно, да следи и да сигнализира и за най-слабия звук, издаден от Звездата. Ако тя мръднеше, щяха да я заковат.

— Офицер по контрол на огъня, всички дула в готовност!

— Дулата са заредени с MK-48 торпеда и са изправни, капитане.

— Много добре — каза Скоти. — Радист, изпрати на „Кей Уест“ и „Синсинати“ съобщение: „Започваме издирването“.