Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (33)

Глава тридесет и втора

„Северна звезда“

Осакатена от „Джаксънвил“, „Северна звезда“ започна да потъва. В контролната кабина се възцари тишина.

— Тук съм, Пери — каза Паченко, като се повдигаше бавно от пода. — Не мърдай.

— Корабът…

— Удариха ни.

— Да… Спомням си. А хората?

Мишкин се беше навел тежко върху таблото си. Вашовски се измъкваше изпод падналата си работна маса. Безжизнените очи на Пушкин се взираха в пространството. Телефонната жица, свързана с командното табло, се беше увила около врата му. Когато беше паднал, го беше обесила. Степов лежеше в безсъзнание. Паченко гледаше хладнокръвно в лицето на смъртта. Трябваше да се погрижат за живите.

— Вашовски и Мишкин са добре. Степов е ранен. Пушкин е мъртъв.

— Съжалявам — каза Авилов.

— Можем ли да се издигнем, Пери? Там са семействата ни.

— На каква дълбочина сме?

Паченко провери.

— 2100 метра.

— Опитай аварийното изпомпване.

Паченко се опита да включи.

— Не става.

— Включи помощните батерии.

Последва неочаквана вибрация.

— Аварийните помпи работят.

— Опитай колектора за херметизация. Да видим какво ще издухаме до резервоарите.

Паченко се движеше с нарастваща енергия. Корабът почти умираше. Ако някой можеше да му влее последна искрица живот, това беше Авилов.

— Имаме отговор. Работи, Пери.

— Опитай да включиш помощните мотори — посъветва го Авилов.

Паченко размести мощността. Звездата никога нямаше да се бори отново в открито море. Но потръпваше, стенеше и се опитваше да се откъсне от дъното. От 2100 метра за плуване можеха да използват само 600. Ако сблъсъкът не беше ги забил така дълбоко в пясъка, можеха да се справят по-добре.

Паченко възкликна:

— Пери, мисля, че можем да я помръднем.

— Пълно налягане върху всички вентилатори — заповяда Авилов. — Изкарай кораба на повърхността.

С мощен тласък ранената „Северна звезда“ се откъсна от дъното и разцепи повърхността. Слънцето веднага огря палубата и дълбоките й рани, които „Джаксънвил“ й беше нанесла.

— Каква е скоростта ни? — попита Авилов.

— Можем да достигнем три възела. Достатъчни са.

— Много добре. Включи сега детонатора.

Паченко напусна командната само за да се втурне обратно след минути.

— Погледни това — настоя той.

— Юри!

— Извинявай. Държа детонатора за саморазрушаване. Той е повреден. Може да блъскаш по снарядите до второ пришествие, те няма да избухнат.

Авилов не можеше да повярва.

— Последното препятствие на Лернър. Този мъж е удивителен. Побеждава ме на всеки завой. Американците, „Адри“, сега и това.

— Какво ще правим?

— Каквото трябва. Настани Вашовски, Степов и Мишкин на сала. Да не търсят помощ по радиостанцията поне два часа. Разбра ли?

— Да.

— Кажи им… Кажи им, че никога не съм плувал с по-добри хора. И че някой ден ще се видим отново. След това ме изведи на мостика.

— Защо?

Лицето на Авилов беше безжизнено:

— Кълна се, че ще го направя, Юри. Това е единственият изход.

— Но…

— Нима стигнахме толкова далеч само за да загубиш вярата си?

— Не, Пери — каза меко Паченко. — Само това не.

Паченко помогна на екипажа да напусне кораба и предаде думите на Авилов. Получи тяхното обещание. Знаеше, че няма да го нарушат. Видя последния им поздрав и се върна в командната. Оправи повредения люк, отвори го и изведе Авилов на мостика. След две седмици под водата горещото слънце изглеждаше чудесно. Паченко прокара пръсти през косата си и разтвори якето си срещу бриза.

— Чувствам се добре — каза Авилов.

Пред тях от океана изникна земя, потънала в зеленина и изобилие.

— Там е Сабана кей — каза Паченко. — Само ти и никой друг нямаше да стигне до тук, Пери!

Но Авилов беше се замислил. „Докарай «Северна звезда» в началото на юли и си богат човек. Давам ти думата си, че семействата ви ще ви чакат на кея, за да видят как излизате от повърхността“.

— Юри, предай по радиостанцията на Лернър, че пристигаме.

 

 

„Джаксънвил“

Бел установи максимална скорост на повърхността. Всичко, което му беше останало, беше силата на реактора, но и на това беше доволен. Стоеше на мостика и се наслаждаваше на величествената сила на подводницата. При пълна мощност, тя заравяше предницата си в океана. Вълните я обгръщаха. Звуците, които издаваше, приличаха на разбиване на мощен водопад.

Небето на хоризонта беше ясно. Нямаше признаци да са обект на вражески локатор или радар. Ако успееха да поддържат тази скорост, можеха да пресрещнат флота извън кубински води след около час.

— Марк? — На телефона беше Джейми. — Капитанът се събуди. Иска да те види.

Бел се спусна по стълбата. Вратата на капитанската каюта беше отворена. Слезе и намери Маккензи слаб, но в съзнание.

— Как е той, докторе?

Докторът кимна с глава.

— Не го стресирай.

Бел се обърна към Маккензи.

— Здравейте, сър.

Маккензи успя да се усмихне.

— Господин Бел, като че не сме ви обучили добре. Вредно е да се втурвате в нещата.

— Послушах ви, сър. Направих своя залог. Вие се оказахте добър учител.

Маккензи се опитваше да остане нащрек. Бел си беше свършил работата. Трансформацията беше цялостна. Пред него стоеше истински командир. Старите инстинкти бяха умрели. Разбра това. Старите команди бяха загинали, беше се родило нещо ново… Беше оправдал надеждите. Очите му се затвориха.

— Прибери ни у дома. — Това бяха последните думи, преди да изпадне отново в безсъзнание.

Бел има само десет секунди, за да се отпусне. Вътрешният телефон изтрещя остро.

— Капитане, в командната. Вражески контакт. Имаме проблеми, капитане.

Бел се затича.