Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (32)

Глава тридесет и първа

Сабана Кей

Епстайн обви непромокаемата лента, която беше измъкнал от главната база, около експлозива. Вмъкна и детонатор.

— Разбра ли за къде са тези?

— За подпорите. Нали ми показа? — отговори Катя.

— Контролират се с радиосигнал. Просто трябва да се нагласи на същата честота. Скрий детонатора в стаята си. Няма да го задействаш, докато не ти дам сигнал. Командата ще бъде твоето име — Кетрин.

— Това ли е името ми?

— На английски.

Тя се усмихна:

— Харесва ми.

Той премери кръста й.

— Вдигни си блузата нагоре.

— Моля?

— Трябва да видя колко можеш да носиш, без да изглеждаш бременна. — Докато тя се колебаеше, той добави — Имаш ли по-добро предложение да ги пренесеш до кея?

Стояха в празната работилница. Сандъците с експлозив лежаха до една от стените. Прашинки танцуваха в светлината, която се филтрираше между дъските, оковали прозорците. Вътре беше тихо. От далечината се чуваше грохот на сърф. Катя беше облечена в бяла памучна блуза. Не носеше сутиен. Откри корема си. Стеснително се опитваше да остави гърдите си прикрити. Но той успя да види издутата плът под нагънатата дреха. Тази нежна извивка го възбуди. Опита се да поддържа деловото си отношение, но близкото и дишане му дойде много. Той плъзгаше експлозивните плоскости по кожата й. Обвиваше ги с долния край на блузата й. Опакото на дланите му докосваше леко гърдите й.

Дишането му се учести през пламналите ноздри. Сексуалната й енергия го обсаждаше. Той плъзна пръсти по голия й корем. Насочи ги нагоре.

— Моля те, недей — примоли се тя. Почувства как неговата самотност се превръща в жажда. Тя се просмукваше и в нея и отслабваше защитните й сили. Катя трябваше да бъде сляпа за лудориите. Трябваше да отблъсква чувствата на всеки друг мъж, освен на Авилов. Не би могла да оскверни своята вярност. Но ужасната празнота в този мъж я призова така, както само ранено дете вика майка си. Тя почувства… съжаление.

Епстайн го забеляза в очите й. Това го накара мигновено да дръпне ръцете си.

— Банкер? Къде си, по дяволите? Банкер?

Гласът на Саид проникна в бараката като острие на нож. Те се отделиха един от друг. Очите на Катя бяха широко отворени и изплашени.

— Тука! Бързо! — Епстайн я дръпна зад сандъците и я скри върху мръсния под. Тя оправи плътно блузата си.

Дейвид измъкна пистолета си. Ако Саид влезеше тук, трябваше да го убие. Представи си как отвежда Катя в Израел. Имаше достатъчно пари. Би могъл да й подсигури такъв живот…

— Банкер? Дяволите да те вземат. Къде си се дянал? — Саид мърмореше нещо прекалено тихо, за да може разузнавачът да го чуе. За секунда вратата издрънча. Беше изтрил следите по пясъка, но ако Саид погледнеше вратата по-отблизо, щеше да види, че резето е счупено.

Епстайн вдигна пистолета. Очите на Катя бяха като подивели. Но стъпките на Саид се стопиха и когато го извика отново, гласът му прозвуча отдалече.

Катя се разплака.

— Отиде си — успокои я Епстайн. — Сега трябва да побързаме.

В очите й имаше още сълзи.

— Дейвид, съжалявам. Не мога…

— Шшт, знам. — Той постави пръст на устните й. — Прости ми. За момент си помислих… — Той тръсна глава, сякаш за да изкара образа й оттам.

Тя го целуна нежно по бузата. От целувката й той сякаш възвърна жизнеността си.

— Да вървим. Саид може да се върне.

— Добре, Дейвид.

Катя стана и вдигна блузата си. Но този път беше различно. Не можеше да отиде срещу природата си. Все още беше жената, в която беше влюбен, тя обаче беше съпругата на Авилов. Ако го предаде, щеше да изгуби важна част от себе си. Не можеше да постъпи така с нея. Затова се овладя и когато я докосваше отново, пръстите му бяха студени. Контролираха се по същия начин, както бяха застреляли момчето на Мосад в тресавището. И бяха също толкова тъжни.

 

 

Сабана кей

Джъстин не беше сигурна кой беше по-студен. Хладният бриз или Джесика Моран. Не за пръв път страдаше от своята състрадателност. Джесика се беше обърнала, когато се беше опитала да изтрие изпотеното й лице. От това я заболя.

Тя и Джаксън бяха закарали патрулния катер в малко заливче. Бяха го замаскирали колкото можаха. Бяха обходили терена. Джъстин ги беше предупредила за големите змии и злобните малки алигатори, които кубинците наричаха каймани. Джесика беше постоянно с Пейпър Торес. Джъстин беше доволна, че тя разговаря с някого. Момичето беше смело. Беше й доказало това. Може би в нея имаше тази рядка комбинация от талант и умения, а също и ум, за да оцелее в света на Джъстин. Но това тепърва щеше да се види.

Четиримата се преоблякоха в бойни дрехи и се придвижиха навътре. Тресавището беше влажно място със застояла вода и увивни растения. Те избираха сухите места. Буболечки хапеха откритите им части. Дрезгави жужения изпълваха въздуха. След около два километра Джаксън вдигна ръка. С бриза към тях идваше цигарен дим.

— Прикрийте се — нареди бързо той.

Джъстин се увери, че Джесика е надеждно укрита в кухината на едно изгнило дърво. Посочи с пръст към нея.

— Стой тука. Няма да излизаш, докато не ни видиш, че се връщаме. Ако мръднеш, може да ни убият всичките. Разбра ли?

— Да, госпожо.

Джъстин фиксира позицията на Джаксън и се шмугна в храсталака. Прикри се с листата.

Птици пищяха отгоре й. Жужаха насекоми. В сечището мързеливо се разхождаше патрул — това беше досадна работа. По всичко личеше, че не я харесват. Един войник носеше наметало с качулка. Беше се подготвил за мочурището. Бяха тежковъоръжени. Джъстин улови сигнала на Джаксън, даден с ръка. Трябваше ли да ги хванат? Не — сигнализира тя. Бяха шестима и изглеждаха професионалисти. Не мислеше, че могат да го направят достатъчно тихо.

Мъжете пушеха и разговаряха. Единият уринира. Друг приклекна до едно дърво, за да изпразни червата си. Продължителното бездействие ги беше направило невнимателни, но все пак бяха много. Джъстин се беше концентрирала прекалено върху тях и почти пропусна да забележи едно движение над Джесика.

Главата на боата-конструктор беше голяма колкото кутия за обувки. Тялото й беше дебело колкото бедрото й. Джесика почувства допира й върху раменете си. Щеше да изкрещи, но спря навреме. Змията се хлъзна надолу по дървото и падна върху нея. От паника момичето искаше да скочи и да побегне. Змията се обви около тялото й. Образува един пръстен. Джесика грабна главата й и се опита да я отблъсне настрани. Беше прекалено силна. Раздвоеният й език се плъзна срещу бузата й. Догади й се, но войниците бяха само на няколко метра от нея. А трябваше да спази и заповедта. Остана неподвижна.

Джъстин не знаеше колко ще издържи Джесика. Конструкторите бяха лениви убийци. Затягаха обръчите си, докато жертвата не можеше повече да диша и умре от задушаване. След това я гълтаха цяла. Джесика провря едната си ръка под обръча. Опита се да си направи място за дишане.

Войниците още се разтакаваха на една могила. Джъстин вдигна обезшумения си пистолет. Даде сигнал на Джаксън — щом стрелям, тръгваш! Боата се плъзна около Джесика и образува втори пръстен. Забранено й беше да издаде някакъв шум. Момичето губеше съзнание. Джъстин вдигна оръжието си и зае позиция за стрелба. Когато главата се появеше отново над рамото на Джесика, щеше да стреля.

На другата страна на сечището войниците се събраха заедно и се раздвижиха. Явно скоро щяха да си тръгнат. Първият войник изчезна назад в храстите. Насекомите пищяха. Искаше й се да може да се прицели по-добре. Патрулът хлътна в гъстата растителност. Джъстин задържа дъха си. Прицели се. Изключи всичко от съзнанието си, освен главата на боата. Очите на Джесика примигваха. Когато последният патрул напусна сечището, Джъстин натисна спусъка.

Пистолетът леко ритна. Главата на змията експлодира. Джъстин излезе от прикритието си. Торес пристигна до Джесика пръв. Положи я на земята. Изплакна лицето и косата й с вода от манерката си.

— Добре е — каза той.

Джъстин прибра пистолета в кобура.

— Твърдо дете — с възхищение каза Джаксън.

— Оставете ни сами за няколко секунди.

— Разбира се. Ще разузнаем напред. — Джаксън и Торес се отдалечиха.

Джъстин седна до Джесика и я прегърна. Тя идваше на себе си. Настръхна, когато паметта й се възстанови напълно. Паника завладя очите й. Това се случи, защото уби онзи мъж. Господ я наказваше, като допускаше да бъде изядена от ужасната чудовищна змия. След това разбра, че е в безопасност. Лицето й се сгърчи.

— О, Господи!

Джъстин я прегръщаше, докато момичето плачеше.

— Всичко свърши.

— Аз не помръднах — каза Джесика. Риданията я разтърсваха.

— Ти беше смела. Съжалявам, че се случи това. — Джъстин почувства как напират сълзи и в собствените й очи.

Джесика утихна. Командването на подводница беше къде по-лесно!

— Сега добре ли си? — попита Джъстин.

Джесика се огледа. Дебелото мъртво туловище на боата свършваше с разпарцаливен край.

— Ти?

— Да. — Джъстин оправи влажната коса по лицето на момичето. — Виж, ние имаме да си поговорим за много неща. Ще го направим, като се върнем. На катера не те заблуждавах. Всичко, което казах, беше истина. Но ти не трябваше да се срещаш с нея по такъв начин. Съжалявам, забравих. Лесно ми беше да казвам на Мак как да обучава. Първия път, когато се опита да ми покажеш каква си, не обърнах внимание.

Джесика подсмръкна:

— Направих го непохватно.

— Направи го много добре. По-добре от очакванията ни. Ти си дяволски твърда. Това може да помогне. Мисли за нещата така: всичко е вътре в теб. Трябва да се научиш да бъдеш гола отвътре.

— Не разбирам.

— Отказваш се от всякаква защита. Без подводница, без подводно спасяване, без великата традиция да даваш от огъня си на всеки. Само ти и твоята работа. Изпълняваш си задачата и гледаш да оцелееш. Това те кара да се плашиш от всичко, но те прави по-умна. Няма значение какво става, ти си разголена. Идваш с нищо и си отиваш с нищо.

— От рода: не губиш нищо?

— Всичко губиш, но за нищо не съжаляваш. Нищо, което може да се пипне. Разголена. Помисли върху това.

— Имам много да се уча.

— Може би по-малко, отколкото си мислиш. — Джъстин разроши косите й. — Хайде. Тези мъже отидоха много напред. Ще си помислят, че ни превъзхождат. Така по-трудно ще се справят със задачата.

Джесика успя слабо да се усмихне.

 

 

Базата Сабана

Катя Авилова сковано доближи редицата от лодки. Динамитът беше като твърд корсет под блузата й. Все още беше извън равновесие от това, което се беше случило между нея и Епстайн. Господи, колко болка имаше в него! Може би, би могла да му даде облекчение. Дали това, което чувстваше, беше любов? Дали си беше представил друга възможност? По-различна. С по-младо момиче, преди много години, на друго място. Трябваше ли да се люби с него? Може би Пери би могъл да разбере единственото й прегрешение през всичките тези години? Тя знаеше, че не би могъл. Както и тя. Беше отишла да му помогне, както беше обещала. Оставила го беше с дълбока и горчива болка, затаена в очите му.

— Къде отиваш, мамо? — попита Миша.

— На кратка разходка. Иди за риба надолу по брега.

— Добре.

Тя гребеше покрай кея. Някъде по средата, както Епстайн й беше казал, се провря отдолу до голяма купчина трупи. Завърза лодката, извади първия от снарядите и бързо го прикрепи.

Миша я видя как изчезва под кея и си помисли, че това е странно място за разходка, но повече не се разтревожи. Войниците от охраната ритаха футбол на плажа. Той реши да се присъедини към тях. Въртеше се наоколо и чакаше покана. Когато тя дойде, той захвърли въдицата и се затича към навалицата с обичайния си ентусиазъм.

Топката дойде към него. Един войник се опита да му я отнеме. Той я ритна настрани и заподскача около него. Човекът падна на пясъка. Последва силен смях.

— Саид, дори момчето е по-бързо от теб! — извика един.

— Ако направи това още веднъж, ще го застрелям! — заплаши злобно Саид. Като видя, че Миша се изплаши, той намигна и го потупа по гърба. — Добра игра, момче. Играй твърдо.

Миша се засмя.

— Така казва и баща ми.

Той ритна топката отново. Чувстваше се добре да играе футбол под палещото слънце. Целият беше плувнал в пот. Придвижваше се по брега. Изведнъж видя, че на вратата няма никой. Засили топката с цялата си сила, но в последния момент човекът, когото наричаха Саид, застана пред вратата. Топката се удари в гръдния му кош и изчезна между дърветата на плажа. Мъжете го поздравиха.

— Аз ще я взема! — извика Миша. Войниците се отпуснаха върху пясъка, за да си починат.

Миша я търсеше приведен. Трябва да беше отскочила по-далече, отколкото си мислеше. Пропълзя под храстите, вдигна поглед и се изправи точно пред пистолета на една жена. Тя изглеждаше почти толкова изненадана, колкото беше и той. Баща му го беше учил да стреля във военното стрелбище преди години. Разбра, че дългата цев в края е шумозаглушител. Замръзна.

— Не викай — прошепна Джесика. — Ние сме приятели.

Тя не знаеше какво да прави. Забеляза неговата нерешителност. Господа, какъв лош късмет? Преди секунда само останалите трима бяха тръгнали между дърветата да преброят стражите и да намерят място за удара. Веднага след това момчето беше изпълзяло изпод храстите. Позна Миша Авилов от снимките в досието му. Логично беше да го застреля. Един вик и той щеше да ги издаде. Но как можеше да убие момчето, чийто живот трябваше да спасяват?

Внезапно Миша скочи и побягна. Щеше да отиде при войниците на плажа. Пръстът й се настани върху спусъка. Взе го на прицел. Един изстрел щеше да го спре… Но тя не можеше. Спусна се след него. Ако само можеше да го стигне, щеше да свърши половината от работата им. Краката й бяха по-дълги. Беше вече близо до него, когато нещо я препъна и тя тежко падна. Когато се съвзе, видя, че един мъж държи автоматичен пистолет до главата й.

— Аз съм Саид. Една дума и… — вдигна предпазителя.

Друг мъж влезе в гората. Джесика отвори уста, за да предупреди останалите, но мъжът я ритна и всичко остана много надалеч. Чу един изстрел. След това я завлачиха в полусъзнание натам, където стояха обградени Джъстин, Пейпър и Джаксън.

Миша изтича към Саид изплашен. Оня го потупа гордо.

— Добре постъпи, Миша. Тези хора са тук, за да наранят баща ти и неговия кораб.

Джъстин погледна към Джаксън. Трябваше да разтакават.

— Ние сме тук, за да те спасим. Миша — каза Джъстин. — Те планират да убият майка ти и татко ти веднага щом подводницата пристигне.

— Млъквай, лъжкиньо! — изсъска Саид. Пристъпи две крачки напред и я удари през устата. Джъстин падна. Ритнаха я още веднъж, а тя не можеше да се отбранява.

— Заведете ги в къщата — заповяда Саид.

Лернър запали цигара и ги изгледа любопитно. Джъстин позна него и Ал Зави, който стоеше до него, от досиетата им в ЦРУ. Тя огледа и останалите в стаята. Бяха се съюзили някъде на острова. Може дори Лернър да е бил тука. Тя трябваше да му даде достатъчно време и пространство, за да изиграе своята игра.

Изправиха я на крака пред Лернър. Той каза спокойно:

— Кажи ми защо сте тук?

Тя спря опитите си да отвърже възлите, които стягаха ръцете й отзад. Действаха бързо. От другата страна на залата войници охраняваха Джаксън, Торес и Джесика.

— Добре, Франки. Страшно съжалявам, но вие не можете да имате подводницата. — Тя говореше презрително, сякаш той беше бавноразвиващо се дете. — Дойдохме, за да ви кажем това.

Лицето на Лернър не се промени, но Ал Зави зад него избухна.

— Ти каза, че това не може да се случи, Франклин. Аз няма да платя и един долар, докато…

— Тихо, Фазах — сряза го студено Лернър. — Тя блъфира. „Какво иска да каже? Че е хванал шестнадесет годишно дете и може да ни разстреля?“

— Флотът е край бреговете на Куба — каза Джъстин. — Извикай Хавана, разбери как приемат те новините. Блокадата не ни затруднява, запомни. Вероятно оставаш без гражданство, а, Франки?

Търпението му се изчерпа и той я удари отново. Тя изплю кръвта и се усмихна:

— Характерът ти показва невъзможност да се справиш със ситуацията.

Лернър я изгледа отново. Многозначителна светлина премина през очите му.

— Вие сте тук, за да разрушите подводницата, нали? Авилов беше прекалено добър за вас. Той още пътува.

— Подводницата е мъртва — излъга Джъстин. — Ние сме тук за теб.

Забеляза, че най-сетне го уязви. Едно беше да напуснеш страната, а друго — да ти прочетат смъртната присъда. Да изпратят хора, които да я изпълнят.

— Това ще бъде политическо убийство — каза Лернър.

— „Снежната царица“. Това е една от любимите ми приказки, Франки. Кажи довиждане на всичките си любими играчки.

Удари я отново. Достатъчно силно, за да реши Джъстин, че беше победила по точки и загубила в същото време. Би могъл да я убие, докато правеше умните си забележки. Това започваше да боли.

Саид се обърна към Ал Зави:

— Не мисля, че са дошли да спрат подводницата или за Лернър. Дошли са за заложниците — продължи по-уверено той. — Затова преследваха момчето, вместо да го убият. Може би искат да ги използват, за да спрат Авилов? Това не променя нищо. Авилов ще дойде тук за семейството си. Ние ще се разпореждаме с него, когато достави Звездата.

Откъм вратата долетя вик:

— Тя е била права! Вие сте лъгали! — Беше Миша. Лицето му беше маска на гнева.

Саид не търпеше да бъде прекъсван:

— Изкарайте го оттук.

Миша не беше страхливо дете. Той се нахвърли срещу Саид, като размахваше лакти и юмруци. Саид извика от болка, когато детето заби зъбите си в ръката му. Вдигна пистолета си, за да го застреля. Човекът, който беше говорил преди малко, грабна момчето.

— Навън! Веднага! — извика той.

Миша избяга, като плачеше.

— Той ме ухапа, банкер — каза ядосано Саид.

— Забрави го.

Лернър изгледа своите затворници:

— Искам да знам какво знаят, Саид. Но засега ги дръж живи.

На това се надяваше Джъстин. Най-много се страхуваше за Джесика. Те и преди бяха разпитвани, но тя не беше…

— Просто му кажи всичко — посъветва я Джъстин. — Чуваш ли?

Момичето беше ужасено. Личеше, че Саид беше професионалист. Знаеше как да работи. Взе Джесика първа.