Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (30)

Глава двадесет и девета

Сабана кей

Миша Авилов ловеше риба там, където се събираха птиците. Така го беше учил баща му. Вече беше хванал няколко доста едри. Жилаво момче на около шестнадесет години, с гарвановочерна коса, Миша днес беше щастлив по две причини. Първо, омъжената му сестра Ваша не дойде с тях на това пътуване и второ — баща му скоро щеше да бъде тук.

Хвърли бърз поглед назад, където майка му и онзи арабин седяха на брега и разговаряха. Не чувстваше опасност от мъжа. Беше доволен да лови риба тихо и да се наслаждава на уединението. Черта, която беше наследил от баща си.

Епстайн знаеше, че Миша наблюдава него и Катя. Момчето защитаваше майка си. Това беше достатъчно, за да го хареса. Можеше да види Катя в сина й. Нейните очи и усмивка. Таткова заслуга вероятно бяха стойката и осанката. Можеха да последват приятни дни с тези хора, които сякаш заместваха семейството му, ако не беше скорошното пристигане на Авилов. Оставаше по-малко от ден. Мечтите трябваше да бъдат забравени. За да успее планът му, имаше нужда от съюзник. Затова изчака, докато момчето се отдалечи надолу по брега и предприе най-безпрецедентната стъпка на своя живот. Разказа на Катя Авилова всичко за своя живот, включително и това кой беше той.

Трябваше да оцени това, че тя нито припадна, нито затича като глезена ученичка. Просто слушаше внимателно. Когато Дейвид свърши, дълго мисли.

— Как мога да съм сигурна, че това е истина? — попита тя накрая.

— Има един много лесен начин — отговори той. — Разкажи на Саид това, което току-що чу, и аз ще бъда мъртъв до сутринта. Това ще бъде ли достатъчно доказателство?

— Ако това е истина, знаеш, че не мога да отида при Саид. Значи си от Израел?

— Нямам ли еврейски черти, чувства, мерки, страсти?

— Не ми се надсмивай. Чувала съм това. То е по Шекспир.

Епстайн се взря в нея.

— Кажи, не си ли си задавала въпроса защо си тук, в тази военна база?

Тя сви рамене.

— Аз съм съпруга на военен. И преди съм се срещала с Пери на военни бази.

Той бръкна в джоба си.

— Познаваш ли гласа на Саид?

Тя кимна.

— Чуй това. — Той включи диктофона:

„Какво ще стане с жената на Авилов и приятелката й?“

„Като му дойде времето… Ще ги имаме веднага щом свършим със съпрузите им.“

Почувства как тя се скова. От магнетофонната лента последва тишина. След това той чу собствения си въпрос: „Какво ще стане със «Северна звезда?».“

„Приготви жиците си за предаване или ще платиш прекалено голяма сума пари. Според Фазах Авилов ще бъде тук всеки момент.“

„Сега ще хванем нещо голямо, нали? Ядрена подводница. Мислех, че нашият човек ще загуби от американците. Но следващия път сигурно ще се озове в палатките им, когато изпращат ракетите си.“

„Настъпва нова ера. Пустинният вятър ни е научил на едно нещо.“

„Как да пазим арабските си задници?“

„Да започваме и да не спираме. Ако Хюсеин беше хванал Риад, щяхме да диктуваме условията на половината свят.“

Той спря касетофона.

— Достатъчно ли е?

— Но…

Той я спря с ръка:

— Да, бих могъл да го фалшифицирам. Може и така да поставиш въпроса. Може и да те проверявам. Катя, кълна се, че се опитвам да спася живота ти. Ще направя всичко по силите си да спася и живота на съпруга ти. Но тази подводница първо трябва да бъде разрушена. Ти си единственият човек, който не се следи така стриктно. Сега решавай.

Колебанието й изчезна.

— Добре. Ще ти помогна.

Епстайн беше изненадан.

— Просто така?

— Съпругът ми винаги е казвал, че трябва да се доверяваме на собствения си съдия. Както ти каза, всяко доказателство, което ми дадеш, може да е фалшифицирано. Затова единственото нещо, което трябва да реша, засяга теб. Може ли да ти се вярва?

— И?

— Мисля, че може.

— Защо?

Погледът й се впи в неговия:

— Защото виждам колко си самотен. Колко много ти се иска да приемеш Миша като свой. И мен — каза тя меко. — Чувствам това. Просто по женски.

Епстайн обърна глава.

— Ти ме притесняваш.

Тя докосна ръката му:

— Нямам това предвид. Ти не си егоист. Ти си се жертвал, като си се отказал от собствено семейство. Затова ти вярвам, защото чувствам, че ни мислиш доброто.

— Ти си забележителна жена.

— Не смятам така. Но Пери ме е карал доста да се замисля през всичките тези години. — Тя погледна как Миша тегли още една риба. — Кажи какво трябва да направя?

 

 

„Камелот“

— Запомни, че трябва да издишаш, докато се издигаш — посъветва я Джаксън. — Иначе белите ти дробове ще се пукнат.

Джъстин каза мрачно:

— Последния път беше камила. След това Ф-15. Сега това. Ще напусна. Кълна се, че ще се махна. Джесика?

— Всичко разбрах. Веднага щом изляза ма повърхността, ще отида на брега и ще чакам. Въпреки че предпочитам да дойда с вас.

— На брега — каза Джъстин твърдо. Нагласи ремъка на ножа върху крака си. Трябваше да превземат катера тихо. Да премахнат заплахата и да успеят да се придвижат нагоре. — Дий? Пейпър?

— Готови сме, шефе.

— Добре. Джес — каза Джъстин, — откачвай ни.

Едно от най-трудните неща, които Джъстин някога беше правила, беше да чака, докато морската вода ги покрие. Всеки инстинкт се съпротивляваше срещу това. Всеки нерв в нея крещеше да се махне и да излезе на повърхността. Водата се усука около тялото й като студени и хладнокръвни ръце. Джесика се държеше добре. Главата й беше изправена в горната половина на „Камелот“. Искаше да използва последния въздух, преди да се издигне.

— Сега — каза Торес. — Бутай.

Те блъснаха силно горната половина на „Камелот“ и корабът се разтвори като черупка на мида. Джъстин се измъкна навън. Изчака, докато се появи Джесика, и се избута нагоре. От устата и носа й полетяха мехури.

Докато достигне повърхността, белите й дробове щяха да експлодират. Въпреки това тя се насили да издишва тихо, докато търсеше сенките. Джаксън и Торес се показаха до нея без звук. Носеха оръжието в защитени от водата торби. Във водолазния си костюм Джаксън носеше пистолет с шумозаглушител.

Патрулната лодка стоеше тихо на лунната светлина. Беше висока около 25 метра. По средата имаше мостик, отпред — оръдие. Отзад зяпаха устата на две автоматични картечници. Джъстин посочи към стражата и показа със знак пет минути. Махна на Джаксън да върви от другата страна, Торес — към кърмата. Прекара пръст по гърлото си. Те кимнаха и се плъзнаха под водата. Бяха спокойни, сякаш просто се разхождаха.

Джъстин се приготви за действие. Старият страх нарасна, докато тя се бореше да се превърне в създанието, забравено след войните и след детството й. Вече не й беше толкова лесно. Цивилизацията беше просто външен отблясък. Тя беше серия от нарастващи пластове вина и задръжки. Сега щеше да подскочи върху едната страна на лодката и да убие хладнокръвно. Мислеше за семействата на тези мъже, за своята собствена гибел, за вероятността да не се върне вкъщи при Мак.

Отхвърли мислите си. Те я правеха по-слаба. Рискуваше да не успее да се съсредоточи точно сега. Трябваше да си върши работата. Търсеше животното в себе си. Омразното нещо, което я караше да убива без угризения. Движеше се във водата под лунната светлина. Ставаше такава, каквато е била и друг път. Сбогом, Мак, и на приказките за деца. Вътрешната й светлина се запали. Тя отхвърли цивилизованите си маниери и стана ръководител на Хора на ангелите. Децата, чиито чудовищни викове изплашиха омразната Национална гвардия. Те бягаха, защото партизаните щяха да ги убият. След това лидер на цялата група, трениран убиец, жесток революционер и накрая — един от войниците, освободил брат си от сандинисткия затвор, като си пробиваше път с картечницата. След това беше избягала от Манагуа с половината армия по петите си.

Друга беше жената, която постави ръцете си върху патрулния катер. Приближи се откъм левия борд и с лакти се избута от водата. Прокара пръсти по планшира. Огледа се наоколо. Двама моряци пушеха до оръжието отпред. Четирима играеха карти в кабината на щурвала. Друг се беше излегнал върху навитите въжета до картечниците отзад и дрънкаше с китара.

Джаксън се появи от другата страна на катера. Посочи към кабината, а тя се насочи към носа. Той кимна. Не можеше да види Торес, но той щеше да се досети, че трябва да поеме китариста и друг, появил се в неговия район.

Тя се дръпна по планшира. Двамата отпред бяха облечени в кубинските военни униформи — кепета, сиво-кафяви ризи с къси ръкави. Панталоните им бяха пъхнати в черни ботуши. Отстрани висяха оръжията им. Ръкавици и топка за бейзбол лежаха върху палубата. В далечината се виждаше Сабана кей.

Единият допуши цигарата си и я хвърли във водата. Тя изсъска. Джъстин изтри краката си. Не можеше да си позволи да се подхлъзне по палубата. И другият изхвърли угарката си през борда. Разговаряха на родния й испански. За семействата си, за бейзбол, ругаеха времето, липсата на жени. Тя издърпа ножа от ножницата на крака си. Почувства как дръжката му удобно легна в дланта й. Единият войник извади пакет с цигари, подаде го на приятеля си и си взе една. Щракна запалката и я задържа между двамата. Наведоха глави, за да запалят.

В този момент и двамата бяха съвършено слепи. Джъстин се хвърли напред още преди първият да бе успял да запали цигарата си. Сграбчи го за косата и дръпна главата му назад. Вряза ножа си в гърлото му. От артерията му бликна кръв. Войникът издъхна с безпомощно хъркане. Джъстин се метна към другия мъж, но той се беше окопитил прекалено бързо. Ножът й не улучи. Той посегна към пистолета си.

Част от съзнанието на Джъстин регистрира звук от счупено стъкло и мекото „фат-фат-фат“. Това беше шумозаглушителят на Джаксън. Но тя не би могла да раздвоява вниманието си. Оръжието на войника вече беше наполовина извадено. Тя скочи напред, за да го ритне, но се подхлъзна от кръвта под себе си и падна тежко. Пистолетът се извъртя към нея.

Беше готова за скок, когато ясно чу:

— Ей ти, дръж.

От тъмнината излетя бейзболна топка. Мъжът инстинктивно се пресегна и отклони погледа си от нея за секунда. Това беше достатъчно. Джъстин се извъртя на ръцете си, сякаш обяздваше кон. Ритна го по коляното. Той извика от болка и падна. Ритна го още веднъж. Мъжът остана да лежи.

— Вече е извън строя — каза Джесика Моран.

Джъстин се обърна бясна. Забеляза сигналите на Джаксън и Торес. Катерът беше обезвреден.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Помагам.

— А заповедите ми?

Джесика не се смути:

— Виж, казах ти, че си ми направила голямо впечатление. Искам да бъда част от твоята мисия. Затова пожелах да карам подводния транспорт на водолази. Забелязах цяла мрежа от нови възможности. Такива дори не съм сънувала. Мисля, че мога да се справя с тях. Аз съм добър командир в подводния транспорт. Добре се справям и с подводница, но съм прекалено амбициозна. Да бъда командир на подводница би било добро бъдеще за мен. Но размислих. Това, което правиш, е много секси. Екзотично. Загадъчно. Мисля, че бих могла да опитам. Кога ще разбереш най-сетне? Искам да бъда „ти“.

— Господи! — възкликна Джъстин. — Сериозно ли говориш?

— Напълно.

От тъмното се появи Торес.

— Това с бейзболната топка беше добър ход. — И допълни набързо: — Добре, че вие не се опитахте да я хванете, госпожо.

— Вие и двамата сте луди. Лий, можеш ли да управляваш този кораб?

— Да.

— Веднага ни закарай на брега.

— Слушам, госпожо.

Тя се обърна ядосана към Джесика.

— Не трябва да нарушаваш заповедите ми.

— Той щеше да те застреля — отговори момичето възмутено. — Не очаквам да ми благодариш, но не мисля и че трябва да ме ругаеш за това. Ти никога ли не си нарушавала заповеди?

Джъстин присви очи:

— Когато намеря пропуск, ще те уведомя.

— Добре — каза студено Джесика.

— Слушай, просто се опитвам да ти помогна. — Джъстин искаше да се помирят.

В очите на Джесика проблесна гняв.

— Не, ти слушай. Харесва ми да бъдеш мой ръководител, но ако очакваш от мен да бъда послушно малко момиче, което плаче, когато му се карат, значи не ме познаваш.

— Нямаш подходящото обучение — каза Джъстин раздразнена.

— Нито пък ти, когато си била на моите години.

Джъстин сякаш се задушаваше.

— На твоите години?

Джесика сви рамене:

— Когато си по-възрастен, си забравил много неща. Това искам да кажа.

Джъстин пое няколко глътки въздух. Успокои дишането си и реши да й позволи да живее.

— Много добре. Тогава довърши този човек.

— Какво?

Гласът на Джъстин беше жесток.

— Чу ме добре. Искаш да бъдеш една от нас? Това е по-трудно от хвърлянето на бейзболна топка, момиче. Мислиш, че би могла да отидеш в онази кабина и да дръпнеш спусъка срещу четирима мъже, чието единствено престъпление е, че ти се изпречват на пътя? Или да прережеш гърлото на някой, без да те заболи от кръвта върху тебе? Как, мислиш, ще се почувстват жените и децата им, когато не се завърнат у дома? Мислиш, че можеш да живееш с това?

— Може би. Не знам.

— Добре. Сега ще разбереш. Чу ме добре. Ако не можеш да изцапаш чистите си ръчички, не ми говори, че искаш да бъдеш като мен. Сама ще върша своите убийства.

Джесика погледна надолу към мъжа. Бризът рошеше косите му. Отметна кичурите от лицето си.

Джъстин каза късо:

— Искаше възможност, имаш я. Пейпър, дай й пистолета си.

— Госпожо, аз…

— По дяволите, никой ли няма да изпълнява заповеди тук? Направи го.

Торес подаде пистолета, а Джесика го пое. Почувства силата, която той й даде. Беше голям револвер. Не се плашеше от този род оръжие. На много места те бяха единствената възможност да оцелееш. За нея винаги бяха свързани с неясна идея за самоотбрана в този жесток свят. Но това си беше чисто убийство, което в страната й се наказваше. Чувствата й се бунтуваха, докато разумът й търсеше изход. Като професионалистка тя винаги точно беше изпълнявала задълженията си. Дали имаше някаква морална разлика между поразяването на кораб и убийството на един моряк? Тук и сега тя трябваше да направи своя избор. Какво щеше да им струва, ако този човек включи алармата? И ако вследствие на това загинеше семейството на Авилов? Рискуваха да допуснат „Северна звезда“ да попадне в ръцете на либийците. И те да използват разрушителната й сила срещу САЩ и нейното собствено семейство да загине! В края на краищата това, в което вярваше, можеше да пропадне. Щеше да пропадне и това, което беше направила, за да защити убежденията си. Джъстин беше прана за възможността. Досега е била просто зрител. Почувства шум в главата си.

Джъстин се засмя подигравателно и се обърна.

— Знаех си.

Изстрел я закова на мястото й. Пистолетът на Джесика димеше. Мъжът върху палубата беше мъртъв. Джесика се взираше с широко отворени очи в дупката, от която бликаше кръв. Изведнъж осъзна какво беше направила. Беше отнела човешки живот. Оръжието увисна в ръката й. По страните й потекоха сълзи.

Джъстин искаше да протегне ръка и да успокои момичето. Но самата тя се срамуваше от себе си. Това я разгневи.

— Добре. Това трябваше да се направи — каза тя остро. — Върви да помогнеш на Пейпър да се освободим от телата.

— Добре… госпожо.

Джъстин усети презрението на Джесика. Момичето избърса сълзите си. Наведе се да помогне на Торес да изхвърлят мъртвите през борда.

Джъстин отиде в щурвала. Там всичко беше под контрола на Джаксън. Той завъртя ключа и двигателите забоботиха.

— Ти постъпи правилно — успокои я тихо той.

Джъстин гледаше към морето.

— Така ли? Тогава защо се чувствам толкова кофти?

— Ужасно нещо е да се отнеме невинността на човек. Чувстваш се така, сякаш ти самият си се загубил. Но ти трябваше да го направиш. Тя трябва да разбере. Сега вече знае, че това не е игра. Или ще може да живее с това, или няма да може.

— Аз също трябва да живея с това.

— Тя го направи заради теб — каза Джаксън, като насочи катера към брега. — Тя иска твоето одобрение.

Гневът на Джъстин избухна:

— Защо ми трябваше и това на главата? Коя е тя, за да ме обожествява?

— Не можеш ли да разбереш? Ти си неин идол.

Джъстин изруга.

— Би могла да направи и нещо по-лошо — каза Джаксън искрено. — Виж, това е неин избор. Нека да го изживее докрай.

Гласът на Джъстин издаде болката й:

— Искаш да кажеш, че нямах никакъв друг избор?

— Погледни от смешната му страна — посъветва я Джаксън, като завъртя рязко кормилото. Потупа приятелски по рамото жената, която веднъж беше спасила живота му.

— Колкото повече остарявам, толкова повече разбирам колко малко сме направили.

Пейпър привърши завързването на тежести към телата.

— Така няма да изплуват и да ни издадат.

— Аз трябва да… — Джесика се наведе през планшира и повърна.

Пейпър търпеливо я изчака да свърши и й помогна да се изчисти.

— Не се чувствай зле — каза той. — Първия път, когато почувствах този стрес, започнах да плача.

— Така ли?

Той кимна.

— Тогава някой ми каза: Пейпър, ти трябва да запомниш нещо. Убиването не е новост. То е, откакто свят светува. Угризението в новото.

— И ти ли се чувстваше зле?

— Разбира се. Аз също съм човек. — Той направи изкривена физиономия. — Не мислиш ли така?

Тя се засмя. Това я успокои. Част от нея се чудеше дали някога би могла отново да се смее.

— Като че ли съм загубила другата си девственост.

— Просто помни, че сме тук поради важна причина. Това ще те успокои.

— Ще се опитам.

— Вземи този пистолет. За теб е по-добър. Има по-малка захватка. Деветмилиметров „Браунинг“. С тринадесет патрона. Предпазителят е тук.

— Благодаря.

— Няма защо.

Джесика хлъзна пистолета си във водолазния костюм. Бяха почти до брега.

— Извинявай — каза тя. — Трябва да свърша нещо.

— Разбира се.

Преди да слязат на Сабана кей, тя искаше да се погледне в огледалото. Искаше да види дали се е променило нещо в очите й. Намери едно в каютата под палубата. Очите й като че ли не се бяха променили. Но тя беше. Безвъзвратно.

Разкопча водолазния костюм и изми лицето и раменете си със студена вода от легена, свали бельото си, за да се измие до кръста. Чувстваше се объркана. Сърцето й биеше учестено. Спомни си шума на заглушителя. Нежен в нощта.

— Джес, дойдох, за да видя дали…

Тя се обърна. Пейпър Торес стоеше на вратата. Погледите им се срещнаха. Тя не направи движение, за да скрие голотата си.

— … Дали си добре — довърши той. Водолазният му костюм беше разкопчан. Мускулестите му гърди бяха развълнувани.

— Чувствам се… — започна Джесика.

Торес пристъпи към нея.

— Знам. Прилича на светлина от огън. — Целуна я страстно и дълбоко.

— Направи го — прошепна тя. — Веднага.

Паднаха върху койката. Ръцете му блуждаеха по тялото и. Нейните правеха същото. Пантерата в корема й се пробуди. Бавно се огъна и протегна ноктите си. Очите й проблеснаха. Започна да диша учестено. Ръцете му се понесоха надолу. Търсеха я. Нейните пръсти го откриха. Въздъхна от удоволствие.

Люлееха се на ръба. Косата на главата му беше залепнала, съединена с нейната. Твърдата му мъжественост живееше свой живот. Тя притисна устни и го привлече върху себе си. Прекатуриха се прегърнати.