Не би могъл да рискува кораба с това, което имаше предвид. Не и с торпедо по петите им. Последния път, когато бяха в битка, той беше закачил хеликоптера и почти беше убил пилота. Вчера Джейми беше направил отлична маневра. Беше неудачник, обречен да губи. Сега Маккензи беше на разположение. Той щеше да ги спаси.

— Господин Бел, погледнете ме. Нямаме много време. Нужна ми е помощ. — Това беше нещо, което никога не беше казвал преди. Чувстваше се, че е искрен. Авилов беше показал, че е по-добър от него. Всяка изпусната минута щеше да причини гибелта им. Торпедото, което ги преследваше, щеше да ги настигне и да ги убие. Видя, че Бел се колебае.

— Марк, чуй ме. Начинът, по който се държиш сега. Различен е. Няма никакви гаранции. Трябва просто да опиташ. Правиш своя избор и живееш с него. Всеки от нас може да постъпи така. Ако това те интересува, доверието ми в теб все още живее.

— Това е от голямо значение за мен, сър — каза Бел. Но можеше ли да го направи?

— Торпедото е на две хиляди метра.

— Марк?

Бел въздъхна дълбоко.

— Сър, спомням си един стар трик от футбола.

— Моля?

Бел отново го прекара през мислите си. Той трябваше да бъде сигурен. Условията изглеждаха добри. Горният слой на океана се затопляше от слънцето. Отдолу лежеше по-студен и по-гъст. Границата между тях отразяваше звука. Ако седи точно под нея, подводницата не би могла да бъде чута от повърхностен локатор. Ако седи точно над нея…

— С ваше разрешение, капитане — започна бавно Бел, — бих опитал „блъскане на противника с ръка“.

— Учудваш ме, но изборът е твой. Поеми командната.

Бел се вкопчи здраво в парапета.

— Джейми, имаме ли все още тренировъчно торпедо на борда?

— Да, сър.

— Зареди дуло едно с MK-48 тренировъчно торпедо.

— Да заредя с учебно, разбрано.

— Господин Рандъл, бъдете готов да определите ъгъла на отклонение.

— Помещение за торпедата, сър — рапортува Флин. — Тренировъчното торпедо е заредено.

Руското торпедо не би могло да има много гориво. Бел първо искаше да го разходи из океана.

— Господин Рандъл, увеличете пяната с двадесет степени. Издигнете подводницата на деветстотин метра. Искам стегната извивка. Рег, приготви се за ултра тихо придвижване. Трябва да осигурим основните двигатели.

— Марк, с торпедото след нас? — учуди се Маккензи.

— Да, сър. Маневрен, пригответе се за промяна на посоката.

— Маневрен, разбрано.

— Господин Рандъл, съобщавайте дълбочините.

— 2400 метра… 2200 метра.

— Готови сме за стрелба, Марк — каза Флин.

— 1800… 1650…

— Приближаваме топлия слой — съобщи Картър.

— Командна, операторът е. Торпедото се приближава на 1500 метра.

Не биха могли да го разклатят.

— Поддържай нулева пяна.

— Нулева пяна, разбрано.

— 1500 метра… 1350…

Маккензи започна да разбира какво планира Бел. Превъзходно беше. Всичко зависеше от синхронизирането. Седем хиляди тонният кораб имаше чудовищна двигателна сила. Той трябваше да прекъсне тази енергия идеално.

— Дълбочина 1200 метра.

— Предницата пет градуса надолу. Поддържай цялостно изкачване плоскостите на кърмата. — Командите на Бел поставиха подводницата в рядка конфигурация. Предната част — по-ниско от кърмата. — Премини на резервен двигател. Осигури основния и се приготви за завъртане. Джейми, изстреляй единица едно.

— Заредено… Готови… Огън! Единица едно се откъсна.

„Джаксънвил“ все още се издигаше. Тренировъчното торпедо се насочи надолу през топлия слой. Бел беше изключил основния двигател и осигурил охладителните помпи. Носеха се в топлия слой единствено чрез кинетичната си енергия. Това беше неговият удар с ръка: да прехвърли звука от „Джаксънвил“ към тренировъчното торпедо. То единствено издаваше шум под термалния слой.

— 720 метра. Стабилно завъртане — рапортува Картър. — Главните двигатели спрени.

Вражеското торпедо изплува от дълбините. Бел и всички останали в командната затаиха дъх.

— Изглежда добре — каза меко Маккензи.

— Командна, операторът е. Звукът на тренировъчното е силен и чист. Вражеското торпедо забавя… Локаторът му търси… Засече тренировъчното, сър. Отдалечава се от нас. Следи го… Осъществява контакт. Експлозия, капитане.

Командната щеше да се пръсне подобно тексаски бардак в събота вечер. Поздравления се предаваха и препредаваха навсякъде из борда. Картър потупа Бел по гърба.

— Добре направено, Марк — поздрави го Маккензи.

— Благодаря, сър. — Слаба надежда се беше възпламенила в него. Този път не беше се провалил.

— Цитат за нас! — извика Флин.

— „От сянката на смъртта пилотът излезе като светкавица“ — цитира Бел. Все още не можеше да повярва.

— Капитанът поема командната — каза Маккензи. — Маневрен, включете основните двигатели.

— Този момент е щастлив за вас — поздрави го Картър.

— Разбира се. Господин Флин, кой или какво ви ритна и избяга?

— О, имате предвид превръзките? Малък спор с по-силен мъж, сър.

— Кой може да е това?

— Аз самият, сър. Вече е минало.

— Командна, операторът е. Все още няма следа от „Северна звезда“.

— Капитане, може ли да погледнете това? — попита Картър.

Маккензи погледна графиката, която Картър беше начертал по данните на локатора.

— Сър, това са точките на контакт, които указва локаторът. Те се движат в права линия с три възела скорост. Сър, ако това не е Звездата, значи наблизо има друга подводница.

Маккензи се замисли.

— Трябва да има и повишение на честотите.

— Не и ако е дизел — отговори Картър.

В мозъка на Мак просветна лампичка. Дизел? Разбира се. Това означава, че бяха в опасност.

— Маневрен, състоянието на основните двигатели?

— Работим върху това, сър. Сега се затоплят.

— Нужна ми е мощност.

— Имаме малка вибрация. Още деветдесет секунди, сър.

Маккензи чакаше нетърпеливо. Всяка частица от интуицията му подсказваше, че Картър е прав. Смъртта отново се беше надвесила над тях.

„Адри“

Зилах се вслушваше в американските маневри с нарастващо уважение. „Умно беше. И смело“ — мислеше той. Седеше със затаен дъх, докато торпедото се приближаваше към него. Той чу тренировъчното торпедо в последната минута, но разбра какво правеха американците. Предположи, че командирът трябва да е някакъв изключителен играч на покер. Да блъфираш торпедо беше равно на подвиг.

Компютрите на „Адри“ идентифицираха американската подводница като „Джаксънвил“. Тя беше бърза и мощна, но „Адри“ беше далеч по-безшумна. Дори и сега се приближаваше към тях, без да са я засекли. Двигателите на „Адри“ работеха на батерии. Нямаше механичен шум. Биха могли да останат няколко дена, без да прибягват до шнорхел. Без охлаждащи помпи или съединител. Тя беше тиха като светлината. Тези предимства плащаше скъпо обаче. За да достигне тези условия, трябваше да се движи със скорост три възела.

— Капитане, имаме отново решение за „Джаксънвил“. Те изобщо не подозират за нас. Продължават да се въртят.

— Този път предимството е за мишката — каза Зилах. — Огън с дула едно и две.

„Джаксънвил“

— Капитане, торпеда във водата. Две с високоскоростни двигатели, на местоположение 180. Идват към нас от юг.

Командната трескаво започна да действа отново. Мъжете, които само преди секунди се разтакаваха в отделенията си като последица от победата над торпедото на Авилов, сега се втурнаха към своите командни табла. Налагаше се да защитават кораба отново.

— Маневрен, нужна ми е мощност — заяви Маккензи.

— Тридесет секунди, сър.

— Командна, операторът е. Торпедата са на 2000 метра и приближават.

— Благодаря. Рулеви, по моя заповед завърти руля силно надясно. Ще се извъртим и обърнем колкото може по-бързо.

— Разбрано, капитане. Торпедата са на 1800 метра и приближават.

— Контрол на огъня, състоянието на дула три и четири?

— Дула три и четири заредени с MK-48 торпеда.

— Господин Флин, бързи изстрели от дула три и четири. Засечете следите на онзи контакт и извършете обратен изстрел върху торпедата. Отворете външните капаци на дула три и четири и стреляйте.

Флин откри търсеното местоположение.

— Корабът е готов. Решението е готово. Дуло три стреля… Дуло четири стреля…

— Вражеските торпеда на 1500 метра и приближават! — извика операторът.

— Маневрен, командна. Бъди готов да ги ритнеш по опашката. Максимална мощност.

— Десет секунди, капитане — отговори главният инженер.

— Командна, операторът е. Идентифицирахме вражеския контакт. Това е либийска дизелова подводница „Адри“, клас „Кило“.

— Благодаря. Бяхте прав, Рег. Сега слушайте всички. В опасна ситуация сме. Към нас се приближават торпеда, но ако мръднем, „Адри“ ще стреля отново. Нямаме голям шанс, ако трябва да се справяме с четири торпеда.

— Командна, операторът е. Торпедата са на 1000 метра и приближават. Нашите се отдалечиха. Нямаше контакт, сър.

— Благодаря.

— Капитане, маневрен. Готов съм за пълна мощност, сър.

— След десет секунди. — Той се обърна назад към Картър. — Господин Картър, искам постоянно решение за „Адри“. Насочете ни фронтално към предницата им. Курс за сблъсък.

— Фронтално, капитане?

— Точно така. И когато го поискам, трябва да стане бързо.

— Разбрано, сър.

— Господин Бел — продължи той, — ще се обърнем бързо и ще се потопим право към тях.

— Сър?

— Чухте ме добре. Ние сме по-бързи и мъкнем повече торпеда. Трябва да ги изненадаме. Той трябва да се движи дяволски бавно, за да стои толкова тихо. Това е наше предимство.

— Командна, операторът е. Вражеските торпеда са на 800 метра и приближават.

Маккензи безмълвно изрече молитвата си.

— Сега, маневрен, пълен напред. Рулеви, кормилото остро надясно. Завърти се и обърни към тях колкото се може по-бързо. Остро. Веднага!

— Рулеви, разбрано.

„Джаксънвил“ се стрелна напред. Завъртя се с максималната си скорост.

— Командна, операторът е. Контактът се потапя.

— „Адри“ е на 600 метра.

— Командна, операторът е. Торпедата се приближават на 600 метра. Те завиват с нас. Следват ни.

— Добре. Сега, господин Картър, дайте ни курса.

„Адри“

Зилах се беше навел обезпокоен над командното табло на локатора. Преди една секунда беше наблюдавал своите торпеда как се приближават към въртящата се „Джаксънвил“. В следващата секунда американският капитан беше обърнал кораба си като състезателна кола и се беше насочил право срещу него самия. По петите му бяха торпедата като бесни кучета.

— Оператор, какво прави той? — извика Зилах.

— Капитане, „Джаксънвил“ се е насочила за удар.

Добре. Зилах щеше да спре това. Ако би могъл да забави американците, онези бесни кучета ще ги догонят, ще счупят витлата им и ще ги изпратят на дъното. „Адри“ не можеше да стреля. Изстрел отпред почти нямаше шанс да улучи, а и врагът беше прекалено близо. Но ако успееше, американците щяха да забавят и да завият. Тогава торпедата щяха да попаднат на него.

— Пълен напред две трети — заповяда той.

„Джаксънвил“

— Той не завива — отбеляза Бел разтревожен.

— Поддържай скоростта и посоката — заповяда Маккензи. — Оператор, разстоянието до контакта?

— 500 метра, капитане.

Маккензи се обърна твърдо към екипа БКО.

— Капитанът на „Адри“ очаква от нас да завием настрани. Той може да стреля или да ни забави толкова, колкото е нужно да ни уцелят торпедата. Другият начин би бил нещастие. Затова аз вече съм решил, че няма да завия настрани. Това е единственият шанс, който ви давам. Направил съм своя залог и ще го отстоя. Освен на това, на друго не бих могъл да ви науча. Това е нещо, което не сте могли напълно да разберете, откакто сте тук. Дано всички да имаме късмет.

— Командна, операторът е. Тридесет секунди до сблъсъка.

Смъртта се задъхваше. Бързаше да ги сграбчи в костеливите си ръце. Заповедите бяха научени. Системите бяха написани на хартия. Това беше дълбоко лично. Беше онова, за което всеки бе живял, за което беше пожертвал всичко… до сега. Той можеше да види по лицата им последното осъзнаване на декларацията „Аз съм направил своя залог“. Щяха ли да се върнат вкъщи? Или щяха да се озоват на дъното на океана? Дали безразсъдно рискуваше живота им? Или щеше да бъде блажено възнаграден? Нищо от написаното в книгите не можеше да ти даде правилния отговор. Или ще успееш, или ще загинеш!

За момент се върна назад в Рига. По средата на Черно море. Насочваше се към съветския адмирал. Почувства се силен, както тогава. Силата идваше от обречеността. От последното завъртане на колелото на съдбата.

— Маневрен, поддържай курса — заповяда Маккензи.

„Адри“

— Капитане? — Операторът беше обезпокоен. — Те увеличават скоростта. Идват точно срещу нас.

— Какво?

— Сблъсък след 15 секунди… 14… 13… 12…

— Поддържай курса ни — заповяда Зилах.

Той се изпотяваше. Дали беше предвидил грешно? Американците бяха играли играта си с него много по руски. Не беше характерно за тяхната тактика да нападат някого точно така. Той би трябвало да е завил досега. Самият Авилов го беше учил на това в Академията. В сърцето му за първи път се прокрадна страх.

— 10… 9… 8… Предстои сблъсък.

Зилах се пречупи пръв.

— Спешно. Остро руля наляво. Спрете машините отляво, рулеви.

„Адри“ се дръпна наляво.

„Джаксънвил“

— Обръщат остро наляво, капитане — извика Бел.

— Торпедата на 200 метра и приближават.

— Сега, Марк, остро наляво. Поддържай скоростта. Право срещу него. Дръж стабилно.

— 100 метра до сблъсъка… 50…

Торпедото се приближаваше към кърмата на „Джаксънвил“. Когато се насочиха точно срещу обръщащия „Адри“, Маккензи изчака, докато можа. Чакаше да чуе дяволското нещо. В последната секунда заповяда:

— Спешно на повърхността. Пълно издигане на всички плоскости.

Бел грабна прекъсвачите и започна силно да нагнетява въздух под налягане в основните резервоари за уравновесяване. „Джаксънвил“ хвръкна нагоре като балон. Торпедата, които следваха нейната кърма, се забавиха няколко секунди, за да реагират и да се издигнат в отговор. Но беше вече късно. „Джаксънвил“ не беше вече в тяхното полезрение. „Адри“ ги привлече като магнит. Като премина 15 метра по „Джаксънвил“, първото торпедо се блъсна в кораба, който го беше изстрелял. „Адри“ експлодира. Пламъците избухнаха надолу по главния й коридор. Изпепеляваха всичко по пътя си. Ударната вълна разцепи кила й на две. Подводницата потъваше. Успокоението на „Джаксънвил“ беше краткотрайно. Експлозията, унищожила „Адри“, беше прекалено близо. Второто торпедо беше засилено нагоре от ударната вълна и експлодира само на един-два километра от корпуса на „Джаксънвил“. Корабът се разтърси като от гигантска ръка. Сякаш измъчен, металът стенеше. Корпусът се огъна. Клапите избухнаха. Леденостудена вода започна да нахлува навътре. От силата на водата хората бяха наблъскани по стените. От късото съединение започна пожар. Из въздуха се разнесе пушек.

Помещението за торпедата понесе главната сила на експлозията. Двадесет и седем метрови MK-48 торпеда с тегло над 700 килограма, се разпръснаха като моливи. Под тях останаха премазани хора. Те удряха по вътрешните капаци на дулата, като се мъчеха да ти огънат. Уплътненията се пропукаха. През тях в кораба нахлуваше вода.

В контролната кабина ударната вълна захвърли Маккензи настрани и той удари силно главата си в командното табло. Във водата, заляла палубата, потече кръв. Бел стигна до него пръв. Корабът беше килнат наляво. Предницата му беше наклонена 15 градуса надолу. Маккензи лежеше на една страна. Очите му бяха затворени.

— Капитане?

— Започнете овладяване на щетите — успя да промълви Мак. — Марк… намери в себе си… Имай вяра… Обещай ми.

— Обещавам, сър.

— Корабът… Аз не бих могъл… — Черна мъгла се завъртя в мозъка на Маккензи.

Той загуби съзнание. Последната му мисъл беше, че е изпълнявал толкова много задачи… След това вече не разбираше нищо.

Трябваше първо да се овладее огънят. Бел примигваше през дима. Видя Денвърс, който се влачеше по палубата.

— Денвърс, отнеси капитана в каютата му.

Началникът Кроули беше убит, когато кабел с високо напрежение се откъсна от тавана и се уви около врага му. От очите му излизаше дим. Миризмата на изгореното му тяло нямаше да бъде забравена от никой оцелял. Силната струя беше обърнала масата с картите върху Картър и беше заклещила крака му. Около него се въртеше бързо нарастваща вода. Флин висеше на парапета. Болката беше изкривила чертите му. „Господи! — помисли Бел. — Как ли се чувстваше захвърлен така със счупените си ребра?“

Водата подскачаше надолу по корпуса. Рандъл бършеше кръвта от лицето си.

— Господин Рандъл, добре ли сте? — попита Бел.

— Мога да управлявам, сър.

— Помогнете ми.

Рандъл се наведе непохватно и двамата зашляпаха към Картър. Заедно повдигнаха огромната маса назад към навигационния център. Назъбен край на счупена кост се подаваше през панталона на пострадалия. Изтеглиха го настрана. Лицето му беше стегнато от шока, но той все пак успя да изрече:

— Марк, кораба… Дълбочината…

Дълбочината ставаше около 3000 метра. С дълбоките си наранявания „Джаксънвил“ не можеше да се потопи повече. Те трябваше да се изкачат на повърхността и да възстановят контрола върху нея.

— Капитанът е в каютата си — докладва Денвърс от контролната.

— Поеми руля, Джейми. Можеш ли да изпълняваш задълженията си?

— Добре, Марк. — Флин започна да раздвижва обгореното си тяло.

Марк прекрачи отломъците и грабна микрофона.

— Тук е капитанът. Доложете за състоянието на отделенията.

Започнаха да рапортуват бавно. Помещението за торпедата беше напълно извън строя. В машинното имаше пробивни, през които струеше вода. Имаше и счупени клапани. Мислеха, че биха могли да ги ремонтират до един час. Комуникациите бяха тотално унищожени. Експлозията беше прекъснала хидравличната сила на антените. Навсякъде из кораба имаше наводнения и помпите работеха в своя максимум. Екипажът се оплакваше от сериозни наранявания. Доктор Прайс ги третираше според възможностите си. Бел заповяда да се качи в командната за Маккензи и Картър веднага щом се освободи.

— Имаме проблем. — Флин изпомпваше водата от резервоарите, но долният ъгъл на подводницата не намаляваше.

Денвърс се бореше с контролната скоба.

— Капитане — каза той разтревожен, — не мога да получа никакъв отзвук от плоскостите. 3900 метра… 4300…

Плоскостите бяха смачкани в долния ъгъл. Те не можеха да спрат потъването и подводницата отиваше все по-надълбоко.

— Машинно, всичко спешно да се възстанови. Джейми, поеми командната. Сега се връщам.

— Добре. Издухвам за спешно уравновесяване — отговори Флин. Беше грабнал прекъсвачите, но резервоарите вече бяха изпразнени, докато се мъчеха да избегнат торпедата на „Адри“. Нямаше достатъчно въздух, за да се достигне нужното равновесие. Нуждаеха се от плоскостите.

Бел почувства облекчение. Усети вибрациите, идващи от двигателите, и затича обратно. Това беше кошмар. Мъжете лежаха в коридорите. Там ги превързваха от наранявания, изгаряния и натъртвания. Много от тях страдаха ужасно. Забеляза няколко трупа, покрити с чаршаф. Стенанията като че още повече нажежаваха въздуха, който вече беше мръсен от дима. Палубата беше наводнена. Корабът все още беше изкривен. Бел говореше с всеки и се стараеше да го успокои. Но те чувстваха наклона, чувстваха дълбочината. Разбираха какво е положението.

Бел трябваше да спаси своя кораб. Това беше негово задължение. Картър и Джейми бяха ранени. Маккензи беше в безсъзнание. Нямаше значение какво чувства той сега. Трябваше да поеме нещата в свои ръце. Заповяда на трима непострадали мъже да го последват в машинното. Там счупи клапаните за ръчен контрол на плоскостите на кърмата. Ударната вълна беше смачкала плоскостите в долния ъгъл. Те трябваше да ти изпомпат обратно на ръка.

— Паркър, с мен — нареди той на един млад моряк със светла коса. — Вие двамата хванете другата.

— 4900 метра. — През говорителя долетя гласът на Картър. Беше изтръпнал от болка. Бел се учудваше, че той все още работи. Когато направиха пълен оборот, от машинното се дочу вой.

— 5100 метра.

Теглеха контролните клапани героично. Мускулите на Бел сякаш щяха да се скъсат. Плоскостите мръднаха с два сантиметра. Имаха успех, но това не беше достатъчно.

— 6000 метра. — Дори телефонът не можеше да скрие колко много страда Картър. Вече бяха под дълбочината, на която помпите биха могли да поддържат наводняването.

Бел помпаше. Нищо не би могло да отдели този кораб от него. Ако трябваше да плува с него за вкъщи, щеше да го направи. Това беше наблюдавал у Маккензи, но досега не беше го разбирал напълно. Тези изключителни усилия бяха просто упоритост и воля. Никога да не се предаваш. Никога да не спираш. Океанът можеше да го нарани, но нямаше да успее да го накара да се предаде. Трябваше преди това да го убие. Пукането в корпуса започна да става по-силно. Плоскостите мръднаха още два-три сантиметра.

— 6000 метра. — В тона на Картър се беше прокраднала нотка на надежда.

— Плоскостите са на нулева позиция — каза Паркър.

Мускулите на ръцете и краката на Бел горяха. Успяха да повдигнат плоскостите още два-три сантиметра.

— Забавяме потъването. 5800 метра! — Гласът на Картър ликуваше. — 5500 метра! Достатъчно. Пълен напред две трети!

Паднаха на палубата изтощени. Не им достигаше въздух. Бяха го направили. Бел почувства блажено успокоение. Не беше вече неудачник. Проклятието рече не действаше. Корабът умираше и той го беше спасил.

— Ще успеем ли, сър? — попита Паркър.

Бел го потупа по гърба:

— Може да се обзаложиш за това.

Марк продължи нататък. Мъжете го поздравяваха. Всичко изглеждаше светло и ново. Сякаш беше умрял и след това се е родил отново. Този път си заслужаваше да се роди.

Събраха се в каюткомпанията. Бел беше нарязан и в отоци. Докторът бинтова ранената му глава. Намести счупения крак на Картър и го гипсира. Даде му болкоуспокояващи, които биха упоили целия флот, защото отказа да спре изпълнението на задълженията си. Движенията на Флин бяха сковани. Всяко покашляне измъчваше тялото му от болка. Той обаче също отказа да отиде на койката си. Маккензи все още лежеше в безсъзнание в каютата си. Докторът го беше превързал и промил раните по главата му, но той продължаваше да бъде в несвяст. Степента на поражение можеше да се констатира единствено със скенер. Не можеха и спешно да повикат медицинска помощ. Не работеше радиостанцията.

— Всички сме жалки картинки — отбеляза намусено Флин.

Бел отпи малко кафе. Топлината поуспокои пресъхналото му гърло.

— Картината е такава: имаме мощност две трети. Нямаме отбранителни оръжия. Половината от хидрофоните на локатора са извън строя. Нямаме връзка с околния свят. Авилов е преди нас с три часа на път за Сабана кей.

Картър се засмя без хумор:

— Има ли добри новини?

— Живи сме — каза Флин.

— Бих казал, че това компенсира всичко останало — съгласи се Бел.

— Иска ми се да знам откъде е минал Авилов — размишляваше Флин. — И защо имаше втора подводница?

Бел беше замислен.

— Нека да погадаем малко. Мислил съм върху това. Капитанът допускаше, че „Адри“ е пазила Звездата и й е помагала. Но ако либийската подводница не е била помощник, а стража, която е искала да се увери, че Авилов ще приключи пътуването си в Сабана кей? Той е трябвало да се нахвърли срещу Звездата, затова Авилов ни е извикал чрез появяването си в обхвата на АЦПИК. И когато сме дошли да проучим, той избяга и ни хвърли срещу „Адри“. Докато ние се занимавахме един с друг, той е предприел последното си бягство.

— През прохода Морей — каза Картър. Очите му блестяха. Беше започнал да разбира.

— Какво?

— Като се върнах в командната, аз си казах, че няма начин да се промъкнат през Кей сол толкова бързо — продължи Картър. — Не и без никакъв шум. Да, не мисля, че е минал край нас. Минал е през подводните планини. На нашите карти имаме нанесен проходът Морей. Той сигурно също го има на своите.

— През Кей сол? Чувал съм да казват, че би могло да се премине през него — каза Флин.

— Което означава, че Авилов не е имал проблеми — допълни Бел.

— Можем ли да го хванем? — чудеше се Флин.

— Не мога да ти кажа — отговори му Картър. — Може да спечели време, може и да загуби. Да се плува там не е толкова лесно.

— При нормални обстоятелства Маккензи би заповядал да тръгнем след Авилов. Но той е извън строя. Не можем да се обадим и в базата за заповеди — каза Бел — На борда имаме ранени, включително и капитанът. Корабът има тежки поражения. Ние сме старши офицери. Мисля, че би трябвало да гласуваме. Джейми?

— Искам да направим на Авилов същото, което той стори на нас — каза Флин предизвикателно. — Мисля да вървим.

Картър закима.

— Имаме доста да наваксваме. Може би този път… — Той сви рамене. — Ти разбираш, Марк. Да тръгваме.

Бел се засмя.

— Добре. Аз също съм за. — Поколеба се за малко. — Само още едно нещо. Нужен ни е командир. Капитанът не е в състояние да управлява кораба.

Флин погледна Рег многозначително. Картър кимна.

— Но ние си имаме, Марк — каза той тихо.

Изплуваха на повърхността. В тъмнината извършиха погребална церемония. Един след друг мъртвите бяха положени в проблясващото море, за да намерят покой. Качен на палубата, Бел наблюдаваше с дълбока тъга. След идването си на остров Андрос беше научил много неща. Най-основното от тях беше, че човекът, който командва, трябва да има огромна скромност. Спокойно да приема грешките, загубите, изолацията. Искаше му се Маккензи да е буден. Нужен му беше неговият съвет и неговата утеха.

Луната беше ярка. Дискът й блестеше върху океана. Сребърната вода беше тиха и гладка чак до хоризонта. Бел откачи микрофона на вътрешния телефон.

— Говори капитанът. За кратко време изминахме дълъг път. Корабът ни е дълбоко наранен. Ние сме изтощени, но са ни поставили задача и аз смятам да я изпълним. Знам, че не мога да искам прекалено много от вас. Вие и без това доста сте дали. Но всички сме моряци. Това е достатъчна причина.

Към следващата част или към съдържанието

Барт Дейвис Бягство в Атлантика (28)

Метаданни

Данни

Бягство в Атлантика

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава двадесет и седма

Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (28)