Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (24)

Глава двадесет и трета

„Джаксънвил“

Бел разбра, че я нямаше. Въпреки че капитанът вярваше в него, като му беше позволил да остане действащ офицер, той беше загубил своята увереност. Предстоеше му битка. Щом като се върнат на остров Андрос, щеше да си подаде оставката. Така беше най-добре. Той потопи кораба на 1200 метра, насочи го напред със 100 процента мощност на реактора. Но движението сякаш минаваше покрай него, знаеше това.

Картър действаше като навигатор, Флин контролираше огъня. Напрежението в контролната кабина беше осезаемо. Флин беше пребледнял и разтревожен. Бел предполагаше, че това е от боя на острова. Картър се беше затворил в себе си.

Бел завидя ма Маккензи. Беше съсредоточен като ловец, който дебне плячката си. Спокоен като рибар край планинско езеро. Успехът му щеше да зависи единствено от силата на неговата личност. Може реакторът да беше физическата сила на „Джаксънвил“, но Маккензи беше нейното сърце. Като го наблюдаваше, Бел осъзна нещо. През всичките тези години беше слушал стотици различни определения за това, какъв трябва да бъде командващият офицер. Но беше съгласен само с едно — капитанът трябваше да бъде най-уверената личност на борда.

— Какъв е курсът на Звездата? — попита Маккензи.

— Ако остане постоянен, ще я настигнем след около час — отговори Флин.

Маккензи знаеше, че останалите членове на бойната група се бяха насочили към Куба. Бяха подкрепление към спасителната мисия на Джъстин. Имаха заповед да не проникват в кубински води, но кубинците не знаеха това. Ако се развиеше опасна ситуация, екипът на Джъстин щеше да бъде заловен. За силово проникване трябваше да се използват хеликоптерите A-6, носени от самолетоносача. Те бяха заредени със самонасочващи се ракети.

Авилов поддържаше ясен курс. Лесно беше да го следват. Всеки час за около десет секунди засичаха реактора му. Сякаш им изпращаше сигнал „аз съм тук“. В този момент обаче Маккензи не се тревожеше толкова за руската подводница, колкото за екипа в своята командна кабина. Колко още можеше да издържи Бел? Изглеждаше така, сякаш беше обсебен от духове. Флин изглеждаше болен, а Картър току-що беше наругал своя старшина — кормчия отново.

— По-спокойно, господин Картър. Господин Бел, вижте оръжията. Господин Флин, имате ли нужда от лекар?

— Добре съм, сър.

Определено не беше добре. Маккензи реши, че е време да се намеси.

— Господин Флин, не сте добре. Нито вие, господин Картър. И вие, господин Бел. В каюткомпанията, господа. Господин Рандъл, поемете командната.

— Да, сър.

Веднага щом влязоха, Мак тресна вратата и се обърна към тях сърдито:

— Приближаваме към най-добрия капитан на руския флот. Това може да бъде друг от безкрайните му номера. Трябва да бъдем готови за всичко, а нито един от вас не работи според способностите си. Някой трябва да ми каже какво става с този екип, и то веднага!

Последва мъртва тишина. Картър изглеждаше глух. Бел беше навел глава. Флин видимо изпитваше болка. Никой не заговори.

— В такъв случай — каза Маккензи — не ми остава избор. Не мога да вляза в битка с мъже, в които не вярвам. Статусът ви на БКО е свален. И тримата сте снети от длъжност.

— Сър?

— Да, господин Картър?

— Аз… Нищо, сър.

Телефонът избра точно този момент, за да иззвъни. Маккензи го издърпа изпод масата.

— Капитанът слуша.

— Сър, приближаваме „Северна звезда“. На девет километра са.

— Идвам веднага. — Обърна се към екипа: — Знаете къде да ме намерите.

Маккензи влезе в командната. Трябваше да изхвърли БКО и техните проблеми от съзнанието си. След като ги беше отстранил, как щеше да командва пълноценно? Учудваше се на себе си. Дали беше постъпил правилно и не нарушаваше ли заповедите на Гарвър? Прекалено лесно ги беше отстранил.

Сега не можеше да мисли за това. На преден план беше Авилов. Той беше най-добрият тактик, когото Мак някога беше виждал. Почти предвиждаше неговите намерения и с това го предизвикваше. Нямаше начин да говори с него по радиотелефона или по хидрофона. Техните системи бяха несъвместими. Трябваше да се приближат, да излязат на повърхността и да се срещнат лице в лице.

Опита се да изхвърли и Джъстин от съзнанието си. На Сабана кей гъмжеше от войска. Колко пъти още тя трябваше да рискува живота си, преди да я хванат? Дали този път никой от тях няма да се завърне вкъщи? Мисълта, че може да имат и дете, засили страха от тяхната евентуална гибел.

— Господин Рандъл, нужен ми е шеф за контрол на стрелбата.

Рандъл се замисли за момент.

— Лейтенант Денвърс, сър. Той спи в каютата си.

— Събудете го.

След десет минути Денвърс се появи. По лицето му все още имаше следи от съня. То беше кръгло и пъпчиво.

— Сър?

— Откъде сте, господин Денвърс?

— Спокс Сити, Айова, сър.

— Можете ли да ръководите стрелбата?

— Да, сър. Няма да ви подведа.

Звучеше успокоително, но Маккензи би предпочел Флин на неговото място.

— Командна, операторът е. Капитане, „Северна звезда“ сигнализира. Обхват пет хиляди метра.

Маккензи не обичаше изненадите.

— Машини, стоп! Господин Хил, подгответе за ултра тихо плуване.

— Командна, операторът е. Посоката на контакта е 090. Идентифициран е като подводница, клас „Акула“. Разстояние 1000 метра, капитане. Скорост десет възела. Дълбочина 1500 метра, бързо се потапя…

— Следете го. Помещение торпеда, състоянието на всички дула?

— Заредени са с торпеда MK-48.

— Отворете външните капаци. Господин Денвърс, определете координатите на целта. Бъдете готов за стрелба всеки момент.

— Разбрано, сър.

Маккензи се огледа наоколо.

— Всички да бъдат нащрек.

 

 

„Северна звезда“

Повече от час Паченко се взираше в екрана на огневия контрол.

— Близо е, Пери.

— Къде е „Адри“?

— Потапя се. Дизеловите подводници са безшумни. Не мисля, че американците са я засекли.

— Но са засекли нас.

Паченко кимна.

— Както искахте. Шумът ги е довел. Сами са.

Авилов се взираше в тъмнината, която сега беше съвършена. В командната бяха само той, Паченко, Степов, Мишкин и Вашовски. Добри мъже. Не бяха му задавали никакви въпроси след пожара. Знаеше, че след инцидента с пожара се беше издигнал много високо в техните очи. Ако само знаеха колко се страхуваше за семейството си, за кораба, дори за самия себе си…

— Стрелкови офицер Вашовски, имате ли решение за целта?

— Постоянно ги държа на мушка.

— Увеличете бавно скоростта, без потапяне.

— При тази скорост ще бъдем глухи — отбеляза Паченко.

— Аз ще чуя.

— Помещение торпеда, състоянието на всички дула?

— Всички дула са заредени, капитане.

— Отворете външните капаци.

Мисълта на Авилов беше като молитва. „Наистина съжалявам, че трябва да направя това!“

— Отварям външните капаци — рапортува Мишкин.

— Капитане — каза Паченко, — разстоянието ни до формацията е 1000 метра. Локаторът е готов да се подчинява на вашите заповеди.

— Много добре. Център по атаките, пригответе за стрелба всички дула!

 

 

„Джаксънвил“

Изпотен и замаян, Флин залитна към металната врата. Опита да се облегне на главата си. Клекнал, повърна в умивалника. Забеляза ивици кръв. Болката беше чудовищна. Опита се да стане, но краката не го слушаха. След като беше паднал, момичето искаше да го откара в болницата. Още тогава натъртванията бяха посинели. Докторите обаче щяха да го оставят на лечение и корабът щеше да отплува без него. Беше се превързал сам. Мислеше, че ще може да скрие нараняванията си. Корабът му имаше нужда от него. Вместо това сега беше тука. Радваше се, че поне Джесика нямаше да го види. Господи, колко го болеше!

Картър все по-бързо въртеше педалите на колелото за упражнения в машинното отделение. Колелата се движеха с остро стенание. Въртяха се, отиваха за никъде. Като него самия. Обичаше работата си вън флота повече от всичко. Но след това, което трябваше да направи, не можеше да остане. Както и да го обмисляше, просто нямаше друг избор. Трябваше да се съгласи с демонската алтернатива. Да унищожи тялото на човека, за да запази душата му.

По лицето му се стичаше пот. Време беше.

Часовият на машинното беше извикан някъде. Трябваше само да отвори конзолата и повредата щеше да последва след няколко секунди. Беше се обрекъл. Връщане назад нямаше.

Бел лежеше на койката и се измъчваше. Свален от длъжност! Не можеше да преживее това. Всичко, за което беше работил, беше изгубено. Не беше достоен да командва, да изпълнява задълженията си.

Зла орис! Пилотът го беше предупредил още на първия ден. Да, прав беше. Ориста му беше да се провали.

На вратата се почука.

— Господин Картър ви вика в машинното.

— Идвам.

Бел се свлече от леглото и отиде да се срещне с приятеля си.

— Какво има. Рег?

Картър му подаде чантата с инструментите:

— Има повреда в сензора на реактора. Трябва да влезем и да го подменим. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. — Бел се радваше, че някой има нужда от него.

— Сър, капитанът нареди да се изключи — информира ги главният инженер.

— Много добре. Започни да изключваш реактора — заповяда Картър. — Реактор — оператор, подгответе вмъкването на буталния лост. Осигурете основните охладителни помпи.

— Основните охладителни помпи осигурени.

— Вмъкнете групи едно, две и три.

Когато бяха вмъкнати достатъчно неутронабсорбиращи бутални лостове, критичната маса в ядрения реактор спадна и веригата на разпадане спря. След малко радиацията и отделянето на енергия също спаднаха.

— Добре. Марк, всичко е чисто.

Отделението с реактора беше между машинното и оперативното пространство, в центъра на кораба. Достъпът беше откъм машинното, което беше на по-ниско ниво. Бел завъртя големия, облицован с олово люк и влезе в отделението. Картър го последва. Пространството беше обширно. В него бяха разположени стерилни тръби и двигатели. Бяха покрити с дебел полиетилен и боядисани в блестящо бяло.

Откриха релето и го откачиха.

— Аз ще проверя конзолата отвън — каза Картър. Стоеше до единствения съобщителен елемент в помещението. Телефонът „паника“ беше окачен на мястото си. Излезе през люка.

Бел се увери, че релето работи точно, и затвори конзолата. Хрумна му една мисъл и откачи аварийния телефон, за да я сподели с Картър. Телефонът не работеше.

— Какво по…

Люкът също беше затворен. Здраво заключен. Какво ставаше тук?

До ушите му достигнаха звуците на започващия да работи реактор. Той извика, но никой не можеше да го чуе. Бел заудря по преградата. Безполезно беше. Нищо не проникваше през дебелата няколко сантиметра стена и облицована с олово.

Някой трябваше да отвори люка. Друг изход нямаше.